Иван Кръстев
Невидимият остава на брега (22) (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

IV.

Настъпващата вечер, лишена от здрач и багри, засилваше още повече безпокойството, обзело Славчовото сърце. Седнал върху коравата постеля, рибарят не сваляше поглед от вратата. Пръстите му припряно почукваха по капачето на лулата, а в очите му за разлика от друг път не се виждаше познатата веселинка̀.

Свит зад брезента, Димчо не изпущаше и най-малкия шум. Ето, вратата се отвори и до слуха на следотърсача достигнаха като ехо леките стъпки на Льони.

Предизвестено от маймунката, негърчето пристигна безшумно. То подържа ухо до ключалката и въпросително погледна към рибаря.

— Седни! — покани го Славчо, макар че самият той страшно бързаше.

Черноликото момче преви колене на пода. Но когато Славчо му зашепна и показа с пръст тавана, лицето му, прояснено от дружелюбна усмивка, изведнъж стана замислено и сериозно. То слушаше думите на белия рибар, без да се помръдне, и само дългите му ресници възбудено трепкаха.

— Да вървим! — каза след малко Славчо и тимуровецът излезе из платненото си убежище.

Навел решително глава, Льони ги поведе — но не през коридора, а по някаква стръмна, известна само на него стълба.

Без бастун еднокракият рибар се движеше трудно. Той се облегна на Димчовото рамо. Опряло лакът до широките татуирани гърди, момчето почувствува как неспокойно бие Славчовото сърце.

Така, като се държаха един за друг, тримата се спуснаха по тесните, обвити в гума стъпала.

Спряха пред кръгла алуминиева врата без брава, нашарена със стотици лъскави нитчета — като вратата на самолет.

Льони натисна на два пъти сребристото бутонче, прилично на рибена люспа, и в краткотрайната пауза почука с ръка.

Вратата се отвори сама.

Първото нещо, което Димчо видя, беше таванът, осветен от голям стъклен калпак, под който сияеше зелена електрическа крушка.

Половината на пода се заемаше от метална решетка, зад чиито тънки прътчета боботеха мотори.

В горещия въздух плуваше лек мирис на машинно масло.

На една от стените имаше множество разноцветни копчета, които изпущаха къси сигнални светлини. Това беше командното табло на „Черният краб“.

В машинното отделение на желязно, въртящо се столче седеше моряк с безкозирка. Съблечен до кръста, той зорко наблюдаваше копчетата, излъчващи светлина като звезди.

Когато тримата влязоха, механикът изви продълговатото си, заградено с рядка брадичка лице и Димчо видя, че той е висок, слаб, с ъгловати, почти квадратни челюсти. В единия от ботушите му — силно стегнати в горния си край, — стърчеше гърловина на лула.

Не очаквал такава среща, Димчо сепнато се дръпна назад.

— Не се тревожи! Майкъл е свой! — успокои го Славчо.

Механикът погледна косо, едва ли не през рамо момчето, но по опънатата кожа на кокалестото му лице не се изписа учудване. Навярно предварително е бил осведомен за пристигането на бялото момче в подводницата.

Льони се накани да си върви — той нямаше повече какво да прави тук и протегна тънката си ръка. Славчо я стисна в голямата си шепа и почувствува как някъде около китката нежно пулсира преданото сърце на негърчето.

Льони и Димчо се прегърнаха, бялата и черната буза се допряха за сбогуване.

Негърчето свали от врата си кожения амулет, който носеше откак се помнеше, и го подаде на бялото момче. Очите му заблестяха като абаносови въгленчета — навярно си спомни за родния дом, за майчините пръсти, които бяха окачили триъгълната торбичка, за да го пази от беда. Той стори това така простодушно, че Димчо не можа да му откаже — пое амулета с разтреперани пръсти и го постави на врата си.

Подарил единственото, с което можеше най-силно да изрази обичта си към българчето, Льони си тръгна. Още миг и щеше да изчезне зад алуминиевата врата, но Димчо го догони:

— Почакай! — извика той. — Какво да ти подаря — аз нямам нищо скъпо. — В този миг той искрено съжаляваше, че червената връзка не е на врата му. — Но все пак вземи това за спомен! — той му подаде джобното си ножче със закалено острие и седефени чирени. — У нас нож се дава за вярност… вярност до смърт!

Негърчето сякаш разбра думите му, защото се наведе и целуна усмихнато подаръка, а в очите му остана сребристото сияние, хвърлено от седефените чирени.

— Довиждане! — протегна ръце още веднъж Димчо и обви топлите му рамене.

Без да продума, Майкъл стана, погали негърчето по къдравата глава и леко го отпрати навън.

Едва сега Димчо можа да разгледа механика.

Кожата на Майкъл беше гипсово бяла, почти прозрачна като у човек, който дълго е живял без слънце. Но мускулите, които играеха под бледата кожа, показваха, че още от малък Майкъл е другарувал с труда. На челото му имаше широка гънка, като че умът му беше постоянно зает с някаква нерешена мисъл.

Славчо се наведе и каза няколко думи на неговия език.

Механикът раздвижи силните си челюсти, но не произнесе нито един звук, а само се замисли. От това лицето му още повече се удължи.

Сетне стана от кръглото столче, досущ прилично на въртящите се столове от първите зъболекарски кабинети, докосна някакво копче, което припряно трептеше с червена светлина, и извади изпод походното си легло неголям брезентов куфар с пластмасова дръжка.

Всичко това механикът направи без излишни движения и Димчо разбра, че е служил дълги години под водата, където мястото е оскъдно и всяка педя е грижливо пресметната.

— Е, благодаря! — каза рибарят и пое куфара. — Где се е чуло пътник без багаж, па ако би ще да е тръгнал на разходка по морското дъно. — Той потупа обичливо механика по острата ключица. — А тази лула ти оставям за спомен! Зная, че си имаш — погледна към ботуша му той, — но върху капачето на моята е гравиран херцогският ми знак. Минеш ли втори път насам, не забравяй да се отбиеш в замъка ми. Щом покажеш лулата, пазачите ще те пуснат веднага — шеговито подхвърли Славчо.

Майкъл кимна с глава и усмихнат прибра лулата.

„Какво ли има в куфара? — любопитствуваше Димчо. — Навярно нещо много скъпо, щом като Славчо даде в замяна лулата, с която не се разделяше дори насън!“

Нямаше време да разпитва, а и едва ли някой щеше да му отговори.

Славчо и Майкъл допряха глави, погълнати от важен разговор. Захапал лулата, механикът говореше през зъби, но не забравяше да се вглежда в многобройните копчета, които непрекъснато сигнализираха… По едно време той подхвана рибаря под мишница и като направи знак на Димчо, ги поведе. Озоваха се на горния етаж. Макар и по-високо, там беше също така душно и тихо като в гробница.

* * *

Мистер Диксън, пратеникът на задокеанските въглищни магнати, беше наредил подводницата да изплува на такова място, че да не бъде забелязана от българските патрулиращи катери и все пак да е недалеч от брега.

