Иван Кръстев
Невидимият остава на брега (24) (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
K-129 (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2016)

Публикувано във вестник „Септемврийче“, в 96 броя през 1959, 1960 и 1963 г.

История

  1. — Добавяне

VIII.

Параход „Родина“ плаваше към българския бряг.

Изтласкани от стоманения нос, вълните не се разбягваха вкупом. Те се събираха една до друга, люлееха се предизвикателно и чак тогава побягваха. Макар и победени, те не преставаха да надуват боядисаните си в синьо гърди…

Появиха се чайки. Първите посрещачи на далекоокеанския кораб светеха като бели огньове във виолетовия въздух.

Сушата се провидя.

Щом зърна леките очертания на града — малиновите покриви, тънките тополи по крайбрежния булевард, иглата върху Дома на флота, Димчовата душа затрептя от жал и обич. Ще кажеш, че не корабът се движи, а тази мила земя с пристанището и лозята лети към него — да го посрещне, да го покани по-скоро да стъпи на нея.

Как капитан Иванов беше успял да извести за завръщането му — по морзовия апарат ли или е сигнализирал с флагове на крайбрежните катери — следотърсачът не узна, а и нямаше време да пита, защото вниманието му беше погълнато от десетките посрещачи, които се трупаха на кея.

Димчо от пръв поглед позна майка си. С бялата си, облечена в мрежеста ръкавица ръка, тя ту махаше с кърпичка, ту я притискаше към очите си.

Отразявайки се в светлото огледало на водата, корабът допря огромното си туловище до кея.

Изправена на пръсти, инженер Томова се вълнуваше. Сред главите на посрещачите Димчо виждаше нейното бледо, осветено от морските блясъци лице, милите мамини ямички на бузите, нежната, сякаш изрязана от морска пяна раковина на маминото ухо, златистите лунички, напръскали маминото рамо, които никой освен него не знаеше колко са на брой.

Димчо забеляза една звездичка, забодена на ревера. „“Златна звезда", награда за проекта на подводните галерии" — досети се той.

— Мамо! — извика извън себе си от радост тимуровецът и притисна ръка към сърцето си. Скочи на мостика и заблъска посрещачите, които изведнъж се струпаха и затвориха пътя му.

Към светлооката жена, облечена в лека лятна рокля и с римски сандали на нозете, се запъти капитан Иванов. Събрал белотата на чайките, кителът му блесна ослепително на слънцето. Румянкиният баща допря длан до лачената козирка, над която се виеше жълто сърмено клонче.

— Водя сина ви! — каза кратко той.

Инженер Томова отмахна края на леката, почти въздушна забрадка, която вятърът беше свалил пред очите й, задържа с благодарност поглед върху мургавото му лице с раздвоена брадичка и черни смолести очи.

— Благодаря! — прошепна едва чуто тя. — Получих радиограмата. Благодаря! — повтори с разплакан от щастие глас и раменете й, макар изложени на жаркото слънце, зиморничаво затрепериха. — Но къде е той?

Не успя да се огледа, защото Димчо, пробил с лакти навалицата, се втурна към нея:

— Мамо!

— Сине мой! Дойде ли си вече?

Тя го грабна в топлите си прегръдки, взе ръката му и започна сама да гали лицето си. Готова беше да се завърти с него, да се смее и да пее едновременно, както само тя умееше да прави, но любопитството на посрещачите, както и леко присвитите очи на капитана, я накараха да се сдържи. Няколко сълзи се събраха покорно в ъгълчетата на очите й, навлажниха края на дългите й ресници.

— Така се радвам… така… Най-после ти си при мене! — заговори тя и почти с тъга си помисли, че утре той отново може да тръгне на път, че ще си остане все такъв — по предишному верен на тимуровското дело, — че червеното пламъче на пионерската му връзка ще гори все така неспокойно над сърцето му.

Наведе се и го целуна. Притворил щастливи очи, Димчо усети познатия дъх на мамината коса, докосна с ръка, кокалената катарама, която блестеше с платинения си кант върху маминия кок…

Посрещачите извиха глави, едно дете изпляска с ръце: от палубата слезе негърче. То се запъти към следотърсача и го улови под ръка.

