Иван Кръстев
Невидимият остава на брега (20) (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

II.

В безлюдния коридор владееше тишина, каквато не се среща и в най-гъстата гора, и в най-тъмната пещера. На тимуровеца тя се струваше почти осезаема, би могъл да я докосне с ръка. Тишина — толкова дълбока, такава глуха, та да не повярваш, че на света има песни на щурци, шумол на листа, полъх на вятър. Като че ли бе попаднал в някаква неподвижна, омагьосана гора!

И когато, изплашен от подводната тишина, Димчо се ослушваше да долови някакъв признак като лек трепет през полуосветения коридор, едва докосна слуха му. Това не бяха тежките, самоуверени крачки на човек, който ходи господарски по своя земя, а стъпки — предпазливи, дебнещи, едва доловими.

Шумът угасна внезапно, както се бе появил.

Застанал нащрек до вратата, Димчо се взираше в коридора, където не се виждаше жива душа. Сетне се дръпна назад и отново попадна на площадката с огледалата. Там, под мъждеещата светлина на невидимите лампи, той зърна неясния силует на някакво момче. Ето чии са били стъпките!

Отразено в огледалните квадрати, момчето го поглеждаше от всички страни и тимуровецът не можеше да определи къде всъщност се намира то.

Упоен от топлия подводен въздух, зашеметен от странната игра на огледалните стени, той опря изморен гръб върху стената и зачака.

Изведнъж над главата му се разнесоха други — тежки стъпки, придружени от гръмливото хлопване на външния люк. Навярно двамата чужденци се завръщаха от палубата. Зачу гърлената им реч и димът от лулата на мистър Диксън слезе по стълбата преди господаря си.

Непознатото момче изведнъж изчезна. Празният квадрат, който се появи сред огледалата, показваше, че то беше оставило вратата отворена.

Тимуровският командир бързо го последна. Намери се в коридора, като дишаше през устата си, за да не прави шум.

А сега — накъде?…

* * *

Повече учуден, отколкото ужасен, Димчо видя как някаква врата се отвори ненадейно и една малка ръка, издялана сякаш от тъмно дърво — навярно ръката на същото момче, чийто образ току-що се бе мярнал в огледалата, — го хвана за лакътя и го дръпна в каютата.

Димчо усети с цялата си душа, че непознатото момче не му е враг, че то иска да му помогне, и се остави в ръцете му.

Момчето блъсна вратата и протегна пръсти към порцелановото копче на стената.

Блесна ярка светлина и подводния пътешественик за миг закри очи, за да се предпази от ослепителния сноп. Ако се съдеше по емайлираните полици, където бяха наредени съдове, и по голямата електрическа печка с кръгли отвори, Димчо беше попаднал в готварницата на подводния кораб.

Но учудването му порасна триж, когато видя, че момчето, което го доведе тук, е негърче!

Чернокожото момче отправи кръглите си очи към вратата. Устните му едва доловимо трепкаха и Димчо разбра, че то размисля трескаво. Сетне погледът му се върна на бялото гостенче и там, освен съчувствие, се четеше тревога.

По вехтите панталонки и хасеното боне на главата, по това, как страхливо се ослушва, Димчо направи извод, че негърчето е помагач в кухнята, че и то, като него, не е тръгнало на драго сърце да пътешествува под водата. Не ще и съмнение — то разбираше, че бялото момче се е промъкнало отгоре, докато люкът е бил отворен, че иде отдалеч, навярно от брега, плувало е дълго, тъй като дрехите му бяха мокри и едва дишаше от умора. И ето, разкрило дружелюбно белите си зъби, то тикна палец в Димчовите гърди, близо до сърцето, и, като дишаше шумно в ухото му, каза:

— Камарад!

Сетих посочи към себе си и повтори същата дума.

— Да, камарад! — отвърна му Димчо.

Повече не беше нужно. Тази едничка дума, кръстосала се случайно в езика на двете момчета, ги сближи по-силно от най-дългия разговор.

Разбраха се безмълвно.

„Не се плаши!“ — говореха очите на момчето с бялото боне на главата.

„Какво да правя?“ — питаха Димчовите очи.

