Чарлз Ингрид
Предизвикателството прието (3)

2.

Амбър крачеше из коридорите на двореца и се стараеше да не обръща внимание на мрачната сянка, която тялото й хвърляше върху стените. Загърна се по-плътно, но хладината явно извираше от недрата на тялото й, а не от обкръжаващите я мраморни стени. Все още не можеше да прогони от ума си картината на космопорта колкото и да се опитваше — стената от драки, изправени срещу напиращото човешко множество, блъсканица от хора, които настояваха да им бъде върнат светецът. Пепус, с пребледняло от страх лице, посрещнат от своя първи министър Баадластър и почетната гвардия, която ги бе заобиколила — ако не бяха тези военни машини, навярно изобщо нямаше да могат да се доберат до колите.

Имаше само един по-сериозен инцидент. Когато приближаваха колите, Баадластър пръв забеляза Денаро, дясната ръка на Скиталеца и войнстващ монах на ордена.

— Трябваше да се отървем от тоя тип — подметна той през зъби на императора. — Докато имахме възможност.

Джек се направи, че не ги чува. Крачеше с вирната глава, но когато наближиха кордона, погледите на двамата се срещнаха. Деляха ги много години, двамата имаха различен опит, но всеки от тях позна в другия съперника. Някога Джек бе тренирал Денаро за Рицар, беше го учил да използва бойния костюм.

Изплашена, Амбър докосна Джек по ръката, в опит да го накара да отклони поглед от Денаро, който бе пристигнал тук тежковъоръжен и с познатия масивен дървен кръст на гърдите си. Но Джек дори не я забеляза, защото в този миг Скиталецът бе заговорил и гласът му надви крясъците на тълпата:

— Ти се върна без него.

Джек се закова на място и ескортът също забави крачка. Само човек като него можеше да притежава подобно въздействие върху околните.

— Денаро — отвърна му, — ако бях тръгнал с преподобния, сега щяхме да сме заедно. Или никой от нас нямаше да се върне.

Денаро премигна бавно. Мускулите му помръднаха под монашеското расо.

— Джек! — извика Амбър. В същия миг Денаро вдигна ръка, тълпата се люшна назад и дори драките отстъпиха.

Нещо профуча през пространството, което ги делеше, с такава скорост, че никой от охраната не успя да го забележи.

— Ти служиш на убиец! — извика в същия миг Денаро.

Джек се освободи от ръката на Амбър и улови предмета. Тълпата отново се скупчи около Денаро.

— Намери го — добави той. — И разкажи истината. Иначе аз ще го сторя вместо теб.

Джек бавно разтвори ръка. На дланта му лежеше малък дървен кръст. Амбър въздъхна, познала кръста на Свети Колин. Джек вдигна глава, но монахът се бе изгубил в тълпата.

— Чух те, Денаро! — извика той и размаха кръста.

 

 

Тъкмо този спомен не даваше сега покой на Амбър. Осъзнаваше ли Денаро, че можеше да предизвика бунт? Пепус се страхуваше от Скиталците, но ако не бяха те, сега Джек и Амбър навярно щяха да бъдат убити. Тя познаваше добре тестото, от което бяха замесени императорът и неговият министър. Успее ли Джек да извърши това, което очакваха от него, щяха да се отърват и от двамата.

Болничното крило бе съвсем пусто, то се използваше само от императора. Тя спря пред една врата и наостри слух. Можеше да я отвори, стига да поиска, но знаеше, че пленникът вътре бе дал дума да не излиза. Сигурно бе глупаво да я спазва, но той си беше такъв и заради това тя го обичаше.

От съседния коридор долетя шум, който я накара да настръхне. Беше добре познато, характерно стържене и потракване. Малко след това от другата страна на коридора се зададе висок човек с провиснали кестеняви коси. Веднага щом я зърна, на устните му трепна зла усмивка.

— Ти ми обеща да няма драки! Обеща ми, че те няма да го пазят!

Вандовър Баадластър й се поклони иронично.

— Добър ден и на вас, милейди Амбър. Нима аз или императорът се нуждаем от каквато и да било охрана, когато вие сте наблизо?

