Иван Кръстев
Невидимият остава на брега (19) (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

I.

Като се увери, че момчето изчезна сред вълните, Змийското рамо излезе на брега. Изредил всички ругатни, които бе научил през време на дългите пътешествия, морякът седна на пясъка и притисна с длани зачервените си очи.

А Димчо със сетни сили се мъчеше да се задържи на повърхността. Вълните издуваха гърди и бучаха в ушите му, преплитаха пяна и водорасли в изнемощелите му ръце. Опита се да стъпи на дъното, но пръстите му не напипаха твърда земя, и уплашен от тежката зелена вода, която клокочеше над главата му, се подхвърли нагоре.

Скоро силите на тимуровеца се изчерпаха. Той се отпусна върху водата и отмалял, оглушен от гърмола на вълните, от време на време само размахваше ръце, за да се задържи колкото се може по-дълго…

Струваше му се, че някой го тегли към дъното. „Умората! — рече си момчето. — Не е, разбира се, някоя молуска-великан, за каквато неотдавна разказваше Стефка. Попадне ли кракът ти в такава раковина, не можеш се освободи — като тежка каменна котва те тегли надолу. Тези гигантски миди се срещат само в океаните!“ — окуражи се Димчо и раздвижи вцепенените си крака. Заплува отново, но този път по гръбнака му беше по-леко, а освен това блясъкът на звездите пълнеше сърцето му с надежда…

Докато над главата му тегнеше заплахата от тежкия юмрук на Змийското рамо, Димчо мислеше само как да побегне по-скоро от брега. Но сега, когато татуираният пират бе далеч на цяла миля, страхът му се удвои — плашеше го бучащата бездна с мъртвешко сиви вълни, с водорасли, които се виеха като удавнишки коси.

Отпусна се по гръб, да си почине, но в този миг една коварна вълна връхлетя върху него и той едва се измъкна из разпенения й гребен.

— Ще се удавя! — помисли си с тревога Димчо и изплю водораслите, които водата бе изтикала в устата му. — Няма ли да видя мама, другарите си… — Но неумолимата жажда за живот го обзе с неподозирана сила и той продължи да бъхти с колене и лакти безпределната морска шир.

На какво се надяваше сърцатият тимуровски командир? Устните му горяха от полепналата сол, ръцете му трепереха, изтощени от непрекъснатото движение.

Водата го полюляваше като приспивна люлка. Пред очите му се завъртяха шеметни кръгове. В тях се оплете всичко: и хората, и случките. В последните няколко часа той премина през толкова премеждия, че бе невъзможно да ги възстанови последователно. А сега това не беше нужно. Едничкото, което трябваше да прави, е да се крепи колкото може по-дълго върху неравната повърхност на морето, що го отвличаше все по-далеч от брега…

Започна да трепери. Студената вода непрекъснато се плакнеше покрай него — ту напълнена с бодливи ледени искрици, ту го увиваше хлъзгава, като тялото на медуза. Тогава му се струваше, че морето е толкова плътно, та вълните не шумят, а само глухо проскърцват…

„Нима вече е настъпил последният час!“ — мислеше си ужасено той и, кой знае защо, си спомни за тайнствената дреха на Невидимия, която напразно се беше опитал да отнеме.

Притворил ресници, обхванат от някакво странно чувство, той долепи ръце до тялото си — струваше му се, че притежава вече загадъчната дреха. И не плува във водата, а стои на морския бряг и самодоволно попипва наметалото, качулката, ботушите. Една морска вълна ненадейно се затичва към него и го залива до коленете, до кръста. Димчо изплашено се отдръпва, но надигнала пенеста грива, вълната грабва каучуковата качулка от главата му. Качулката избелява, потъва бавно, с извити нагоре краища — като смъртно ударена медуза, която в сетния си час се люлее на гърба си. Тимуровецът трие слисано очи: сега върху мътно зеления гребен на вълната се поклаща ученическата му фуражка — сукнена, с миниатюрна сребърна звездичка, забодена като монограм над фабричния вензел. Опитва се да я прибере, почти я настига, но гумените му ботуши затъват в пясъка и се изхлузват. Навежда се и вижда краката си… в празничните лачени обуща — с връзки от кръгъл ширит, с кожени ушенца отзад… И наметалото, което го крие от човешките очи, се свлича от раменете му — във водата фосфоресцират и гаснат виолетовите му очертания. Вместо тайнственото наметало вълните изваждат Димчовата моряшка фланела с джобчета от двете страни, със стъклено копче под яката… Опитва се да задържи поне ръкавиците, но те се пълнят с вода и безнадеждно се въртят, като показват един след друг ту разперените си пръсти, ту тъмните си кръгли отвори…

