Чарлз Ингрид
Предизвикателството прието (20)

19.

Не без видимо усилие Пепус повдигна загърнатите си в масивно наметало рамене. На огромния екран пред него се виждаше лицето на дракската кралица. Бе настояла да разговарят на четири очи. Императорът вдигна ръка и я прокара през наелектризираната си коса.

— Не възприемам това като заплаха — каза Пепус.

— Това не е заплаха, а обещание — отвърна кралицата. — Ние положихме огромни усилия за просъществуването на този съюз. Но както виждам, вашият свят е на ръба на… гражданската война. Ето защо възнамеряваме да се намесим, преди да го стори Доминионът.

Дълбоко в душата на Пепус се надигна необуздан гняв. Той стисна неволно юмруци.

— Това би било равностойно на край за нашия съюз.

Ако драките можеха да се смеят, сега кралицата щеше да го направи. Но вместо това хитиновите плочки на лицето й се обагриха в алено.

— И как, Пепус? Ние сме обвързани. Вашата броня е и наша — да се отделим, би означавало да останем сами срещу Аш-фарел. Опитай се да въведеш ред в гнездото си, преди да повлечеш всички ни към пропастта. Ние ще сме наблизо и ще чакаме. — Трикатада наклони глава. Маската й придоби властно изражение. Сетне екранът угасна.

Пепус вдигна бавно разтрепераните си ръце. Доминионът щеше да е негов и само негов. Дори ако Сторм открие Колин и го върне, като по този начин го принуди да сдържи думата си и да слезе от трона, Доминионът пак щеше да чака на опашка. Трикатада намекваше за предателство и вероломно нападение под прикритието на военно положение. Трябваше да открие начин да отложи тази заплаха. Днешната аудиенция беше само първата от предприетите стъпки. Много зависеше от Сторм и ако мозъчният блок, който Пепус му бе поставил, започнеше да се пропуква, той щеше да се превърне в оръжието, от което императорът се нуждаеше — стига да е достатъчно далеч от ръцете на Вандовър.

„Ще си получиш своя светец, приятелю, в комплект с царството. Моли се само да не ти се наложи да го управляваш.“ Той повдигна отново рамене и даде знак на министрите да го придружат към залата, където вече го очакваха Скиталците.

 

 

Джек се събуди с горчивия вкус на мордил в устата и празна, смачкана ампула в шепата. Разтвори пръсти и пусна строшените стъкълца на пода. Беше издържал още една нощ. Без сънища и мъчителни спомени. Протегна ръце. Сетне се надигна. Униформата бе окачена на закачалката до него, припомняйки му, че Пепус възнамерява да го изложи на показ в най-скоро време.

Имаше моменти, когато в душата му се пробуждаха объркани спомени и странни, неясни видения. Но най-тежко му беше през нощта. Би могъл да използва и други, по-силни приспивателни, но от всички тях мордилът бе най-щадящ за организма му. Виденията вече не го плашеха толкова, започваше да привиква с тях, както и със странните провали в паметта. Безпокоеше го само рискът да допусне фатална грешка в отношенията си с Пепус и Вандовър и това бе далеч по-възможно, когато паметта му се възвърне. В края на краищата и двамата очакваха да е забравил годините на интриги и недоверие.

Това, което не очакваха да забрави, бе обещанието на Пепус да се откаже от властта, ако му доведе Колин. Сторм се отправи с мрачна усмивка към банята. Докато пресичаше помещението, за миг долови слабо ухание на парфюм.

Дали Амбър е идвала тук, докато е спал? Огледа се, отново усети миризмата и се зачуди дали не е рожба на въображението му. Не можа да стигне до каквото и да било заключение и се отказа. Не беше виждал Амбър от няколко дни, макар че Ласадей му бе казал, че е идвала, за да й вземат мерки за костюм. Само щеше да събуди подозренията им, ако я потърси.

Той пристъпи под водната струя и я остави да се стича по раменете му, да отпусне напрегнатите мускули. Даваше си сметка, че крачи по острието на бръснача и че излага не само своя живот на риск, но и този на Амбър, но не знаеше как да й го съобщи. Прекалено много важни неща бяха заложени на карта, а и той си даваше сметка, че всяка негова дума се подслушва и записва. Можеше само да се надява, че Амбър ще успее сама да се погрижи за себе си — както правеше винаги. Остана под душа, докато кабината се изпълни с гъста и непрогледна мъгла.