Инженер Томова се обърна към капитана от далечно плаване.

— А това момче кое е? — питаха изненадано очите й.

— Не зная! — смееха се орловите очи на Румянкиния баща. — Вашият син го доведе. Той ще ви каже.

Този мълчалив разговор не избягна от зоркия поглед на следотърсача.

— Това е Льони, мамо. Новият ми приятел. Той ни помогна…

— Ще ми разкажеш, като се върнем в къщи — каза майката и погали къдравата коса на негърчето.

Тя искаше да му каже нещо ласкаво, но вниманието й беше привлечено от новия пасажер, който се показа на мостика.

— Сеня, а ти откъде се взе? — възкликна от душа тя. И като се обърна към удивените посрещачи, каза: — Днес се завърнаха и двамата ми сина.

Не беше време Димчо да се отдаде на несдържаната си радост: да гали ненаситно майчините бузи, да свали — както обичаше да прави — кокалената катарама, та златистите коси да се разсипят и наметнат като пухкав шал мамините плещи. Сега мисълта му беше заета с друго. Той час по час обръщаше глава и се взираше в минувачите. Къде се бяха дянали другарите му? Защо не бяха дошли да го посрещнат?

Изведнъж той скочи с необикновена за умората му живост и задърпа Льони към чугунената оградка на кея.

— Ей сега ще се върнем! — извика на майка си той и тръгна, сподирен от чернокожия си приятел.

Какво бе видял Димчо? Един пътен знак — тебеширената стрела върху плочника, неочаквано му извести, че командата е наблизо.

Втора стрела с цифра над острието си повеляваше: направи 10 крачки вдясно!

Мамени от знаците, скоро двете момчета се намериха извън пристанището. Глуха уличка, застлана с тревясали плочи, ги поведе към морето.

Няколко любопитни рибари спряха негърчето и се опитаха да го заговорят, но Димчо му направи знак и то послушно тръгна подире му.

Над храстите се издигаше прът. Зелено борово клонче, закрепено на върха му, сочеше към оградата, обрасла с жив плет.

— Ето на̀! — ядоса се Димчо. — Тук знак и с фенер трудно ще откриеш.

И все пак, като се полута, той намери куха тръстикова пръчка, от която извади навита на масур бележка: „Отклонете се на юг! Търсете пясъчната падина!“

Близо до морето знаците се промениха: те бяха направени вече не от камъчета или клонки, а от мидени черупки и водорасли.

Льони любопитно следеше тимуровеца по петите и не изпущаше нито едно негово движение.

Намериха пясъчната падина. Слязъл в недълбокото й дъно, Димчо безпомощно се огледа: наблизо не се виждаше никакъв знак.

„А сега! Накъде?“ — обърна се той към Льони.

„Ще рече — несполука!“ — вдигна рамена чернокожото момче.

„Ще помогнеш, нали!“ — кимна с глава следотърсачът.

„Ще претърсим навред. Ако трябва — и в морето ще влезем!“ — говореше решителният вид на негърчето, което беше разбрало молбата на бялото момче. Тревогата на тимуровеца обхвана и него. То се спусна на колене, наведе къдравата си глава и започна трескаво да се взира в земята. Сякаш не разглеждаше, а душеше.

Превило тънките си крака, източило шоколадова шия, то сега не приличаше на онова изплашено момче, което доскоро висеше на куклуксклановския кръст върху борда на „Черния кораб“. Пропълзяло до края на падината, то уверено се спря. Изтупа песъчинките, полепнали по коленете му, и задърпа следотърсача. Димчо се наведе и откри сред тревата тръстикова стрела. Като се стремеше да запази посоката, която показваше подострения й връх, той улови негърчето за ръка и го поведе към морето.

Залутаха се в ниска горичка. Отнякъде се зачу глас на скворец:

— Тлип-и-и-у!

Тимуровският командир се ослуша. Но не можа да определи откъде иде гласът.

Невидимият скворец се обади отново.

Димчо безпомощно се завъртя на едно място. Ехото повтори, потрети гласа и го заблуди.

