Метаданни
Данни
- Серия
- Пясъчните войни (6)
- Включено в книгата
-
Пясъчните войни. Книга втора
Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството приетоИзбрана световна фантастика, № 135 - Оригинално заглавие
- Challenge Met, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Стойнов, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Dargor (2015 г.)
Издание:
Чарлз Ингрид. Пясъчните войни 2
Американска. Първо издание
Превод: Юлиян Стойнов
Редактор: Олга Герова
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД — Силвия Николова
Charles Ingrid
The Sand Wars, Volume 2 (1989–1990)
Формат: 84/108/32
Печатни коли: 35
ISBN: 954–585–749–8; 978–954–585–749–2
Цена: 11.99 лв.
ИК „БАРД“ ООД
История
- — Добавяне
11.
Амбър се отдръпна уплашено. Контролът и заплахата, които досега бяха в ръцете й, изведнъж бяха преминали у Баадластър. Пое си рязко дъх. Не можеше да повярва, че той знае. Допреди миг вярваше, че е готова да убие министъра, за да спаси Джек. Но сега ставаше въпрос за собственото й оцеляване.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, че не бива да ме заплашваш. Зная коя си и какво си правила. Познавам най-съкровената ти тайна. И ключът й е у мен. — Вандовър отстъпи назад, провери дали е заключена вратата, сетне отново я погледна. — Трябва да си кажем някои неща насаме.
— Нямам за какво да говоря с теб!
— Така ли? Тогава навярно предпочиташ да ме слушаш? Дори Ролф не знаеше как се задейства скритият в ума ти механизъм. Моите желания са заровени толкова дълбоко и са така неуловими, че няма никакъв начин да ги усетиш. Искаш ли да ти разкажа, Амбър? Готова ли си да изпълниш докрай своето предназначение? — Усмивката му стана по-широка. — Да се обзаложим ли, че мога да задействам програмата ти, преди да успееш да ме убиеш?
Тя разтвори пестници. Отстъпи назад и се подпря на пулта. За миг долови в очите му неувереност. Не можеше да е напълно сигурен… също както и тя.
— Защо смяташ, че наистина съм способна на подобно нещо?
— Била си част от групичката деца от улицата, които са работили за Ролф.
— Сигурно половината хлапета от крайните квартали на Малтен могат да се похвалят със същото.
— Само че нито едно от тях не е било под закрилата на Джек Сторм. Заради което и онзи нещастник Ролф си изгуби живота. — Амбър сви рамене. — Аз наех Ролф да ми намери убиец. Не просто някое хлапе от улицата, с което да работи — исках по-специален човек. Надарен със способности, които не могат да бъдат засечени.
Амбър го слушаше, навела глава. Не смееше да срещне блестящия му поглед. Не искаше Баадластър да види отчаянието, което я обземаше.
— Да ти опиша ли тези способности? — облиза устни Вандовър. — Хитрост, разбира се, макар че много деца от крайните квартали могат да се похвалят с хитрост. Бързина и ловкост, макар че и тук нищо необичайно. И характер, който да съответства на острия език. Позна ли се, моя прекрасна Амбър? Ти ли си това?
Омразата се надигна в нея като неустоима вълна. Вдигна ръка, за да приглади косата си, и почувства калъфа с ножа, пристегнат под ръкава.
— Да продължавам ли?
— Не. Не съм тази, за която ме смяташ.
— Зная, че си. Ролф също имаше определени предпочитания. Като например да работи с деца. Веднъж ми каза как е намерил своя кандидат за убиец. — Баадластър се приближи бавно към нея. — Опитал се да изнасили едно малко момиченце, а когато се свестил, бил на пода. Детето просто не му позволило да го докосне. Точно това ме заинтригува най-много.
Амбър разпусна косата си и бавно свали ръце, пъхайки небрежно едната в ръкава на другата.
— Нямаш никакви доказателства.
— Лесно мога да се сдобия с тях. Например, като проверим дали ще позволиш да бъдеш изнасилена.
— Преди това ще се простиш с живота си.
— Може би. — Той се наведе над нея. — Само че има едни думички, които знам и от които ти ужасно се боиш. Чуеш ли ги, ще направиш точно това, което те ужасява. Ще започнеш да убиваш без причина.
Дръжката на ножа бе само на милиметри от пръстите й.
— Никога няма да убивам по твоя заповед.
— Нямаш друг избор! — Вандовър се изправи рязко. — Махни се сега. Иди при човека, който владее сърцето ти. Душата и тялото ти вече ми принадлежат. — Той натисна едно копче и вратата се отвори.
