Чарлз Ингрид
Предизвикателството прието (4)

3.

— Прехванах кодирано съобщение на Зелените ризи — докладва Вандовър, без да си прави труда да скрива доволната си физиономия.

Пепус вдигна глава от пулта.

— Нали виждаш, че съм зает?

— Но не и за информацията, която нося, предполагам. — Вандовър му подаде разшифрования текст.

Пепус плъзна поглед по него.

— Кога и къде прехвана това?

— Опитаха се да го предадат на Сторм, когато го свалихме на космодрума.

Пепус отново прочете съобщението: „Скиталците да продължават с размириците. Така Пепус ще има нужда от теб жив.“ Императорът разтвори пръсти и листчето падна на пода.

— Кажи ми нещо, което не зная.

— Само предполагахме, че е така. Сега се потвърждава.

— Че Зелените ризи се интересуват от Джек Сторм? Той знае ли, че съобщението не е стигнало до него?

— Не мисля.

Пепус се облегна назад. Лицето му придоби замислено изражение. През цялото време на разговора не бе свалил мъничките слушалки и непрестанно прослушваше приетите съобщения.

— Прати по обичайния канал информация, че ако размириците продължават, това може бързо да намали цената на Сторм. Ще дойде момент, когато ще предприема необходимите действия да смажа проклетите бунтовници.

— Да, ваше величество. А момичето?

— Засега ни върши добра работа. По-късно ще обсъдим какво да правим с нея.

Министърът кимна и тръгна към вратата.

— Вандовър.

Той спря.

— Да, ваше величество?

— Известно ни е, че записите със спомените на Джек са били взети от мадам Сейди. Това означава, че ги е държала в залог срещу заем, даден на някого. Да имаш представа на кого?

— Още не.

— Открий. Това е особено важно.

Вандовър кимна. Пепус се завъртя в креслото и за миг очите им се срещнаха.

— Президентът на Доминиона се свърза с мен. Интересува се как използваме средствата, които ни предоставят. Финансирането на тази война се оказа доста по-скъпо, отколкото предполагахме. Също така настоя да увеличим силата на космическия си флот и да оборудваме още две пехотни единици с бойни костюми.

Очите на Вандовър засияха.

— И с двете можем да се справим.

— Чудесно — кимна императорът. — Твърдо съм решен да спечеля тази война.

Вандовър постоя още малко, но тъй като императорът не каза нищо повече, сметна, че е освободен. Опита се да се измъкне с вида на човек, зает с важни дела.

 

 

Денаро стоеше в приемната на центъра на Скиталците и едрото му мускулесто тяло изпълваше помещението. В сравнение с него Вандовър се почувства като незначителна сянка. Министърът оголи зъби в хладна усмивка.

— Благодаря, че ме приехте.

Младият мъж отвърна на усмивката му.

— Това е светилище, министър Баадластър. Надявам се, нямате нищо против да разговаряме във фоайето. Не се безпокойте, разполагаме с шумоизолиращи паравани. Ако Свети Колин беше тук, сигурно щеше да ви покани в апартамента си, но…

— Да, наистина. — Вандовър подхвана краищата на наметалото си и се настани в посоченото кресло. Денаро се отпусна срещу него. Министърът го разглеждаше крадешком. Това бе човекът, който вероятно щеше да наследи Колин. Същият, когото императорът ненавиждаше, но доскоро не смееше да докосне, тъй като бе под закрилата на Скиталеца. Не биваше да забравят, че Денаро умееше да борави с боен костюм… и че Сторм бе негов учител. Той облиза устни и произнесе:

— Дойдох да проверя дали мога да бъда полезен с нещо в отсъствието на Колин.

Денаро стисна силно облегалката, но лицето му остана равнодушно.

— Достатъчно ще е да ни освободите от охраната отвън. Сградата вони на драки.

— Рицарите са тук заради вашата безопасност.