Страните й пламнаха.

— Не желая тези гадинки да се навъртат около Джек и мен. Как можахте двамата с императора да ги допуснете в двореца. Още малко и ще легнете пред тях по гръб, с вирнати лапи.

— Сурови слова от една красива курва — отвърна със спокоен тон Вандовър, но в очите му блеснаха гневни пламъчета. — Щом толкова те безпокоят чуждоземците, защо не си помислиш за Аш-фарел? С драките поне сме сключили съюз и контактуваме непрестанно. Аш-фарел са като черна дупка, поглъщат светове и колонии, а ние още не сме ги видели.

Младата жена не отговори и той извърна глава, втренчил поглед във вратата. Едва след като се успокои, си позволи да продължи:

— Лекарите би трябвало вече да са приключили с него. Всъщност дойдох да ти кажа, че провериха записите и всичко е наред.

Сърцето й постепенно забавяше ритъм. Тя преглътна и отвърна:

— Значи нищо не може да им попречи да задействат програмата.

— Нищо, освен последната дума на командир Сторм.

Вандовър пристъпи към нея, почувствал, че отново е приковал вниманието й. Амбър срещна пламтящия му поглед, но не каза нищо. Министърът разтвори устни в подобие на усмивка.

— Да те подложат отново на запис, направен в продължение на седемнадесет години по време на криогенен сън, вероятно е доста тежко преживяване. Да си призная, аз едва ли бих се съгласил на подобно нещо. Необичайно възнаграждение за задачата, която Пепус му е поставил, не смяташ ли?

— За теб може да е необичайно. Но Джек чака този момент от много години.

Вандовър сплете пръсти. Бяха като бледа примка на фона на тъмното му наметало.

— Нито за миг не се съмнявам, че Пепус иска да открие Колин. Никой не желае избухването на свещена война. Дори аз… — направи многозначителна пауза той. — Всъщност дойдох да помоля за помощта ти.

— Мен ли? Какво би могъл да искаш?

— Страстното желание на командир Сторм да възвърне изгубените си спомени едва ли може да се сравнява със страстта му по теб. Опитай се да му внушиш, че този запис може да бъде опасен за здравето му. Нека най-напред открие Свети Колин и го доведе тук… а после…

„А после, когато унищожите записите“ — помисли си Амбър, но не посмя да го изрече. Вместо това подхвърли:

— Ние минахме през огъня на ада, за да открием тези записи.

— Сигурно е така. Макар че, като се има предвид помощта на Зелените ризи… — Вандовър замълча и помръдна беззвучно устни. — Освен ако не греша, това е запис на човек, преминал през други адски изпитания. А командир Сторм сега ни е необходим със здрав ум и тяло.

— Свети Колин трябва да е наистина някъде много далеч, щом нито един от многобройните му последователи не можа да го открие. Не мога да моля Джек да тръгне незабавно да го търси. Няма да е честно спрямо него.

Амбър си даваше сметка, че целта на Вандовър е всъщност да се добере до записите — още една причина Джек да ги получи преди него.

Забеляза, че министърът я наблюдава внимателно. Усещаше как погледът му я изгаря.

— Ами ти, Амбър? Нима ще рискуваш да го изгубиш? Това са спомени отпреди много години — представи си, че умът му не се справи с тях. Или още по-лошо — че се върне към живота от онези времена и те забрави напълно. Какво ще правиш тогава, Амбър? Готова ли си да бъдеш забравена?

Тя стисна устни. Джек никога не би я забравил. Но вътрешно потрепери при тази мисъл. За да не подскаже на Баадластър, че е изплашена, не каза нищо. Той продължаваше да я разглежда усмихнато.

— Ние сме съюзници, милейди Амбър, макар и по неволя, обвързани сме от обстоятелствата. Съветвам те да помислиш за себе си, преди да е станало късно. — Той почака още малко, за да се увери, че Амбър няма да наруши мълчанието, сетне се завъртя на токове и бавно се отдалечи.

