Чарлз Ингрид
Предизвикателството прието (1)

Пролог

Летящият кораб бе като малка черупка, подхвърляна от слънчевите ветрове и планетната гравитация. Единственият представител на екипажа седеше зад илюминатора от подсилено стъкло и наблюдаваше планетата, около която се носеше на орбита. Беше скрита от облаци, но от време на време се мяркаха очертанията на континентите. От толкова високо почти не се различаваха белезите върху повърхността, само изплуваха зелени и кафеникави петна. Според предварителните доклади от неговата организация съществуваше голяма вероятност планетата да се върне отново към нормалното си състояние. Чиста вода, трева и растения, а също и минни залежи. Ако не друго, норцитът щеше да ги доведе обратно. „Истинско възкресение“ — помисли си той и неволно се усмихна. Въпреки това изражението му остана все така разтревожено.

Раменете му бяха превити от умора. Беше облечен в обикновен миньорски комбинезон с множество джобове отпред и отстрани — едни пълни, други празни. Отгоре бе загърнат в синьо монашеско расо. На гърдите му се поклащаше тежък дървен кръст. Косата му бе прошарена и оредяла. Само очите му оставаха непроменени: енергични, жизнени, тъмнокафяви прозорци към една душа, изпълнена с безгранична вяра.

— Джек щеше да се гордее — произнесе на глас. — Благодарение на него животът на тази планета се възражда.

Беше се наложило да постави един император на колене, за да го постигне, но си заслужаваше. Колин не сваляше очарован поглед от планетата, опивайки се от избуялата върху пепелищата зеленина.

Зад гърба му се издигаше масивна броня от флексобрънки, по която трепкаха ярки отражения.

— Трябваше да доведеш Джек — избоботи един басов глас отвътре, кънтеше сякаш идеше от пещера.

Мъжът не откъсваше поглед от илюминатора. Бойният костюм не беше празен, макар че се очакваше да бъде, и гласът не излизаше от човешко гърло, нито от компютър. Вътре в бронята се бе заселила извънземна плът, нарастваща бавно, както зародиш в черупка.

— Джек сега е зает — отвърна Скиталецът. — Ще пристигне по-късно.

— Трябваше да го доведеш — повтори гласът, сякаш изобщо не го бе чул. Костюмът се размърда и повдигна тежката ръкавица. Само с едно движение би могла да смаже главата на Колин, но тя се отпусна внимателно на рамото му.

— Виж там — рече Фантом. — Имаме си компания.

Сензорите на костюма бяха далеч по-чувствителни от човешките очи и мина известно време преди Колин да съзре каквото му показват. Когато позна чий е флотът, ръката му неволно се повдигна към кръста.

— Божичко! — прошепна. — Бях прав.

Кръстът се впи болезнено в дланта му. За него служенето на Всевишния не беше дипломация, а призвание. Но въпреки това му се струваше, че човечеството не бива да влиза във война със същества, с които дори не се е изправяло лице в лице, колкото и ужасяващи да са били действията им в миналото. Беше достатъчно стар и мъдър да познае едно знамение, когато се изпречи на пътя му.

Небесата сякаш потрепериха, когато чуждоземният флот се приближи към тях. Бойните му кораби излъчваха неукротима мощ. Един малък, но заплашителен на вид съд се отдели от формацията и се приближи към тях. Бяха ги забелязали твърде бързо!

Колин пусна кръста и положи ръка върху ръкавицата на рамото си.

— Не мога да те взема с мен — рече той.

Костюмът не можеше да трепне… или би могъл?

— Сам отново? — попита съществото.

— Докато Джек те открие. Бъди спокоен, ще те намери. Но аз не мога да те взема с мен.

Да се срещне с тях, да получи най-сетне доказателствата, които заедно със събратята му диреха от толкова време, да потвърди, че Исус Христос наистина е кръстосвал и други светове… На нито едно от местата, които бяха изследвали досега, не се бяха натъквали на следи от подобна дейност. Врагове или не, трябваше да намери общ език с тях. Но докато малкият кораб се приближаваше, сърцето му заподскача. Ами ако греши?

Сякаш прочел мислите му, Фантом изръмжа:

— Врагът идва.

— Не — отвърна почти шепнешком Колин. — Непознатото идва. — Пое си дълбоко дъх. — Фантом, ти си моят пътеводител. Трябва да разкажеш и на другите това, което ти казах, и да им посочиш пътя. — „И ако имам късмет, аз ще ви чакам в неговия край“ — помисли си.

Подът под краката им се разлюля и Колин осъзна, че са във властта на чуждоземците.