Иван Кръстев
Невидимият остава на брега (18) (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

Глава XIV

Когато Румянка отвори очи, слънцето се бе издигнало на една мачта над морето. Защо никой не бе я потърсил досега? Види се, уморени от среднощното посещение, Калчо и жена му не се бяха пробудили още.

Как е хубаво заран да разтвориш ресници и да се увериш, че всичко, което доскоро те е измъчвало и притискало, е било сън. А сетне — да тръгнеш по белия свят и да забравиш кошмарните видения. Но за жалост нощните преживелици на Румянка не бяха сън. Тя си припомни с недетска ненавист посещението на Невидимия, сякаш отново видя празния стол, който се полюляваше зловещо, сухите безцветни устни на Калчо, раболепната усмивка на жълтооката.

Отметна завивката и скочи: трябваше час по-скоро да отиде до града, за да предизвести тимуровците. Но… най-първо трябваше да се събудят стопаните на каменния дом.

Румянка мълчаливо отиде при огнището, стъкна огъня и със съсредоточен вид се зае да вари кафе. Не след дълго, взела димящия поднос в едната си ръка, похлопа с другата по вратата на спалнята.

— Кой е? Какво има? — сепна се сестра Аница и след кратко суетене стъпките й се зачуха зад вратата.

— Кафето е готово. Да го донеса ли?

— А, ти ли си била! — успокои се жълтооката и пискливият й глас се понижи с няколко нотки. — Остави го на огъня да не изстине. Ние ей сега ще станем. Комай сме се успали — високо се прозина тя.

Същия ден, малко преди пладне, тимуровците узнаха всичко. През гълчавата, що вдигаха децата, струпани пред барачката, Румянка долови познато изсвирване. „Тимуровският сигнал“ — каза си тя. Надникна през пролуката и зърна Божанка. Със своята бяла, везана по ръкавите блузка, с лилавата панделка, стегнала на грозд косите й, с обичливата усмивка зеленооката пионерка никак не приличаше на онези люде, които посещаваха мрачната звънарна.

В пликчето бонбони, що Дюн-Златоклюн подаде на Божанка, бе мушнато писмо. Скрити зад стобора на бъчварницата, пионерите го прочетоха на един дъх и едва не закрещяха от радост. Но скоро унило се спогледаха един-друг: кой щеше да проследи Калчо в среднощния му път към пещерата? Стефка и Божанка не можеха да излизат толкова късно, а инженер Томова току-що се бе завърнала от София, та и Димчо сви безпомощно рамене. Кой щеше да тръгне след фокусника, що с подпухнали от безсъние очи и треперещи ръце вадеше златните яйца из лъскавия цилиндър? Румянка, разбира се! Как не се досетиха по-рано? Тя едничка можеше да излезе в полунощ. Ще се престори на заспала и когато пътната врата се хлопне зад Калчовия гръб, ще изтича бързо навън.

Отговора написа Димчо с трескав, неравен почерк — в този миг дори и той не можеше да се владее: „Ние не можем да излезем след полунощ. Проследи го ти. Поставяй знаци! Утре ще те чакаме при сухия бряст.“

Малката бележка скриха в прегънат на две книжен лев. Стефка го мушна в рибята уста на зелената кутия, сетне грабна нетърпеливо найлоновата щипка за пране, която Дюн-Златоклюн й подаде, и изтича през навалицата.

Вечерта Калчо спусна рано платната на барачката и изпрати Румянка сама в звънарната.

— Ще се отбия за малко до пристанището — каза той и Румянка се досети, че отива да купи храна за Змийското рамо.

Когато излезе извън града, капитанската дъщеря забеляза, че след нея върви някакво момиче. Обърна се и зарадвана видя как Стефкините очила светнаха под крайпътната лампа. През рамо природолюбителката бе метнала неразделната си зелена еднодневка.

