Чарлз Ингрид
Предизвикателството прието (33)

32.

Вандовър се бе разположил в центъра на своята комуникационна мрежа, с изкривено от гняв лице. Амбър бе успяла да го прогони от съзнанието си, но и не преди да разбере, че са открили Колин и сега той е с тях. Не смяташе точно сега да се отказва от своята цел. Амбър трябваше да изпълни волята му.

Пое си дълбоко дъх. Познаваше я толкова добре, спомняше си допира на кадифената й кожа, извивките на тялото й, а също и тези на ума й. С всеки удар на сърцето се приближаваше все повече към нея и скоро тя отново щеше да му принадлежи…

— Какво правиш, Вандовър?

Министърът подскочи в креслото си. Извърна очи към Пепус, слабия, безпомощен Пепус, и му се усмихна, ала умът му продължаваше да протяга невидимите си пипала към избраната жертва. Махна с ръка.

— Върша си работата, ваше величество.

— Струва ми се, че те освободих от твоите задължения.

На Малтен беше нощ и императорът току-що се бе надигнал от леглото. Той прокара здравата си ръка през разчорлената си червеникава коса.

— Не от всичките, опасявам се.

Стаята бе така опасана с кабели, че Пепус не беше в състояние да се придвижи с количката към него. Затова остана до вратата, но не скри яда си.

— С какво се занимаваше всъщност?

Вандовър се усмихна мрачно.

— Следя едни събития на огромно разстояние, скъпи мой Пепус. Примирието няма да продължи дълго, след като Скиталците научат какво сте сторили с многоуважавания им светец.

— Открили са Колин?

— О, да. И Аш-фарел — доволно се усмихна той. — По-важното е, че аз също ги открих. — В стаята отекна сухият му смях. — Помните ли източното крило? Помните ли медиумите, които бяхте събрали там с надеждата, че някой от тях ще може да надзърне в бъдещето, да предвиди назряващите събития? — Вандовър се наведе напред. — Е, скъпи мой императоре, вие държахте в ръцете си истински жокер, ала така и не се досетихте, през всичките тези години. Тя е красива и смъртоносна — и е моя.

Устните на Пепус помръднаха беззвучно. Изведнъж видя душата си, разстлана пред него като на длан, и си даде сметка, че ако Колин умре, няма да може да преглътне този позор. Трябваше на всяка цена да спре Вандовър, дори да го убие, ако се наложи. Въпросът беше как да се пребори с немощното си тяло.

 

 

Оставиха ранените и убитите на бойното поле. Роулинс затвори люка на дракския крайцер, а Амбър помогна на Колин да се настани в противонатоварващата мрежа. Джек се изкатери в една от оръдейните кули. Крайцерът се разтресе, пробуден за действие.

Колин се огледа.

— Това е дракски кораб — отбеляза той. — Съществува ли възможност за връзка?

— Да, сър, но…

Скиталецът облегна глава назад.

— Джек — провикна се към кулата, — задръж огъня.

Джек не сваляше поглед от дракските кораби, които бързо изпълваха мрежата на мерника.

— Гатхул няма да ни позволи да отлетим. Не зная какво си намислил…

— Норцит. Аш-фарел знаят много повече за норцита, отколкото двамата с теб ще научим някога. Струва ми се, че драките ще се съгласят да ни пуснат, ако им открием местонахождението на богати находища.

Джек подаде глава от кулата. Амбър седеше в креслото до Колин. Шокът от преживяното през последните часове бе изписан на лицето й. Гледаше изплашено.

Да дадат норцит на драките, бе като да подхвърлят оръжие на невръстно дете. Дори и сега да се спазарят за живота и свободата си, трябваше да прекарат останалата част от отреденото им време в несекваща борба с драките. Докато Трикатада не умре, а заедно с нея и поколението, което е създала…

— По дяволите! — изруга полугласно Джек, докато обмисляше положението.

— Какво има? — попита нетърпеливо Колин.

Джек се спусна в каютата.

— Роулинс, включи връзката. Имам по-добро предложение за тях.

Нова експлозия разтърси крайцера.

— Съвсем близо беше — промърмори Роулинс. — Навлизаме в техния обхват. — На мониторите се виждаше един от корабите на Аш-фарел, който тъкмо се издигаше над повърхността.

Джек също гледаше към екрана.

— Гатхул, зная, че си на линия.

На главния монитор се появи изкривеното от гняв лице на дракския генерал.

— Така е, командир Сторм, и този път победата ще бъде моя!

— Всички можем да спечелим, но само ако преустановите огъня. — Джек погледна към Колин. — Ще можеш ли да задържиш Аш-фарел да не отвръщат на стрелбата?

— Мога да опитам — кимна монахът.

Джек отново извърна лице към Гатхул.

— Зная защо Трикатада е безплодна — заговори бързо той. — Струва ми се, че информацията си заслужава да ни пощадите живота.

Изражението на генерала леко се смекчи.

— Ако това е измама…

— Не. Но няма да кажа нищо повече, докато ни атакувате.

— Вие се съюзихте с древния ни враг…

Джек поклати глава.

