Иван Кръстев
Невидимият остава на брега (16) (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
K-129 (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2016)

Публикувано във вестник „Септемврийче“, в 96 броя през 1959, 1960 и 1963 г.

История

  1. — Добавяне

XII глава

Заран, преди да тръгне за града, Румянка шеташе в звънарната: премиташе неравния тухлен под, донасяше с ведрото вода, стъкваше огън в оджака под стълбището и щом сколасаше, наглеждаше кафеничето, в което почти през целия ден къкреше мътно-кафява течност… Понякога захарта се свършваше и сестра Аница й подаваше ключа на бюфета, изправен в нишата до иконостаса. Румянка даваше вид, че не се интересува от вещите в бюфета, но първия ден, едва отворила завесената с лека непрозрачна материя вратичка, неволно отстъпи крачка назад, като че ли някой я дръпна. В ъгъла, скрита зад няколко металически кутии с чуждестранни етикети, светлееше тумбеста стъкленица, в която имаше… змия. Отпървом Румянка мислеше, че змията е препарирана, но щом се взря, притисна захарницата до гърдите си и едва не извика — змията беше жива! Главата й лениво се полюляваше като изсъхнала лозова клонка, раздвижена от вятъра.

Капитанската дъщеря напълни предпазливо захарницата и още веднъж погледна тумбестото шише. Без съмнение, змията беше отровна. Момичето съвсем ясно различи разчаталения й език, завършващ с две миниатюрни, остри като стъкълца, жила и назъбената зигзаговидна линия по плоския гръб съставена от оловносникави шахматни квадратчета. Не можеше дори да повярва! Какво правеше стъкленицата с нагънатото змийско тяло сред чистите полици на домашния бюфет? Това беше несъмнено някаква чуждестранна порода, каквато пионерката не беше виждала нито през дългите походи, нито между стотиците препарирани екземпляри, изложени в природонаучния музей. Кой знае защо, по силата на някаква необяснима догадка, тя свърза отровния обитател на стъкленицата с присъствието на Невидимия в този дом.

Като се овладя, доколкото можеше, Румянка заключи бюфета и подаде захарницата на сестра Аница. Както й се стори, жълтооката не забеляза страха й. Тя равнодушно пое ключовете и се наведе над плетивото си.

Да я запита ли как змията бе попаднала в старата звънарна? Коя тропическа страна бе родината й? Румянка махна с ръка — жълтооката едва ли щеше да й отговори. Сестра Аница скъпеше приказките си и по лицето й рядко се появяваше усмивка. Дори да се усмихнеше, очите й не се изменяха: втренчени над главата на събеседника й, те оставаха все така населени с жълти студени пламъчета. Надянала черния си халат, тя непрекъснато влачеше из стаите дълбоките си, плъстени пантофи. Нощем витаеше като сянка из каменния дом, а денем дебелите й пръсти мърдаха непрестанно над плетивото, из което кокалените куки лъщяха като току-що излюпени змийчета. На кръста й ситно позвъняваха завързаните ключове…

В звънарната — било поради голямото разстояние, било поради недружелюбността на обитателите й, рядко се отбиваха хора. Мяркаха се само няколко бабички — привърженици на някаква религиозна секта, която се наричаше „Милосърдните братя и сестри“. При все че се назоваваха братя и сестри, единствен мъж сред тях бе малоумният Пънчо. Калчо никога не участвуваше в техните обреди. Той все си намираше работа — дори когато шатрата на чудесата биваше затворена.

Обредите на сектата, извършвани при заключени врати и спуснати пердета, се придружаваха от песнопения. Най-често богомолците, разтворили дебели евангелия четяха на глас безконечните молитви, написани на чужд език. Вторачени в тавана, те произнасяха различно думите, които и без това не разбираха, прелистваха машинално страниците и накрая запяваха с провлечени гъгниви гласове. Даже и когато пееха, те пак си даваха вид, че четат. Особено се стараеше сестра Евлампия — една грохнала старица, на която Румянка се чудеше откъде взема сила да домъкне немощните си крака до далечната звънарна. Придружаваше я несвестният й син Пънчо. Той не произнасяше правилно нито една дума от молитвите, а само надничаше с опулените си очи в евангелията на другите и хихикаше. Свършеше ли псалмопението, Пънчо се спущаше да целува ръка на всеки, който се изпречеше на пътя му, искайки опрощение на греховете си.