— Получи ли бележката? — запита Стефка шепнешком, макар че наоколо не се виждаше жива душа.

— Да! — отвърна Румянка, попипа пазвата си и листчето зашумоля.

— За това и дойдох — да проверя. А трябва веднага да се прибирам. Леля е станала много подозрителна. Каза ми, че ако още веднъж закъснея, ще ме изпрати с първия влак за София.

Помълчаха. Далечна светкавица безшумно описа къса дъга.

— Времето ще се развали. Срещнах Славчо — еднокракия рибар, и той ми каза, че ще вали. Пък и погледни небето.

Румянка вдигна очи и при все че бе стояла целия следобед върху покрива на брезентовата шатра, едва сега забеляза бутилковия цвят на небето. Надвиснало ниско, потъмняло опушено, то предвещаваше буря. Брегът се беше задимил, а около луната се виеше червеникав харман.

Стефка обгърна с ръка топлото рамо на дружката си:

— Но ти тази вечер сама… Ще можеш ли?

— Да! — храбро отвърна Румянка.

Тя не си даваше сметка какво точно й предстои, но знаеше, че колкото и големи опасности да й се изпречат през тази нощ, трябва да ги премине. Ако би трябвало — и в пъкъла ще влезе, но ще намери пролука към тайната на Невидимия.

— Вземи! — природолюбителката откопча кожената каишка на еднодневката и извади издута сатенена торбичка. — Вземи! — повтори тя.

Капитанската дъщеря пое торбичката и учудено чу как тя издрънча.

— Какво има в нея?

— Раковини.

— И защо ми ги даваш? — погледна въпросително Румянка.

— За да бележиш пътя. Пущай ги една по една.

Румянка стисна по-здраво сатенената торбичка.

— Хем все редки екземпляри — поясни Стефка. — От ония, които съм приготвила за колекция.

— А защо да не пускам камъчета?

— Хм, камъчета ли? Иди после ги търси! Нали по брега са разпилени хиляди камъчета. А тези миди — Стефка попипа нежно торбичката — са лични… Отдалеч ще ги забележиш.

— Та ти си ги събирала с такъв труд…

Румянка поиска да добави още нещо, но Стефка я изпревари:

— Не се безпокой, пак ще ги намерим. Сега е по-важно да узнаем пътя за пещерата.

Румянка погледна с благодарност дружката си. Тя й даваше най-ценното, което имаше: редките миди, за които бе преровила пясъка по крайбрежието, що бе събирала през цялото лято и пазеше като зеницата на окото си. „Какви другари имам само!“ — мислеше си тя и усещаше как сърцето й се налива с непреклонна сила. И не се боеше вече от трудната мисия, която й предстоеше да изпълни през настъпващата нощ.

Когато стигнаха при обгорелия бряст, протегнал над пътя клони като изсъхнали възлести ръце, двете момичета мълчаливо се прегърнаха.

— Пазиш ли ми връзката? — неочаквано се обади Румянка.

— Нужно ли е да питаш? — като че се засегна Стефка.

— Къде си я оставила?

— В куфарчето… при снимката на мама.

По розовите бузи на Румянка зацъфтя усмивка. Тя бавно издигна ръка, сякаш искаше да погали празното място под брадичката си. Без връзка се чувствуваше като осиротяла.

— Имам една молба — рече, свела очи, капитанската дъщеря и не видя как Стефка я стрелна изпод очилата си. — Лесно ще я изпълниш.

— Да ти донеса връзката ли? — прекъсна я природолюбителката. — Но нали знаеш как пострада Сеня!

Стиснала тънките си устни, целият й вид говореше: „Напразно ще се надяваш…“

— Не… не това! — каза бавно Румянка, като продължаваше да гледа към земята. — Нека си стои у тебе! Но тази вечер отвори куфарчето си.

Стефка се озадачи:

— Защо?

— Погледни връзката… погали я вместо мене — прошепна предрешената пионерка.