От половин час той се разхождаше върху палубата, откъдето се виждаха мигащите огньове на сушата. Търпението му се изчерпа. Експедицията на „Черният кораб“ трябваше да се смята за завършена, но Въздушният човек все още не се завръщаше. Той не беше успял без съмнение. Иначе би намерил начин поне да се обади.

Несполука! Обезумял от ярост, мистер Диксън строши с почернелите си зъби пурата, която димеше в устата му, и като изплю горчивите тресчици, се замята по палубата.

Страшно беше да се гледа как този белокос, петдесетгодишен джентълмен, видял какви ли не превратности в живота си, печелил и губил толкова много, сега тичаше като несвестен и виеше като ранен вълк. Очевидно той съжаляваше не само за провала на тайната мисия, с която го бяха натоварили отвъд океана — гореше го омразата към смелия, работлив народ на Георги Димитров, чиято земя сияеше недалеч — неуязвима, накичена със светлини.

Никога досега мистър Хариман не бе преживявал такъв неуспех. Предвождал наказателни експедиции в най-далечните острови на океана, вършил неведнъж пиратски набези, прикрит под многозвездното знаме на своята родина, търгувал с роби, той винаги бе излизал „сух из водата“. Но този път… Защо сеизмографът на подводницата не отбеляза избухване на взрив на морското дъно? Защо Въздушният човек не се завърна в уреченото време? Пред него се изпречваше истински риф от въпроси. Ако би знаял, че един от главните виновници за провала на Джек се намира на няколко крачки под него, би се спускал главоломно по каучуковата стълба и би го разкъсал със собствените си ръце…

Какво му оставаше? Да се върне безславно отвъд океана, където без друго щяха да турят кръст на кариерата му. Вълчият закон на неговата страна щеше да го изхвърли извън борда на живота и никой не можеше да му помогне. Той виждаше като на длан бъдещата си участ, жалката си съдба на лакей, неизпълнил повелята на господарите си. А доскоро златната птичка на щастието летеше така близо до него, дори му се струваше, че е кацнала върху рамото му.

А и защо още не донасяха кафето? Една глътка от горчивата кафява течност би го успокоила. Омръзна му да чака и като ругаеше със стиснати зъби, връхлетя в кухнята.

— Къде е чернокожото дяволче? — развика се отдалеч той.

— Не съм го виждал! — вдигна изплашено рамене готвачът.

Капитанът на „Черният кораб“ побесня. И без това диреше кому да излее гнева си. Прескачайки по две стъпала, той се втурна в коридора и гласът му закънтя по целия кораб.

Неведнъж гневът на мистер Диксън се беше стоварвал върху главата на нещастното негърче. То познаваше добре нрава на господаря си — знаеше, че след две-три минути ще му мине, но този път не се прикри, защото тъкмо тези няколко минути можеха да струват скъпо на белите му приятели.

Льони сам излезе пред очите на звяра, решен да пожертвува себе си, но да спаси Димчо и Славчо.

Като го зърна, капитанът посивя от ярост.

— Черна муцуно! — закрещя той. — Защо не донесе кафето ми? Време е вече да се разплатя с тебе! Достатъчно дълго тровиш въздуха със зловонния си дъх.

Той се спусна след негърчето, което хукна като подгонено от гърмяща змия към палубата.

— Кой ти разреши да излезеш горе?

Мистер Диксън посегна към лачения кобур, увиснал на кръста му, но някаква злодейска мисъл проряза като волска жила челото му. Стъпил на палубата, той извика:

— Доведете Херкулес!

Моряците, що се суетяха любопитно около него, побързаха да напълнят заповедта.

Скоро в ръцете му се намери кожен ремък, на който беше завързано куче — едро и шарено като тигър.

Като подсвирна няколко пъти, за да го насъска, той откопча оглавника му и го пусна срещу Льони.

Обученото куче скочи начаса и със смразяващ лай се понесе по палубата. На изплашеното момче се струваше, че искри изхвърчат не само от очите, но и изпод ноктите на Херкулес. То зажумя, опита се да извика, ала гласчето му потъна в громола на морето.

Къде да се скрие? Как да се спаси?

Пъргавото негърче би се покачило на най-високата палма, прескочило би най-широката бамбукова ограда, но сега то поглеждаше към вълните и трепереше. Нямаше повече къде да отиде. За него ръбът на тази малка палуба беше краят на света.

Като направи няколко скока около негърчето, кучето с тигровите шарки се хвърли върху него, събори го на земята и го помъкна като вързоп към господаря си.

Льони притихна, загубил ума и дума.

— Е, къде ще бягаш! — каза донякъде успокоен мистер Диксън. — Ще те закача на котвата, за да измеря колко дълбоко е морето. Но чакай! — сети се за нещо той и зловеща усмивка изкриви лицето му. — Завържете го! Нека остане на палубата! — обърна се към матросите, които угоднически се бяха струпали около него. — Пригответе наметалата и донесете огнения кръст! Обещавам ви зрелище, което ще ви се понрави.

* * *

— Насам! — Механикът задърпа с дългата си ръка тимуровеца, без да изпуща мишцата на рибаря. — Ето изходния люк! — посочи той към широк многостенен отвор.

Димчо повдигна рамене в недоумение. Непознатите слова прелетяха край него, без да докоснат съзнанието му.

Майкъл се спря, улови някаква ръчка и устните му се събраха в тиха усмивка.

— Това е изходът на ада! Ще излезем под водата с батисфера — уред за научни наблюдения — поясни Славчо. — Едва ли мистер Диксън знае, че на неговата подводница има такава батисфера. Той не се интересува от флората и фауната на Черно море, а от богатствата на брега.

Димчо се поколеба, но Майкъл го хвана под лакът и му помогна да се изкачи по двете звънливи металически стъпала.

Грамаден ръбест отвор водеше в камерата. Там беше закрепено желязно кълбо, в което се влизаше през по-малък, кръгъл люк.

Пръв се спусна Димчо, а след него с помощта на механика — и Славчо.

Тимуровецът се озърна: нищо чудно нямаше наоколо. Отвътре батисферата наподобяваше на асансьор с бакелитовите си копчета за сигнализация, със сукнената подплата. Едно зелено копче като приятелско око светеше на равни пресекулки и го караше да мисли с благодарност за Майкъл.

Славчо не прояви никакво любопитство. Той спокойно протегна дървения си крак и като остави куфара до себе си, съзаклятнически смигна с двете си очи на момчето.

— След една минута батисферата ще ни изнесе на горния свят!

Димчо трепна. Веднъж да се доберат до водата — до светлата, ласкава вода на Черно море! Всъщност какво беше морето навън, той не знаеше. Но дори да беше бурно, начумерено, с мъхнати тревисто-зелени вълни, двамата бегълци щяха да се чувствуват хиляди пъти по-добре, отколкото на това чуждо късче суша, окръжени от врагове.

Когато Славчо притвори плътно люка, механикът освободи долната стена на камерата. В стоманеното гнездо на батисферата нахлу вода и тя полека тръгна нагоре.

Не след дълго желязното кълбо излезе на повърхността, като че се провря през някаква пролука. Вълните го подеха и залюляха.