Вандовър и Пепус се нуждаеха от изкупителна жертва, която да подхвърлят на Скиталците, за да ги успокоят. Джек не познаваше достатъчно добре ордена, бе общувал само с Колин, Джонатан, Денаро и Маргарет — секретарката на преподобния. Но беше наясно с настроенията, които в момента царяха в организацията. Скиталците нямаше да се задоволят с трохите, които възнамеряваше да им подхвърли императорът. Джек обаче нямаше нищо против да е на предната линия, макар и изложен на риск. Бяха му заповядали да не носи костюма. Би предпочел, разбира се, друга заповед — никакви драки. Така поне щеше да постъпи той, ако му поверят командването. За Пепус сега най-доброто щеше да е да задържи похлупака върху врящото гърне.

Това щеше да е възкресението на Джек. Триадският трон го бе обявил за мъртъв и го беше погребал месеци преди да го издири и да го върне обратно като предател и дезертьор. Все още не беше късно за него.

Очаквайки с нетърпение най-сетне да премине към действие, Джек облече униформата.

 

 

Амбър избра рокля, която да скрие синините и охлузванията. Не можеше да прикрие само подутите си устни. Докато кръстосваше из стаята, откри, че се придвижва с вдървените движения на зле скроена кукла. Спря пред огледалото и се опита да сложи ред в хаоса на мислите си.

Трябва да каже на Джек. Познаваше добре благородната сърцевина, която се криеше в душата му, и бе сигурна, че все още я притежава. Промяната вероятно го бе направила по-силен отвсякога. Джек щеше да убие Вандовър, независимо дали си спомняше за онова, което е било между тях двамата. Така поне тя щеше да получи своето възмездие. Съществуваше обаче опасността Вандовър да се окаже по-бърз и по-хитър от него.

Прокара бавно пръст по подпухналите си устни и допирът пробуди отново спомена за болката, която бе изпитала. Какво пък, нали бе пострадала само плътта. Амбър сведе очи, за да не срещне погледа си в огледалото. Вандовър бе разпилял своето черно семе в ума й, не само в утробата и тя усещаше как расте там. Сякаш бе оковал във вериги мислите й — и не би се поколебал да ги използва.

Приключи набързо с прическата, неспособна да понесе обвинението, което святкаше в погледа й. Но какво би могла да направи всъщност? Вандовър се бе оказал по-силен от нея.

Наистина ли не би могла да направи нищо? Съвсем нищичко?

Шум зад вратата прогони напиращите в очите й сълзи. Тя даде знак да се отвори, очаквайки зад нея да застане Джек, готов да я придружи до залата за аудиенции. Тъкмо поставяше един от ножовете в дългата бяла ръкавица.

— Джек, малко си подранил… — спря насред дума, забелязала, че на прага стои Баадластър.

Днес беше облечен в сиво и късото наметало подчертаваше жилестото му тяло. Изглеждаше почти като едно от тъмните метални остриета, намазани с отрова, които бе скрила в калъфа на предмишницата си. Той й се усмихна.

— Милейди — произнесе с тон, който подсказваше, че има друго мнение за нея. „Курва — помисли си тя. — Винаги си мисли, че съм курва, когато го казва… и сега вече е прав.“ — Друг ли очаквахте?

— Старите навици умират трудно — отвърна Амбър. — Какво искаш?

Тя се стараеше да стои на известно разстояние от него.

— Само удоволствието да ме придружите до залата. Пепус скоро ще заеме мястото си на трона.

— И сама мога да намеря пътя.

— О, не се и съмнявам. Но първо ми се ще да споделя нещо с теб.

Сърцето й заблъска учестено.

— Вече свърших това, което искаше от мен.

— Амбър, Амбър. Нали не смяташ, че съм прахосал всички тези години и средства само за да получа едно име и нищо повече? Това бе единствено демонстрация, предназначена за теб и някои мои противници. Малко предупреждение, идещо да покаже, че съпротивата е безсмислена. — Устните му се разтеглиха в злобна усмивка. — Ела тук, Амбър.

Призля й. Въпреки това пристъпи към него. Изведнъж в стаята бе станало ужасно студено.

— Не и Джек — прошепна тя.

— Не, не. Разбира се, че няма да е Джек. Той трябва да открие Свети Колин и ако имаме късмет, да ни разкрие тайните на Аш-фарел. Зная, че имаш богат опит с охранителните системи и навярно си се погрижила стаята ти да бъде изолирана от подслушвателните устройства, но има неща, които е най-добре да бъдат прошепвани.

 

 

Залата беше блестяща. Лазерни холограми украсяваха сводестия таван със сребриста мрежа на планети и звезди — изображения на световете, които човечеството беше завладяло. Знамена се вееха на неуловимия ветрец. Помещението бе изпълнено с шум и приглушени гласове. Тук бяха дошли всички, получили разрешение за аудиенция. Вероятно се бяха подредили на опашка още в ранни зори, за да преминат през проверката за оръжие и да заемат местата си. Засега единственото им забавление си оставаше светлинното шоу на тавана.