— Разбирам — помръдна устни Стефка. Преметна ръка през рамото на дружката си и я прегърна. Този жест говореше повече от всякакви думи. Там, в черната звънарна, Румянка имаше нужда от опора — нали й предстоеше такава трудна, пълна с неизвестности нощ! Трябваше сама да тръгне срещу идващата буря, да влезе в леговището на враговете. А вечерта настъпваше толкова тъмна. Побита от тръпки, Стефка изви очи към мътното, застлано с облаци небе, на което не се виждаше нито една звездица.

Когато в мрачината се изправиха неясните очертания на звънарката, Румянка изведнъж се спря:

— Трябва да се разделим. Не бива да ме изпращаш по-нататък. А ти се връщай. Току-виж, че той те е срещнал.

— Кой? — запита, без да се замисля, Стефка.

— Калчо.

Природолюбителката притисна дружката до сърцето си.

— Трябва да издържиш! През тази решителна нощ ти трябва непременно да издържиш!

Румянка окуражена вдигна глава. Зигзаговидната светлина на светкавиците, които бяха зачестили откъм морето, се пречупваше в очите й. Без да се обръща, тя улови с ръка вехтата си пола и тръгна с твърди крачки към звънарната. Силуетът й се виждаше до някое време, сетне изтъня и се стопи в тъмнината.

Скоро се прибра и Калчо. Той се навечеря надве-натри и като ругаеше лошото време, се прибра в спалнята. Лютива струйка цигарен дим достигна до Румянкините ноздри.

По прозорците ситно шумоляха песъчинки — предвестници на скорошната буря. По едно време тракането притихна, но продължаваше да се чува как вятърът, сподавил воя си, се блъска из комина, как се провира в каменните пролуки и гони кукумявките по тавана.

И да искаше, Румянка не можеше да заспи.

Започна да я измъчва старото, кажи-речи забравено вече раздвоение, което се появи за пръв път през онова пътешествие, когато другарите й я приеха в дружното пионерско семейство. Както тогава, и сега в гърдите й като че ли се бореха два духа: единият, черният, я обвиваше в тъмен облак и искаше да я откъсне от тимуровците. Понасяше я при леличка — към луксозната квартира на софийската улица „Велико Търново“, където все пак не беше така страшно както тук — в зловещата звънарна.

„Страшно е — шепнеше черният дух, — ти си сама, как се осмеляваш да тръгнеш среднощ и къде ще те отведе силуетът на Калчо? А знаеш ли кой е Змийското рамо?“… Бррр… Змийското рамо! Само като си спомни името, Румянка цяла настръхна. „Не искам да слушам, махни се!“ — затулваше с длани ушите си момичето, но гласът коварно се промъкваше дори през пръстите й, прецеждаше се неудържимо и говореше със сух, остър шепот: „Не виждаш ли, че те дебнат опасности? Бъди благоразумна.“ „Какво, благоразумна ли?“ — обаждаше се гласът на светлия дух. — „Благоразумие ли се нарича бягството от дълга, от пионерското поръчение? Отстъпи ли крачка назад Павлик Морозов, изплаши ли се от врага Митко Палаузов?“ „Ами ако Невидимия узнае, че си изпратена да го следиш — а той бездруго ще научи“ — заплашваше първият глас. Но Румянка, махнала с ръка, сякаш за да го пропъди, чуваше вече другия глас: „Остани тук, на тимуровския си пост. Ще измамиш ли надеждите на другарите си. Ще сведеш ли чело пред врага? И то какъв враг — една сянка.“ „Сянка, да, но страшна — подхващаше първият глас. — Двойно по-страшна, защото не можеш да я видиш, а тя наблюдава всяко твое движение, чете по лицето ти това, което мислиш.“ Черният дух несравнено вземаше връх. Още малко и Румянка щеше да се завие презглава и да остане в постелята. Но гласът на дълга възтържествува. В тези трудни минути, удавена във водовъртежа на мислите си, измъчена от бушуващия страх, капитанската дъщеря си спомни за пионерската си връзка. Тя е в надеждни, верни ръце. Може би тъкмо сега Стефка отваря куфарчето. И Румянка си представи как пред очите й — по-ясно от зорница — блясва малиновото зарево на коприната.