— Аз ще отворя люка — каза зарадвано Славчо, като улови дръжката на брезентовото куфарче. — А ти се приготви да излезеш.

И на двамата не беше трудно да се задържат на повърхността. Дървеният крак не пречеше, а помагаше на рибаря. Момчето пък неведнъж се бе спущало в най-дълбоките места край брега, за да дири раковини.

В първия миг светлината на звездите, макар и мъждееща, ги заслепи, а морският въздух им се стори непоносимо свеж, сякаш щеше да ги задуши…

Освободена от товара си, батисферата се обърна по гръб, затвори сама, по команда отдолу, зиналия си капак, приличен на челюсти на морско чудовище.

Славчо я тласна със здравия си крак и тя плавно като медуза се спусна във водата. Само няколко редки синкави кръга показваха мястото, където беше потънала.

Най-сетне Димчо можа да узнае какъв е товарът на загадъчното куфарче. В него имаше… гумена лодка.

Като се крепеше на повърхността, Славчо откопча колана, който опасваше грижливо сгънатата лодка, и отвинти алуминиевата запушалка на неголяма бутилка, пълна със сгъстен въздух.

Това той направи извънредно ловко, като че само с едно движение на ръката си.

Освободен от алуминиевата си преграда, сгъстеният въздух нахлу между двойните стени на лодката и я изду.

Батисферата изчезна под водата. На нейно място се поклащаше кръглата гумена лодка, в която двамата бегълци не закъсняха да се настанят.

Всичко стана така бързо, че Димчо нямаше време да се учуди.

Посвикнал със звездната светлина, тимуровецът видя как рибарят извади изпод седалката две пластмасови гребла. В големите моряшки длани те изглеждала като играчки. Славчо заби греблата във водата и опънал крака, силно ги дръпна към себе си. В същия миг лодката рязко подскочи и започна да се отдалечава от пепелявата сянка на „Черният кораб“. Непригодена за дълъг път, тя сякаш не плаваше, а по-скоро се катереше по вълните.

Радостно чувство облъхна момчето, когато усетя лекия, едва забележим повей на вятъра. То изправи глава и се загледа в звездната светлина, що се сипеше над водата… След мъчителното пленничество хладината на вълните, техният блясък, струйките, които шумяха под лодката, му се струваха така нереални, че то мигновено се опипа по лицето: не сънуваше ли? Но… необикновено зрелище върху ниската палуба, го върна към действителността.

А там седем маскирани люде — ку-клукс-клановци — с остри качулки, с дълги, стегнати в кръста бели наметала се канеха да измъчват негърчето. На гърдите им зловещо се чернееше кръст, образуван от две траурни ленти.

Върху ревера на първия, който ги предвождаше, имаше платнено оранжево прилепче. Той пъхна пръсти в широките си ръкави и се поклони на мистер Диксън.

Поклатил одобрително глава, капитанът на подводницата плесна с пълните си къси ръце и предводителят поведе дяволската орда към Льони.

Облаците угасиха луната и мракът, прибулил палубата, изглеждаше пещерен.

Танцувайки, фигурите се приближиха с леко приклякане до момчето и едновременно протегнаха ръце към главата му. Сега то изглеждаше затворено в жива килия, чиито стени се състояха от четиринадесет облечени в бяло лакти.

Негърчето не смееше да шукне.

Докато предводителят с прилепчето въртеше като тирбушон разперената си десница, останалите навеждаха един към друг островърхите си муцуни, а през кръглите дупки очите им грееха с животински блясък, сякаш се канеха да разкъсат жертвата си.

Наистина това беше необикновено нощно зрелище!

Луната пак се показа.

Мистер Диксън, светейки със сърмените ивици на парадната си униформа, застана посред обезумелите ку-клукс-клановци и плесна отново с ръце. Макар и слаб, звукът на дланите му усмири тълпата.

— Донесете кръста!

На палубата като изпод земята се появи кръст, скован от две яки кръстосани гредички. Маскираните ку-клукс-клановци го завързаха за командната кула и отново подловиха зловещия си танц. Те вилнееха, без да се запитат какъв враг може да им бъде това слабо, милолико дете, чиито разплакани очи горяха като две звезди върху изплашеното личице.

Негърчето трепереше и гледаше как смъртта се вие като бяла змия около него.

— На кръста! На кръста! — закрещя обладателят на оранжевото прилепче и заканително размаха пестник над главата си. Извади малък кортик, издърпа колана на един от моряците и го разряза на две. Сетне, додето едни от качулатите привидения държеше малкия пленник за краката, а друг за ръцете, той го завърза за кръста с кожените ремъци.

Предрешените задокеанци продължиха танца си. Заканителният шепот, излизащ из прегракналите им уста, напомняше полунощен кикот на таласъми.

Измъчен от кошмарния ритуал, Льони престава да върти глава и увисна върху кръста.

— Слава на огнения кръст!

— Запалете го! Нека наистина стане огнен!

Ку-клукс-клановецът с прилепчето, ръководил не едно подобно сборище, посегна към вътрешния джоб на наметката, където държеше запалката си. Изглежда, че никой вече не можеше да помогне на нещастното негърче. Но избавлението дойде оттам, откъдето най-малко можеше да се очаква. Мистер Диксън бързо прекоси палубата.

— Чакайте — спря с властен жест побеснелия водач той. — Нали онези на брега ще видят огъня и начаса ще довтасат. Не забравяйте, че сме спрели в неприятелско море!

Белите дяволи отпуснаха ръце и зашумяха разочаровани. Тогава? Да удушат ли черното момче? Но този край беше толкова обикновен, че не би направил впечатление на никого. Какво ще разказват, като се върнат в домовете си?

Настъпи тишина.

Трябваше да се избере отмъщение — и жестоко, и оригинално. Мистер Диксън започна да мисли. От едрите капки пот лицето му заприлича на болно от проказа.

— Знаете ли какво? — извика най-сетне той и маскираните люде протегнаха шии, за да чуят по-добре. — Нека потопим подводника, а заедно с него и черното дяволче! Рибите ще го довършат. А и без това е вече време да тръгваме!

Ку-клукс-клановците наведоха дългите си качулки в знак на съгласие.

Нима всички тези хора, скрити под дългите наметала — тези седмина морски офицери с ордени, лачени обуща и сърмени галуни на ръкавите, са облекли необикновените одежди и са се превърнали на зловещи призраци, за да вземат малкото сърце на Льони, да угасят усмивката, която и без друго така рядко озарява черното личице!…

— Заминаваме! Завърши международната географска година! Да вдигаме с време платната, докато не са ни подушили! — високо каза Мистер Диксън.

— Но нали… Въздушният човек още не се е завърнал? — плахо се обади някой от предрешените.

— По дяволите Въздушния човек! — махна рязко, с лулата си капитанът. — Много се забави. Впрочем той не успя — изплю най-сетне камъчето пратеникът на задокеанските вълци. — Тайната мисия на „Черният кораб“ пропадна… Нека всеки спасява кожата си, както може.

Настъпи неловко мълчание. Чуха се няколко неодобрителни възклицания.