Тълпата се смълча веднага щом Пепус се зададе откъм покоите си и влезе през вратата в дъното на залата. Един дребен златист андроид пристъпи напред и обяви:

— Въздайте почести на Негово многопочитаемо величество император Пепус, който сяда на трона! Всички да поздравят императора!

Докато тълпата отвръщаше подобаващо, в залата влезе и военният министър Баадластър и зае незабележимо мястото си вдясно зад трона. Пепус извърна глава и погледите им се срещнаха. Вандовър бе закъснял и двамата не бяха успели да обсъдят за последен път предстоящите събития. Пепус дори си бе помислил, че министърът изобщо няма да се появи. Докато го разглеждаше, Пепус изведнъж забеляза дълъг рус косъм върху тъмното му наметало. Премести поглед към залата, но Амбър не се виждаше никъде. Зърна обаче Джек, застанал вляво от него, с блестяща парадна униформа.

Обезпокоен, Пепус продължаваше да следи церемонията. Той знаеше, че Баадластър възнамерява да се отърве от момичето при първа възможност. Въпросът бе кога и по какъв начин ще го направи. Би могло да стане дори тук и сега, ако в тълпата се криеше убиец. Надигна се и в залата отново се възцари тишина.

— Верни мой народе. За първи път обявявам аудиенция от момента, когато изчезна моят близък приятел и съветник Колин от Синьото колело, а също и проповедник в религията на Скиталците. Мнозина от вас се явиха при мен с молба да бъде открит, вероятно без да знаят, че полагам усилия за това — заедно с Доминиона и Дракската лига — от първия миг, когато научих тъжната вест. И макар все още да не знаем нищо за съдбата му, имаме някои сведения относно мястото, където може би се намира. С прискърбие трябва да ви съобщя, че макар да не е изгубен безвъзвратно, Колин сега е в плен на Аш-фарел. — Пепус направи драматична пауза, докато камерите в залата показваха лицето му в едър план. Откъм залата долетяха изплашени възклицания. Погледът му откри сред множеството Маргарет, която му бе помогнала в организацията на това събитие. Тя стоеше зад кордона, в зоната, отредена за почетните доминионски сенатори, висшите сановници на ордена и посланиците, все хора с разрешение да бъдат близо до него и да го търсят по всеки повод. На лицето й нямаше и следа от изненада. Императорът само потвърждаваше това, което вече й бе известно.

— Нямаме представа защо Колин се е изложил на подобен риск. Предполагаме обаче, че се е опитал да встъпи в преговори с един враг, който досега сме смятали за непобедим. Това е съвсем в стила на моя добър приятел — да поставя общественото благо над личното си благополучие. Въпросът обаче е, че ние се нуждаем от него тук и сега! — Още една пауза, последвана от възторжени викове и аплодисменти. Докато се озърташе, императорът изведнъж забеляза Амбър, която си проправяше път напред. Сякаш доловил мисълта му, Джек също извърна глава и я фиксира с поглед.

Откъм тълпата заваляха развълнувани въпроси, но Пепус само вдигна ръце.

— Да отвърнем със сила, ще бъде напразно усилие. Нашите разузнавателни средства все още не са в състояние да открият онзи район на космоса, в който е спотайва противникът. Не можем да предскажем кога и къде ще ни нападне. По наши предположения той разполага със значителна военна сила и кораби, които могат да се придвижват на огромни разстояния и извършват набег там, където не сме достатъчно подготвени. Тези на пръв поглед случайни действия затрудняват още повече отбраната ни.

Пепус млъкна. Пресегна се към позлатената чаша на малката масичка и си накваси устните. Когато вдигна глава, срещна усмихнатите очи на Вандовър. Императорът му кимна.

— Моят военен министър Вандовър Баадластър, човек с много и различни способности, показа огромна изобретателност при подготвянето на защитата срещу този опасен противник. С помощта на нашите съюзници започнахме изграждането на отбранителна линия, истински звезден вал, и поне до този момент успяваме да задържим Аш-фарел на определено разстояние.

„Лъжа, разбира се“ — помисли си Пепус, но никой не разполагаше с достоверна информация, за да го обори.

— Що се отнася до Колин, моите съветници прецениха, че ще е най-добре да пратим една малочислена и лесноподвижна група, за да го открие. Необходимо ни беше известно време, за да определим най-подходящия човек, който да я предвожда. Някои от вас вероятно са чули различни слухове, затова е редно да внеса яснота. Преди около година и половина на мен се падна тъжната чест да водя погребалната процесия на един човек, известен с огромните си заслуги към трона. Представете си обаче изненадата ми, когато узнах, че този човек не е мъртъв, а тялото му — безследно изчезнало на далечна планета, а вместо това е дезертирал от своя пост. Веднага щом получихме тези сведения, се заехме да издирим споменатия човек. Доведох го тук, за да го пратя да търси Колин от Синьото колело и в случай че успее, да изчисти опетненото си име. — Пепус погледна към Джек и установи, че Рицарят е втренчил поглед в него. Спокойствието, което се излъчваше от Джек, накара императора да потрепери неволно. Каква самоувереност, да стои пред тълпа, която би могла всеки миг да се нахвърли върху него и да го разкъса. Той даде знак на Джек да се приближи към трона.