Льони, който следеше израза върху Димчовото лице, също се ослуша. Полуиздигнало глава, негърчето повъртя брадичка във въздуха, после легна на тревата, допря ухо и сякаш за миг заспа. Сетне чевръсто скочи на крака и показа с пръст към трепетликите: оттам идеше гласът!

Пътят започна да се стеснява, превърна се в издълбана пътечка, по която трябваше да се върви внимателно. От двете й страни подаваха острите си котешки нокти къпините, пламтеше зеленият огън на копривата.

Льони се наведе сред къпиновите храсти, но когато се канеше да откъсне едно медено зрънце, видя дървен кръст и изплашено отскочи назад. Тук беше закопан удавник, когото вълните бяха изхвърлили на брега.

Двете грубо сковани дъски сякаш върнаха негърчето в подводницата. То се притиска към Димчо и притворило за миг очи, си представи какво би се случило, ако това смело момче не се беше появило в гибелния час върху палубата.

Топлият поглед, ласкавият братски глас на бялото момче го успокоиха.

— Тлипи-и-иу!

Този път гласът на сквореца се зачу съвсем наблизо. Льони не се сдържа и затича. Той така се увлече в издирване на пътните знаци, че дори изпревари Димчо и неочаквано се появи пред тимуровците.

Първа го видя Стефка — както стоеше гърбом, — отразено в стъклата на очилата й.

— Негърче! — извика смаяна тя и очилата се смъкнаха на носа й.

Тимуровците се обърнаха и видяха пред себе си странно момче, не подхождащо на нито един от тях. То беше цялото черно, с къдрава коса и големи очи, с ослепително бели зъби. Истинско негърче!

Наблюдаваха го мълчаливо известно време.

Най-напред се опомни Божанка:

— Откъде ли е дошло? — залита тя.

— От топлите страни! — обади се неочаквано Димчо. — Иде ви на гости.

— Ой, Димчо си дойде! Командирът ни се завърна! — развикаха се тимуровците.

Щом зърна вишневите капки, разлети по Божанкините бузи, веселите искрици зад Стефкините очила, стриганата таралежова глава на Николай, Димчо забрави всички премеждия.

— Здравейте! — извика с топъл изблик той.

Тимуровците изоставиха негърчето и се засуетиха. Димчо очакваше да се спуснат към него в безреда, но Божанка оправи връзката си и изпъна гърди срещу слънцето:

— Тимуровска команда, строй се!

Като придържаше еднодневката си, Стефка изтича по пясъка и първа се изправи край морето. До нея се наредиха останалите: Румянка и Николай.

С широка крачка, като че ли прескачаше някаква плитчина, Божанка излезе пред късата редица и застана неподвижно.

— Тимуровската команда е строена и готова за рапорт! — вдигна ръка над челото си тя.

Командирът обходи с войнишка стъпка редицата и се спря на старото си място:

— Рапорт почни!

Но тимуровците не издържаха. Като се блъскаха с лакти, те се спуснаха към Димчо и той неочаквано се намери в прегръдките им.

— Ние знаехме, че ще се върнеш! — извика Божанка и прегърна така сърдечно следотърсача, че широкополата й панамена шапка се килна на врата.

Стефка свали очилата си, целуна Димчовата буза и миглите и затрептяха срещу слънцето.

Николай стоеше настрана и неловко пристъпваше от крак на крак. Изглеждаше някак си повъзмъжал, неразделният му спътник — сладката прозявка — не се виждаше на лицето му. На горната му устна се тъмнееше мъхната ивичка, която Димчо преди това не беше забелязал.

Тимуровският командир се спусна към пълнобузото момче и стисна дланта му:

— Радвам се, Ннколай! Ти достойно, по пионерски, изкупи вината си!

След като се здрависаха с командира си, софиянчетата се втурнаха към негърчето, което мълчаливо наблюдаваше срещата. Започнаха да го целуват, да го дърпат — като че се канеха да го поделят, а то смутено въртеше очи и не знаеше къде по-напред да погледне.

— Ей, чакайте! — препречи жилавата си десница Димчо. — Та вие ще го удушите!

— Как се нарича? — залита Стефка.

— Льони!