— Аз съм фаталист. Тази черна муцуна, която взехме на подводницата, е причина за провала ни, но след минута акулите ще се разправят с нея. Чувал съм, че те предпочитат месото на черните. Тукашните акули, ако и да са по-малки, навярно не се различават по нрав от океанските си братовчеди.

Като описаха още няколко кръга, белите наметала, водени от ку-клукс-клановеца с оранжевото прилепче, един след друг изчезнаха в люка.

* * *

Мистер Диксън се лъжеше, че никой не бе видял дивашкото зрелище.

Вперил очи към палубата, Димчо и Славчо стояха като окаменели.

Момчето не разбираше нито дума от виковете на побеснялата тълпа, но до сърцето му достигаха воплите на ридаещото негърче.

— Ку-клукс-клановците вилнеят! — каза през зъби рибарят и посочи с греблото белите наметала. — Не им стига тяхната земя, а дойдоха да сквернят и нашия бряг.

Димчо гледаше втренчено и мъката, породена от черната участ на негърчето, засядаше като камък на гърлото му. Стиснал до болка гумения гръб на лодката, той не знаеше какво да прави. Идеше му да се втурне, да прескочи ивицата вода и да изтръгне Льони из ноктите на мъчителите.

Угадил мислите на тимуровеца, Славчо стисна като с клещи ръката му.

И все пак Димчо трябваше да предприеме нещо. Но какво? Едва ли до ден днешен умът му беше работил така трескаво. Пред него, по пътя към палубата, се изпречваха непреодолими прегради. Ако се погледнеше отстрани, направо би се хванал за главата: самият той не беше се избавил още, а искаше да спасява другиго. Какво си въобразяваше малкият корабокрушенец, приютил живота си на една педя земя и то да беше поне земя, а неустойчива, лека като перце гумена лодка!

Но пионерът си е винаги пионер — дори накрай света, дори насред морето! Ако да беше два пъти по-трудно, Димчо пак би помогнал на чернокожото си другарче.

Славчо разбираше добре вълненията на момчето. Знаеше, че е безполезно да го увещава.

— Е? — запита той и пусна ръката му.

В този едничък звук, който даже не представляваше дума, имаше и страх за близката съдба на следотърсача, и желание да види черното момче на свобода.

Димчо не отговори. Но по твърдата, почти каменна извивка на устните му рибарят разбра всичко.

— Ще се опиташ ли да го спасиш?

Момчето кимна с глава.

— Иди! И се пази да не те повлече водата!

Славчо сам знаеше какво му струват тези няколко думи, с които може би пращаше на гибел белоликия си спътник.

— И… аз ще дойда с тебе! — реши изведнъж той.

— Не! — сопна му се като на равен тимуровецът. — Един от нас трябва да остане в лодката. — Искаше да добави: че ти накъде с този крак… Нямаш дори патерица! — но замълча.

Рибарят го разбра.

— Проклета нощ! — стисна юмруци той.

С радост би дал и другия си крак, само да помогне на малкото негърче. Но това беше невъзможно!

От краткото си съжителство под водата, когато Димчо трябваше непрекъснато да се крие, двамата свикнаха да се разбират само с поглед. Славчо посочи с очи водата и се зае да пази равновесие с лопатите.

Момчето отначало се поколеба, но като си спомни зловещата сянка на Невидимия, наглостта, с която Змийското рамо спущаше смъртоносния кабел към подводните галерии, се хвърли с омраза сред вълните. За миг в тъмната вода се мярна неясното му изображение.

Нощната вода го охлади. Решението, замислено в минути на сляпа ненавист, трябваше да бъде изведено от разума докрай.

Заплува предпазливо към подводницата.

Подхвърлен от една висока вълна. Димчо се улови за преградното въже и се притаи зад борда.

Вълните, макар и леко, повдигаха и смъкваха палубата и отдалеч момчето приличаше на паяк, вкопчен за тялото на стоманеното чудовище.

Познат вик долетя откъм командната кула. Димчовото сърце трепна — това не бе вик, а по-скоро вопъл, изтръгнат от задавеното гърло на негърчето.

Гласът се обади още по-сърцераздирателно.

Впил до болка ръце в теленото въже, малкият следотърсач предпазливо подаде глава и след минутка над железния ръб блесна рамото му, осеяно с морски капчици. Прехвърли се и сам не усети кога се намери в края на палубата.

И килнатият на една страна дървен кръст, и черните кръстосани ивици върху широките наметала напомняха за погребална процесия. Липсваха само свещите, но бледите пламъчета на звездите, слезли почти до самото море, ги заместваха.

Сред зловещия кръг на мъчителите се мярна Льони. Ето маскираните люде се оттеглиха към отворения люк и раздирано от внезапните конвулсии на страха, негърчето се отпусна на ремъците, стегнали като дебели гривни китките му.

Получил стръв за неутолимата си ярост, едновременно с Димчо на палубата се появи Негърският нокът. Стиснал клещите, които неизменно носеше в джоба на широката си риза, той приклекна като вълк и тръгна с главата напред към завързания пленник:

— Откога си точа зъбите! Липсва ми един нокът в огърлицата.

Предвкусвайки близкото удоволствие, той се завъртя около себе си, както правят хищниците, и зави с цяло гърло — така зловещо, че му идеше сам да запуши с пръсти ушите си.

Ако седмината, които доскоро се суетяха в широки наметала и изпълняваха някакъв ритуал, бяха, казано с една дума, зли, мичманът бе заслепен от омраза към червенокожнте, които не му бяха сторили нищо лошо. Напротив, работеха до изнемога в каучуковите плантации на сънародниците му, лъскаха усърдно обувките и перяха дрехите им.

— Скоро — примижа от удоволствие той и като триеше една о друга големите си обувки, се приближаваше към негърчето. На врата му като кучешка верига дрънчеше зловещият гердан от човешки нокти. В ръцете му мътно просветваха кървавите клещи.

Издал заплашително долната си устна, Негърският нокът продължаваше да пълзи. Червената му коса беше разчорлена, а ризата извадена над колана.

Димчо стоеше все така — легнал по очи в края на палубата. Ку-клукс-клановците се прибраха и той с облекчение облиза солта от изпръхналите си устни. Но преди да се изправи, видя пред себе си големи тежки обуща. Те описаха полукръг и отново се върнаха при него.

Стопанинът на големите обуща го забеляза, защото се спря, и учудено затъпка на едно място.

Димчо се притисна така силно към палубата, че ставите на китките му изпукаха.

Негърският нокът можеше да постъпи с момчето, както си иска: да го изрита през борда или още по-страшно: да го напъха в гърлото на люка.

Но той не направи нито едното, нито другото.

Изненадата му беше толкова голяма, че само отпусна ръце и глупаво огледа палубата, сякаш търсеше мястото, откъдето беше дошло момчето. След това се наведе и започна да го занича като някое чудновато зверче.

След първите секунди на взаимно проучване, пълни с догадки и напрегнато мълчание, Димчо се поокопити. Лактите му, на които се беше подпрял, престанаха да треперят. Лицето му на няколко пъти промени израза си: отначало там се появи учудване, граничещо с уплаха, която сетне бе изместена от сурова решителност.

