Чарлз Ингрид
Предизвикателството прието (5)

4.

Тревожният вой на алармата разкъса тишината на нощта. Амбър скочи от леглото и разтърси глава, за да прогони остатъците от съня. Джек също се надигна.

— Какво става?

Напрегна слух, за да долови кодовите сигнали, които обикновено придружаваха алармата. Наведе се и си нахлузи обувките. И двамата си бяха легнали облечени, неприятна, но необходима предпазна мярка, когато си имаш работа с човек като Пепус.

— Не е откъм императорското крило. Тук е, непосредствено до нас.

Очите й се разшириха.

— Кой би дошъл тук?…

— Джонатан!

Сторм стигна пръв до вратата, но тя беше по петите му.

Пробивът в стената, който бе задействал алармата, зейна пред тях — с нащърбени, димящи краища.

— Не се приближавай!

Амбър спря зад вдигнатата му ръка.

— Защо?

— Това е работа на някой с боен костюм.

Почти в същия миг от далечния край на коридора се чу разтревожено дракско пощракване. Тя го улови за ръката, но Джек я отблъсна.

— Драки!

— Идват заради алармата. Нали знаеш, че са част от охраната. Ще проверят тук веднага щом обезопасят императорското крило. — Докато говореше, Джек продължи напред към разрушената от взрива лаборатория, която заобикаляше стаята на Джонатан. Амбър не изоставаше от него.

Вътре цареше сумрак, от изпочупените апарати хвърчаха искри. Под краката му хрущеше натрошена пластмаса, стъкло и метал. Амбър не бе успяла да си обуе обувките. Тя спря, прехапала устни, неспособна да продължи, но над рамото на Джек виждаше някакъв едър силует, надвесен над леглото, да разкачва с бързи и отмерени движения кабели и датчици.

— Остави го, Денаро — произнесе с тих, но заплашителен глас Джек.

Мъжът с боен костюм се обърна. Придържаше Джонатан с една ръка, като да беше малко дете. Визьорът бе смъкнат надолу, стъклото — затъмнено.

— Той е мой. Прекалено дълго го оставих в ръцете ви. Ако толкова държиш на него, ела и го вземи.

Амбър си пое рязко въздух. Съдейки по звука, Джек определи, че се намира до вратата. Не смееше да се приближи заради парчетата стъкло по пода.

Вместо отговор той се нахвърли върху Денаро. Движението му беше светкавично, точно, непредсказуемо — единственото предимство на невъоръжен човек срещу боен костюм. Денаро бе негов ученик — Рицар за кратко време, преди да се върне в ордена. Младият монах винаги е бил следовник на Свети Колин, а не войник на Триадския трон. Познаваше го достатъчно добре, за да знае как ще реагира на челна атака.

Амбър изпищя, когато осъзна какво ще стане.

От ръкавицата на Денаро бликна лазерен сноп и преряза сумрака в помещението. Джек се извъртя на една страна и се промуши покрай сияещия лъч, на косъм от него, усещайки топлината му. Наведе се в краката на Денаро, грабна остро парче стъкло и го пъхна със замах в процепа между две пластини на флексобрънките — там, където трябваше да е сгъвката на коляното.

Импровизираният нож изскърца върху метала, сетне хлътна в процепа. Денаро подскочи встрани и оръжието бе изтръгнато от ръката на Джек. Той се извъртя чевръсто назад, но бе твърде бавен в сравнение с подсилените мишци на костюма.

Тежкият ботуш го застигна. Ударът бе бръснещ, през гърдите, но достатъчен да го запокити към другия край на стаята. Джек усети как тялото му се сгърчва в болезнени спазми.

Денаро се приземи до него.

— Не го прави отново, командире — рече той, в гласа му се долавяше болка. Пресегна се и извади стъкленото парче от процепа в бронята. Острието му беше алено.

Джек се претърколи по корем и бавно се надигна. Виждаше отражението на лицето си в черното стъкло на костюма.

— Не мога да ти позволя да продължаваш.

— Но и не можеш да ме спреш. Аз съм с костюм, а ти — не.

— Ето къде ти е грешката. Ако беше останал достатъчно дълго при Рицарите, щеше да узнаеш и слабите им места.

Денаро стреля с ръкавицата, но Джек вече не беше на предишното си място. Бе се плъзнал под нея, притиснат към металното тяло на Денаро.

— А аз си мислех… — изпъхтя Денаро, гласът му отново бе променен от болка. — Мислех си, че знаеш кой е истинският враг.

— Никога не съм се съмнявал — отвърна Джек и напрегна рязко мускули.

