Иван Кръстев
Невидимият остава на брега (11) (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

VII.

Душният ден нямаше край. Повлякла с усилие крака, Стефка най-сетне пристигна на пазарния площад, където избра една от рендосаните греди, струпани в безреда зад бъчварската работилница. Седна и хвърли уморен поглед към Калчовата шатра. Дългата сянка, която лежеше в краката й, изплетена от листата на съседната дворна лозница, я подсещаше, че вече се свечерява. Природолюбителката се намести удобно, но когато се канеше да си припомни днешния разговор с еднокракия чудак, неясна глъчка, дошла откъм барачката, привлече вниманието й. Като се изправи на крака, тя забеляза другарите си Димчо и Божанка. Скрити зад една широка бъчва, те мълчаливо наблюдаваха брезентеното прибежище на щъркела с мушамените крила.

Стефка се промъкна при тях:

— Знаете ли… Славчо, рибарят, не е ятак… И самият лейтенант…

— Шт! Тихо! — Димчо сложи ръка пред устата й. Той събра вежди и зажумя — като че се прицелваше: едното му око се затвори, но другото — откъм страната на барачката, засвети с жив блясък.

Стефка се сви озадачена до Божанка и притихна. Защо ли новината, която донесе, не развълнува тимуровците? Очевидно някакво важно събитие бе съсредоточило вниманието им.

— Какво има? — запита природолюбителката и се озърна. — Какъв е този шум?

— Калчо бие Сеня.

Бъчвите бяха удобно прикритие и приведени зад тях, тимуровците слушаха как откъм платнената къщурка се носеха виковете на Сеня, заглушавани от хрипливия глас на Калчо и от тропота на тежките му обуща.

— Отговори, копривено семе!… — задъхваше се от ярост брадатият богоугодник. — Признай, крадлив дяволе!

Калчо блъскаше с лакти стените, риташе момчето, което навярно пълзеше в краката му, тъй като изплашеният му глас идеше изотдолу.

— Нищо не съм пипал! Какво искаш — не мога повече… — задушаваше се от болка червенокосото момче.

Като не можа да се сдържи, Божанка досегна с ръка Димчовото рамо:

— Да идем… Да му помогнем.

— Какво? — запита следотърсачът, не разбрал отпървом думите й.

— Да го отървем… Та той ще го убие — едва ли не проплака пионерката. В гласа й имаше такава нескрита омраза че сама би се хвърлила срещу жестокия мъчител.

— Чакай, какво си намислила да правиш! — сърдито й пошепна Димчо и стисна китката й. — Нима искаш да провалиш всичко?

— Ще бягаш, а? И къде ще отидеш? Жив ще те заровя в пясъка — гърмеше отвъд Калчовият глас. — От моите ли ръце искаш да се откопчиш?

Но тъй като Сеня престана да вика и да се съпротивява, яростта на свирепия богоугодник попремина. Той блъсна момчето в ъгъла, при което платнището се изду, и каза по-тихо:

— Постой тук на тъмно тази нощ, дяволска душо, и размисли — как се бърка в зелената кутия.

Разтърсен от хлипане, Сеня мълчеше.

Никой не можеше да допусне, че гордият Сеня, облечен като момчетата от големите градски циркове, чиято риза вечер под изобилната светлина на петромаксовата лампа пламтеше като потопена в течно злато е нещастен, че господарят му често го гощава с ругатни и ритници.

Това, което тимуровците току-що узнаха, без съмнение беше много важно. Надеждата че ще могат да се сближат със Сеня и с негова помощ да се доберат до тайната, ги завладя повторно. Но как биха могли да сторят това, как да привлекат помощника на Калчо на своя страна? Колкото и да си блъскаше главата и да претегляше като на везна възможностите на командата, Димчо не виждаше никакъв изход.

Везната засега оставаше в хоризонтално положение. Но не след дълго тя неминуемо щеше да се наклони.

— Е, а ти какво щеше да кажеш? — обърна се чак сега Димчо към Стефка.

Тя го стрелна с недоволен поглед и помълча, като че ли пресмяташе нещо наум.

— Славчо не е враг… нито дори ятак.

— Уверена ли си?

— Да! — стисна устни Стефка и сякаш видя чистите очи на рибаря, веселинката, озарила откритото му лице. — Елате да ви разкажа — не се сърди дълго тя. — Трябваше по-рано да се запозная с него. Знаете ли какъв е интересен!

И тя помъкна другарите си по глухата уличка, що се спущаше към чугунените кнехтове на пристанището.