Чарлз Ингрид
Предизвикателството прието (11)

10.

Беше като да облича старо, но добре познато и обичано палто, чиито джобове са пълни със спомени, картини, радост и болка. Или като да седи на непознат бряг и да пресява през пръстите си разноцветни песъчинки, опитвайки се да реши кои от цветовете са хубави и кои — лоши, без да има някаква логика в решението й. Но как можеше да се сравнява дори най-красивата песъчинка с някой безценен спомен?

Амбър лежеше върху масата и гърдите й се повдигаха и спускаха равномерно. Умът й бе далеч по-активен от приспаното и охладено тяло, зает да подрежда слоевете от информация, докато спомените й се връщаха един през друг, понякога напълно объркани. Тя долавяше топлия си дъх, усещаше и студа, който я обгръщаше. Постепенно започна да трепери и зъбите й затракаха.

Появи се една сестра и я зави с електрическо одеяло. После прегледа системата, да не би Амбър да се е откачила от връзката с хемодиализния апарат, прошепна нещо с доволен вид и си тръгна. Умът й бе зает с други неща.

Като в калейдоскоп парченцата от живота й падаха и се скупчваха около нея, красиви картинки със заострени краища, и вчерашният ден бе само една от тях. Не беше изгубила нищо, а си бе върнала всичко. Амбър почувства топлината на одеялото и затвори очи, този път готова да потъне в успокоителен сън.

— Той е ваш — говореше тихо Вандовър. Държеше ръцете си стиснати, за да не издава чувствата си. — Не помни нищо от случилото се по-рано, проявява нужното уважение за човек с неговия пост… Трябваше по-рано да го направим. Сторм е обезоръжен и същевременно все още е полезен за нас.

— Така е. И сега отива да търси Колин не защото го смята за свой приятел, а тъй като аз му наредих да го направи.

— Всичко стана така, както ви казах.

— Радвам се, че се получи — отвърна любезно императорът. — Иначе щеше да го убиеш, нали?

— По-точно да наредя да го направят. Но той все още е опасен. Не обича да бъде манипулиран.

Пепус размаха безгрижно ръце.

— Важното е, че изпълнява заповедите на императора. А какво ще правим с момичето? — попита на вратата.

— Тя е моя.

Пепус кимна леко.

— Както се бяхме уговорили.

— Засега няма да предприемам нищо. Той не я познава и въпреки това, когато я зърна, веднага се досети коя е. Видях го в очите му. По-добре да не събуждаме подозренията му.

— Ами ако тя го привлече на своя страна?

— Няма да й позволим да се приближи до него. А сега, ваше величество… ще ви напусна, защото ме чакат и други задачи.

— Разбира се. Нима бих могъл да те задържам?

Баадластър се поклони и излезе. Въпреки че почти веднага сви зад ъгъла и изчезна надолу по коридора, имаше чувството, че усеща изгарящия поглед на императора в гърба си.

Покоите му бяха далеч по-скромни от тези на Пепус. Триадският трон се гордееше с наемническата си армия, но новините от Пограничните райони не бяха никак успокоителни. Все още нямаше никакви сведения за местонахождението на Аш-фарел и както драките, така и техните съюзници хората започваха все повече да нервничат.

Вандовър се намръщи, докато четеше последните съобщения на екрана. Дали Пепус осъзнаваше истинския размер на заплахата? Ако е така, защо императорът продължаваше опасната игра със Скиталците? Каква полза би могъл да има от една назряваща гражданска война?

Министърът приключи с прегледа на информацията, изпълнен със странната увереност, че зад всичко това се крие някаква обединяваща схема, замисъл, който все още не успяваше да разкрие. След това повика своя адютант по интеркома.

— Да, сър?

— Назначи ми среща с командир К’рок. За утре сутринта.

— Тъй вярно, сър.

Вандовър се облегна назад. Намирайки се в странно положение между драките и хората, милосецът би могъл да знае неща, които не са известни дори на министъра на войната. Да измъкне тази информация от К’рок обаче, щеше да е истинско предизвикателство. Той преплете пръсти и потъна в размисъл.

Изведнъж осъзна, че не е сам. Завъртя рязко креслото.

— Добър вечер, Баадластър.

Беше облечена с черна рокля, която напълно се сливаше със сенките в ъгъла. В началото не я различи, позна я едва когато пристъпи напред. Дългата й коса бе сплетена на плитка. Тя се движеше с уверени и гъвкави движения, които караха кръвта му да кипва и същевременно пълнеха с горчилка устата му. Вандовър не можеше да свали поглед от нея.

— Тъкмо щях да пратя кола за теб.

Тя се подпря на ръба на пулта.

— И сама мога да се оправя. Защо да разчитам на други? — втренчиха се в него сияещите й очи.

Вандовър почувства как стомахът му се сви. От погледа й сякаш бликаше огън, който разпали необуздани чувства. Как досега не го бе усетил?

Амбър се приведе към него. Беше си сложила дискретен парфюм, чието ухание го обгърна.

— Исках да ти кажа — заговори тя, — че партньорството, на което толкова много разчиташ, ще бъде крайно опасно за теб. Въпреки че съм ти благодарна за това, което направи.

— Милейди — заговори той с официален тон, — подценявате и двама ни.

Тя се изправи внезапно.

— Писна ми да си играя на разни глупави игрички с теб. Наричаш ме „милейди“, но всъщност ме мислиш за курва. Не съм твоя, за да правиш каквото пожелаеш с мен, Вандовър. Отивам при Джек, независимо дали той ме помни или не.

Министърът скочи на крака.

— Ах, това трябваше да се очаква. Но смяташ ли, че е безопасно да ми говориш подобни неща в лицето и да ми обявяваш война? Сигурна ли си, че ще се справиш без нашия съюз?

— Сигурна съм.

Беше късна вечер. Вандовър натисна едно копче на пулта и вратите на кабинета се залостиха. Амбър отстъпи неволно назад.

— Сега вече — рече той — ще си побъбрим насаме.

— Ако смяташ, че тези врати могат да ме задържат…

Вандовър се разсмя.

— Ще останеш не заради заключените врати.

Очите й се присвиха.

— Бих могла да те убия — рече.

Той се разсмя отново и този път изглеждаше напълно безгрижен.

— Зная, мила моя! О, не можеш да си представиш колко добре го зная! Аз съм те програмирал!