Сестра Аница изпращаше гостите си до края на съборения зид и сетне, като се подпираше мъчително на бастуна, се завръщаше назад. Тя рядко се отдалечаваше от каменната къща, и единственото място, което посещаваше, бе малкото параклисче, строено бог знае кога и закътано сред поръждавелите храсти зад звънарната. Доскоро то бе занемарено и при изворчето, що се зеленееше кажи-речи до прага му, не се отбиваше никой. Но някакъв неизвестен богомолец постегна тайно параклисчето: белоса в петляно време стените, постави стъкло на единственото прозорче и окачи иконата на свети Пантелеймон.

Почистено, оградено с разноцветни морски камъчета, изворчето придоби приветлив вид. Няколкото върбови клонки, забити на шега, се раззелениха и под тяхната рехава сянка, по песъчливото дъно започнаха да сребреят монети. И изведнъж се заговори за целебната сила на изворчето.

* * *

Калчо наплиска лицето си със студена вода и като разчеса острата си брадица с розово, тук там нащърбено гребенче, се усмихна самодоволно.

— Аз тръгвам. Щом свършиш шетнята, ела и ти! — поръча той на Румянка.

След него, като че го беше чакала да излезе, пристигна сестра Каличка. Жълтооката я посрещна зарадвана и изпрати Румянка в пруста да свари кафе. До огнището достигаха откъслечни думи от брътвежа на двете жени. По едно време Румянка се ослуша и престана да наглежда кафеничето. Разговорът я озадачи и тя надникна крадешком през открехнатата врата.

— Истина ти думам — казваше сестра Аница, — скоро небето ще ни прати поличба.

Тя издигна нагоре ръце, скръсти ги, докато бяха още във въздуха, и ги отпусна смирено на гърдите си.

Гостенката — суха, костелива жена, чийто мъж, капитан на аламана, се бе удавил при корабокрушение преди няколко десетилетия, отметна глава назад и втренчи пъпчивото си лице в сестра Аница.

— Поличба! — повтори, но този път по-високо жълтооката. — Нощес ми се яви — за втори път през тази неделя — сам свети Йеретея-застъпник. Донесе ми вест. — Очите й станаха съвсем малки, но не се затвориха.

Светецът, чието име Румянка не бе чувала досега, изглежда бе на голяма почит сред „Милосърдните братя и сестри“. Гостенката се обърна към иконата му и събрала за молитва тънките си ръце, замърда благоговейно устни.

Сестра Аница я последва. Изпаднала в някакъв неестествен унес, тя тежко отпусна на пода подутите си колене и като се кръстеше и навеждаше чело към нишата, където беше иконата, зашепна:

— Синът божи ще слезе и сам ще освети водата на свети Пантелеймоновия параклис.

— Кога? — трепна любопитно сестра Каличка.

— Скоро!… „Той няма да се покаже цял пред грешните ви очи — ми каза светията. — Не сте достойни вие за лицето христово. Само ръката му ще изпише кръстния знак над водата.“

Сестра Каличка гледаше с потъмняло от страх и удивление лице, като че ли чудото вече бе започнало пред нея.

— Ще изпише кръста — изтъни още повече глас жълтооката — и ще повдигне за един миг иконата. — И като се надигна застрашително, тя изпищя така, че гласът й сякаш щеше да се скъса: — Казвам ви — това място е свято!

— Ще слезе за втори път — зафъфли гостенката. — На ново богоявление ще се радват праведните души — закръсти се тя, забравила, че се намира гърбом към иконата. Как да не повярва! Та нали с очите си видя първото чудо, което стана преди десетина вечери в същото параклисче. Тогава на прозорчето се показа някаква тайнствена ръка и нарисува с палец кръстния знак. Втрещени от уплаха, жените не смееха да шукнат, ала Пънчо — господ да го съди — се спусна навън и като правеше поклони, поиска да целуне ръката. Но мигом отскочи назад, като ударен от електрически ток. Загадъчната десница изчезна, сякаш потъна в десетки въздушни дипли. Сестрите погледнаха укорно малоумния, загдето бе пропъдил странното видение — христовата ръка, която един ден щеше да им отвори небесните порти.

Докато двете жени си припомняха гласно този необикновен случай, който бе довел в лоното на сектата нови богомолци. Румянка, притиснала буза о рамката на вратата, ловеше всяка дума.

Сестра Аница се опомни първа и хвърли недоволен поглед през рамото си:

— Пепеляшке, заспа ли? Донеси по-бързо кафето!

Румянка мигом изтича към огнището.