Трябваше да го премахне… час по-скоро! Този дългоглав и рунтав като куче човек беше пречка към избавлението на Льони. И ето — той стремително се надигна, прехвана едновременно, като в обръч, двата му крака и зажумял от усилие, ги дръпна силно назад.

Смаян от неочакваното нападение, мичманът дори не направи опит да се защити. Той безпомощно протегна ръце във въздуха и бухна с главата надолу във водата.

Пърхайки като морж и плювайки солената вода, Негърският нокът побесня не на шега. Той, страшилището на чернокожите, прославеният обладател на най-редки трофеи отвъд океана — наниз от негърски нокти, — беше съборен с един удар. И то от кого — от едно дете! Добре, че поне никой не забеляза смешното му цопване във водата!

Джо реши да се върне на „Черния кораб“, но в този момент съдбата му изпрати ново изпитание: потопената до половината подводница започна бавно да се издига и стоманената палуба остана високо горе, кажи го при звездите.

Той знаеше, че това е една от маневрите преди отплуването. Нима сънародниците му ще заминат и ще го оставят сам в чуждото море?

Като сдъвка горчивите водорасли, които се бяха напъхали в устата му, той се опита да се изкачи по отвесната стена на борда. Дращеше безуспешно с нокти, забиваше пръсти в грапавата, населена с мидени черупки броня.

Стоманеното тяло на подводницата потреперваше, разтърсвано от равномерния пулс на моторите.

Джо бързаше, обзет от панически ужас. Ноктите му се трошаха в скалните отломъци, залепнали по бронята, острите черупки режеха пръстите му.

Мрачният злодей, който бе изтръгнал ноктите на десетки беззащитни негри, сега сам чупеше и къртеше собствените си нокти…

Да вика ли? Кой ще го чуе? Ку-клус-клановците вече се бяха прибрали и на безлюдната палуба стърчеше само кръстът с разпънатото негърче. А от бялото момче той не биваше да очаква помощ — то нямаше да му подаде ръка, след като само го блъсна в морето…

Подводницата леко се завъртя и водното течение отблъсна Джо настрана. И тогава като на сън под равната светлина на звездите му се мярна лодка. „Нашата лодка! — каза си зарадван той. — Защо ли са я пуснали в морето? Дали са ме забелязали?“ Трябваше час по-скоро да се добере до гумения кръг, който му се струваше като спасителен остров.

Като сваляше с лакти пенливите шапки на вълните, Негърският нокът успя да се приближи до лодката.

… Сложил по рибарски навик ръка над очите си, Славчо тревожно се вглеждаше в подводницата. Той видя как палубата й изведнъж опустя и тя бавно завъртя бронираното си туловище.

Надеждата му, че мисията на Димчо ще успее, порасна.

Но ненадейно недалеч от лодката се зачу подозрително бълбукане и след миг-два из водата се подаде татуирана ръка с черни, окървавени нокти.

Ръката все не успяваше да се залови за борда и само напразно сграбчваше въздуха.

Помислил, че в лодката се намира някой от сънародниците му, навярно механикът Майкъл, който командуваше извънбордовите уреди, Джо издигна глава и с възможно най-весел глас извика:

— Ало, Майкъл! Ти ли си, старо момче?

Но вместо да му подаде ръка, човекът от лодката се килна смешно на една страна и го блъсна обратно.

Джо налапа вода и изруга.

— Шегата ти е твърде солена, Майкъл. Да не искаш да изпия морето до дъно.

Отново заплува към лодката.

Славчо се огледа безпомощно. С какво да посрещне наглия пришълец? Наоколо нямаше никаква твърда вещ — дори седалките бяха направени от гума. Пластмасовите гребла бяха толкова крехки, че при първия удар щяха да се превърнат на черупки. А освен това те бяха нужни — как без тях ще доплува до родината?

Какво да прави!

Трябваше да решава бързо. Стана и изскърцването на протезата му подсказа спасителната мисъл. Запретна крачола си и пипнешком намери винта, който стягаше ходилото му. Мигновено откачи дървения крак и почна да оглежда с трескави очи морето. Тежкото дъбово дърво беше надеждно оръжие.

Чужденецът все не се подаваше. Славчо стоеше неподвижен и дървеният крак потреперваше в дланите му.

Най-после изпод гуменото дъно се появи главата на пирата, а след нея и шията, украсена с два реда човешки нокти. Той се хвана за борда и, като извика, наклони лодката.

Рибарят зажумя и в същия момент замахна. Повтори със зло, несвое лице.

Негърският нокът правеше отчаяни усилия, да се задържи над водата. Но след втория удар главата му клюмна и морето го погълна. Едничкият свидетел — луната — се скри зад облак, а водните кръгове се разбягаха изплашени.

Славчо задъхан се отпусна върху напречната седалка:

— Цял живот съм проклинал фашиста, който ме осакати. Но сега не съжалявам за истинския си крак. Този, дървеният, ми свърши добра работа!

* * *

След като се избави от страшния си противник, Димчо запълзя по наводнената палуба, върху която се търкаляха жилавите валма на водораслите. Под оскъдната звездна светлина се виждаше ку-клус-клановският кръст, наведен на една страна от тежестта на негърчето.

Долу вече се канеха да потопят „Черния кораб“. Това ясно се усещаше по лекото люлеене на палубата, по особената звънливост на вълните, докосващи раздвижения железен корпус, по припряното чукане на моторите под водата.

Щастливият изход зависеше от бързината. Тимуровецът се изправи и мокър, задъхан от неочакваната схватка с Негърския нокът, затича по опустялата палуба.

Подводницата потреперваше, а на момчето се струваше, че треперят ръцете на Майкъл, който все не смее да натисне ръчката върху командното табло и да потопи черния си приятел.

И по-късно Димчо не можеше да възстанови последователно случките, които се разиграха в близките няколко секунди. Той се втурна към дървения кръст, където висеше черноликият пленник.

В този миг луната отново потъна зад облаците и над света се възцари тъмнина.

В безлунието очите на негърчето грееха още по-печални. На Димчо се искаше да го прегърне, но най-първо трябваше да го спаси.

— Дръж се, Льони! — извика той и забеляза как раменете на черното момче радостно потрепнаха. То поиска да се раздвижи, но кожените примки не му позволиха.

Следотърсачът, който безпогрешно можеше да се справи с всеки възел — с „двойния моряшки“, дори с „тройния“, наречен „ковбойска примка“, би се опитал да ги развърже, но сега нямаше време. Затова цялото му съзнание се съсредоточи в едно — да разреже, без да се бави, зловещите възли! Той на часа спусна ръка в джоба на панталоните си, за да извади туристическото ножче, но я дръпна като опарен: нали го беше подарил на Льони! Опипом претърси пазвата на негърчето и когато познатото ножче със седефените чирени се намери в ръката му, сръчно разряза една след друга кожените гривни.

Последният възел беше разрязан едва ли не под водата. Още миг да се бе забавил и подводницата щеше да отвлече Льони на морското дъно.

