Чарлз Ингрид
Предизвикателството прието (6)

5.

Да бъде отново завършен. Млад, изпълнен със сили, макар и с вкочанено, вледенено тяло — не, това беше невъзможно, армията не би рискувала да подложи на криогенен сън един новобранец, най-малкото процедурата бе прекалено скъпа. Беше дошъл тук по своя воля и сега мрачен сержант с щръкнало шкембе му крещеше:

— Няма костюм, няма войник! Чуете ли го веднъж, ще го чуете хиляда пъти! И нека тези от вас, които изкарат началното обучение, не си мислят, че всичко е приключило! Ще ви прекараме отново през месомелачката, защото само най-добрите могат да носят костюм, а вие ще бъдете най-добрите. Ясно?

— Ясно, сър!

— Най-добрите, ето какви ще бъдете. Но само тези, които оцелеят в ада на моето обучение. Защото от мен се иска да ви направя Рицари. И помнете — собствените ви задници зависят от костюмите, които ще носите! Аз ще ви науча как да ги обличате, използвате, да ядете и спите в тях, как да се грижите за тях. Ще се отнасяте към тях така, както не сте се отнасяли и към родните си майки! Ясен ли съм, момчета?

— Да, сър!

Майка му. Джек улови за миг образа й — кестенява коса, луничаво лице, тъжни очи, загледани в него на прощаване, и изведнъж си спомни. Беше спечелил костюма, но бе изгубил Милос… и драките бяха погълнали неговата родна планета, както бяха постъпили и с много други и сега сигурно повърхността й бе покрита с пясък.

Навярно щеше да заплаче, ако не му беше толкова студено, пък и без това сълзите му замръзнаха.

Пепус вдигна глава от пулта и червеникавата му коса се люшна над лицето като наелектризиран облак. Повдигна леко слушалките, забелязал, че Вандовър пристъпва нервно от крак на крак, и попита:

— Какво има?

— Обадиха се от лабораторията. Джек скоро ще приключи с процедурата по прехвърлянето на записа.

— Колко скоро?

Вандовър стисна потните си юмруци.

— Изминаха дванайсет дни.

Императорът се облегна назад. Напоследък лесно се задъхваше. Лицето му си оставаше бледо, обсипано с лунички, сякаш никога не виждаше малтенското слънце.

— И какво ще имаме, когато той се пробуди? Инструмент, който можем да използваме?

Вандовър поклати леко глава. Би дал душата си да седне на пулта на Пепус — да може да контролира комуникациите между всички Триадски планети и дори свободните светове на Доминиона. Нито едно сведение не достигаше адресата си, без да премине през този пулт. Император Регис, предшественикът на Пепус, бе създал тези юзди и умееше да ги дърпа, но Пепус се оказа дори по-добър от него. Вандовър се постара да прикрие мислите си.

— Ще разполагате с лоялна бойна машина.

— Така ли? Да се надяваме. Впрочем, какво прави Амбър?

— Седи край него — едва промълви Вандовър със стиснати устни.

— Истинска жена, каквото и да мислиш за нея — рече Пепус, изоставяйки обичайния си подигравателен тон. Но той знаеше много добре какво е мнението на Вандовър за Амбър.

Млъкна за миг, заслушан в някакво съобщение, сетне отново погледна министъра.

— Ако успеем — рече, — ще спасим трона.

— Мога ли само да посоча, че дамата повече не ни е необходима?

— Ще ни бъде необходима дотогава, докато ни е нужен и Джек.

— Можете да му кажете, че сте я пратили някъде. В края на краищата Малтен е в състояние на обсада. Държим солидни сили да охраняват снабдителните вериги. В противен случай Скиталците могат да ни създадат сериозни проблеми.

— Само че на мястото на Джек не бих повярвал на подобно нещо.

— Вие сте негов император.