— Това не са Рицари.

— Ще информирам императора.

Нищо нямаше да бъде направено и двамата го знаеха. Колин бе отправял сходни възражения.

— Благодаря ви за вашата загриженост, господин министър. А сега, ще ви помоля да ме извините, но имам работа.

Вандовър се надигна.

— Разбирам ви. Може би, когато Джонатан се възстанови напълно, ще може да поеме част от задълженията на Колин.

Лицето на Денаро стана бяло като платно. Той стисна зъби.

— Какво искате да кажете?

Вандовър се престори на объркан.

— Ама как така… никой ли не ви е казал… Един от нашите бойни кораби го е открил преди няколко седмици. В кома е и Пепус нареди да го настанят в собствената му болница в двореца. Съжалявам, Денаро. Мислех, че сте в течение.

Скиталецът се надигна. Лицето му постепенно възвръщаше цвета си.

— Моля за разрешение да го видя.

Вандовър сви рамене.

— Едва ли има смисъл. Не е идвал и за миг в съзнание. Лекарите смятат, че е от преживяния шок. Осигурени са му, разбира се, най-добрите грижи. В него е единствената ни надежда да узнаем какво е станало с Колин.

— Сторм посети ли го вече?

— Командирът е предпазлив човек, а и в момента си има други грижи.

Денаро продължаваше да го разглежда замислено.

— Това е новина с непредвидени последствия.

Вандовър подръпна ръкавите на наметалото си.

— Пепус няма да търпи повече размирици — заговори той бавно. — Сега не е моментът да се разпалва огънят. Изчезването на Колин може да доведе до нарушаването на крехкия баланс. — Почти шепнешком добави: — Командир Сторм иска да свали Пепус от Триадския трон. Това вече не е тайна. Но за да го стори, му е била необходима… подкрепа. Ето защо е отишъл при Зелените ризи. Нищо чудно да потърси и Скиталците. Липсата на Колин в момента е в негова изгода, докато събира съюзници — може вие да решите да се присъедините към него.

Денаро рязко си пое дъх. Погледът му се рееше над главата на Вандовър.

— И откъде ви е известно това?

— Аз съм военен министър. Нима смятате, че не разполагам със собствено разузнаване? Но Пепус е мой император и колкото и да се нуждае от Джек Сторм, не бих се поколебал да го осведомя колко опасен може да е този инструмент.

— Нито пък аз — рече неочаквано младият монах. Сетне стисна зъби. — Баадластър, благодаря ви, че ми се доверихте.

Вандовър кимна и стана да си върви.

— Няма защо — подметна той през рамо. Докато се отдалечаваше, усещаше изгарящия поглед на Денаро в гърба си. Едва след като се озова отвън, между драките, той си позволи победна усмивка.

 

 

Джек стоеше до леглото, което силно наподобяваше кувьоз, тъй като почти всички жизнени функции се поддържаха от апарати. Амбър не беше преувеличила. Човекът, който лежеше вътре, бе само бледа сянка на онзи Джонатан, когото помнеше. Едър и енергичен, надарен с изключителна сила и същевременно необичайно фин и ловък. Ала сега в помещението се чуваше само шумът на машините.

Амбър пристъпи до рамото на Джек. Той я погледна.

— Така ли са го намерили?

— Ами, горе-долу в същото състояние. Почти веднага са го поставили на животоподдържащи системи. Оттогава само се влошава.

Джек хвърли поглед към стената отсреща. Не беше необходимо да е специалист, за да види, че животът на Джонатан се крепеше на косъм.

— Дежурен?

— Да, сър — обади се един глас зад стената, но той не можа да определи дали принадлежи на човек или на машина.

— Какви са му шансовете?

— Бихме могли да го поддържаме в това състояние много дълго време. Въпросът е дали ще има полза… — гласът пресекна и Джек разбра, че е разговарял с човек. Само живо същество би могло да скърби за друго живо създание. Машините следваха единствено зададените програми.