Младата жена изтича навън, но спря на прага.
— Пак ти казвам, че грешиш.
— Не — отвърна министърът с тих и заплашителен глас. — Успях да надзърна в теб. Ти си моя, милейди, и аз ще получа всичко, което желая.
Амбър побягна по пустия коридор.
Джек сънуваше ангел с черни очи. Не беше от онези закръглени, сладникави създания, които бе виждал на картините в покоите на Скиталците. Лицето на този бе изкривено от справедлив гняв, дрехите му бяха разкъсани и развети от буреносния вятър, върху който се носеше с разперени криле. Косата закриваше част от лицето като че беше допълнителен чифт криле. А в очите сияеше величествен гняв…
Джек се пробуди внезапно с мисълта за Амбър. Стори му се, че я вижда в сумрака на стаята, облечена с любимата й синя рокля и със сияещи върху кожата татуировки, останали й за спомен от срещата с онзи битиански жрец. Тя се приближи към него с разтворени ръце и той се надигна, готов да я приеме в обятията си.
Споменът изчезна също толкова бързо, колкото и се бе появил. Джек седеше върху твърдия матрак на войнишкото легло и си поемаше мъчително дъх. И тогава спомените му отново започнаха да се завръщат. Той не беше един човек, а двама. Устата му пресъхна. Спусна крака и ги опря в пода. Сърцето му постепенно се успокояваше. Джек осъзна нещо важно — животът му, както и този на най-близките му хора, е изложен на опасност.
Пепус го беше предупредил. Знаеше ли обаче императорът, че потиснатите спомени ще започнат бавно да се завръщат?
Пепус и Вандовър бяха бърникали в ума му. Дали обаче защото единият заговорничеше срещу другия? Завладя го гняв. Той отметна чаршафите и се изправи, твърдо решен още сега да им потърси сметка. Студеният под му подейства отрезвяващо.
Един призрак се приближи към него от дъното на помещението и произнесе с тих глас:
— Все още не спиш добре нощем.
Беше Амбър, допреди миг неотличима от сенките, в които се криеше. На лицето й се четеше смесица от любов и омраза.
— Как влезе тук?
— Не си ли спомняш, че умея подобни неща? — попита тъжно тя.
Искаше да й каже, че си спомня, но не можеше. Думите заседнаха в гърлото му. Не биваше да предприема нищо, докато не разбере със сигурност какво точно са направили с ума му.
— Трябва ли да помня, че си била крадец?
Тя приседна на леглото до него, кръстоса крака и подпря брадичката си с юмрук.
— Говориш, сякаш си го чул от Вандовър.
— През последните дни разговарях с доста хора. Но ти си единствената, която има представа от нощните ми привички.
Тя втренчи поглед в лицето му.
— Наистина не ме познаваш, нали?
— Наистина.
За един кратък миг изглеждаше сякаш Амбър ще зарови наскърбеното си лице в шепите си. Сетне се овладя.
Джек изведнъж си спомни как Колин бе описал ада. Не можеше с нищо да я успокои. Не можеше да прогони демоните, с които се бореше душата й. Знаеше го със сигурност, подсказваше му го любовта му към нея. И въпреки че я обичаше, не смееше да й се притече на помощ в тази битка.
Мигът отмина и Амбър въздъхна.
— Чудесна двойка сме ние — поде тя и в гласа й се долови огорчение. — Спасители на изпаднали в беда светове.
— Аз съм само обикновен войник — отвърна той. — И правя каквото мога.
Амбър се надигна.
— Най-добре да си вървя. Трябва да потърся някой по-необичаен начин, за да ти припомня коя съм и какво означавах за теб.
— Не бих имал нищо против — отвърна Джек и се засмя в мрака.
— О, сигурна съм, че е така — Амбър неочаквано се наведе и го целуна. Устните й бяха сухи и горещи. После отстъпи назад. — Някъде дълбоко в теб все още е скрит онзи мъж, който ме обичаше. И когото обичам.
Джек се покашля смутено.
— Ако той се върне, първо на теб ще го кажа.
— Надявам се. Защото и двамата се нуждаем отчаяно от него. — Сетне се обърна и изчезна в тъмнината, сякаш изобщо не беше идвала.
Джек стисна юмруци.
— По дяволите! — изруга тихо, задавен от преливащите в него чувства. Амбър беше в опасност, а той не знаеше как да й помогне. Когато заговори отново, обръщаше се към друг човек. — Няма да е достатъчен само тронът ти, Пепус. Искам да се простиш и с живота си.