Свидната пионерска връзка! Кой казва, че тя имала само един цвят? Хиляди оттенъци се преливат върху меките й гънки: и живи слънчеви искри, и оранжеви лъчи от звездите, и али капчици юнашка кръв.

Може ли да удържи златната ивица на конеца, който поръбва връзката, този бляскав разкош, този огън, по-буен от слънчевия? Той се разпалва, разплисква, блести по пионерските лица, свети напред — пред стройните пионерски колони. Скъпата пионерска връзка! Не затова ли тя е толкова близка до сърцето — да го топли и закриля, да трепти неспокойна като неговата млада кръв.

Румянка ли ще опетни това огънче от червените петолъчки, запалени върху братските могили, това свято късче от знамето, що се вее над бащиния й кораб?

* * *

В полунощ от звънарната излязоха две тайнствени фигури — момиче, пребрадено с къса забрадка, и попрегърбен мъж, с гумена качулка на главата и малък вързоп под мишница. При все че изглеждаха спокойни, двамата се движеха бавно, сякаш плуваха в крайбрежния мрак. Но защо ли вървяха така мълчаливо и на разстояние, когато пътят им беше един и същ? Момичето се движеше незабелязано по стъпките на мъжа, преследваше го.

Двете разлети като че ли от мъгла фигури се приближиха към брега. Блесна мълния и освети напрегнатото лице на Румянка, придобило от мъртвата небесна светлина бакърен оттенък.

Капитанската дъщеря завърза на възел забрадката, която вятърът бе свалил на врата й, и продължи да крачи подир човека с мушамената качулка. Вниманието й бе съсредоточено изцяло върху Калчо. Какво смяташе да прави той? Защо се спускаше направо към водата? Дали там не го чакаше някоя лодка? В такъв случай момичето не би могло да го проследи. Но стопанинът на барачката се отби по каменистата крайбрежна пътека и прибрал вързопа под палтото си, тръгна редом с морето.

Появиха се първите признаци на бурята. Небето, и без това застлано с облаци, още повече потъмня. Все пак между сивия облачен мъх се мярна единствена звездица и светлината й — студена, колеблива, излязла сякаш из задгробен фенер мигом угасна.

Румянка често бъркаше в сатенената торбичка, прерамчена на гърба й, и пускаше по някоя раковина в краката си.

Дъгата на морето се отдалечи, преля се в бухналата тъмнина. Вятърът се усили и ситните песъчинки, които досега гъделичкаха босите крака на момичето, започнаха неприятно да го шибат по лицето.

Вляво, недалеч от пътеката, зашумяха високи брястове. Вятърът не люлееше както друг път клоните им, а ги блъскаше и те остро скрибуцаха. Скоро по широките им листа зачукаха — меки и тежки — първите дъждовни капки.

Отдясно се носеше железният гърмол на морето.

— Ох-охо-ох! — стенеха вълните. Вятърът ги блъскаше безмилостно о назъбените каменни стени и те уплашено се дръпваха назад, запокитвайки чак до пътеката зелени валма от водорасли.

Бучащите шамандури непрекъснато засилваха гърлените си предупредителни звуци. Рибарските къщи, накацали по брега, примигваха при всеки напор на бурята, сякаш зажумяваха от ужас и страхливо поглеждаха след оглушителните изстрели на гръмотевиците.

