Иван Кръстев
Невидимият остава на брега (8) (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

IV.

И тази вечер, както през последните дни, Димчо се прибра късно. Беше се мръкнало отдавна и хазайката, далечната таткова сродница, която страдаше от безсъние и имаше навик да прекарва до полунощ на външната стълба, седеше на най-ниското стъпало с плетиво на врата си.

Момчето поздрави чинно. Старицата остави куките и го погледна със зачервените си очи.

— И на тебе ли не ти се спи, чедо?

— Не! — отвърна машинално умореното момче, като потисна с длан прозявката си.

— Че ти си млад, бе чедо — закахъри се старицата. — А какво ще правиш, като станеш на моите години?… От първата война го диря. Човекът ми сякаш на фронта го занесе — в раницата го сложи и замина.

— Кого? — запита Димчо, заслушан към горния етаж, където се чуваха стъпките на майка му.

— Сънят! Убиха човека ми, изгуби се и сънят ми. Приведох се, прегърбена започнах да ходя — по земята да го търся. Игла да беше, щях да я намеря. А него — в преизподнята ли рогатият го завлече.

Старицата се шегуваше, но и тъжеше едновременно. В думите й се преплитаха шегата и тъжното покорство пред неумолимата съдба.

Като се сбогува, Димчо се изкачи по дъсчените стъпала. Инженер Томова пишеше, леко наведена над кожения албум. Крилото на отворения прозорец отразяваше замисленото й, леко уморено лице, оградено от пухкавото злато на къдриците. Познатата, инкрустирана със сребро писалка, с леко шумолене тичаше по хартията и запечатваше в красиви извивки мамината мисъл.

Димчо притвори вратата и предпазливо се закашля.

Инженер Томова вдигна очи и го погледна разтревожено, а бузите й сякаш се покриха с тънка розова пяна.

— Какво има, да не си болен?

— Их и ти, мамо, все за това ме питаш — привидно се разсърди Димчо. — Кожата на гърба ми се бели.

— Намажи се с крем — инженер Томова посочи към порцелановото бурканче, което блестеше върху скрина и успокоена, отново опря лакти на масата. Тя бе толкова увлечена, че не сгълча момчето, дори не го запита къде е закъсняло. Перото проскърцваше в пръстите й — продълговати, със седефени нокти, а лицето й, отразено в разтворения прозорец, изразяваше ту детинска радост, ту мъжка решителност, ту някакво чисто тържество; огряно от блясъка на абажура, то напомняше лицето на човек, който току-що е извървял труден път и, опит от радост, се кани да продължи…

Когато по-късно инженер Томова се събличаше зад басмения параван, Димчо, който беше легнал на кушетката, я запита:

— Мамо, вярваш ли в духове?

Златокосата жена се изправи и помълча малко.

— Разбира се — преля тънкият й смях през паравана.

Димчо се надигна на лакът.

— Шегуваш се, мамо. Остава само да кажеш, че си виждала духове.

— И днес дори видях един дух… в мината. Наистина, по-точно не го видях, а го срещнах, защото той не може да се види.

Челото на Димчо се ороси от гореща пот. — Дали не е бил Невидимия? Той несмело седна в кревата. Дръпна побледнял завеската, спусната пред леглото му в ъгъла, и погледна майка си, която разчесваше косите си пред огледалото.

Премного вглъбена в разказа си, инженер Томова не забеляза промяната. Но думите й скоро разнесоха съмненията на момчето:

— В галерията се появи отровният газ гризу. Ние навреме усетихме този злокобен дух и го изпъдихме.

Димчо се отпусна върху хладното легло успокоен. Ето какво бе писала така съсредоточено мама в дневника си! Днес в галериите под морското дъно се е появила нова опасност. Мама е победила. А пък той си помисли…

— А ти не закъснявай толкова, за да не се сблъскаш наистина с някой дух! — чу той маминия глас, докато заспиваше. В тези няколко думи звучеше неприкрит укор.

* * *

Колкото и зорко да наблюдаваха барачката, тимуровците не се добраха до нищо ново, не откриха нищо подозрително. Животът между четирите платнени стени си протичаше както всякога. В късните следобедни часове или вечер, когато се събираха повече деца, Калчо излизаше иззад платнището и се покатерваше на жълтата бъчва. Не след дълго се появяваше Сеня и оглеждаше с високомерен израз площадчето. Скриеше ли се червенокосата му глава, децата знаеха, че след минутка над шатрата ще зашумят мушамените крила на Дюн Златоклюн.

През останалото, време барачката бе странно глуха. Бурето си стоеше на същото място, но петромаксовият фенер не се виждаше. Тимуровците се приближаваха уж нехайно и като се стараеха да не ги забележат, се опитваха да доловят някакъв шум. Но единственото подвижно платнище, което служеше за врата, бе спуснато и плътно закопчано.

Понякога вечер през цепнатините избиваше едва забележима жълта светлина и втренчени в нея, децата напразно гадаеха.

— Да не е дошъл… Невидимия? — притискаше се Стефка о Божанка.

— Не знам… Едва ли! — мъчеше се да я успокои Божанка, но сама се подаваше на страха.

— Ако е дошъл, защо не се мярка никаква сянка?

— Защото в барачката няма никой — обаждаше се Димчо. — Не виждате ли, че платнището е завързано отвън!

Сърцата на момичетата се отпущаха и те се осмеляваха да се приближат още повече.

— А защо тогава свети? — отдръпваше се назад Божанка.

— Кой знае! — замислено отвръщаше Димчо.

— Може да е някакъв сигнал.

— А може би в барачката спи Сеня. Запалил е лампа, защото се бои от тъмнината.

— За каква тъмнина говорите? — повторно се намесваше Димчо. — Нали площадът е сред града — и той вдигаше очи, за да погледне редките улични лампи, изправени в четирите ъгъла на пазарището.

* * *

Тази нощ инженер Томова спа малко. Облакътена на старомодното бюро с резба по ръбовете, тя до късно писа и подрежда някакви чертежи. Димчо чуваше как понякога подът проскърцва, как мамините стъпки леко прошумяват по килима. Той надникна веднъж-дваж през завеската и узна, че работата на мама е много напрегната, щом като розовите пламъчета не слизаха от бузите й…

На заранта инженер Томова се сбогува набързо и като поръча на хазайката да наглежда момчето, замина за София.

Зората току-що разпукваше, нашарена с първите слънчеви петна. А над морето все още висеше като металическа обица отънелият лунен кръг.

Димчо стоя дълго пред пътната врата — чак докато бързият автомобил с еленче на радиатора потъна в далечния завой при морето. Прибра се, но не му се спеше. Неспокойните мисли, които краткият сън бе прекъснал, го завладяха отново. Няма ли прозорче към тайната? Всичките ли пътеки са затрупани от пясъците на неизвестността? — губеше се в догадки тимуровският командир…