— Свободният човек няма свой император. Амбър е може би единственият заложник, на когото можем да разчитаме, за да държим юздите на Сторм. — Пепус плъзна ръка по лъскавия пулт. — Ще бъде твоя, Вандовър, но само след като отпратим Джек. Каквото и да правиш с нея, не желая следите да водят към някого от нас. Ясен ли съм?

— Мъдро решение — поклони се Вандовър, макар да кипеше от гняв. — Но от друга страна, тя е най-обикновен престъпник.

— „Обикновен“ е последната дума, която бих използвал за нея — повдигна рамене императорът. — Докладвай ми, когато Джек се събуди. — Той се обърна и отново се наведе над пулта, потрепвайки с пръсти върху клавиатурата, която бе подпрял в скута си.

Вандовър бавно отстъпи назад. Чудеше се какво ли си спомня в момента Джек Сторм.

Пясък закриваше хоризонта. Накъдето и да погледнеше Джек, само кафеникави, заоблени хълмове. Духаше горещ вятър. Той избълва една злобна ругатня и милоските техници, които се опитваха да възстановят комуникационната линия, вдигнаха глави.

— Зная, че е горещо — подхвърли Джек, като се приближи до тях. — Но настоявам да не допускате в апаратурата да прониква пясък. Защо не сте поставили някакъв защитен екран?

— Лейтенант — обади се единият милосец. — Ако искате днес да има патрулен обход, налага се да работим независимо от условията. Прахът е най-малкият ни проблем. — Той размаха сондата и посочи хоризонта, където трябваше да се издигат транспортните кораби.

— Аз отговарям за безопасността на хората си — тросна се Джек. — Не бих искал да ми бъде докладвано, че костюмите не са били поправени или заредени напълно. Нито че някои от вашите колеги разточителстват с ограничените ни припаси.

Милосецът изсумтя недоволно, но сведе страхливо очички.

— Сигурно ще кажете, че ние сме виновни и за загнездилите се берсеркерски яйца в костюмите ви — изломоти той изплашено. — Костюмите ви ще бъдат готови, когато приключим с тях, лейтенант. — Той се изплю в прахоляка пред краката им. — И тогава единственото, от което трябва да се безпокоите, е пясъкът.

Спомените в съня му бяха объркани, противоречиви. Но той вече знаеше защо мрази драките и пясъка, и защо няма доверие на милосите. Какво е да се биеш дълго след като костюмът ти е изчерпал основните си енергийни запаси и някои от колегите ти са застинали неподвижно, неспособни да се преборят с прекомерната тежест на бронираните си обвивки, обрекли ги на ужасна смърт. Почувства отново горчивия вкус на поражението, изоставени от своите командващи офицери, които бяха взели решение да снижат до минимум загубите на Милос. Вече знаеше, че предишният император Регис е бил подмамен да вземе това решение от своя млад племенник Пепус и впоследствие Регис ще изгуби не само трона, но и живота си. Но това беше кошмар, от който Джек не можеше да се пробуди. Транспортните кораби нямаше да се приземят — като се изключат няколко. Никой нямаше да подсигури евакуацията. Рицарите щяха да бъдат пожертвани с останалите войници. Но заедно с тези горчиви спомени се върнаха и забравените картини от далечното детство и юношеството, от семейството, което бе изгубил. Те погълнаха изцяло мислите му, превръщайки съзнанието му в огромна и черна бездна, от която можеше да продължава само напред.

Опитваше се отчаяно да спре разширяването на тази бездна, която поглъщаше като ненаситно влечуго всичко, изправило се на пътя й. И същевременно беше вътре в костюма, подложен на нетърпима жега и ужасните сърбежи по местата, където върху кожата му бяха залепени датчиците. Подплатата на гърба му всмукваше потта и я превръщаше във вода, която се стичаше надолу.

Отвън го атакуваха драките, а отвътре — чудовището. Отново беше предаден.

Но изведнъж в съзнанието му блесна ярка искра. Беше обкръжен от драки, повечето от хората му бяха избити, енергийните запаси се топяха, но той внезапно почувства, че зад гърба му трепка съзнанието на още едно живо същество. То се пресегна към него и яркото му сияние прогони бездната влечуго.

