Иван Кръстев
Невидимият остава на брега (5) (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

II.

Димчо забеляза, че когато хвърляше поглед към кучето, Калчо едва доловимо се променяше. Макар че очите му си оставаха по прежнему спокойни, по широкото му лице пробягваше сянката на някаква тревога.

— Кучето ваше ли е? — запита уж между другото той.

— Наше е. Даде ни го един ловджия. — Димчо направи усилия и отвърна с детски глас, толкова детски, че сам се учуди.

— И добре е направил, че ви го е подарил. То не изглежда да е от ловджийска порода — каза Калчо. Гласът му се промени, стана подкупващ: — Че минете отпред, под фенера, де — покани децата той, ако да знаеше, че откъм фасадата не може да се види нещо повече.

— Ние… нямаме пари — досети се изведнъж Божанка.

— Не носим… Не сме взели — потвърди Стефка и започна да рови из еднодневката си, където никога преди това не бе държала монети.

— Без пари не може! — каза Калчо и улови края на платнената вратичка. — Дюн Златоклюн не би се показал за нищо на света. Зная си го аз. — У него изведнъж се породи желание час по-скоро да се раздели с децата. — А освен това и асистентът ми Сеня го няма, а не можем да започнем без него…

Децата се размърдаха.

— Е нищо, елате следобед. Късметът на човека не е птичка да избяга — сякаш искаше да ги утеши Калчо, като не преставаше да поглежда към кучето. Изведнъж той рязко се изви и влезе в барачката. След малко окото му блесна в една от пролуките.

Стефка попипа без нужда очилата си:

— Ние като че ли сгрешихме. Не биваше да се застояваме толкова дълго тук.

Димчо й кимна в знак на съгласие.

Време беше вече да се оттеглят от площада. Командирът се наведе, за да начертае тимуровския знак, който трябваше да ги отправи към Трите скали, но платнището неочаквано се размърда и Калчо се показа повторно. Този път вместо железните броеници в потната му ръка имаше голям комат хляб.

Държането на кучето тутакси се промени. После, когато вече беше късно, децата си дадоха сметка, че Страж не беше ял от заранта, че улисани в гонитбата, те бяха пропуснали да го нахранят. Гладът бе надделял. От осторожния поглед, с който кучето следеше всяко движение на Калчо, не остана нито следа. Трудно бе да се повярва, че допреди малко то стоеше нащрек с напрегнати мускули, че допреди минута в очите му тъмнееха зелени зли пламъчета и то бе готово да се нахвърли върху платнената барачка.

Калчо подхвърли белия крайщник към кучето. То се спусна и като повали Стефка, която не можа да го удържи, пъргаво улови хляба с яките си челюсти, без да му позволи да се докосне до земята.