„Довери ми се!“

„Доверявам ти се — отвръщаха очите на тимуровеца. — Ти си единственият, който може да ми помогне.“

Обърнало ухо към вратата, негърчето постоя миг-два и, като се увери, че мистър Диксън и събеседникът му са се прибрали а каютите си, направи знак на Димчо, да го следва.

Гостът от сушата се подчини — какво друго можеше да стори! Изглежда самата съдба, предрешена като негърче, му пращаше избавление. Изцяло подчинен на чуждата воля, той не изоставаше нито крачка от водача си. Обстановката беше така необикновена, та не можеше да разбере накъде вървят — все едно, че се промушваха през неподвижната мрачина на някакъв тунел…

Къде го отвеждаше чернокожото момче? Дали не искаше да го скрие в някоя каюта? Но негърчето мина по пълния със застрашителна тишина коридор, без да докосне нито една от фосфоресциращите дръжки на вратите.

Изведнъж коридорът се свърши. Водачът, който се движеше безшумно, като сянка, спря така внезапно, че Димчо едва не се удари о гърба му. Започнаха да слизат по стръмна, почти отвесна стълба със спираловидни стъпала, и Димчо се досети, че тя отвежда към трюма.

Завъртяха се няколко пъти надолу, като опираха рамене ту о стената, ту върху желязното перило. Прекрачиха невисок праг и се намериха в най-ниската част на подводния кораб — в самия трюм, където с бледосинкава, почти лунна светлина, премигваха няколко лампи.

Продълговатият трюм навярно служеше за ремонтна работилница, тъй като над неголям тезгях висеше железен шкаф с инструменти. На пода, зад кръгла гумена лодка, тъмнееше корабно платно, хвърлено на купчина.

В трюма имаше човек. Той лежеше направо върху ниския тезгях без постелка и възглавница.

Димчо понечи да се дръпне, но ръката на негърчето го задържа и накара да остане. Той се втренчи в легналия мъж и едва не хлъцна от удивление — върху тезгяха лежеше Славчо, еднокракият рибар, който беше изчезнал през бурната нощ и чийто бастун тимуровците намериха в крайбрежния пясък. Ето къде бил рибарят! Той не беше захвърлил бастуна си, за да тръгне на един крак по широката земя…

Като размени многозначително погледи с негърчето, Славчо, който от първо се разтревожи, се успокои.

Димчо не сваляше очи от дървения му крак.

— Вие сте Славчо! — прошепна зарадван той, като пристъпи към тезгяха.

— А ти кой си? — учуди се рибарят. — Откъде знаеш името ми?

— От Стефка. Онази пионерка… с очилата.

Славчо извади луличката си и, без да я напълни, смукна от тънкия й край. Той си спомняше, че е срещал това мургаво плещесто момче по брега, но не можеше да си обясни как е попаднало в подводницата.

— Ти навярно си… Димчо. Веднъж Стефка ми разказва за тебе.

— Същият! — кимна усмихнато момчето.

— Е, добре дошъл, другарю командир! Даде бог да се срещнем и то къде — представи си, всички ще ни завидят, ако узнаят — на самото морско дъно…

Негърчето стоеше слисано до вратата. То доведе бялото момче, за да го скрие при рибаря; предполагаше, че са родени на един и същ бряг, но не можеше да допусне, че се познават. А виж, те разговарят като отколешни познати…

— Как пристигна? През комина ли? — опита се да се пошегува Славчо и прегърна гостенчето така силно, че луличката се извъртя чак в другия край на устата му.

Малкият следотърсач се притисна до рибаря и накратко разказа за премеждията си. Славчо до едно време цъкаше с език, но, види се, омразата надделя над учудването и, като извади луличката из устата си, започна да слуша със стиснати зъби.

Когато спомена за схватката със Змийското рамо, Димчо сви устни в мъчителна гримаса — сякаш отново видя кълбото от змии върху татуираните плещи на бандита.

— Патила! Твоите не са по-малко от моите! — шепнешком продума рибарят и остави луличката на желязното столче, що стоеше редом с него. Той изтри с ръкав широкото си чело и започна да разказва: — А мене ме отвлякоха. Помислих, че морето изхвърля лодка с корабокрушенци, и излязох, да им помогна. А те метнаха на врата ми ласо, хванаха ме досущ както ловят дивите коне в прериите. Опитах се да бягам — къде ти — с един крак! Че и бастуна си загубих.