На всичко отгоре от морето се подава човешка фигура. Тя тръгва по вълните като по сини пясъчни дюни. Когато се приближава, Димчо познава червенобрадия стопанин на брезентовата барачка. Къде да се скрие? В морето, разбира се! Димчо се потапя — водата залива раменете, брадичката му, но тъкмо когато се кани да се гмурне цял, Калчо протяга косматата си ръка над водата:

„Познах те! — провиква се червенобрадият, излязъл из морето като божество с брада от сплъстени водорасли, с трирога вила на рамото. — Ти си Димчо — следотърсачът, командирът на тимуровците, които преследваха Въздушния човек. Той се скри от тебе, но ти макар че успя да облечеш дрехата му, не ще се изплъзнеш от ръцете ми… Познах те!“ — дъвче късата си брадица богоугодникът. Той сваля цилиндъра си и прави заклинание: фокус-бокус! Вълните довличат отнякъде жълтата бъчва, която стои пред шатрата му. Покатерва се на нея и сам става жълто-зелен. Подскача на един крак и криви устни, сякаш смуче лимон: „Познах те! Познах те!“ Направил ново заклинание, Калчо тръгва с бъчвата, да прегази безпомощното момче. Димчо протяга ръце, да се запази, но вместо гладките извити дъги на бъчвата напипва някаква студена грапава повърхност…

Сепнат от кошмарния краткотраен сън, Димчо отново видя нащърбения месец, който се бе изгубил над пенестата мрежа на вълните, и ноздрите му почувствуваха свежестта на морския въздух.

Високо над водата го държеше някакво туловище — но какво?… Вихрушката, родена от боя на вълните, шумеше вече долу, под него, а той, събрал волята си, започна внимателно да се оглежда.

„Дали не съм попаднал върху гърба на кит? Но откъде ще се вземат в Черно море китове!“ — засмя се с напуканите си устни пионерът, радостен, че не потъва, че все още вижда нащърбеното копито на месеца.

Тогава! Къде се намираше малкият следотърсач? Скала ли имаше в морето? Димчо знаеше, че наблизо няма скали — нали параходите минават все през това място!

Погълнат от мисълта за ненадейното си избавление, той протегна длан и повторно докосна студената грапава повърхност.

Наистина, странно избавление!

Момчето се отпусна по гръб и равномерно полюлявано от вълните, затвори очи. Престана да мисли — и без това нямаше нито капчица сила повече…

Като изплю на няколко пъти морската вода, що бе нагълтал през време на мъчителното плуване, Димчо се посвести и се зае опипом да разузнае мястото, където беше попаднал.

Наистина, не беше върху гръб на акула, нито морска скала. Установи, че грапавата повърхност под него тук-там е покрита с ръбести морски миди. Опита се да откърти една, ала не успя. Почука с кокалчето на показалеца си и за свое учудване дочу железен звук, подобен на шум, дошъл от дебела броня. „Та аз се намирам върху… палуба на подводница!“ — досети се изумен тимуровецът и на часа изправи глава. Пред очите му се открои командната кула, а недалеч от нея блесна металната гърловина на перископа.

Момчето наистина лежеше върху покрива на подводница: Изплувала в същия миг, когато то — зашеметено, полуудавено — потъваше, подводницата го бе издигнала над водата и избавила от гибел.

Краката му докоснаха преградното въже, което опасваше палубата. „Това е леерът! — досети се той. — Та аз се намирам на самия край на носа и може всеки миг да се изтърколя в морето.“

Като се притискаше отчаяно към палубата, тимуровският командир успя да се хване за тънкото въже, заградило околовръст желязното му убежище. Ослуша се — отдолу не идеше никакъв шум. Моторите на подводницата не работеха…

Когато се увери, че е попаднал върху покрива на подводницата, вместо да се успокои, Димчо се разтревожи. Чия беше подводницата? Без съмнение — вража, щом е спряла настрана от нашия бряг, със загасени мотори, без светлини. Докога щеше да остане над водата? Всеки миг можеше да се гмурне и да повлече със себе си малкия корабокрушенец.

Мократа палуба бе пуста. Металическите квадрати, нашити с кръгли нитове, мътно проблясваха, а преградното въже, изплетено от стоманена тел, се виеше със сребрист гущеров блясък.

