Иван Кръстев
Невидимият остава на брега (9) (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
K-129 (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2016)

Публикувано във вестник „Септемврийче“, в 96 броя през 1959, 1960 и 1963 г.

История

  1. — Добавяне

V.

Заранта настъпи суха и ветровита. Като наплиска надве-натри лицето си, Димчо се запъти към пазарното площадче. До бъчварницата го пресрещна Стефка.

— Има някой… Видяхме сянка — съобщи му развълнувано тя и го задърпа към сградата, където ги чакаше Божанка.

Изправени зад буретата, тримата тимуровци не сваляха очи от барачката. Вятърът блъскаше платнените й стени, вдигаше пясъчни вихрушки.

— Да не сте видели сянката на Калчо? — запита Димчо.

Момичетата не отвърнаха.

— Невидимия ще се измъкне лесно, ако е дошъл — обади се след малко Божанка.

Димчо се намръщи:

— Ще го забележим… по сянката. Нали облаците още не са покрили небето.

Вятърът дърпаше рогозката, метната над бъчвата, и хвърляше отгоре й стотици ситни песъчинки.

— Ех, защо Страж не е при нас — каза Димчо, като отвръщаше лице от вятъра.

По едно време Стефка се престраши и се приближи внимателно. Видя й се безсмислено да чака повече.

Но изглежда, че отвътре я забелязаха, защото щом стигна на няколко разкрача до барачката, платнището се повдигна. Оттам се подаде слабичката фигура на Сеня и загледа с неприязън момичето.

— Какво правиш тук? — запита строго също като голям Сеня и се покачи върху бъчвата.

Тимуровката не отговори. Тя само го измери от главата до петите.

— Какво току се навърташ насам? — повтори въпроса си Сеня, но този път с много по-тънък, почти момичешки глас. — Отговаряй, да не си изтървала езика си в морето.

Стефка продължаваше да го наблюдава мълчешком. На момчето се стори, че тя се усмихва подигравателно през очилата.

— Риба! — извика то и очите му се раздалечиха от гняв.

Стефка не можа да издържи. Последните думи я накараха да свали маската на равнодушието, която бе надянала.

— Какво се ежиш! — произнесе натъртено тя. — По цял ден стърчи да събира хората, а сега изведнъж ги пъди. Вижте го моля ви се: да не би случайно да е откупил площада?

Сеня се вбеси. Тези думи, казани с такова пренебрежение, дори не бяха адресирани към него.

— Откъде знаеш, че не съм го купил? — извика задъхано той.

— Я го виж ти! Собственик! И колко си дал за него? Хиляда лева ли?

— Може и повече от хиляда.

— Сто хиляди?

— А може и повече.

— Тогава милион?

— Защо не, даже и повече от милион.

— Ура, привет на богаташа! Да не би случайно да си наброил един квадрилион?

— Какво? — опули се червенокосото момче. Омразата му за миг се замени с краткотрайно учудване.

— Ква-дри-ли-он! — произнесе на срички Стефка.

Смутен от непознатата цифра, която не се наемаше да повтори, Сеня се видя принуден да прекрати словесния двубой.

Разговорът бездруго щеше да завърши дотук, но в същото време едно от хлапетата, което стоеше настрана и гледаше как момчето с луничките се горещи върху бъчвата, извика:

— Сеня-Меня, подай легеня.

Това бе достатъчно: искрата запали барута!

Боднат като от шило, помощникът на Калчо размаха ръце като вятърна мелница и се изправи срещу Стефка.

— Престани да скърцаш — каза задавен от яд той, макар да бе чул ясно, че обидните думи дойдоха от друга посока.

— Лепнеш като клей — не се сдържа и очилатото момиче. Разперило ръце, като че ли подкарваше пред себе си кокошки, то извика: — О, шакикракишакирак.

Необикновено дългият израз, който сред софийските ученици се тачеше като един от модните изрази и означаваше нещо приблизително на „Обирай си крушите!“, накара момчето да скочи от бъчвата.

— Шакракир — помъчи се да повтори думата то, но се получи нещо като крякане и тръгна, издигнало юмруци срещу момичето.

Макар дребничък на ръст, Сеня беше по-як от Стефка. Той улови китката на тимуровката и силно я изви назад. Природолюбителката се опита да се отбранява, но безуспешно. Очилата й паднаха на земята. Без тях тя изглеждаше съвсем безпомощна.

— Ха, имам си очила — извика Сеня и като държеше китката на момичето с дясната си ръка, се наведе и ги взе с лявата.

Сега Стефка изпадна в ярост.

— Пусни ме — закрещя тя и замига с късогледите си очи срещу него. Седловината на носа й се наля с червенина.

— Ако искам — важно отвърна Сеня, като се наслаждаваше явно на успеха си.

— И ми върни веднага очилата!

— Първо ще ги премеря.

— Да не си посмял! — извика злобно Стефка.

— Я повтори, че не чувам добре! Влезе ми морска вода в ухото. Повтори, де! Уу, как се дърпаш! Тогава ще те завържа. Аз имам едно въженце…

Момчето с луничките се опита да изблъска Стефка към бъчвата, за да може по-лесно да извие ръцете й, но неочакван глас го прикова на място.

— Стой! — тихо, но властно каза Димчо.

Сеня изненадано се обърна и спря очи на плещестото, изгоряло от слънцето момче, което и преди това бе забелязал.

— Ти какво се пъхаш — каза той, като отстъпи крачка назад.

— Пусни я! Какво удоволствие ти прави да се биеш с момичетата?

Стефка използува смущението на Сеня и като издърпа ръката си, грабна очилата и тутакси ги постави на носа си.

Свадата навярно щеше да завърши по-иначе, ако в този миг по улицата, що идеше от морето, не се бе задал Калчо.

— Вървете по дяволите! — завика към софиянчетата той, намръщил страшно лицето си. — Безсърдечни деца, как не ви е грях да обиждате сирачето!

Сеня се окуражи. Той потича из площадчето, намери един голям камък и го хвърли по посоката, в която се бяха отдалечили тимуровците. Сетне, като се огледа, бързо се шмугна в брезентовото си царство.