— Пак си го преварила — разклати чашката си сестра Аница. — Колко пъти съм ти казвала, че обичам кафето с каймак! — строго каза тя и шумно засърба горещата течност.

Когато Румянка тръгна с празните чаши към пруста, тя като че не беше на себе си.

— Ами ако… кръста върху прозорчето на параклиса е начертал Невидимия? — мислеше си тя и не чуваше как чашките позвъняват върху кръглия поднос. — Невидимия — кой друг! Свалил е ръкавицата си и е показал ръката си — продължаваше да работи трескаво умът й.

Сестра Аница изтри очите си, насълзени от горещото кафе, и взе бастуна, провесен върху облегалото на стола.

— Да отидем при параклисчето и да го подготвим за новото богоявление! — побутна гостенката тя. Сетне завърза забрадката си толкова ниско, че едва не закри жълтите си очи, и извика на Румянка:

— А ти, чедо, измий чашките и тичай към барачката!

Отдавна двете жени бяха излезли от звънарната, а Румянка продължаваше да стиска подноса с изографисаните чашки. Разговорът, който току-що чу, я порази до неимоверност. Тя се опита да си представи как ръката на Невидимия, осветена от жълтото сияние на свещите, начертава кръста, но мраз, дошъл като от мъртвец, полази по гърба й. А на нея неминуемо предстоеше да се срещне с Невидимия.

Но защо стои така — с вцепенени ръце, в които студенее металният поднос, с широко отворени, ала невиждащи очи? Какво да стори? Нека докато в звънарната няма никой, надникне поне под капандура на вътрешната стаица!

Като се ослуша още веднъж, за да се увери, че е съвсем сама, Румянка страхливо пристъпи към капандура, застлан наполовина с овехтяло чердже.

Дръпна халката. Капакът се повдигна с ръждиво скърцане и първото нещо, което се очерта на оскъдната светлина, бе стълбата. Нейните стъпала се спущаха почти отвесно надолу и се губеха като във вода.

Румянка слезе предпазливо и когато стигна до твърдата земя, затвори за малко очи, за да свикне с тъмнината.

Ако сестра Аница можеше да види как предрешената пионерка се разхожда в избата под спалнята й, би изтървала бастуна из ръката си, а малката мъхеста подкова на горната й устна би настръхнала като пиявица.

На бледата светлина, из която се въртяха безчет прахолинки, предметите изглеждаха наблюдавани като през мътно стъкло. Румянка зърна пред себе си газена тенекия, в чийто отвор бе затъкната фунийка, чугунено колело — навярно от корабен рул, а над главата й, наред с няколкото празни железни скоби, навярно предназначени за големи товари, висяха паяжини — мъхнати и тежки от полепналия прах.

А какъв бе този сандък в ъгъла под прогнилите рибарски мрежи? Окован в черна ламарина, с широк златист кръст върху капака, той по-скоро приличаше на ковчег. Капитанската дъщеря изтри с ръкав ситната пот, стоплила челото й, и на два пъти се приближава към сандъка. Най-сетне, надвила страха си, тя улови ръждивата дръжка. Сандъкът се оказа празен. Върху вътрешната страна на капака бяха нарисувани картини из библейския живот и на Румянка не бе трудно да се досети, че с този сандък Калчо се беше върнал от Божигроб.

Покрай влажните стени се валяха какви ли не вехтории: щранга от конски хамут, изтърбушено седло, счупен ветроупорен фенер, с който собственикът на барачката си бе служил, преди да купи петромаксовата лампа, мишенен чувал, пълен с почернели мисирени зърна, където се въдеха мишки…

Завършила безплодното дирене, Румянка се изкачи по стълбата и очите й, свити от сумрака на избата, замигаха срещу ослепителната дневна светлина. Спусна мандалото на външната врата и като прекоси бежешком двора, се отправи към града. Бързаше до задъхване, а в ушите й все още звучаха гласовете на двете жени. Трябваше по-скоро да съобщи на тимуровците…

Защо Невидимия бе дошъл тайно в България? За да начертае кръст върху стъклото на параклиса и да накара няколкото религиозни бабички да повярват по-силно в бога? Затова ли се излагаше на такава опасност? Едва ли — съмняваше се момичето и потичваше към града. — Но кога ще стане чудото? През коя вечер богомолците ще се съберат, за да наблюдават новото „богоявление“? Пионерката ще слухти, ще дебне, но ще узнае и ще предупреди тимуровците. Там, при параклисчето, ще бъде и първата среща на командата с Невидимия.

Но тя се излъга. Срещата се състоя по-рано.