Джек отново извърна глава към Амбър.

— Как мислиш, дали е участвал в сражение?

— Не зная, Джек. Защо?

— Чудя се дали Колин е бил пленен, или го е изоставил по своя воля.

— Колин никога не би го изоставил! — тросна се тя.

— Факт е, че Джонатан е тук, а от Колин няма и следа. Питам се дали е бил принуден да постъпи така, или сам го е решил.

— Как можеш да задаваш подобен въпрос?

— Мога, защото трябва да науча отговора. Кой го е открил? Накъде е летял Колин? Прехванали ли са ги? Сред приятели ли да го търся, или при врагове?

Амбър се притисна в него.

— Съжалявам. Аз си помислих…

Той се усмихна огорчено.

— Джонатан беше и мой приятел. Какво ли щеше да ни разкаже, ако само можеше…

Джек се пресегна и погали лежащия по ръката. Беше гореща, като че ли го измъчваше треска.

Космите на ръката му изведнъж се изправиха, сякаш между двамата бе прескочило електричество. Джонатан бе увит с плътен чаршаф до раменете. Само мускулестите му ръце се подаваха отвън. С подобно телосложение той можеше да е прекрасен Рицар.

Изведнъж тялото под чаршафите помръдна. Амбър извика уплашено. Джек неволно отстъпи крачка назад, а по мониторите на стената трепкаха тревожни светлини.

Тялото подскочи върху леглото и започна да се гърчи конвулсивно. Датчиците се разкачиха. Джек дочу шум зад стената и се досети, че всеки миг ще дойде помощ. За да не позволи на Джонатан да падне от леглото, той се пресегна и го улови за раменете.

Времето изведнъж забави своя ход. Чуваше гласа на Амбър, но не можеше да различи отделните думи. Бяха твърде провлечени, за да схване смисъла им. Сигурно е завладяна от паника, помисли си, и се чуди какво да направи. Сега вече усещаше енергията, с която животоподдържащите системи помпаха тялото на Джонатан. Ръцете му го стиснаха, притеглиха го надолу към широко разтворените, невиждащи очи. Джонатан помръдна устни:

— Помогни ми — изстена, миг преди лекарите да дотичат.

 

 

— Хипнотично предизвикана кома — обясняваше Баадластър. — Но доста тежка. Джонатан е можел да умре.

— Предизвикана от самия него?

Военният министър сви рамене.

— Може би. В момента се е поуспокоил. Лекарите казаха, че почива.

Джек се намръщи.

— Бръщолевеше несвързано.

— Ясно — кимна замислено министърът. — Но може би все пак ти си уловила някоя дума?

— Аз ли? — изгледа го учудено Амбър. — Мислех, че умира.

— Нима това ви притеснява, милейди? — попита със злобна усмивка Вандовър. — Доколкото ми е известно, срещали сте доста често смъртта, докато сте се подвизавали из бордеите на Малтен.

Тя го изгледа, но Джек побърза да пристъпи между тях. Беше достатъчно едър, за да е непреодолима преграда и без помощта на костюма.

— Баадластър, зная че си военен министър, но ще ми позволиш да ти отправя едно предупреждение. Внимавай с кого воюваш. Императорът се нуждае не само от услугите ти, но и от твоята… дискретност.

Вандовър прехапа устни. И да бе пребледнял, нямаше как да се види, тъй като лицето му и без това бе бледо.

— Императорът ме прати да ти съобщя, че би желал да те види утре, преди… процедурата. А междувременно, нека напомня и на двама ви, че не бива да напускате това крило. — Той кимна отсечено. — Приятна вечер. Командир Сторм, милейди Амбър.

Амбър потрепери, сякаш се отръскваше от миризмата му. Извърна глава към леглото, на което лежеше Джонатан.

