Иван Кръстев
Невидимият остава на брега (23) (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

VI.

Колкото и да претърсваха крайбрежието, тимуровците не се добраха до никаква следа. Какво се беше случило с командира им? Враг ли преследваше по петите, та нямаше време да се обади, или сам беше отвлечен от незнаен похитител?

А животът на черноморския бряг си течеше както винаги. Летовниците крачеха с ленива походка към сухата ивица на плажа, рибарите въртяха веслата на път за даляните. Вълните все така тръгваха като коне от средата на морето, за да хвърлят на брега гривите си от пяна и да хукнат веднага назад. Дните, пълни със слънце и плясък на вълни, си подхождаха — като две капки морска вода — един на друг.

Пъстрите чадъри се полюляваха над плажа като огромни тропически листа, попарени от жегата. Но оскъдната хладинка, събрана под тях, не привличаше тимуровците.

Тръгнали покрай брега, те нарочно избягваха да минат през долния край на плажа, където първом се бяха появили тайнствените стъпки. Противно им беше да си спомнят и за сянката на Невидимия, която като фосфоресциращо петно се носеше по околния пясък.

През тези дни на трескаво очакване и несподелен страх, командата продължаваше да живее. Тимуровците все така събираха съчките, които в бурни дни морето нахвърляше на брега, и вечер тайно ги оставяха в двора на баба Параскева; изгребваха водата от рибарските лодки, и скритом кърпеха морските мрежи; затваряха прозорците на крайпътните къщи в часовете на морския вятър…

А Николаевата хазайка не можеше да се нахвали: през нощта някой беше влязъл в градината и вместо да откъсне цветята, беше полял лехите.

Изглежда, че граничарите се бяха добрали до някаква следа, защото когато срещнеше децата, лейтенантът им се усмихваше, но все нямаше време да поговори с тях. Веднъж той дори се спря, като че ли искаше да им каже нещо, но само натисна металическата ключалка на табакерата си и в пръстите му се намери папироса със златно поясче. Той потъпка с ботушите си и замина, без да я запали. Друг път пак искаше да поприказва — по очите го познаха, но погледна циферблата на ръчния си часовник и мигновено се метна на мотоциклета…

Понякога тимуровците се доближаваха до заставата. Но там не се оказваше нито лейтенантът, нито дядя Стьопа и те си тръгваха с наведени глави.

Тъгуваха за своя командир — черноокия и плещест Димчо. Времето течеше, пристанищният часовник отзвъняваше един след друг часовете, а Димчо все не се завръщаше…

Божанка сякаш беше глуха за звънливия ромон на морето, за примамната песен на крайбрежните рифове. Ту луташе погледа си по брега, ту го приковаваше върху начупените линии на скалите, като че ли очакваше оттам да се подаде тимуровският командир.

Струваше й се, че подковообразният залив под Мечата канара, чиито краища в часовете на прилива почти се допираха, затваряха в скалистия си пръстен някаква тайна. Каква беше тя — момичето не знаеше, но колчем минеше край залива, мисълта й отново се насочваше към следотърсача…

В тези следобедни часове, отправила бистрите си зеници към морето, Божанка съсредоточено мислеше — къде ли се намира сега Димчо?

Хор от гласове прекъсна мислите й. Към нея идеха деца, предвождани от ръководителка с пухкави, боядисани от слънчоглед устни и бяло чадърче в ръка. Чадърчето плуваше като голяма медуза над детските главици, а лекият му копринен покрив процеждаше слънчевите лъчи, които се събираха на златен пръстен около никелираната дръжка. Под брадичката на учителката се полюляваше на тънък найлонов конец тенекиена свирка. С внушителния си вид тя правеше неотразимо впечатление на малките летовници, защото те я следяха по петите и чинно ловяха всяка дума, излязла из моравите й устни.

— Елате насам! — извика ръководителката, без да се обръща.