Младата жена продължи да гледа втренчено гърба му, докато министърът изчезна зад ъгъла. Думите му я бяха засегнали дълбоко. Едва когато се изгуби от погледа й, даде воля на чувствата си.

Не че Джек имаше кой знае какъв избор за своето бъдеще. Може би не беше в състояние да преглътне идеята за съюз с драките, тъй като бе воювал прекалено дълго. А може и да беше прав — Аш-фарел не бяха поредният враг, а нова раса, която трябваше да опознаят и с която да встъпят в преговори. Амбър не хранеше илюзии, че това, което Джек смята да направи зад вратата, е продиктувано от свободна воля. Нима имаше някакъв избор? Нима не бе чула какво се говори за него в казармата? Страхливец. Предател. Убиец. Императорът го върнал окован.

Джек бе мъртъв за обществото. Ала императорът не смееше да му стори нищо, от страх, че може да го постигне възмездие.

Вратата внезапно се плъзна встрани. Не можа да види какво става вътре, защото докторите закриха отвора. Не й обърнаха внимание, докато я подминаваха.

— Забележително здраве, макар че аз бих се погрижил за тези ампутирани пръсти. Но нищо, с течение на времето ръбците ще задебелеят и тогава той сам ще ни потърси за операция.

— Остави имплантантите, безпокои ме душевното му състояние. Но за човек, прекарал толкова дълго време в хибернация, той изглежда с изненадващо запазен разсъдък. Чудя се дали Пепус си дава сметка с какво се захваща…

Гласовете им утихнаха към дъното на коридора.

Амбър надникна през открехнатата врата. Джек седеше на болничното легло и си закопчаваше куртката. Веднага щом го зърна, душата й затрептя от радост.

— Вандовър каза, че записите ти са наред — рече, щом влезе.

Той вдигна изненадано глава. Все не можеше да привикне към безшумното й появяване. Усмихна се и слънцето блесна в крайчеца на очите му.

— Значи ще успеем! Лекарите казаха, че съм готов. Пепус сигурно сега разговаря с тях. — Той протегна ръце и я привлече към себе си.

— Ходих при Джонатан, докато те преглеждаха — продължи тя с тих глас. Джонатан бе единственият оцелял от експедицията на Колин. Джек улови разтревожения й поглед. — В кома е. Не са сигурни, че ще се оправи.

— Какво се е случило?

— Още не знаят… по тялото му няма никакви следи. Лежи съвсем наблизо, малко по-нататък по коридора. Джек, не е типично за Колин да вземе със себе си Джонатан и сетне да го изостави.

— Прекалено се безпокоиш.

— Ами ти също си виновен за това.

Той я целуна нежно по челото. След това й прошепна тихо:

— Искам да го видя, преди да ме напъхат в криогенната капсула. Току-що ми казаха, че процесът може да продължи четири или пет дни.

— Пепус е разрешил да го посещаваш. Но аз нямам сили да вляза повторно — преглътна мъчително тя. Затвори очи и пред мисления й взор отново изникна огромното безжизнено тяло на Джонатан, целият покрит с жици и тръбички, които контролираха гаснещите му функции и се опитваха да го поддържат.

— Как смяташ, дали Джонатан би имал нещо против да почака няколко минути?

— Минути? — тросна се тя. — Не бих искала да действаш прибързано, когато си имаш работа с мен, войнико. Не, Джонатан няма да възразява. И без това сега се бори за живота си. — Очите й се замъглиха. — Аз също те искам — добави задъхано.

— Когато бях на кораба, понякога ми се струваше, че чувам дишането ти в другия край на каютата.

Амбър поклати глава.

— Ако бяхме толкова близо, нищо не би ме задържало в другия край. — Прегърна го и се притисна към него, но изведнъж се сепна. — Дали да не заключим вратата? Да напишем, че има карантина, или нещо такова?

— Аз ще се погрижа — рече той, приближи се към вратата и я блокира с парола, която накара младата жена да се разсмее. А след това се зае да укротява пламъка в тялото й.

В продължение на един безкраен миг всички светове и слънца се бяха събрали в близостта, която двамата влюбени поделяха.