Приковала очи в тъмното петно пред себе си, Румянка отчаяно се бореше с вятъра. Едно повалено дръвче се замята в краката й, но вместо да го отстрани, тя го изправи пред себе си. Сега и да се обърнеше, Калчо трудно би я забелязал. Но скоро вихърът изтръгна дръвчето из ръцете й…

Полегатите капки непрекъснато чертаеха по пясъчния бряг дълбоки бразди. Втренчена в Калчовия силует, Румянка не усещаше как водните струи я обливат, като че искат да я наметнат с дъждовен плащ. Блесна светкавица и я накара да отстъпи назад. Привидя й се, че гърмът падна близо и събори брега, а в същност вълните откъснаха част от пясъка и го отвлякоха в морето.

Румянка не забравяше час по час да пуска раковини. Струваше й се, че те още пазят топлината на Стефкините пръсти. Вятърът се мъчеше да отвлече сатенената й торбичка; завилнелият дъжд — да натика вдън земя нежните седефени черупчици. Румянка би могла да поставя и други пътни знаци: да забива клонки в пясъка, да прави стрели от камъчета, чиито острия да сочат посоката към пещерата, да чертае знаци. Но тя не смееше дори да се наведе към земята, защото ако само миг се помаеше, Калчо щеше да изчезне от погледа й.

Колко часа пътуваха така? Колко километра бяха изминали — момичето не можеше да определи. Калчо неочаквано се обърна и Румянка тутакси замря върху мокрия пясък. Но червенобрадият дори не погледна към нея. Може би през блясъка на светкавиците той се стремеше да долови равномерните светлини на фара, за да се ориентира. Мина край изоставена, разрошена от вятъра тръстикова колиба. Тук без съмнение бяха живели рибари, защото в краката му се замота някаква разкъсана мрежа, от която той с мъка се освободи. После прекоси вдлъбната пясъчна ивица и се заизкачва по груби каменни стъпала, издълбани направо в брега. Вятърът го блъскаше в гърба, а нему се струваше, че стъпалата се люлеят.

След няколко извиви наляво и дясно пътечката слезе в тесен скалист коридор, дето, ако се съдеше по кръглите отвори, имаше много пещери. Дъждът замрежваше черните входове, но по продължителното бучене на вятъра, нахълтал в каменните утроби, Румянка разбра, че пещерите са дълбоки.

Калчо свърна изведнъж и се изгуби в един от скалистите отвори. Като се препъваше о камъните, пионерката незабавно го последва и в този кратък миг успя да забележи, че над главата й се бе надвесила скала, странно наподобяваща фигура на тюлен.

Едва ли някому би минало през ум, че в пещерата има човек. Но като притискаше гръб о неравната стена, Румянка надникна и го видя. Той беше нисък на ръст, с моряшка фланелка и дочени панталони, натъпкани в къси гумени ботуши. В ръцете му проблясваше двурога кирка. Над главата му, закачен на някаква невидима кука, висеше фенер. Вятърът го люлееше и сянката на моряка се местеше непрекъснато по стените. Първом на момичето се стори, че фенерът виси неподвижно под каменния таван, а стените на пещерата ту се приближават, ту се отдръпват.

Калчо стоеше изправен отстрана.

— Пристигна ли? — запита го морякът, захвърли кирката и седна, по-точно се отпусна като сноп върху земята. Изпеченото му от слънцето лице бе посивяло от умора. Той обърса потта, събрана по брадичката му, и изруга:

— Дяволско време! Тежко ти, ако си на път в морето!

Калчо извади вързопа из пазвата си и му го подаде.

— Вземи! — каза той, като започна да цеди пешовете на палтото си. — От вятъра го овардих, но от дъжда — не можах.

— Нищо, тъкмо хлябът е омекнал — каза човекът с моряшката блуза и разгъна вързопа. — Изгладнял съм като кит. Скалата се оказа корава, ръцете ми се прекършиха. — Той посочи с глава и Румянка чак сега забеляза, че до краката му тъмнееше купчина камъни и пръст. — Толкова се блъсках, а изкопах само един метър. Ще се изгърбя, докато стигна до галерията.