— Льони ли? — свали очилата си природолюбителката и пристъпи, за да погледне гостенчето отблизо. Името му й хареса. — Здравей, Льони!

— То не знае нашия език.

— Ние ще го научим.

— Добре дошъл, Льони! — Николай сърдечно погали къдравата коса на негърчето.

Дебелокракото момче се понрави на гостенчето. То избълбука нещо весело на своя език и също прекара ръка по острата като четина коса върху Николаевата глава.

Децата се разсмяха.

Николай се посмути и задърпа без нужда ластика на жълтите си гащета.

Димчо почувствува, че негърчето се понрави на всички. Капитанската щерка го улови за лакът и не искаше да го пусне. Очите на Божанка сестрински светваха, когато се спираха върху черното му лице. Тя обви с ръка топлата му шия и го целуна по бузата. А Николай го гледаше непрекъснато и не изпущаше нито едно движение на устните му — искаше да улови всяка, макар и непозната дума, която те отронваха. Стефка смушка пълнокракото момче и му пошепна, че е неприлично така да се разглежда човек, но то недоволно изсумтя и пак зяпна в гостенчето.

— Да вървим на кея! — каза природолюбителката и намести очилата си, в чиито длъгнести стъкла се отразяваше синината на морето. — Нали Димчо го чакат.

— А и Румянка трябва да види баща си! — добави Божанка.

Децата се разбързаха…

Промушиха се между летвите на дървения стобор, що ограждаше товарната половина на пристанището.

Стефка дръпна за коланчето капитанската дъщеря:

— Ти остани тук!

— Защо? — искрено се учуди Румянка.

— Да изненадаме баща ти.

— Не! Искам да видя татко по-скоро! — опря се румената пионерка.

— Ух, каква си! — скара й се природолюбителката. — Толкова дни не си го виждала, потърпи още една минута.

— Скрий се! — одобри Стефкиното предложение и следотърсачът. — Ще ти дадем сигнал кога да дойдеш.

Въпреки нетърпението си, капитанската дъщеря се сви сред планината от памучни бали, издигнати до самата ограда, и зачака.

Децата шумно нахълтаха на кея.

Капитан Иванов ги посрещна със своята равна, люлееща се походка.

— Здравейте! — обърна се той свойски, протегнал широката си длан първо на Божанка, а след това на останалите.

После, като говореше на всички, но гледаше тънкото момиче със златисти клепки и медальонче на шията, каза:

— Доведох вашия командир. Видяхте се вече, нали?

— Благодарим ви! — отвърна за всички Божанка и порозовя.

Капитанът от далечно плаване направи една крачка вдясно, където мълчаливо стоеше Николай, весело подмигна и го чукна дружелюбно с пръст по носа. После пристъпи към младата природолюбителка, повдигна брадичката й, за да надникне по-добре в очите, скрити зад лъскавите стъкла:

— Е, звънят ли?

— Кое? — сепнато се дръпна Стефка и попипа очилата си.

— Твоите черупчици-захлупчици в торбичката! — каза капитанът и разлюля еднодневката, сякаш да се наслади на звънтежа на седефените мидички. — А знаеш ли какъв подарък съм ти донесъл?

— Някакъв рядък екземпляр! — запита с престорено равнодушие Стефка.

Капитанът замълча, сякаш да я поизмъчи, бръкна в горния джоб на китела си и извади познатата лула с инкрустирано капаче.

— Съвсем рядък! Чуждоземен трофей.

Стефка замря в радостно очакване. Какво ли ще бъде: някоя рядка мида — може би бисерна, гигантски рак — пустинник, букет от корали — опитваше се да налучка тя. — Или… пееща риба. Неотдавна беше чела, че такива риби се срещат в река Амазонка.

Натиснала никелираната ключалка на еднодневката, природолюбителката гледаше с надежда капитана.

Движението на пръстите й не избягна от зорките очи на морския командир.

— Ти какво? Подаръка ли се каниш да прибереш? — смукна засмяно от празната луличка той. — Не ти него, а той тебе ще носи.

— Тъй ли? — Стефка вдигна учудено вежди, нещо което правеше толкова рядко.