— Зная!

— Знаеш ли? Откъде?

— Видяхме следите на брега. Намерихме бастуна — той бе заровен в пясъка.

— Златни глави — орлови очи! — отпусна се по гръб Славчо и сякаш се почувствува по-спокоен с това смело и умно момче.

— А защо ви отвлякоха? Какво сте им потрябвали толкова? — продължи разговора Димчо.

— Кой ги знае! Разпитваха ме за брега…

— И защо ви държат? Какво мислят да правят с вас?

— Единият от бандитите — мистър Диксън — ме нарече трофей. Щели да ме водят отвъд океана, при техния шеф, някой си Браун, като доказателство, че са слизали на българския бряг. Трофей, и то еднокрак! — горчиво се усмихна Славчо.

Улисани в разговора, двамата сякаш забравиха за негърчето. А то стоеше при вратата и прилепило черна длан до ухото си, се ослушваше. На гърдите му висеше амулет — кожено триъгълниче, закачено с връвчица. Антилопа, майсторски изрязана от варено дърво, беше залепена върху триъгълничето. На краката си вместо копитца, тя имаше лъскави камъчета; очите й светлееха като две зрънца от фосфор, и на Димчо се струваше, че са направени от някакъв непознат метал, по-ярък от златото.

В трюма почти никой не слизаше. Но въпреки това негърчето се размърда неспокойно. „Трябва да си тръгвам!“ — говореше целият му вид.

То дойде при двамата очевидно да се сбогува и, като хвана Димчо за лакътя, повдигна корабното платно и му посочи къде да се скрие.

Димчо стисна с благодарност неговата черна, украсена със синкави нокти, десница. В този миг черноликото момче му изглеждаше като същински ангел-спасител.

Преди да излезе, негърчето се обърна и на лицето му засия съзаклятническа усмивка, — каквато Димчо бе виждал у тимуровците.

— Видя ли какви другари имаме по света! — с гордост каза Славчо. — Казва се Льони… Льони! — повтори усмихнат той. — Грижи се за мене, носи ми тютюнец. Разбирам кое как от езика му — нали половината от живота си съм прекарал по чужди земи и морета.

— Значи… не случайно черното момче ме доведе в трюма?

— Черно момче ли! — рече като че ли недоволен Славчо. — То е по-бяло от нас. Душата му е чиста, като камбанка на медуза.

Димчо се мушна под брезентовото платно, но скоро подаде глава:

— Къде се срещнахте най-напред? Как се сближихте?

— То само̀ дойде при мене. Или по-точно — не при мене. Влезе в трюма и заплака. Тресе се, хълца, а по черните бузички сълзите се търкалят като морски камъчета. Не знаеше, че съм в трюма. По едно време ме забеляза. Най-напред се изплаши, но като видя въжето на ръцете ми (тогава ме бяха вързали), съчувствено се приближи до мене. Разбра, че в подводния кораб има и друг страдалец.

— После? — полюбопитствува Димчо и излезе до половина из скривалището си.

— Донесе ми хляб. А на другия ден доведе Майкъл.

— Кой е той? — наостри уши тимуровецът.

— Ще узнаеш! Не бързай да научиш всичко отведнъж — с лек укор го сгълча Славчо и бялото момче разбра, че рибарят крие някаква тайна, която не смее от пръв разговор да му довери…

Славчо се протегна и ставите на китките му изпукаха.

— Скрий се! Време е да спим.

Димчо тутакси се подчини.

— Колко е часът? — запита изпод платното той.

— Не зная. Взеха ми часовника.

— Ако бяхме на брега, щяхме да си направим пясъчен.

Рибарят присви очи и погледна към тавана:

— Сега е още нощ.

— По какво познахте?

— По светлината. Нощем лампите на подводницата светят със синя светлина. Разсъмне ли се, Майкъл запалва жълтите крушки.

Тимуровецът се сгуши и затвори ресници. Нима тук денонощията се процеждаха през тънките жички на таванските лампи!

Славчо метна поглед към ъгъла, където се беше притулил малкият пленник, и неочаквано се превърна на оня весел чудак, който надува татуирани гърди из градските улици, носейки сребърни гердани от сафрид, или разговаря от брега с рибите…

— Ще спим, нали? На леглото ти би завидял всеки херцог, включително и този, който стои срещу тебе. Като Людовик XIV ти ще нощуваш под балдахин. Да спим! — повтори той и сладка прозявка удължи лицето му. — Утре ще пътуваме.

