Иван Кръстев
Невидимият остава на брега (4) (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

I.

Над площадчето тегнеше тишина, която се струваше на децата зловеща. Те не смееха да шукнат. Напрежението им се предаде и на кучето — то се изправи настръхнало сред тях, без да сваля очи от брезентовата къщурка.

Четиримата тимуровци стояха неподвижни. Само лекият бриз, който по пладне задухваше откъм морето и гонеше сините купчинки на вълните към брега, подръпваше червените им връзки — иначе те наистина биха заприличали на скулптурни фигури…

Ако човешкото сърце можеше да мрази, обича, презира или прощава, сега сърцата на пионерите бяха обладани от едно единствено чувство — на напрегнато очакване. Нещо повече — сърцата на четиримата бяха замрели от нетърпение!

Димчо, тимуровският командир, се взираше до болка в барачката и не смееше да диша, за да не изпусне страшния миг, който, ако и да се проточваше по-дълъг от вечност, неминуемо се приближаваше…

Отмалели от очакване, с устни, пресушени от страх, софиянчетата видяха как зловещата сянка, която се подаде из барачката, се раздвижи и нарасна. Но за безкрайно учудване измежду платнените стени вместо стопанина на загадъчните стъпки — Невидимия, излезе… Калчо. Той премигна веднъж-дваж срещу слънцето, при което късо подстриганата му брада се издигна като клинче, и железните божигробски броеници изтракаха в ръцете му.

Калчо спусна зад себе си платнището, грижливо окърпено със същия, по по-малко избелял брезентов плат, подпря се на бъчвата и като улови с привичен жест края на брадичката си, започна да се ослушва.

А децата? Отворили уста от изумление, зашеметени, те не знаеха какво да предприемат. Димчо незабелязано мушна края на конопения ремък в ръцете на Стефка. „Все пак не е толкова подозрително, когато кучето се води от едно момиче“ — каза си той.

Като остана миг-два така, Калчо пусна брадата си и премести броеницата в другата си ръка. Отправил немигащи очи към децата, той се огледа, кой знае защо, встрани и запита с шепот:

— Какво има? Търсите ли някого?

— Не! — Божанка с видимо безпокойство помръдна устни.

Калчо започна да прехвърля броеничните зърна в силните си пръсти:

— А може би искате да си опитате късмета. Дюн Златоклюн (така Калчо наричаше дървения щърк с мушамените крила и бронзовия клюн) е донесъл за милите си приятели нови подаръци.

Макар и да говореше меко, сякаш поливаше думите си с елей, човекът с железните броеници не преставаше да гледа изпитателно децата. А те, допрели лакти, продължаваха да стоят като вцепенени. И чак когато Калчо направи крачка напред, Димчо трепна — сърцето му подсказваше, че трябва да направи нещо. Но какво? — Да се хвърли и събори барачката, да разкъса платнището?

Тимуровският командир потисна биенето на сърцето си. Той трябваше да изчака, да не бърза. Наистина нямаше сила, която би го накарала да остави поръчението наполовина, особено пък сега… Но това не беше обикновена разузнаваческа игра, каквито понякога устройваха звената и отрядите. Това във всеки случай бе борба с враг — опитен и коварен. При все че обладаваше тайнствена сила, която го правеше невидим, тимуровецът долавяше неговото присъствие, виждаше го като жив пред себе си — едър, с тежки големи обуща и кой знае защо, си го представяше със зелени воднисти очи и тънки криви устни, каквито имаха хитлеристите по старите списания. И додето зловещите стъпки, съпроводени от виолетовата сянка, не престанеха да се промъкват крадливо по родните пътища, додето назъбените токове на чужденеца не престанеха да нараняват милата бащина земя, тимуровецът нямаше да се укроти, да се отпусне спокойно на златистия черноморски пясък и се отдаде в топлите ласки на лятото. Но сега той не можеше да стори друго, освен да чака. Наистина тайнствените стъпки бяха довели командата до платнената къщурка, приближили я бяха до разгадката, но ако Страж се беше излъгал? А може би Калчо наистина бе укривател на човека-сянка. Отговорът на тези въпроси щеше да донесе бъдещето.