— Аш-фарел не се нуждаят нито от нас, нито от вас. Стреляте ли по нас, ще си подпишете смъртната присъда. Искате ли плодовито поколение или не?

Зад гърба му Роулинс прошепна:

— Аш-фарел вдигнаха един от корабите. Времето ни е ограничено.

Генералът вероятно го чу, защото изведнъж кимна.

— Добре, да разговаряме.

Колин въздъхна облекчено.

— Аш-фарел ни чуват — обяви. — Те ще позволят на кораба на Гатхул да се приземи. Но останалите трябва да се оттеглят назад.

 

 

Вандовър се изсмя, когато Пепус падна от инвалидната количка. Ръката на императора се изви под тежестта на тялото му и китката му изхрущя. Пепус нададе вик от болка и се сгърчи на пода. Баадластър заговори с натежал от омраза и злоба глас:

— Нима си мислеше, че ще можеш да ме спреш? Трябваше да го направиш още преди години, когато разполагаше с истинска власт. — И като отметна глава назад и затвори очи, забрави за безпомощната фигура на земята. Пепус стисна устни да прекрати стенанията. Тихо, за да не го чуе Вандовър, той запълзя към него.

 

 

Те се срещнаха в долината. Джек с изненада позна местността — някога тук беше буйната Атарактска гора, из която бе кръстосвал като рейнджър. В онези времена Кларон все още беше процъфтяваща планета, но сега двигателите на мощните кораби бяха превърнали песъчливата почва в стъкло. Докато крачеше по обсидиановата повърхност към спуснатата рампа на кораба на Аш-фарел, той забеляза, че Гатхул и свитата му вече ги очакват там. Амбър се облягаше на ръката му и дишаше на пресекулки. Бяха си свалили броните. Колин прецени, че така ще е най-добре. Той също подтичваше до Джек. Само Роулинс беше в своя костюм и носеше на ръце останките на Фантом. Когато стигнаха до рампата, той се наведе и ги положи върху нея.

Гатхул се извърна към тях. Джек познаваше достатъчно добре дракските маски, за да прецени, че неговата изразява омраза. Преди обаче дракът да заговори, Аш-фарел най-сетне се появи от тъмния отвор на кораба.

Джек и преди бе виждал мумифицираните останки на тази раса в една мъртва миньорска колония, сред разкопките на Скиталците на Колинада, но за първи път съзираше неин представител на живо. Приличаше на огромен, мускулест гущер, имаше бързи движения, а тялото му беше покрито с люспи, които хвърляха разноцветни отражения. На ръст беше три пъти по-едър от човешки бой, с големи очи, в които се четеше мъдрост и надменност. Но важното бе, че сега го чуваше.

Джек не можеше да говори с Аш-фарел директно. Само Колин бе в състояние да превежда думите им и затова Джек се извърна към своя стар другар, докато Гатхул тракаше нетърпеливо с челюсти. Изглежда, близостта на древните врагове не впечатляваше драките.

— Мога да ви кажа само причината, не и да предложа решение. Но ако се съгласите да сключим истински съюз, тогава ще се опитам да ви помогна.

Гатхул пристъпи припряно от крак на крак и ризницата му издрънча.

— Празните приказки са като неоплодени яйца. Изпълни ги със съдържание и тогава ще се приберем на корабите си. — Той кимна към Аш-фарел. — А с тях ще премерим сили някой друг път.

— Ако ви разкрия причината, ще се съгласите ли да сключим мир?

Гатхул склони глава.

— Такава е волята и на моята кралица.

Джек се засмя суховато. На повече от това едва ли можеше да се надява.

— Добре. Драките познават норцита от доста време. Това е вещество, което подсилва по естествен начин вашата броня.

Гатхул кимна, но го предупреди:

— Губиш ми времето.

— Ни най-малко. Когато за пръв път сте се изправили срещу Аш-фарел, нуждаели сте се от норцит, за да се защитавате. В началото сте го използвали като външно покритие. И той е вършел добра работа. После, след известен период от време, сте открили, че ефектът е по-добър, ако го поглъщате. В течно състояние или с храната… той не само усилва издръжливостта на хитиновата ви покривка, но и спомага за нарастването на нейната маса. Промяната ви е накарала да създадете отделна каста войни, която да изпратите срещу вашите древни врагове. Крайният резултат от военновременния период, естествено, е бил намаляване на популацията. Кралиците ви са били принудени да снасят повече яйца. Броят ви започнал да расте, завладявали сте нови планети — заради пясъчните гнезда, в които да снасяте и отглеждате своите малки.

Генералът размърда челюсти.

— Враговете знаят всички наши тайни — промърмори той недоволно.

— Това не е никаква тайна. Трикатада не е в състояние да снесе фертилно яйце. Стигнала е предела на своите възможности. През последните трийсет години Аш-фарел непрестанно са ви изтиквали от вашите собствени територии. А вие завладявахте нашите. Аш-фарел отдавна знаят за какво използвате норцита — няма залежи, за които да не сте воювали с тях. Това се доказва и от археологическите проучвания. Но не ви е известно, Гатхул, че не войната ви е обрекла на изчезване. Причината е в норцита. Норцитът ви прави стерилни. Вашите войни не са в състояние да оплодят кралицата. Или, по-точно, те я оплождат, но не с фертилни яйца.