— Тъй ли? — подаде се тимуровецът, непрозрял шегата му.

— Хайде, пажове! — провикна се тихо чудакът. — Утре точно в шест часа запрегнете каретата и чакайте пред летния ми дворец. Наумил съм си да обиколя своите владения. А сега, подайте ми плаща! — извика на несъществуващите си придворни и се загърна с тънкото си палто.

* * *

Димчо се сви в брезентовото си убежище и притихна. Фланелката му, мокрена цяла вечер от вълните, беше почти изсъхнала. В устата му все още горчеше от солената вода, а лактите, на които се бе подпирал, когато пълзеше по палубата, го боляха.

След умората, родена от нечовешките изпитания, малкият следотърсач трябваше да заспи тежък, мъртвешки сън. Но сънят, чийто права властно се простираха и под водата, сякаш го беше забравил.

Колко мисли могат да споходят сърцето само в една-едничка нощ! И всички те отвеждаха момчето — през железните бордове на подводницата, през синия пласт на водата — към родната земя. Димчо изпита остро, непознато до днешния ден чувство, тъга по родината! Да те затворят в най-тъмната пещера, да те отвлекат в най-далечната пустиня, дори да те захвърлят на морското дъно, родината ще бъде винаги с тебе. Сърцето ти ще се разкъсва не от страх пред неизвестностите на съдбата, а от копнеж по родния бряг — с мокрите рибарски мрежи, с обърнатите насмолени лодки, с богатствата, които връхлитащите вълни оставят върху пясъка — мидени черупки, пъстри като пеперудени крила, кривокраки портокалови рачета, дантели, изплетени от пяна…

Най-често сред рояка от мисли изплуваше образът на майка му. Какво бе станало с мината, която тя ръководеше? Успяло ли бе злокобното пламъче да достигне до дъното на изкопа, където лежеше металното сандъче? Или някоя смела ръка го беше угасила, преди да достигне взрива? „Ами ако мама през това време е била в подводните галерии?“ — разтревожи се Димчо и избърса сълзата, която издайнически се беше процедила от крайчеца на окото му. Нима злодеите са сполучили да наводнят галериите, да угасят златото на мамината коса, усмивката върху мамините устни!

В тези тежки минути мъката отстъпи място на омразата. Пионерът ненавиждаше незнайните си врагове, идваше му да се втурне по желязната стълба на трюма, да събори и унищожи всичко, което срещне по пътя си! Но стиснал юмруци, забиваше до кръв нокти в дланите си и разбираше, че засега най-разумно е да се крие в този железен ковчег, заровен дълбоко под водата.

В дървения шкаф, окачен над тезгяха, заскърца мишка.

Откъде се е взела мишка в подводницата? Навярно е пропълзяла от брега и се е заселила в трюма.

Ако Стефка беше тук, щеше да свали очилата си и присвила късогледите си очи срещу светлината, да каже: „Щом скърца мишка, наблизо ще видиш и ветрушки — птички, които ловят мишките по-ловко от котки. Ветрушки! — ще се усмихне очилатата пионерка. — Наричат ги така, защото са леки и могат да се задържат на едно място във въздуха — трептят като миниатюрни хеликоптери.“ А Николай би почесал таралежовата си глава и би казал хапливо: „Вятър ги вее твоите ветрушки! Да не сме в полето. Отгде ще се вземат птички в подводния кораб?“

Обхванат от водовъртежа на спомените, тимуровецът дълго не можа да заспи. Кое ли време е настъпило вече? Нямаше прозорец да надникне и да види дали скоро ще се раздени. А и часовникът на пристанищната кула беше далече — звънливият му глас не можеше да проникне до морското дъно. От тавана се стичаше все същата химическа светлина: тя дразнеше очите и правеше човешките лица да наглеждат мъртвешки.

И Славчо не спеше. Той току се обръщаше, пъшкаше изтежко — невъзмутимото му спокойствие го напущаше през нощта.

— Какво се гнездиш! — скара се по едно време на момчето той. — Заспивай нали си уморен. А утре — нов ден, нов късмет.