От тълпата се дочу ропот, който постепенно набираше сила.

— Дами и господа, последният Рицар на Пясъчните войни, командир Джек Сторм.

Пепус изчака търпеливо, докато изненадата на тълпата бе заменена от гневни подвиквания и откъслечни ръкопляскания. След около минута даде знак на андроида, който призова присъстващите към мълчание.

— Командир Сторм не за пръв път ни изненадва с поведението си — продължи Пепус. — Но аз установих, че той е човек, който следва своите разбирания за дълг. Той е смел войн, привикнал да мисли и действа самостоятелно и това са качества, които аз умея да ценя. Според мен той е единственият, достоен да бъде изпратен на една толкова опасна мисия — да открие Свети Колин, стига проповедникът все още да е жив. Командир Сторм сам ме помоли да му възложа тази задача, за да може да изчисти името си и да свали от себе си обвиненията в дезертьорство и измяна. — Пепус се поколеба за миг. — И аз реших да му предоставя тази възможност. Това е предизвикателство, което напълно съответства на способностите му. — Императорът отстъпи назад и остави Джек сам пред тълпата. — Дами и господа, представям ви командир Сторм. — С тези думи се отпусна уморено на трона.

Настъпи мъртва тишина. Първи се съвзеха репортерите и си запробиваха път напред. Джек дори не погледна към императора. Засега събитията се развиваха напълно според очакванията му. Той посочи един от вдигналите ръце репортери.

— Командир Сторм, защо напуснахте поста си? Уплашихте ли се?

Въпросът накара тълпата да се умълчи. Джек облиза устни. Откри, че Амбър се е промъкнала зад кордона и стои до рамото на Маргарет. Секретарката на Колин, изглежда, изобщо не бе я забелязала.

— Вместо да отговарям на различни въпроси — поде Сторм, — предпочитам да направя едно изявление. Напуснах командния си пост, защото не бях съгласен с провежданата от Триадския трон политика на сближаване с драките. Трябва да призная обаче, че решението ми беше погрешно. Нямам право да съдя за подобни неща. — Джек направи кратка пауза. Почти усещаше втренчените в него погледи на Пепус и Баадластър. Макар да беше обсъдил изявлението си с тях, те все още не бяха сигурни дали ще спази уговорката. — Поставих си за задача да опозная по-добре нашия нов противник, Аш-фарел. След като взе това предвид, както и предишните ми заслуги, император Пепус сметна, че съм най-подходящият за предстоящата трудна мисия. Не съм сигурен дали наистина е прав, но приемам тази възможност да докажа, че съм истински Рицар и заслужавам званието си. Благодаря ви.

Настъпи фурор, докато Джек заставаше до Пепус. Императорът го дари с благосклонна усмивка. Наведе се и му прошепна:

— Сега вече зная защо те избрах за тази работа.

Но публиката не беше задоволена. Посипа се нов порой от въпроси и обвинения, на които Джек си позволи да отвърне с лаконичното „Без коментар“. В последвалото затишие на подиума се изкачи Маргарет.

— Няма да позволим да бъдем измамени толкова лесно — рече тя. — Вашите обещания са празни като стомасите на малтенските граждани. Като император, вие отказвате да чуете нашите призиви и да откликнете на желанията ни, а на всичко отгоре поставяте един предател за ръководител на важна мисия. Ние няма да подкрепим подобни действия. Отхвърляме вашата власт.

Джек забеляза, че откъм дъното на залата се приближава малка група Рицари, готвещи се да оформят защитна преграда между тълпата и императора.

Пепус се изправи отново.

— Ние сме във война с противник, който заплашва да унищожи нашия свят. Не можем да спечелим тази война, ако сме разделени помежду си!

— Вие направихте този избор — заяви спокойно Маргарет. — Ако сме разделени, то е заради вас!

— Заплашвате ме с гражданска война — извика ядосано Пепус. — Офицери, изведете тази жена.

Джек извърна очи към Амбър, която все още стоеше до Маргарет. Вандовър прошепна нещо и изведнъж момичето го погледна. Челото й се сбърчи и тя втренчи поглед в Пепус.

Императорът нададе рязък вик. Олюля се и забелязала, че нещо не е наред, тълпата започна да пищи.

Само Джек бе достатъчно близо, да улови свличащото се тяло на Пепус.