Капитан Иванов съзаклятнически махна с ръкавицата си към морячето, което стоеше почти прилепнало о гърба му, и то тозчас се затича към палубата. Не след дълго се зададе, като тикаше пред себе си огромна костенурка, висока до коляното му. Тя тромаво влачеше сухите си крака и нямаше намерение да избяга, но морячето я пазеше с разперени ръце, като че караше кокошка.

Под брадата на костенурката смешно се полюляваше бабешката й кожа, а слънчевите петна играеха по пъстрите шахматни квадратчета на костената броня.

Стефка засрамено закопча капака на еднодневката си. Тимуровците мълчаха, възхитени от необикновения подарък.

Капитан Иванов ги гледа до някое време сериозно, па не можа да сдържи смеха си.

— Вие сякаш си глътнахте езика?… Командата вече има собствен превоз — каза весело той и погледна към Николай. — Умори ли се някой, може да се качи върху гърба на Тротила.

— Тротила, Тротила — така се казва костенурката — зашепнаха тимуровците.

Стефка премести очи от костенурката върху капитан Иванов.

— Не се ли шегувате — недоверчиво запита тя. — Наистина ли ни подарявате баба Тротила?

— Та аз, дъще, не съм тръгнал чак от екватора да се шегувам! — отвърна с престорен намръщен вид капитанът от далечно плаване, но радостната усмивка, че се е завърнал у дома, на своя бряг, не слезе от лицето му. — Не вярвате ли? Тогава запитайте него — каза той и се обърна към морячето.

— Ест! — прибра пръсти към шевовете на панталоните си морячето, като не преставаше да тика с колене костенурката и смешно да шава с катранените си мустачки.

— Видяхте ли! — тържествено каза морският капитан. — Целият екипаж знае… Всички участвуваха в пленяването на Тротила. Слязохме на един далечен остров и след тежка битка с туземците успяхме да я отвлечем.

— Стреляхме! — смешно приклекна морячето и протегна ръце напред, за да покаже как екипажът е гърмял срещу туземците. — Бум! Бум!

Костенурката подигна сухата си глава и учудено загледа самохвалеца.

— Кръв не проляхме, но доста барут изхабихме! — доверително съобщи разказвачът и леко перна главата на Тротила с края на фуражката си.

Костенурката затъпка на едно място, опънала напред малкото си лице, набраздено с две тъжни гънки около устата.

— Не се безпокой, миличка — съжали я Божанка. — У нас е хубаво, ще видиш.

Далечната гостенка раздвижи жилести крака и помъкна костената си пещера към децата.

— Илу-лу-лум! — неочаквано се разнесе гласът на Льони и всички извиха глави.

Запляскало с ръце, негърчето прекрачи Тротила и седна на гърба й. То очевидно и друг път беше яздило такива пустинни коне, защото прибра крака и се отпусна уверено върху костеното седло.

— Кон-вихрогон! — каза въодушевено Николай и замарширува с войнишка стъпка около гостенката. — Дий — извика той и леко я плесна по плочките.

— Дий, дий — размаха ръце и Льони…

Заслонена зад памучните бали, Румянка нетърпеливо подаваше глава. Как се беше променила тя! Къде остана онова момиченце с дрипавата рокличка, с издънени гуменки и излиняла забрадка? Тя се беше превърнала пак в гиздава пионерка с червена връзка и две панделки на главата, с лачени пантофки и копринена блуза. На пухкавите й бузи горяха все така вишневи кръгчета, но по-големи и по неравни от друг път. Как искаше да се затича и да се хвърли на татковата шия! Но заповедта на командира я задържаше и тя покорно чакаше часа, когато ще я повикат…

А там, на кея, тимуровците вече подготвяха нейното появяване.

— Какво прави Румянка, виждали ли сте я? — запита уж между другото Стефка.

— Къде да я срещна! — отвърна капитан Иванов и замислен се загледа във водата.

— Къде да я срещна! Къде да я срещна! — Божанка затанцува на един крак около слисания капитан. — Ами ако тя изведнъж се появи!

Зеленооката пионерка нави на пръст една немирна къдрица, притисна мамасурчето към челото си.