Най-сетне дрямката го унесе и той проломоти в полусън:

— Леди и джентълмени! Поверявам във вашите ръце живота си. Бдете с извадени саби над вашия благодетел!

На разсъмване заспа и Димчо.

„Мама!“ прошепна в просъница той и на устните му като златна пчела кацна усмивка…

Виолетовата светлина се смени е меко, жълто сияние. По нищо друго не личеше, че е настъпил денят: ни едничка стъпка на подранил минувач, ни пресипнал глас на петел, чийто гребен се налива с първата руменина на изгрева и крилата му се къпят във все още мъглявия, но вече позлатен небесен пух.

Славчо отметна палтото си и се изправи така бързо, че дървеният му крак изскърца. Извади изпод тезгяха платнена торбичка и я подаде на момчето:

— Вземи! В нея има хляб. Чужд е, но е сладък — донесла го е приятелска ръка. Па се скрий отново! Онези — посочи с показалец над главата си той — уж не се въртят тъдява, но откъде ги знаеш. От вълка можеш да очакваш всичко!

* * *

Скътал два портокала в пазвата си, Льони бързаше към трюма. След него весело подскачаше маймунката Бетси — неразлъчен другар от сушата, който го следваше навсякъде.

За зла врага в коридора изникна мичманът Джо. Препречил пътя на негърчето, той сви бодливите си вежди:

— Чакай! Имам една работица с тебе!

За мичмана се разказваха какви ли не страховити истории: че подлагал на адски мъки чернокожите работници в плантациите на мистер Браун, че имал гердан от негърски нокти, които сам изтръгвал от пръстите на нещастните роби. Затова му бяха прикачили прозвището Негърският нокът.

Льони изведнъж се вцепени: ами ако Джо го запита какво крие в пазвата си?

Но мичманът, чийто ум беше зает с друго, наведе изгърбен нос към земята и започна да тършува из джобовете на моряшките си панталони — широки и омачкани като шалвари. Най-сетне намери онова, което диреше, и лицето му се разтегли в самодоволна усмивка.

— Вземи! — подаде една жълта круша той. — Запазил съм я нарочно за тебе.

Какво ли се криеше зад престорената му любезност! Обзето от тревожно предчувствие, негърчето не смееше да протегне ръка.

— Хайде, вземи! — извика заплашително Джо.

Льони пое плода, но не се решаваше да го поднесе към устата си.

— Защо не дъвчеш, черна муцуно! — зловещо изкриви устни мичманът и се надвеси над момчето.

Бетси, която се беше сгушила до коляното на Льони, неочаквано подскочи и грабна крушата от ръката му. Лакомо я захапа, но изведнъж я захвърли и започна да се криви и плюе недоволно.

Крушата беше направена от глина — като онези плодове, които поднасят в театрите.

Негърският нокът се затресе от смях и се хвана за корема.

— Засега мисис Бетси бе така благородна да те отмени. Но някой път ще си разчистим сметките с тебе — злобно подхвърли той, след като дълго се друса и хихика.

Забило очи в земята, разтрепераното момче не смееше да погледне след наглия мичман.

Гръмкият смях на Негърският нокът стигна чак до трюма. Какво се бе случило? Идеше ли насам някой?

Побледнял, Димчо се мушна в брезентовото си убежище, но скоро се успокои — опитното му ухо долови леките стъпки на негърчето.

Наистина, след миг вратата се отвори и на прага се появи Льони. Той притискаше до гърдите си двата портокала. Искрите, родени от слънчевата им кора, сякаш позлатяваха ръцете му.

— Нося ви две земни луни! — каза на своя език той и се приближи така бавно, сякаш в скута си държеше не плодове, а две небесни светила.

Славчо пое портокалите и подаде единия на тимуровеца.

Седнало в края на ниския тезгях, негърчето ги гледаше дружелюбно. В трюмовия полуздрач зъбите му блестяха с порцеланова белота.

Разкъсал единия портокал, рибарят задъвка с яките си челюсти. Сетне изтри медения сок, потекъл по брадата му, и закри уста, за да приглуши гласа си:

— Ех, съдба! И все пак никога не си ме оставяла без приятели — дори на морското дъно.