Недалеч, на човешка височина, се издигаше командната кула. Прилична на малък бункер, тя стърчеше самотна сред палубата, а покрай нея се виеха като самодивски коси водорасли, извлечени от самото морско дъно.

Момчето се опита да пропълзи към нея, но лактите му се подкосиха и то отново се отпусна на пода.

Наоколо не се виждаше жива душа. Настъпващата нощ беше пълна със звънтежа на вълни и блясъка на звезди. По далечната линия на хоризонта припламваха вечерните светлини.

Трябваше час по-скоро да се добере до командната кула, в чието подножие тъмнееше елипсовидният капак на входния люк. Тя, ако и да водеше при враговете, беше единственият път към спасението, колкото и страшно да изглеждаше това.

Той успя да се добере до длъгнестата издатина на люка. Като се поколеба минута-две, протегна ръка към капака, изкован от дебела сто мана.

Но преди да улови желязната дръжка, отдолу се зачу неопределен шум и капакът започна със скърцане да се повдига.

Дали не са го забелязали? Да го пленят ли идват?

Събрал сили, Димчо затича към носа, където първоначално беше попаднал. Но как да се скрие? Очите му напразно обхождаха равната повърхност. Ако имаше някоя лодка както на корабните палуби, или дори верига на котва — момчето щеше да намери място да се притаи, но тук… Без да се двоуми, то се втурна към бронирания ръб на носа. Какво беше решило — да се хвърли в хладните вълни и отново да продължи да плува? Не, то само се улови за теленото въже и като се спусна покрай борда, увисна на ръце. Притисна тяло и се сля със сивата стена, грапава от наслоените утайки и залепналите мидени черупки.

Някой беше повдигнал люка отвътре.

Димчо не се излъга, защото скоро под звездната светлина израснаха два силуета. Подал предпазливо глава, той видя как те минаха покрай него и се запътиха към кърмата.

Кои бяха двамата мъже — свои или чужди?

А може би подводницата е българска! Надежда за миг сгря сърцето му, макар и с няколко искрици.

Широко отворил очи, Димчо се вглеждаше в двата силуета и жадно се вслушваше в приглушения им говор.

Вятърът донесе до слуха му непозната реч.

„Вража подводница!“ — каза си огорчено той и го обзе такава мъка, че му идеше да се развика.

Скоро думите започнаха да се чуват по-отчетливо.

„Чужда реч!“ — повтори с болка следотърсачът. Увисна на една ръка, с другата обърса потта, оросила челото му. А вълните се биеха и мокреха краката му; желязното туловище на подводницата не можеше да им устои и покорно се поклащаше.

Гласовете притихнаха. Димчо се престраши и се покатери отново на палубата — двамата се бяха отдалечили в самия край на кърмата. Не можеше да ги разгледа добре. Виждаше само неясните им силуети и лъскавата луличка, която светулкаше пред лицето на по-високия. Той беше по-близо и под блясъка на бялата луна изглеждаше като излян от гипс. Сянката му, разсякла борда, криеше нещо зловещо — тя напомняше за Невидимия, с чието кошмарно име тимуровците живееха дълги дни.

Какво правеха двамата на кърмата? Защо се вглеждаха така напрегнато към огънчетата, разпръснати тук-там по брега?

… Ниският повдигна маншета на ръкава си и през пръстите му остро светна циферблатът на часовник.

— Защо стоим? Трябва да се потапяме вече! — изръмжа на своя език високият и нетърпеливо поднесе лулата към гипсовото си лице.

— Да почакаме още малко, мистер Диксън! — отвърна по-ниският и отново се втренчи в светещото кръжило на часовника си.

— Тук не е улица да чакате. Току виж отсреща ни усетили. Та ние стоим повече от уговореното време, а лодката все не се задава. Трябва да скрием „Черният краб“ под водата.

Въпреки категоричния тон и нему не се влизаше в подводницата. Той все още се вглеждаше с надежда към брега.

Чужденците започнаха да се разхождат покрай отворения люк. Минаха покрай носа и на увисналото момче, притиснато до задушаване о борда, се струваше, че ще стъпят на ръката му.