— Не стреляй! — изкрещя Амбър. Джек така и не разбра, дали се обръщаше към Денаро или към драките, които бяха запречили рамката на вратата. Миризмата на чуждоземните тела изпълни ноздрите им и в същия миг лъчът го намери и го повали на пода. Драките войни излъчват миризмата на нагорещен метал и той я мразеше повече от миризмата на смърт, която го заля, когато се блъсна в пода.

Амбър отново закрещя:

— Спрете! Ще ги убиете и двамата!

Денаро се наведе над Джек. Когато го хвана за врата, Джек почувства, че ръкавицата му е още топла от стрелбата. В другата си ръка носеше Джонатан, чието лице бе все така унесено.

— Остави го — помоли Джек. Едната страна на лицето му беше безчувствена, усещаше соления вкус на кръв в устата си. — Пепус ме върна, за да намеря Колин. Заклех се да тръгна по следите му.

— Късно е вече — избоботи гласът на Денаро зад стъклото. — Чакахме прекалено дълго. — Костюмът се разтресе и Джек изведнъж видя стаята от друг ъгъл. Осъзна, че Денаро го носи, използвайки го като щит. — Не биваше да се опитваш да ме спреш.

— Да се опитвам! — Джек се уви около ръката и блъсна с крака шийното съчленение на костюма. Главата на Денаро отскочи назад. Джек го изрита повторно и този път съчленението поддаде.

Амбър притисна устата си с ръка, втренчила ужасен поглед в титаничната битка. Ако имаше боец на този свят, който би могъл невъоръжен да мери сили с боен костюм, това несъмнено бе Джек. Тя чу мъчителното скърцане на флексобрънките, докато Джек блъскаше с крак отново и отново. Денаро се олюля назад и пропадна през огромната дупка в стената.

Драките не можеха да чакат повече. Жертвата им се готвеше да избяга. Джек още се бореше с ключалката на шлема, когато те се хвърлиха напред.

Амбър не спираше да крещи. Джек се свлече на пода, където остана да лежи, с нашарено от лазерни откоси тяло. Денаро се извърна и побягна по коридора с бързината, която му придаваха сервоусилвателите.

Миг по-късно в помещението изникна К’рок, който укроти подчинените си с няколко бързи удара. Един сержант се разпореждаше да извикат лекари.

Амбър разбута драките и се приближи до Джек. Подът бе залят с кръв. Миризмата на кръв изпълваше и въздуха. Ръката на Джек бе лепкава, когато я докосна. Кожата му беше студена и тя надзърна в очите му с надежда, че още е в съзнание. Клепачите му потрепериха и той изстена и в същия миг над него се надвесиха лекарите и го вдигнаха на носилка.

Очите им се срещнаха, но тя виждаше, че погледът му е замъглен. Наведе се към него, но носилката вече поемаше към операционната.

Дъхът му опари ухото й.

— Вземи… записа от камерите.

— Ще го взема, но защо…

— Вземи записа преди… Баадластър. Нямаше нужда… — Джек си пое дъх на пресекулки. — Нямаше нужда Денаро да отнася Джонатан. Надявал се е… да го последвам аз. Записът ще ми подскаже… къде. Беше честна борба… но драките ме раниха тежко. — Той я стисна с разтрепераната си ръка. — Разбра ли ме? Вече нищо не може да ни спре.

— Да — ускори крачка Амбър, за да не изостава от носилката. Вратите на операционната се разтвориха и лекарите изтръгнаха Джек от ръцете й. Тя постоя още малко пред затворените врати, загледана в засъхналата кръв на Джек върху пръстите й.

Едва тогава се сети, че й бе дал задача, обърна се и се затича да прибере записа, преди някой друг да го е сторил. Не беше никак трудно да го открие. Дори успя да въведе някои корекции в записващата система, сякаш го бе сторил самият Денаро преди атаката, за да прикрие следите си.

Когато отново го видя в реанимационния кувьоз, изглеждаше малко по-добре. Беше превързан целият, виждаше се само лицето му. От тялото му стърчаха жици и датчици. Гърдите му се повдигаха и спускаха равномерно. До нея изникна Вандовър, но тя се престори, че не го забелязва.

„Ами ако е мъртъв — помисли си. — И този копелдак очаква да види какво ще направя.“

— Ще трябва да го задържим поне две седмици — обясняваше мъжът в черно. — Има доста тежки наранявания. Лекарите ме помолиха да ти предам.

— Колкото е необходимо — кимна тя. Баадластър се извърна и си тръгна. Амбър почака, докато се увери, че е напуснал помещението, и едва тогава даде воля на сълзите си. Най-много я безпокоеше едно нещо — че когато Джек се подложи на процедурата и възвърне изгубените си спомени, може би ще престане да бъде човекът, когото обича.