Измъчено от кръстните мъки, от ужаса на разпятието, негърчето все още не вярваше в избавлението. То беше зашеметено и от неочакваното появяване на бялото си другарче. Какво правеше Димчо върху палубата? Нали трябваше да бъде вече далеч оттук? Льони беше уверен, че лодката е тръгнала към брега. И изведнъж българчето се появи — мокро, задъхано, с яростно възбудени очи.

„Черният кораб“ бавно се въртеше, като че ли си правеше място, преди да легне във водата.

— След мен! — извика Димчо и подхвана освободеното момче през кръста. Льони нищо не можеше да продума. Само нечленоразделни звуци излизаха от напуканата му уста.

Отдолу се зачу сигнален знак, бумтежът на моторите се усили. Палубата се затресе и някаква сила, дошла сякаш издън морето, задърпа желязното чудовище надолу.

Уловени за ръце, двете момчета се затичаха към онази страна, където чакаше лодката, и с всички сили се оттласнаха, за да паднат, колкото се може по-далеч.

Вълните се затвориха с грохот над лъскавия гръб на подводницата.

Сред пенливия водовъртеж на вълните Льони отново преживя няколко напрегнати минути, които отнеха и последните му сили. Той едва разбираше какво трябва да направи. Уловил с лявата си ръка Димчовия лакът, с дясната биеше водата пред себе си, но не да се закрепи върху нея, а по-скоро й попречи да влезе в устата му.

Уверените тласъци на Димчовите длани ги отведоха до гумената лодка. Славчо не беше успял да завинти дървеното си ходило и се спусна на един крак, да им помага. Неописуема радост обзе тимуровеца, когато най-сетне среднощният кошмар се свърши и той се намери в топлите обятия на рибаря.

— Херцог Славчо първи еднокраки увеличава свитата си. Милостиви дами, сторете място за черния ми паж! — каза весело рибарят и, като се поотстрани, доколкото позволяваше тясната лодка, постави негърчето върху седалката. Сетне взе веслата и отгласна водата с такава сила, че лодката отскочи цял метър напред…

* * *

Димчо понасяше твърдо пристъпа на хладния вятър, но негърчето, израсло покрай огнената дъга на екватора, започна да зъзне. Като му продума нещо на неговия език, Славчо съблече палтото си и го метна върху острите му рамена.

— Очите ми не са на мокро място — обърна се към Димчо той, — но като гледах как зверовете измъчват черната душица, се насълзиха.

Макар и по-рядко, Льони продължаваше да потреперва. Надвесен над борда, не сваляше очи от вълните, като че всеки миг очакваше из бълбукащата бездна да се подаде зловещият гръб на подводницата.

— Гледай към звездите! Не ти е потрябвала водата! — каза му Славчо и го загърна още по-високо с палтото си.

В късната нощ по хоризонта бягаше топлото зарево на крайбрежния фар. Своя, родна беше земята насреща! Тези светли, промеждутъчни сигнали изпълваха, гърдите на бегълците с надежда.

Светлината, която се простираше над вълните, им приличаше на спасителна пътека към брега.

Пластмасовите весла уверено водеха лодката. Опрял единствения си крак о гуменото дъно, Славчо безшумно движеше ръце. Димчо мълчаливо наблюдаваше светлината на далечния фар, като навремени хвърляше поглед към черноликия си спътник. Слабичките рамене на негърчето продължаваха да потреперват не толкова от влажния полъх на вятъра, колкото от преживения страх.

— Не бой се! — прошепна му Димчо и го притисна към себе си. — Скоро ще стигнем до нашия бряг. Там онези нищо не могат да ни направят.

Къдрокосото бегълче не разбираше думите му, но започна полека-лека да се успокоява и да си дава сметка за странностите на съдбата: непознатото бяло момче, което то избави, сега стана негов спасител. Льони вярваше, че каквото и да се случи, то няма да е по-лошо от онова, което оставаше зад гърба си. Освен това двамата спътници, макар и с бяла кожа, му бяха близки, като братя.

Пътуваха, без да си продумат. Преживелиците бяха толкова силни, че владееха изцяло мислите им. Славчо дълго греба — татуираният му врат залъщя като намазан с масло. Че се е изморил, показваха тласъците на лодката, които ставаха все по-редки.

— Нека и аз… — каза нерешително тимуровецът и посегна към веслата.

Рибарят му ги отстъпи, отпусна ръце и чак сега усети тежката умора, която сковаваше огромното му тяло. Той се свлече върху мекото дъно и с облекчение протегна единствения си крак.

— Всичко може да си помисли човек: че ще прелети земята върху гърба на орел, че ще преплува океана с кит, но че ще подскача с такава гумена черупка през вълните на Черно море едва ли някой е сънувал — каза той, като бършеше потта с опакото на дланта си.

Греблата тънко проскърцваха в каучуковите си гнезда, перките им позвъняваха на вятъра. На малкия гребец се струваше, че е минало дълго от часа, когато затича по опустялата палуба и се приближи до дървения кръст, на който висеше същото това момче, така доверчиво притиснало коляното си до неговото. Виолетовият свод на трюма, кръглият люк на батисферата останаха зад кипналите водни купни — като сън, видян с отворени очи.

Излезе вятър.

Славчо и Димчо се сменяха — гребяха, наведени срещу вятъра, който ги мокреше със зърнести потоци вода и се мъчеше да изтръгне леките весла из ръцете им. Не разговаряха, защото времето едва стигаше, да си поемат дъх.

Тъпият нос на лодката, макар и бавно, пореше вълните, зариваше се в пяна, но педя по педя се промъкваше към брега…

Късно след полунощ морето утихна и гребците можаха да си отдъхнат. Мокрите гребла увиснаха спокойно на гумените колчета и лодката приспивно се заклатушка.

Утрото бавно настъпваше. През разкъсаните гребена на вълните хлуеше неясна светлина — с блед, слюден оттенък, която не можеше дори да се нарече зора — това беше по-скоро първата дрезгавина.

В кръглата лодка, като върху малък остров, стояха скупчени тримата бегълци. Очите им, не мигнали цяла нощ, трескаво блестяха.

Постепенно се разсъмна. Колкото и странно да изглеждаше без звезди, небето стана по-светло.

Слънцето сякаш дойде из водата. Отначало то изби като оранжево петно, сетне се разля като златна река, чието устие постепенно се приближаваше към лодката…

Негърчето, сгушило се в Славчовите колене, изведнъж скочи и показа с ръка в далечината.

Кораб ли минаваше?

Димчо сви ръка в юмрук и погледна през дупчицата като в бинокъл. На хоризонта се очертаваше миниатюрна фигурка: тя приличаше по-скоро на картонена детска играчка, но все пак беше истински параход.

Славчо продължително се вглеждаше в далечината и правеше какви ли не догадки.

Ами ако корабът е чуждоземен и в него пътуват сънародници на мистер Диксън?

— Какво да правим? — попита с очи малкият следотърсач.

— Засега ще се държим настрана — отвърна рибарят.

Въпреки усилията им да се отдалечат, корабът забележимо се приближаваше.

Чий беше корабът? Какво носеше срещата с него?

