Чарлз Ингрид
Предизвикателството прието (13)

12.

„Във всяка молитва има частица живот“, мислеше си Колин, коленичил върху твърдия матрак на пода. Коленете му бяха ожулени, но болката само усилваше желанието му да се моли. Пък и това бе единственият разговор, който водеше. Изправи се мъчително и приседна на трикракото столче, което сам бе измайсторил, и се запита дали похитителите му записват какво прави.

Говореше често на глас, за да ги улесни в научаването на неговия език, но нито веднъж досега не бе получил какъвто и да било знак, че го чуват. Не можеше да се обърне към тях, не знаеше как да привлече вниманието им. Защо изобщо го държаха? Какво виждаха, когато го наблюдаваха?

Стените, подът и таванът на килията бяха от непознат за него материал, с гладка, огледална повърхност, наподобяваща метал и същевременно податлива. Тази еластичност му внушаваше усещането, че се намира в палатка или в някакво временно убежище, което, подобно на палатката, можеше да бъде сгънато и пренесено. Чудеше се още колко ще го държат тук.

Протегна ръка и потърка ожулените си колене. Беше съвсем измършавял. Аш-фарел му осигуряваха храна и вода, но недостатъчно, за да се чувства сит. Устата му бе постоянно пресъхнала и гладът го измъчваше.

— Ти си един глупав старец — обърна се той към отражението си.

Даваше си сметка, че суетата го бе подтикнала да търси Аш-фарел, и сега бе наказан, задето се бе поддал на чувствата си. Какво друго можеше да очаква? Че ще успее да общува с тях, след като всички опити преди него се бяха провалили? Че ще спре войната, след като с изчезването си можеше да предизвика друга?

— Винаги първо почиствай своята къща — промърмори, загледан в отражението си. Дрехите му съвсем се бяха разпарцаливили. Добре, че поне температурата тук бе постоянна и съвсем приемлива.

Колин бе опитал с всички възможни средства да установи контакт: звук, поглед, цвят, мирис, дори музика. Единствената реакция от тяхна страна, когато го плениха, бе готовността им да се отърват от него сякаш е ненужно и досадно насекомо. Наложи се да се съпротивлява с всяка фибра от тялото си и накрая го прибраха тук. Усилията, които бе положил, за да получи храна и вода, едва не го убиха.

Малки победи, помисли си Колин, докато търкаше зачервените си колене. И всички те единствено по волята на Всевишния. Пепус се оказа прав. Колин бе забравил откъде идва, забравил бе дните, когато се беше борил само за собственото си оцеляване. Тази мисъл го отрезви. Може би бе тръгнал в погрешна посока да дири Царството Небесно.

Тази мисъл го накара да се засмее. По-добре да научиш някой урок късно, отколкото никога.