— А къде е въздушният човек? — тихо запита Калчо.

— Кой може да ти каже? По своите си работи. Току-виж, че сега е при нас. Как ще разбереш?

— Тъй ли? — сепна се Калчо и се разбърза — Подай лопатата да ти помогна!

Без да става, морякът подаде широката лопата, облегната о стената. Докато Калчо, потънал до кръст в изкопаната дупка, гребеше с непривични движения каменните отломъци, той лакомо се нахвърли върху хляба.

— Е, брада! — каза, като щракаше със зъби морякът. — Скоро ще свършим и ще получим паричките. А онези там, долу — той направи някакъв жест, който Румянка не можеше да проумее, но очевидно означаваш нещо лошо, — ще се издавят като плъхове.

Тимуровката се превърна на слух.

— Като плъхове при корабокрушение. Трудно бе, докато се доберем до плана им. Но за въздушния човек няма нищо невъзможно.

Той посегна към задния си джоб и изведнъж в ръката му се намери шише с ракия.

— Магнатите отвъд океана не на шега се тревожат. Но скоро ще спят спокойно — морякът налапа длъгнестото гърло на шишето и продължително го държа в устата си. — На̀ ви въглища под морето! — наведе се той, сякаш отдолу можеха да го чуят. — Сандъчето с дяволската машина е вече тук.

— За взрива ли говориш? — осведоми се предпазливо Калчо.

— За взрива! — и той посочи към ъгъла на пещерата.

Със замряло сърце Румянка зърна неголямо металическо сандъче, което досега не бе забелязала.

— Скоро дяволската машина ще зацърка и ще разтърси морето. Водата ще нахлуе в галериите… Ще видите вие, там долу! — закани се отново той. — Наведнъж ще извадим вашите въглища!

Румянка настръхна. В пламналия й мозък се промъкна една мисъл — отначало крадливо, но сетне се настани властно и изпълни цялото й съзнание.

Ето за какво бе дошъл в нашата страна Невидимия! С леден страх в сърцето Румянка възкресяваше недалечните си спомени. Да извърши нещо чудовищно! Без съмнение тук, под пещерата, се намираше рудникът, в който работеше Димчовата майка. В звънарната Невидимия говореше за някаква централна артерия, но морякът излезе по-словоохотлив и момичето се досети, че става дума за главната галерия на подводния рудник.

— Излез от изкопа и ми подай кирката! — обърна се морякът към Калчо. — Задушно! — изпухтя той и стоплен от ракията, измъкна през глава потната си фланелка. В същата минута Румянка се дръпна ужасена към стената: върху дясното рамо на моряка имаше странна татуировка — няколко змии се виеха на кълбо и протягаха към лакътя му плоските си глави. Ето кой бил Змийското рамо, чието зловещо име Невидимия спомена веднъж-дваж в звънарната.

Без да подозират, тимуровците се добраха до опасен престъпник, комуто отвъдокеанските вълци бяха възложили пъклена задача. Румянка грабна забрадката си и хукна назад по каменистата пътечка. Трябваше по-скоро да намери Димчо и да му разкаже всичко! Дано по пътя срещне граничния лейтенант или старшината-великан дядя Стьопа с голямото родопско куче!

Вятърът дърпаше назад момичето, крайбрежните корени се протягаха като удавнишки ръце, излезли из пясъка, и се мъчеха да го препънат. Капки, едри като лешници, се откъсваха от небето и шибаха лицето му. Но какво би могло да спре една пионерка, в чието сърце е скътано тимуровско поръчение, която е готова и в смъртта да остане вярна на клетвата, сторена пред светлия лик на родината!

Задъхана, Румянка шумно вдишваше влажния въздух и тичаше напред — там, където блестяха като звездици светлинните на града. Където двата маяка пред пристанището я мамеха като човешки очи…