Фантом. Значи е бил жив, дори тогава! Ала успоредно с тази мисъл изникна друго, ужасяващо видение — на разчупен като яйчена черупка костюм, от който се подаваше зловещото туловище на берсеркера, израснал като паразит от погълнатото тяло на някой Рицар, готов да се нахвърли с еднаква ярост срещу драки и Рицари. Милосите, съзнавайки, че губят войната, се опитваха да заразят с яйца на берсеркери всичко живо, до което се докосваха. Среднощните разкази от казармата се превръщаха в кошмарна реалност.

Това, което му помогна, бе яростното желание да оцелее.

Лъчите на ръкавиците косяха редиците на драките, хитиновите им обвивки се пропукваха и отвътре бликаха пламъци, чиято топлина се долавяше дори зад преградата на костюма. Отнякъде долетя познат, отдавна чакан сигнал и Джек описа пълен кръг. Един от транспортните кораби се бе приземил наблизо.

Рицарите гинеха един след друг, неспособни да удържат порива на превъзхождащия ги противник… тук загиваше елитът на Доминиона. Джек бе единственият, който имаше сили и енергиен запас да се движи. Приближи спуснатата платформа и се улови за перилата. Стори му се, че го издига право от бездната на ада.

Неколцина техници му помогнаха да свали костюма, бърчейки носове от вонята, която се носеше отвътре. Потта, която го обливаше, бе като разяждаща всичко киселина. Той изрита настрани ботушите и заряза костюма, без да поглежда през рамо. Започна да идва на себе си едва след като бяха проверили неговите дланови и ретинови отпечатъци.

Сестрата в криогенното пъхна чантичка в ръката му.

— Ще имаш нужда от това, войнико. Душовете са надясно. Това е ключът от шкафчето ти. Прибери нещата си вътре, преди да дойдеш в лабораторията.

Джек въздъхна изнурено.

— Изгубихме Милос.

— Без майтап?

— Съжалявам. Направих каквото можах.

Сестрата спря и го погледна. Джек долови нетърпението на хората, струпани зад него.

— Да не мислиш, че си отговорен за цялата тази проклета война? — сръга го сестрата. — Хайде, войнико, размърдай се. Трябва да спазваме крайния срок. Да изчезваме, преди гадните насекоми да са ни надушили.

Джек се изкъпа, наслаждавайки се на освежаващото въздействие на горещата вода. Изтри тялото си с кърпа, облече дрехите, поставени в чантата, и се върна при другите. Инструкциите по интеркома им предаде нечий твърд и суров глас, но какво пък, те бяха войници. И преди им се бяха случвали подобни неща. Единственото му желание сега бе да получи топла храна, но това беше абсолютно забранено преди хибернацията. Очакваха ги месеци на вледеняващ сън. Криогенният отсек беше огромен и натъпкан до пръсване с капсули. Той си проправи път по тесния проход до своето шкафче и го отключи.

Вътре вече бяха окачили бойния костюм, чиито флексобрънки проблясваха, сякаш му намигаха.

— Костюмите ви ще останат под карантина, докато определим в какво състояние се намират — извика някой от другия край на помещението. — След това ще бъдат обеззаразени или унищожени.

Няма костюм, няма войник.

— А сега заемете местата си в редицата — продължи офицерът и Джек чу уморено влачене на крака. Едва сега си даде сметка, че бяха загинали хиляди, за да могат тези стотина души да се доберат дотук. Опитваше се да повярва, че все още не всичко е изгубено. Че си остава Рицар и пак ще облече бойния костюм.

Костюмът се поклащаше на закачалката, опръскан с кръв и засъхналата слуз на убитите драки. От него лъхаше на Милос и на война. Изглеждаше като създание, дошло от ада. Пък и притежаваше неразривна връзка с него.

И тъкмо когато Джек започна да свързва миналото с настоящото си, влечугото го нападна с неумолима жестокост.

Клепачите на замразения мъж потрепнаха.