Като прибра грижливо корите, Льони се отдалечи така безшумно, както бе влязъл. В мрачния трюм остана да грее само приятелската му усмивка…

Изпод брезента се подаде маймунката на Льони.

— Мисис Бетси, ела при мен? — повика я Славчо.

Тя се почеса по рамото и издала любопитно долната си устна, го загледа като човек право в очите.

— Мисис Бетси, ела де! — повтори рибарят и маймунката този път разбра: тя прескочи желязното столче и тръгна на четири крака.

Покатери се в скута на рибаря и го целуна по устата. Така я бяха научили, държейки между зъбите си бонбон. Но Славчо не знаеше този навик на маймунката и като изруга, шумно се изплю на пода.

Маймунката примигна обидено, но скоро намери едно лъскаво копче и се залиса — помисли го за бонбон и започна да го дъвче. Копчето все се изплъзваше из зъбите й, тя се навеждаше да го вземе, при което атлазената й шапчица, украсена с пъстри ширитчета, смешно се поклащаше.

— Падам на колене пред особата ви, мисис Бетси. Допирам ухо до сърцето ви! — театрално извика Славчо. — Съжалявам, че дворцовият ми виночерпец закъсня, иначе щях да го накарам да ви поднесе чаша джин.

Маймунката примигна, завъртя се край вратата, но като видя, че е затворена, отново захвана да ближе коравото копче.

— Защо не я изпъдите? — шепнешком запита Димчо.

— Мисис Бетси ли? Тя е наш куриер.

Следотърсачът повдигна вежди от учудване. Той сам отглеждаше пощенски гълъби, чел бе за кучета, които пренасят важни документи през вража територия, но за маймунка-пощальон чуваше за пръв път.

— Отворя ли вратата, мисис Бетси веднага ще изтича в готварницата — поясни Славчо. — Ако завържа панделка на врата й, това означава, че Льони трябва да дойде веднага в трюма.

— Хубаво сте го измислили! — одобрително поклати глава следотърсачът и погали червеникавия гръб на подводния пощальон.

Мисис Бетси се облиза, подскочи в скута на рибаря и може би щеше да го целуне отново по устата, но той й подхвърли резенче от портокал и тя доволна се шмугна под брезента.

Не след дълго Димчо я последва.

— Какво има? Защо се скри? — запита полуизправен Славчо.

— Чух стъпки.

Момчето подаде глава и с разтуптяно сърце се ослуша — в коридора някой се приближаваше с тежки крачки.

Вратата се отвори и в трюма влезе мистър Диксън.

Той погледна към тавана, откъдето се лееше изкуствената жълта светлина, сетне спря очи на рибаря и запита насмешливо:

— Е, как прекара нощта? Нагледа ли се на звездите?

Славчо се престори, че не го чува, и се обърна към стената.

— Като че ли забрави нашия език, гълъбче. Защо мълчиш? Или ти домъчня за България?

Сложил пълните си ръце на гърба, командирът на подводния кораб започна да се разхожда из трюма.

— Дяволска страна! — изведнъж избухна той. — Не разбирам какво става на брега! Защо взривът не се възпламени. А последните сведения за подготовката бяха блестящи — говореше вече на себе си той, като крачеше в кръг около брезентовата купчина. — Какво се учудвам! — застана на едно място мистър Диксън. — Акцията „Феникс–17“ не е успяла. Трябва да се връщаме обратно.

Той започна отново да се разхожда около Димчовото скривалище — този път обратно, като че ли се въртеше в някакъв омагьосан кръг.

Свит на четири под душния брезент, Димчо се силеше да не помръдне. Краката му се вдървяваха, но не смееше да ги опъне. Не разбираше нито дума от разкъсаните, пълни с животински звуци слова на чужденеца, но предчувствието, което от известно време се беше загнездило в сърцето му, не го оставяше.

Командирът на подводницата отмести с крак желязното столче и се спря пред рибаря.

— Тази нощ ще отплаваме. Навярно и на тебе омръзна да седиш на едно място. Ще се разходим по широкия свят. — Мисълта за връщане като че ли посмекчи гнева на мистър Диксън и той каза примирено: — Е, не успяхме. Пропадна мисията на „Черният кораб“^[1]. Нека сам мистър Браун да дойде. И откъде му хрумна тук да проверява новото си изобретение? — Той размаха луличката си така силно, че капакът се отвори и зеленикавият, ситно нарязан тютюн се разсипа по земята. — Сеизмографът не отбеляза взрив под земята. Въздушният човек не се завърна. Имала е щастие тази ваша… инженер Томова. А то… старият Браун щеше да ни посрещне с листопад от долари.