Купчинката послушно се разсипа в посоката, където стоеше Божанка. Заловени здраво за ръце, сякаш се канеха да преградят пътя на вълните, малките повлякоха крака към морето.

— Къде сте тръгнали? — запита тимуровката.

— Да се къпем.

— Че с дрехите ли?

— Ние можем да се събличаме сами! — отвърнаха нестройно децата и умолително загледаха учителката.

— Най-напред — десет минути на слънце! — каза тя и стрелна изпод очи зашумялата група.

Жумейки срещу слънцето, момченцата свалиха гащичките си, а момиченцата задърпаха през глава пъстрите си роклички. Виждаше се, че дори когато стоят на едно място, страшно много бързат.

Притворила бялата стреха на чадърчето си, ръководителката поведе децата към „ничия земя“, където доскоро се отпечатваха стъпките на Невидимия.

„Стъпките вече не се явяват. Невидимия го няма… Но няма и Димчо!“ — каза си Божанка и сърцето й отново заби неспокойно.

Където и да летеше, мисълта й се връщаше все към странната участ на следотърсачите. Какво ли беше станало с него? — за кой ли път се запитваше тя и все не намираше отговор. А как копнееше, как искаше час по-скоро да се завърне командирът, та да му рапортува за новите сполуки на командата, за пленяването на Невидимия, за пионерската постъпка на Николай.

… Привечер тъгата я подгони към дома на Димчо.

Глухата пристанищна уличка неусетно се превърна в шумен крайбрежен булевард. Потоци от светлина потекоха по асфалта, където весело разговаряха флотски офицери с бели фуражки, матроси, чиито татуирани плещи бяха скрити под блузи с широки сини яки.

Лятното кино, където децата обичаха да се застояват и да се любуват на снимките, обградени с венец от пъстри електрически крушки, тази вечер не привлече погледа на Божанка. Тя се спря за минута пред Дома на почиващите селяни. Летовниците, насядали по терасовидните дъсчени стъпала, изглеждаха безгрижни и спокойни. Но това бе само на пръв поглед. Пионерката знаеше, че и те като нея имат свои грижи и тревоги. Скрити денем в сянката на пъстрите дъждобрани, измъчвани от жегата, звеноводките навярно благославяха слънцето и маранята, които помагаха на житото по-бързо да узрее. Колкото да изглеждаше странно, вместо песните на високоговорителите краварките вечер чуваха ек на звънци и тропот на копита. А колчем срещнеха летовищната лекарка, те тъгуваха за белите престилки, които бяха закачили на дървените куки пред фермата…

Шумната крайбрежна улица опираше в морската градина. Над нейната ограда от пики и гюллета тъмнееха крилете на метални орли — страшилище на дръзките гларуси, които се опитваха да кръжат над градинския басейн, където се въдеха червени рибки.

Божанка се придвижи със замряло сърце до къщата, в която живееше Димчо.

Хазайката, сродница на Димчовата майка, както винаги беше седнала на най-високото стъпало с плетиво на врата. Щом зърна запъхтяното момиче, изтърва куките: не носеше ли то добра новина? Но по угриженото лице, по сините дъгички под очите разбра, че гостенката иде с празни ръце, че освен надеждата не носи друго в сърцето си.

Божанка поздрави и отмина, а старицата остана да се лута край стълбите и да търси куките си на звездната здрачина.

Стигнала до ъгъла на улицата, пионерката изви глава. Там, на втория етаж зад прозореца, завесен с тюл, живееше Димчо. И само да си помислиш: може би току-що се е върнал и ей сега ще отмахне края на перденцето. Само да си помислиш ли? Единият край на завеската наистина се раздвижи като подухнат от въздушна струя и зад стъклото се очерта… печалното лице на Димчовата майка. Бледата й ръка докосна едното крило на прозореца и го открехна. Синът й все още не беше се завърнал.