Неясният силует започна да добива плътни очертания. Най-напред се оформи комин с медна обковка на върха. После заедно с шума започна да расте и палубата. Ето мостика, откъдето капитанът дава командите си, ето перилата…

Зорките очи на следотърсача се заковаха върху надписа на кораба.

— „Родина“ — прочете Димчо и закрещя с цяло гърло. — Чувате ли, параход „Родина“! Честна пионерска дума! Капитан Иванов се завръща от далечно плаване!

Радостта, забушувала в гърдите на тимуровеца, се предаде и на Славчо. Льоня, който през цялото време се ослушваше тревожно и като че ли искаше по шума на моторите да отгатне народността на кораба, проумя Димчовия вик и засия от щастие.

Изплувал като спасително видение, корабът, който доскоро бе порил гигантските вълни на Тихия океан, се завръщаше в родината. Славчо се изправи и размаха едновременно двете гребла. Той се стремеше да обърне внимание на моряшките фигури със сребристобели блузи и тъмни панталони, които се мяркаха по палубата. Заети с обикновените си утринни занимания, те пробягваха зигзаговидно от носа към кърмата и обратно и се губеха зад жълтите линии на бордовите перила.

Най-сетне гумената лодка попадна в бинокъла на носовия наблюдател. Мярна се сигнално флагче и връз палубата се посипаха гъстите звуци на параходната сирена.

Капитанът, излязъл на мостика, погледна направо с очи.

— Ляво на борд! — нареди той. — Да видим какви са онези чудаци долу — корабокрушенци или туристи, които се разхождат с медуза из морето.

Като блесна с металните кръгове на илюминаторите си, „Родина“ отчетливо взе курс към гумената лодка. А в светлината на настъпващото утро все по-ясно се очертаваха силуетите на тримата й пасажери, лъщяха мокрите пластмасови гребла.

На кораба се разнесе кратка команда, барабанът с желязната верига заскърца.

Котвата бухна във водата.

На мостика стоеше сам капитанът Иванов — с черти, изострени от морските бури. Бродил-пребродил света, той учудено разглеждаше лодката и правеше какви ли не догадки относно странните й пасажери. По едно време той едва не се плесна по челото: долу, в кръглото корито, стоеше синът на инженер Томова. Но кой беше белият мъж? Какво правеше при тях негърчето?

— Спуснете щормтрапа! — извика той.

Въжената стълба с дървени стъпала се разстла зад борда.

Появи се моряче, прищипнато като пчела в кръста, с мустачки-пиявици, за които казваха, че са излезли вече от мода, но не престават при всеки сгоден случай да ги разглеждат с явно любопитство. То слезе — по-скоро се плъзна — на ръце като акробат и след миг се намери при самите морски вълни.

Заплело крака о най-ниското въжено стъпало, преди да помогне на корабокрушенците, морячето пожела да се поперчи. То допря показалец до килнатата си безкозирка и с пренебрежение се вторачи над главите на тримата.

Но, без да го погледне, рибарят остави веслата и гръмко каза:

— Херцог Славчо първи еднокраки моли да бъде приет от господаря на този стоманен остров. Заповядвам ви да доложите, че херцогът чака във водната си карета!

Тези думи накараха морячето да зяпне в устата на чудния корабокрушенец и да набърчи мъхавите си мустачки — нещо, което не би могъл да направи и най-опитният пристанищен бръснар.

Лодката се долепи до кораба. Морячето помогна на рибаря да се изкачи по стръмната стълба, като го подкрепеше учтиво и не преставаше да го гледа в лицето.

Всички членове на екипажа, свободни от вахта, се събраха на носа. Най-голямо любопитство събуждаше черното момче. Но когато очакваха да чуят някаква вълнуваща история, рибарят простря ръка, за да въдвори тишина, и обяви:

— Херцог Славчо първи еднокраки благоволи да се завърне! Знаехме, че се тревожите за нас, но нямахме време да ви се обадим, тъй като бяхме заети с важно посещение: разглеждахме владенията на подводния цар.

Докато моряците изумени се побутваха с рамене, гостът се вгледа в лицето на капитан Иванов:

— Извинете — запита той, — защо не сте облекли парадния си мундир? Или не ви осведомиха за нашето пристигане?

— Прощавайте — влезе в тон капитанът от далечно плаване, поглеждайки съзаклятнически Димчо. — Вие се появихте така неочаквано, че не успях да дам разпореждане за тържественото ви посрещане, нито да уведомя сигналистите, да ви салютират.

— Аз изпратих вестоносци! — отвърна Славчо снизходително, — но навярно са се заблудили. Тук, както виждам, пътищата ви не са обозначени с табели.

— Това е наш пропуск, който ние ще поправим при случай — с притворено виновен глас каза капитанът и вдигна ръка за поздрав, но не можа да я допре до козирката си, тъй като еднокракият херцог се залюля и той се принуди да го подкрепи.

— Друг път сваляйте ръкавицата си, когато подавате ръка на благородник! — с достойнство забеляза гостът. — И наредете да приберат в гараж каретата ми! — посочи той към гумената лодка, която спокойно се полюляваше в сянката на парахода.

— Ест! — каза капитанът от далечно плаване и, опитвайки се безуспешно да скрие усмивката си, отдаде чест.

Когато Димчо мина край него, той каза сериозно:

— Следотърсачът се завръща!

Сетне посочи с луличката си към Льони и запита тимуровеца:

— От пиратски рейс ли се завръщаш? Колко скалпа свали? Виждам, и трофей водиш със себе си.

— Той, Льони, ни помогна да избягаме от подводницата на Мистер Диксън — каза тихо Димчо и макар че Румянкиният баща не разбра добре думите му, погледна с уважение чернокракото момче.

— Елате в моята каюта! — покани ги той. — Там ще ми разкажете — къде сте били, как попаднахте в тази лодчица…

* * *

Подгонен от страха, Калчо се криеше между сухи храсти и диви лозници, край овощни дървета, оградени с бодлив тел. Луташе се, загубил всякакво чувство за ориентиране. Всъщност все едно му беше къде ще отиде — стига само да бъде по-далеч от зловещия си дом. Жилавите върви на къпините го спъваха, пясъчните ровини и досадните кичури на репеите забавяха вървежа му.

Откъм морето излезе вятър, раздвижи клоните, погна из равнината първите изсъхнали бодили.

Неочаквано Калчо се намери на непозната пътечка. Суха, безлюдна, тя водеше към Мечата канара.

Сеня, който имаше поръчение да пази тимуровската лодка, с тревога наблюдаваше как вуйчо му се показва и скрива зад пясъчните хълмчета, как се промъква край прострените рибарски мрежи.

Сирачето се разтрепери. Да побегне ли — но накъде? Друга пътека край брега нямаше. Уплашено затъпка на едно място и чак сега усети колко задушно е утрото, колко ронлива е скалата, която служеше за бряг на морето.

Без да се бави, Сеня се притаи зад канарата.

Запъхтян, Калчо дойде до тясната крайбрежна ивица, над която се беше надвесила Мечата канара. Щом зърна синята лодка, сърцето му заби радостно.

