Чарлз Ингрид
Предизвикателството прието (7)

6.

Малкият кораб се разлюля, изстрелян като празна черупка, и пое по снижаваща се орбита. Фантом настрои сензорите на костюма да следят движенията на кораба на Аш-фарел. Наложи се обаче да намали чувствителността им, когато внезапно тишината бе прорязана от човешки вик. Страх и болка изпълниха съзнанието му, докато лежеше свит в тясното пространство за инструменти, където се бе спотаил. Чуждоземците така и не бяха успели да го открият.

Страхът и болката не бяха непознати за него. Много пъти ги бе преживявал в компанията на Джек. Но сега, докато те отекваха във всяка фибра на телцето му, си даде сметка, че за първи път се бои истински. Мисъл, която едновременно го окуражаваше и обезкуражаваше. Защото означаваше, че се е развил достатъчно, за да може да се страхува от смъртта. Сега най-сетне бе в състояние да разбере колебанията, които измъчваха Джек преди всяко сражение. Смъртта бе тъмната страна на войната. И само живите същества се бояха от нея.

Беше стигнал далеч, но тази мисъл не го радваше. Той бе истински войник, знаеше го, бе преживял не една битка и победа. Но сега за първи път осъзнаваше, че никога вече няма да бъде същият.

Прецени, че вече може да излезе от скривалището си. Корабът на Аш-фарел се отдалечаваше и бе наложително да нанесе някои корекции в орбитата на миниатюрния съд. А след това не му оставаше друго, освен да чака Джек. Колин му бе обещал, че Сторм ще се появи, и тогава Фантом щеше да му покаже по-нататъшния път. А дотогава можеше да черпи сили за живот само от запасите на костюма. И най-добре да не прослушва отново записа със залавянето на Колин.

Защото тъкмо той го плашеше толкова много.

— Искам — говореше към екрана Вандовър — да премахнете един човек от крайните квартали на Малтен.

Лицето на човека отсреща не показваше никакви чувства, нито Вандовър очакваше нещо подобно. Кожата на неговия събеседник бе подпухнала, а зениците му бяха разширени от прекомерната употреба на дрога.

— Кой? — попита лаконично.

— Няма значение кой. Ще ви го посоча… а вие уредете останалото.

— Хм. Ще са ми необходими двайсет и четири часа за подготовка.

— Имате ги.

— Значи проблемът е решен. — За миг между веждите на говорещия се появи дълбока гънка. — А как стои въпросът с идентификационния чип?

— Тя не носи такъв — ухили се широко Вандовър. — Тъй че можете да действате спокойно.

— Разбрано — веднага след това екранът угасна.

Ако имаше късмет, мислеше си Вандовър, никой няма да открие тялото на Амбър. Нито да го разпознае. А дори да го намерят, следите ще говорят за поредната сляпа жестокост на Зелените ризи срещу Пепус. Откъдето и да се погледне, премахването на Амбър щеше да му донесе само полза.

Понечи да се надигне от креслото, но в този момент блесна сигнална светлина, означаваща, че има повикване. На тази линия можеха да го търсят само от Планетната полиция или неговите доверени информатори. С доклад по въпроси, които сигурно го интересуваха живо. Той превключи връзката.

Екранът остана тъмен. Информаторът не желаеше лицето му да се вижда, но Вандовър вече разполагаше с данните от ретиновия скенер и знаеше кой го търси.

— Господин министър?

— Тук съм — отвърна той. Човекът отсреща говореше с долномалтенски акцент, но с нотки, характерни за Пограничните територии.

— Преди няколко години вие проявихте интерес към едно… специално оръжие.

— Оръжие? — повтори уплашено Вандовър и по гърба му пробягаха тръпки.

— Да. Модифицирано за конкретна цел. В началото използвахте Уинтън, за да го открие, но след убийството му изгубихте следата.

— Ах — въздъхна Вандовър и бавно поклати глава. — И сега вие го намерихте?

— И да, и не. Разполагаме с неговата самоличност. Оттук нататък всичко е във ваши ръце.

Вандовър стисна юмруци. Кокалчетата му побеляха. Уинтън бе умрял, без да предаде някои особено важни сведения. За съжаление бившият началник на полицията бе изпитвал недоверие към Вандовър. Всъщност, в това отношение чувствата им бяха взаимни. Министърът така и не бе успял да проникне във файловете на Уинтън. Но ето че най-сетне му се удаваше възможност да се сдобие с информацията, от която се нуждаеше.

— Чудесно — рече той. — Какво искате от мен?

Информаторът назова една сума и добави:

— А също и разрешение да напусна планетата.

— Уговорено. Как да потвърдя информацията ви?

Човекът отсреща вдигна рамене.

— Достатъчно е да задействате заложената подсъзнателна програма и убийствата ще започнат.

— Чудесно. И кой е това изчезнало оръжие?

— Един уличен рекетьор на име Ролф разполагал с малка банда от деца, които работели за него. Обичайната измет. Контактите му с Уинтън са били добре прикрити. Но тази, която ви е нужна, се нарича Амбър. Отдавна не работи на улицата и няма идентификационен чип, но…

— Няма значение — прекъсна го с хладен глас Вандовър. — Зная къде да я намеря. Парите ще бъдат на уговореното място. — Той прекъсна линията, но остана загледан в потъмнелия екран.

През всичките тези години е била под носа му и той нито за миг не бе заподозрял. Вече си обясняваше защо Уинтън не бе я ликвидирал. Началникът на полицията е знаел кои са заложените цели, но Вандовър не се съмняваше, че се е опитвал да промени нещата така, та да извади полза от последствията. Всеки от двамата е разполагал с жизненоважна информация, но заради вродената им подозрителност така и не бяха заработили като истински екип.

Вандовър погали нежно пулта.

— Уинтън, момчето ми, ти си бил умник. — Покушението над Амбър трябваше да бъде отменено. Или по-скоро отложено. Тя бе толкова потисната след завръщането си от Бития. Вандовър би дал дясната си ръка, за да узнае какво се бе случило там и по какъв начин плановете на Уинтън са се провалили, а той самият бе изгубил живота си. Може би Амбър вече не беше оръжието, в което я бяха превърнали някога. Уинтън го бе уверил, че убиецът е обучаван от малък и че притежава вроден талант за тази работа, за разлика от шарлатаните, които Пепус държеше в източното крило. Дарба, позволяваща да нанася невидим удар право в ума или сърцето… бързо, без възможност да бъде засечен или спрян.

Трябваше да провери внимателно тази информация, преди да предприеме някакви действия. Би могъл да започне например от Сейди, лихварката, която бе укрила Амбър. Сейди щеше да му сътрудничи. Тя бе истински предприемчива, умела в изкуството на компромиса, тръстика, която предпочита да се извива вместо да се прекършва от вятъра.

Вандовър протегна ръка към пулта. Засега щеше да забави неизбежното, но само временно. Ако се окаже, че Амбър не е тази, за която я вземат, ще бъде премахната безкомпромисно.