— Той искаше да ти каже нещо. Сякаш бе програмиран…

— Зная. Но какво би станало, ако не го бяха открили, или… — Джек преглътна. — Не смятам, че Колин го е изоставил доброволно. Никога не би го зарязал в подобно състояние. Погледна я и изведнъж се усмихна. — Май ще разочароваме Вандовър.

— Защо?

— Защото съм решил да изляза оттук. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се. Къде ще ходим?

— Джонатан повтори три пъти нещо и едва накрая го разбрах. Ставаше дума за стаята за медитация на Колин. Явно е нещо важно, щом не му даваше покой.

— Ами да тръгваме, в такъв случай.

 

 

Присъствието на Колин изпълваше целия апартамент. Стаите бяха едновременно аскетично обзаведени и някак богати… заради предметите, до които се бе докосвал светията. Докато крачеше предпазливо из помещенията, Джек се замисли, че никога не бе имал дом, който да смята за свой собствен. Откакто се помнеше, единственият му дом бяха казармите.

Амбър бе приседнала до любимата масичка за кафе на Колин. Неведнъж тримата бяха провеждали заседания около нея.

— Никога не съм влизала в стаята за медитация — призна тя.

— Хм. — Джек плъзна внимателен поглед наоколо. — Смятал е да се върне.

— И аз така си помислих. Или е така, или не е имал време да се подготви.

Джек спря до вратата на стаята и я погледна през рамо.

— Идваш ли?

— Н-не. Май ще остана.

— Както желаеш — засмя се той. Сетне бутна вратата и изчезна от погледа й.

Тя сведе поглед към странните татуировки, танцуващи като живи рисунки по кожата й. Усещаше близостта на Джек като придърпване на невидимо въже. Пристъпи неспокойно от крак на крак и огледа помещението. Имаше чувството, че долавя миризмата на светеца. Пое си бавно дъх, сякаш се опитваше да я запомни.

 

 

Вътрешната врата на стаята за медитации зееше отворена, сякаш го канеше да влезе. Джек се поколеба и се огледа. Не видя нищо обезпокоително, наведе глава и прекрачи прага.

Стените на стаята бяха оставени с включени проектори и изведнъж той се озова сред множество различни светове, които човекът бе посетил, откакто бе полетял в космоса. Джек дори не помисли да присяда в дървеното кресло, поставено в самия център. Замръзна, запленен от виденията на светове, някои от които бе посещавал, и неволно протегна ръка в опит да ги докосне… Повечето от тези светове не знаеха що е пясък, нито война, преди да ги открие човечеството. Някъде тук щяха да са и картините от Дорман, Опус, Малтен… гърлото му се сви.

Кларон, недокоснат от изпепеляващите лъчи. Джек стисна ръце, неспособен да задържи картината на планетата, която бе изгорена, а в момента навярно преживяваше мъчителния процес на съживяване и тераформиране.

Поне това бе успял да постигне. След като не бе могъл да спаси родната си планета, дължеше го на Кларон. Планетата бе изпепелена, за да бъде почистена от първите зрънца на дракски пясък и за да унищожат… него.

Цикълът от повтарящи се изображения бе доста дълъг. След известно време той осъзна, че ще е най-добре да приседне на креслото. Продължи да следи менящите се картини и след време почувства, че не ги вижда пред себе си, а е потънал в транс и очите му вече не се фокусират. Изникна и изчезна пясъчната планета Милос, пробуждайки горчиви спомени. Той премигна и бавно се надигна.

— Джек… добре ли си?

Амбър го викаше отвън.

— Идвам след малко — провикна се в отговор. — Нищо не открих тук.

Смяната на картините бе прекъсната веднага щом излезе от обхвата на сензорите. Джек спря и се огледа. Милос продължаваше да виси в периферното му зрение, но постепенно угасваше. Мястото, където бе претърпял най-горчивото си поражение. Преглътна мъчително, обърна се и се върна при Амбър.