Божанка си тръгна с наведена глава. Летовниците минаваха покрай нея усмихнати и шумни, а скръбта продължаваше да дълбае сърцето на Димчовата дружка.

Изведнъж я осени друга мисъл, радостна и успокоителна. Ами ако следотърсачът наистина се крие в някоя пещера и продължава да се бори с черните побратими на Невидимия!

Тази мисъл я владя известно време, накара я да тича покрай лодките на кея, извади руменец по бузите й.

Но скоро зеленооката пионерка уморено махна с ръка и се отпусна връз един от железните кнехтове. Та където и да бъде Димчо, би намерил начин да се обади. Езикът на пионерските знаци, недостъпен за враговете, щеше да му помогне. Тогава? Божанка протегна пръстите си с розови месечинки в дъното на ноктите и напипа медальончето. Златното сърчице, което следотърсачът й подари в часовниковата кула, тихо звънна. Никога неговият глас не е бил така безнадеждно печален.

Тъгуваше и Стефка. Зелената еднодневка по прежнему висеше върху нейното рамо. Младата природолюбителка все така внимателно поставяше в нея миди-сърца, пектен — матови миди с варовити брадавички, и рядката острея. Но пръстите й без желание пресяваха горещия пясък, а коприненото дъно на сакчето почти не се мяркаше сред вълните.

Стефка седеше на брега и безразлично гледаше към морето. Ако от дъното на хоризонта вятърът довяваше глас на параходна сирена, ведно с чайките неспокойно се раздвижваше и тя…

След изчезването на Димчо и Николай стана друг. Макар и обзет от предишната леност, той не загребваше пясък с шепи, за да си направи възглавница, нито подлагаше водорасли под главата си. Лягаше направо и не му правеха впечатление нито огненият поток на слънцето, нито ядовитото бръмчене на крайбрежните синекрили мухи.

Понякога пълнокракото момче забиваше подострени колчета в пясъка и мяташе хавлията, за да си построи колиба. Но дори хладината не го задържаше — час по час изпълзяваше из колибата и стигнал до края на плажа, оглеждаше с тревожни очи далечината и отново се завръщаше назад.

Най-дълбоко страдаше майката.

През дългите часове, когато Димчо го нямаше, животът на инженер Томова приличаше на някакъв мъчителен сън. Досега, погълната от големите грижи за галериите под морското дъно, тя мислеше толкова малко за сина си. Какво се бе случило с него: най-лошото ли? Майчиното сърце не можеше да допусне това, но се свиваше от мъчителни спазми.

Привечер, седнала на скалистия бряг, инженер Томова се отдаваше изцяло на мъката си. Струваше й се, че прибоят, който люлее тъмнозелената линия на водораслите, бушува в душата й; топлият бриз сушеше очите й, оставяше ги без сълзи…

Нощта мъчително настъпваше, нашарена с първите звезди, и залезът изтляваше зад синкавите очертания на сушата.

Бученето на морето се засилваше, морските вълни започваха все по-високо да чупят гребените си и все повече да мокрят малкия бряг. Рибарските лодки неспокойно сновяха из залива и бързаха да се приберат.

Майката се сбогуваше с раздвижената вода и обронила глава, тръгваше към къщи. Подухнати от вятъра, сърмените ресни на шала шумоляха край ушите й, но тя не ги чуваше. Разстилаше леглото, но не мигваше. Облакътена върху масата със старинна резба по ръбовете, тя непрекъснато се оглеждаше в отворения прозорец, като че ли оттам щеше да дойде изгубеният й син. Призори, изнурена от безсъние и скръб, се отпущаше на леглото, без да сваля обувките си; пръстите й не побутваха да разпуснат косата, събрана на златен грозд върху тила. Задремеше ли за миг-два, тя се присягаше към мястото, където доскоро спеше Димчо, но ръката се отпускаше безсилна върху празната възглавница; сънната усмивка замръзваше на устните й, а ресниците й се оросяваха със солена влага…