Димчо не разбираше езика им, но инстинктът му на следотърсач свърза събитията, които се разиграха преди малко на брега с пристигането на тази подводница. Как граничните катери не бяха я усетили? С какво ги бе заблудила? Той не знаеше — а и откъде можеше да знае, че „Черният краб“ се беше появил по случай международната година на морската флора и фауна и скрит под благовидния предлог, че изучава растенията и животните в Черно море, се бе приближил до нашия бряг…

Двамината отминаха и следотърсачът тутакси подаде глава. По жестовете им — единият посочи брега и след това заби пръст към водата — и по неспокойните им гласове той се догади, че те се канят да потопят подводницата. Значи грапавата и влажна като кожа на морско чудовище палуба скоро ще се скрие в морето.

Не биваше да губи нито секунда. Оставаше му само една възможност да се спаси. И ако не успее, отново го чакаха хладните прегръдки на вълните, дебнеха го смъртните примки на водната бездна!

Без да се бави, той се промъкна под бордовото въже. И когато сенките бяха гърбом, някаква непреодолима сила, която после си обясни, че е предизвикана от жаждата да живее, го накара да запълзи като котка към отворения люк.

До отвора останаха още някакви си две-три крачки, но вместо да ги измине бързешком, Димчо се притисна о палубата и с крайчеца на окото си видя как чужденецът с лулата бързо се обърна. Забелязал ли го беше?

Когато се убеди, че двамата непознати дори не подозират за неговото съществувание, тимуровецът се придвижи отново. Като триеше лакти до палубата, той най-сетне стигна до люка. Задържа дъх и надникна.

Долу, сред мъждеенето на някаква синя химическа светлина, забеляза начупената линия на стъпалата. Защо се колебае да влезе? Страхува ли се?

„Я не се шегувай“! — скара се сам на себе си тимуровският командир и се вмъкна в елипсовидния отвор — с краката надолу, подпрял лакти о насрещните стени, както се влиза в кладенец. Краката му сами напипваха стъпалата, ръцете му се плъзгаха — милиметър по милиметър — върху никелирания парапет. Звездното кръгче над главата му ставаше все по-малко.

Смъртна опасност го дебнеше отгоре, където сянката на чужденците можеше да закрие звездите над главата му. А навярно друга опасност — не по-малка и коварна — го чакаше долу.

Изнуреното момче с мъка спущаше краката си, като че ли за тях бяха завързани камъни.

Така стъпало по стъпало, като се ослушваше и притискаше сърцето си, което биеше до задушаване, Димчо стигна до неголяма площадка, кръгла като дъно на кладенец. След грапавите железни стъпала нейната постелка му се стори мека, като ливадна трева. А какви чудни бяха стените! Направени от светли метални плочки, но лъщяха с истински огледален блясък. Той се оглеждаше във всяка плочка — не по-голям от лакът, но по мъжки строен, с издута на гърдите риза и раздвоена брадичка.

Не един, а много пионери с изпънати блузи и решителни лица го гледаха от всички страни. Той не беше сам — край него имаше цял пионерски отряд — и това вля в жилите му нова сила.

Нито един тимуровец до ден днешен не бе се похвалил, че е влизал в подводен кораб. Той се струваше на децата като някакъв недостъпен, скрит под сините вълни, тайнствен дом. И ето все пак тимуровският крак стъпи, и то не в каква и да е, а във вража подводница. „Вража!“ — повтори Димчо и мигновеното му възхищение се охлади. Потисна страха си и провлече крака напред. „Не бива да се страхувам! — укоряваше се той. — Заешко сърце ли нося? Пионерът не се страхува от врага, а воюва с него!“

Но кои бяха подводните му врагове и как щеше да воюва с тях, засега пратеникът от сушата не знаеше…

Огледалата го обграждаха като в омагьосан кръг.

Той се опита да излезе пипнешком от техния лъскав пръстен, но ръцете му напразно докосваха гладките стени.

Под светлината, падаща на виолетови ручейчета от невидимите лампи, не се забелязваше изходът.

Малкият следотърсач започна съсредоточено да наблюдава. Най-сетне очите му свикнаха със станиоловия блясък, избухващ всеки миг от стените. Забеляза бакелитова дръжка и лесно се досети, че там е вратата, която щеше да го изведе из неочаквания плен на огледалата.

Додето се намираше на площадката, ако не друго, можеше поне да вижда себе си. Но щом излезе от нея, той се намери в пуст коридор — тъмен и нисък като тунел.

„Защо не се върна назад! — мина през ума му. — Може би все още не е късно. Ще се изкача по стъпалата, после през люка и на палубата.“

От двете страни бяха наредени кръгли врати, които го дебнеха като огромни очи. Димчо направи няколко крачки и се ослуша.