— Аз не съм импотентен!

Джек извърна очи към разярения драк.

— Не се и съмнявам — рече той. — Но и не си в състояние да създадеш плодовито поколение. Може би някой драк от нисшата каста все още би могъл да го стори — от тези, които никога не са приемали норцит. Не зная отговора на този въпрос. Мога само да ви обясня какво се случва.

Гатхул изтрака възбудено с плочките си.

— Нашите врагове ще ни унищожат!

— Не — пристъпи напред Колин. — Те ни слушат и изпитват състрадание. Струва ми се, мога да кажа… — млъкна за миг, с озадачено изражение. След това се извърна към Амбър. — Амбър, какво правиш…

Джек го прочете на лицето й — беше изкривено от страховита вътрешна борба. Мигновено скочи, сграбчи я и я събори, а тя започна да се съпротивлява отчаяно.

— Недей — молеше я той. — Не го прави! Мен слушай, не Вандовър. Чуй ме, любима! — Притисна тялото й със своето и стисна лицето й с длани. Очите й святкаха обезумяло и яростен вик се изтръгна от гърлото й.

Колин притисна слепоочията си с пръсти. Изведнъж затвори очи, усетил, че го прорязва остра болка.

 

 

Ръката го болеше, сякаш го бяха пронизали с нож. Затаи дъх от страх да не захлипа. Продължаваше да пълзи бавно по пода. Вече беше достатъчно близо, за да улови наметалото на Вандовър. Изведнъж в лицето го лъхна тежката миризма на обувки. Пепус сбърчи нос. През всичките тези години как не бе забелязал неприятната миризма на Баадластър? Продължи да пълзи напред. След това, с внезапен прилив на сили улови наметалото на Вандовър и се дръпна рязко нагоре. Баадластър изръмжа гневно и когато се наведе, императорът видя смъртта си да блести заканително в очите му.

 

 

Джек галеше зачервеното й лице, усетил, че тялото й натежава в обятията му. Напълно бе забравил драките и Аш-фарел.

— Окопай се на дълбоко — нареждаше й той. — Съпротивлявай му се. Не се предавай. Аз съм с теб.

Роулинс извика уплашено и подхвана свличащия се Колин. Светецът едва успя да промълви:

— Добре съм. Помогни на Амбър.

За първи път откакто се беше появил от вътрешността на кораба Аш-фарел издаде някакъв звук — беше тих, протяжен и наподобяваше китова песен. Амбър продължаваше да се бори и изведнъж отвори очи.

— Джек — произнесе с хриптене. — Не ме изпускай.

— Никога.

Тя потрепери и забели очи. След това проплака:

— Дете на мрака!

 

 

Пепус изкрещя от болка, когато Вандовър го раздруса като парцалена кукла. В този миг отекна силният глас на К’рок:

— Какво става тук?

Милосецът прескочи количката и нахлу в помещението. Хвърли се върху Баадластър и схватката им бе като сблъсък на титани. Завъртяха се вкопчени един в друг и кабелите, които обгръщаха креслото на Вандовър, започнаха да се късат с искри. В ръката на военния министър забръмча енергонож.

Рукна кръв и опръска Пепус. Той я изтри и когато вдигна очи, видя, че е на милосеца, прободен на няколко места в гърдите. К’рок изръмжа от болка и стовари юмрук в гръдната кост на Вандовър. Чу се отвратителен, хрущящ звук от строшени кости. Баадластър се люшна назад с ококорени очи. Изпусна енергоножа и се хвана за гърдите. Острието продължаваше да бръмчи сърдито. Докато се свличаше на колене, Вандовър срещна погледа на Пепус. Бледото му лице бе придобило лилав оттенък. Сетне падна по очи и ножът се заби дълбоко в гърдите му.

К’рок се наведе и помогна на Пепус да се изправи. Императорът се вкопчи в него, сякаш бе самият живот.

 

 

Лишени от телесно пристанище, мислите на Вандовър се закотвиха в ума на Амбър. Тя изпъшка и се сгърчи, докато думите на Джек си проправяха път в съзнанието й. Спомни си за светлината, която Колин бе създал, светлината, която бе прогонила Вандовър. Би могла и тя да опита нещо подобно.

— Заедно — промълви Джек.

Амбър го погледна в очите. Джек, който я обича. Когото бе изгубила и си бе върнала отново.

— Няма да му позволя да те има — заяви той.

А само да знаеше. Ако не успее да изгони Вандовър сега, щеше да е обсебена от него завинаги.

— Обичам те! — извика Амбър. Той продължаваше да стиска лицето й и очите му се превърнаха в целия й свят. Очи в дъждовно синьо. Очи, за които веднъж бе казала някому, че не могат да лъжат. Очите на човека, който я обичаше.

Щастието лумна в нея като горски пожар и я дари със светлината, от която се нуждаеше. С ужасяващ писък детето на мрака — Вандовър, бе изпепелено и я напусна завинаги.