Командирът на „Черния кораб“ се втренчи в рибаря, като че ли търсеше потвърждение на думите си.

— Ще чакаме до полунощ. В дванадесет нула нула ще потопим подводницата и ще тръгнем в обратен рейс. Обратен рейс! — разчлени той. — Как хубаво звучи, когато си изпълнил мисията. Но има мисии неуспешни и все пак… радостни — когато сполучиш да се върнеш невредим и да спасиш дебелата си кожа!

Как само умееше да се владее еднокракият рибар! Той извади на свой ред лулата си, спокойно повдигна капачката и като почовърка с палец изгорелия тютюн, почука я о ръба на тезгяха — ще речеш, че се намираше в своето пясъчно царство на брега и най-важната му грижа сега беше да почисти луличката си.

При все че не разбираше езика на госта, Димчо напрягаше слух — искаше да долови всяка дума. Пот като дъжд се лееше от лицето му, солеше устните му, слепяше очите му. А когато чу името на майка си, му стана нетърпимо душно. Какво се бе случило с нея, с галериите под водата? Струваше му се, че ако чужденецът остане още една минута, ще се задуши…

И Славчо едва дочака да излезе гостът. Той нетърпеливо го съпроводи с очи и когато алуминиевата врата безшумно залепна о гумената рамка, бързо се изправи — по-скоро скочи на крака, при което протезата му рязко изскърца и той едва не се повали на пода.

— Не са успели! — завъртя се рибарят, обзет от буйна радост. — Пъкленото им дело не е успяло.

— Значи мината… мама… — прегърна го тимуровският командир.

— Да, всичко там, горе, е на мястото си. Някой им е попречил. Какво си мислят за нас тези надменни чужденци? Че са попаднали в страна, където срещу огледалца и медни звънчета ще получат злато и слонова кост? И където местните жители ще посрещнат тяхната диверсантска акция с биене на тамтами? Тази нощ в дванадесет часа те ще си тръгнат безславно — потри ръце рибарят злорадо. — Ще си идат, но ние? — потрепери изведнъж той, сякаш електрическа мълния мина през него. — А ние?

Димчо го погледна втренчено. Отрезвял от първоначалната си радост, Славчо се отпусна върху постелята.

— Тази нощ в дванадесет — бавно изрече той. — Остават ни още няколко часа. Трябва да се опитаме да избягаме, иначе те ще ни заведат в мрачното си царство отвъд океана.

Пионерът настръхна. Студ по-свиреп от януарски мраз, премина по гърба му.

— Ще се измъкнем! — окуражително каза Славчо и погледът му зашари из тесния трюм. — Ще тичаме, ще плуваме…

— Но вие… ще можете ли? — едва не проплака момчето.

— Какво аз?

— С този крак?…

— Не бери грижа. Във водата дървото ще ми помогне…

Димчо погледна сърдитото му лице, очите му, озарени от пламъците на решителността, и разбра, че рибарят по-скоро ще даде и другия си крак, но ще се опита да се измъкне от подводницата. А как — засега момчето не знаеше.

Рибарят затърси с очи маймунката. Стреснат от внезапното появяване на мистър Диксън, Димчо беше забравил за нея. А тя, чула гласа на омразния магнат, който при сгода я гощаваше с ритници, се тулеше мълчаливо под брезента.

— Мисис Бетси, ела тук!

Маймунката се подаде и като се протегна, скочи в Славчовия скут.

— Омагьосана принцесо — почеса я по гърба рибарят, — помогни ми да се избавим и ние ще те освободим от властта на подводния цар. — Той извади от джоба си синя панделка и я завърза на врата й. — Ще победим омразния похитител и ти ще се превърнеш пак в неземна красавица. Едничкото, което искаме от тебе, е да занесеш тази панделка на чернокожия вълшебник…

Той отвори вратата и се ослуша. Като повъртя копчето в устата си, Бетси го изплю и изчезна в полутъмния коридор.