— Ще трябва да извикаме на помощ старата покровителка на нашата команда — Златната рибка — дяволито надникна в морето тя и се приближи към Румянкиния баща. — Хайде затворете очи! Ще изричаме заклинание.

Морският капитан помисли, че всичко е игра и се зае с готовност да участвува.

Божанка размаха шапка пред лицето на капитана, за да се увери, че не гледа.

— Повтаряйте след мене! — строго каза тя.

Рибке чудна, златопера,

дума ти ми даде вчера —

из дълбоките води

мойта щерка извади.

— „… Мойта щерка извади!“ — повтори капитан Иванов, като продължаваше да държи ресниците си затворени, когато изведнъж усети как някой се хвърли стремително на гърдите му и чу милия до болка глас на дъщеря си:

— Татко, татенце! Завърна ли се? Добре дошъл!

Без да чака командата на Божанка, бащата отвори очи. След като се умори да гали и целува дъщеря си, той шеговито се закани с пръст на тимуровците, а усмихнатият му поглед сякаш говореше: „Не аз — с костенурката, а вие ме изненадахте! А има ли по-голяма изненада от тази да срещнеш любимото си сърчице, след като си се лутал дълги дни из океана!“

И все пак, когато премина радостното чувство, той запита:

— Ти… какво търсиш тук, дъще?

— Нали се уговорихме — да те посрещна.

— А къде е леличка? Защо не е дошла и тя?

— Остана в София… А аз избягах. Избягах — повтори Румянка и избухна в ридания.

Лицето на бащата стана строго; рязката, която раздвояваше брадичката му, се очерта по-ясно.

Тимуровците не знаеха какво да правят.

„Той трябва да научи истината… Все пак трябва да му кажем!“ — задъвка тънките си устни Божанка.

Изправи се до разплаканата си дружка и каза:

— Вие навярно не подозирате — тя е нашата Пепеляшка! Предрешена, изпълни важно тимуровско поръчение.

Като оградиха капитана, софиянчетата се надвариха да му разказват за подвига на Румянка.

— Умна дъщеричка — обадя се Славчо, който през цялото време стоеше подпрян на едни железен кнехт и слушаше мълчаливо. — Самостоятелна! Не обичам деца, които се крият зад широкия гръб на баща си.

Той се обърна към една непозната летовничка, която наблюдаваше отблизо срещата:

— Благодаря ви, че дойдохте да ме посрещнете. Значи сте чули песента на роговете, които известиха за моето пристигане. Но защо придворните ми дами не са тук? Не сте ли срещали на улицата херцогската ми карета с кочияш в златна ливрея на капрата? Ако я видите, кажете на кочияша да дойде по-скоро.

Летовничката се отдръпна, гледайки слисано чудака с отдавна небръснатата руса брада и зачервени от дългия подводен живот очи, черноликото момче до него. Той не приличаше на херцог, а по-скоро на някакъв нов Робинзон Крузо, който след дълго изгнание по далечни острови, най-сетне се завръща…

Славчо хвана за ръчичка Льони и каза на неговия език:

— Хайде да те водя у дома! Ще постегнем колибата, ще изкараме лятото. Да знаеш какъв рибар ще направя от тебе.

— А защо не морски капитан? — обади се капитан Иванов, който разбираше езика им. — Ще го пратим да учи във военноморското училище… Тъкмо моята дъщеря ще си има братче — каза вече на български език той и Румянка подскочи от радост. Гъста малинина заля лицето й, напълни ямичките на бузите. Тя се спусна и така силно прегърна негърчето, че то изблещи големите си очи, без да се догажда за радостта на това розово момиче.

— Имам си братче, имам си братче — завъртя се на един крак Румянка и обиколи тичешком другарите си, като сочеше към Льони.

Черното момче все още недоумяваше.

— Сестра! — каза на неговия език Славчо и негърчето засия като огряно от слънце.

— Ще го научим да чете и говори като нас…

Сбогуваха се.

Инженер Томова обгърна с белите си ръце шиите на Димчо и Сеня и ги поведе към двуетажната къща при градската градина. Уловил за ръце двете си рожби — черното момченце и бялото момиченце, — и капитан Иванов се сля с пъстрите обитатели на крайбрежния град.

Край