Клинчето на подстриганата му брадица се надвеси над лодката. Той я огледа грижливо, допря рамо до насмоления борд и се залови да я тикне във водата.

Сеня подаде око зад скалата и се вцепени: вуйчо му искаше да отвлече „Синята стрела“. Къде ще пътува, какво е намислил да прави? — напрягаше ума си завареничето. — Разбира се, да избяга! Нали граничарите го дирят.

А стопанинът на брезентовата барачка сам не знаеше къде да отиде. Той не беше взел дори тенекиената кутия, пълна със звънливи монети, нито дори Дюн-Златоклюн — дървения щъркел с бронзов клюн и мушамени крила, с който от няколко години си печелеше хляба.

„При все че ми е вуйчо, той е престъпник! Иска да избяга с лодката. Как да му попреча? Граничарите са далеч — и да извикам, няма да ме чуят. А той… ще ме удуши — размишляваше сирачето, без да сваля очи от вуйчовите си ръце, покрити с червеникави косми. — Най-добре е да тръгна с него, все ще намеря как…“

Притулен зад скалите, Сеня бързо съблече моряшката си фланелка, събу новите хромови сандали. Останал гол до кръста, само по Димчовите туристически гащета, той излезе на пътечката.

Като го видя, Калчо замига учудено с късите си клепачи:

— Ти пък откъде се взе? По-точно — къде се беше дянал досега? Неблагодарно хлапе, как посмя да избягаш! — той се развика с такава сила, че каскетът му падна на земята, макар сега Сеня да го интересуваше най-малко от всичко на света.

Сирачето сбърчи напръскания си с лунички нос и се опита да заплаче.

— Прости ми, вуйчо! — наведе се то и се опита да целуне потната ръка на Калчо. — Мене ме подлъгаха…

— Я го гледай ти! И смее да ми се мярка пред очите!

Калчо, чийто страх се беше превърнал в гняв, бавно присви очи — зениците му, остри като песъчинки, пронизваха момчето. Той издигна юмрук и чак сега усети колко е уморен — от нощното тичане у него не беше останала нито капчица сила. Погледът му се плъзна по малкия залив и той каза примирено:

— Бях се зарекъл да не те погледна! Но ако ми помогнеш да блъсна лодката в морето, ще ти простя.

Без да чака повторно да го канят, Сеня нагази до колене във водата и сръчно издърпа котвата — ръждиво желязо, прилично на палешник, закачено за телена верига. Стъпи върху напечената от слънцето, наполовина засипана с пясък плоча и започна да блъска лодката. Калчо се зае да му помага.

„Синята стрела“ се заклати като че ли без желание и полегнала на една страна, показа сухото си, налепено с миди дъно. Със задружни усилия двамата я изтласкаха във водата.

Калчо се приготви да прекрачи борда.

— Вуйчо, искам да дойда с тебе! — каза тихо Сеня, като издигна нажалено очи.

— Какво! — извика Калчо и престана да запрята крачолите си.

— Вземи ме, вуйчо! Иначе те ще ме бият.

В този миг Сеня наистина изглеждаше разтревожен.

— Кой?

— Рибарите, дето им слугувам.

— Защо?

— Пратиха ме да продавам риба, а аз изтървах парите в морето. Барба Тодори ще ми одере кожата.

— Похарчил си ги. Знам те аз тебе! — каза, без да го погледне, червенобрадият.

— Нека дойда, вуйчо! Аз мога да греба с лопати — ще ти помагам.

— Можеш ли? — погледна го с недоверие богоугодникът.

— Рибарите ме научиха.

Като помачка с длан брадичката си, Калчо се приближи до сирачето и то отблизо видя воднистозелените му очи, чийто цвят беше почти забравило.

— Ще те взема, разбира се! — каза след като размисли Калчо. — Нали си ми сестреник — кръвта вода не става. И доколкото разбирам — загледа го изпитателно той, — не живееш добре. При мене носеше копринени блузи, а сега нямаш даже риза на гърба си.

Сеня с престорена печал наведе глава.

— Сядай! — каза Калчо, като се зае да изцежда крачолите си, измокрени от вълните. — Хващай лопатите!

Двамата едновременно погледнаха към брега, подбудени от различни чувства.

Богоугодникът се отпусна върху седалките и броеницата издрънча в джоба му.

— Време е да тръгваме! — неспокойно каза той.

Сеня леко се прехвърли през борда и улови веслата.

— Ще можеш ли?

— Уха!

— Да не се шегуваш?

— Честен кръст, на̀! — набързо завъртя три пръста пред пъстрия си нос момчето и опря крака о решетъчното дъно.

Калчо, който се боеше от водата като дявол от тамян, зарадван, видя как сръчно племенникът му улови веслата.

— По-бързо! — плесна го свойски по плешките той. — Трябва да стигнем навреме.

— Къде?

— Там! — махна неопределено Калчо и момчето разбра, че вуйчо му иска само по-скоро да избяга от брега.

Колчетата на скармуса проскърцваха равномерно. Пенливите пръски, които летяха редом с лодката, се сипеха във въздуха като скреж.

Докато слънцето се издигна на една мачта в небето, двамата довчерашни врагове се отдалечиха на значително разстояние от брега. На малкия гребец се струваше, че вече са навлезли в открито море. Той се умори, задиша на пресекулки, луничките върху червеното му лице се очертаха по-ярко.

— Значи, появи се отново племенничето ми, възкръсна. Толкова дни нямаше ни вест, ни кост от тебе! Като че те отнесоха чайките. Ама, където и да идеш, без вуйчо си не можеш. Виждам, старееш се сега, старание е нужно, за да изкупиш вината си — потриваше доволно ръце Калчо.

Макар да седяха на лакът разстояние един от друг, мислите им летяха на различни страни. Сеня сам си знаеше колко му струва усилието да се преструва на радостен… „Какъв тимуровец съм аз! — укоряваше се той. — Нима със собствените си ръце ще помогна на врага да избяга! Че какво като е брат на майка ми… Той е предател… Ятак на диверсанти.“ Нали пионерите му бяха разказвали за Павлик Морозов, който не се беше поколебал да се опълчи срещу собствения си баща!

Сеня стискаше до болка овалните дръжки на греблата и чувствуваше как всеки миг омразата нараства в гърдите му.

Калчо го гледаше как върти веслата и си мислеше: „При първия сгоден случай ще се отърва от него. Засега той ми е още нужен.“

До някое време червенобрадият се обръщаше страхливо назад, но сетне извади божигробската си броеница и като шареше с поглед по целия хоризонт, започна да отмята зърно след зърно. И все пак можеше да срещнат я граничарски катер, я подранила рибарска шхуна!

Монотонното тракане на железните топчета, което друг път го успокояваше, сега само засилваше тревогата му…

Навело глава, сирачето дърпаше лопатите и не смееше да погледне към Калчо, за да не издаде ненавистта си.

— Почини си! — каза по едно време червенобрадият, като видя, че ръцете на момчето затрепериха от умора. Не му се стоеше на едно място и като не можеше да се разходи из тясната лодка, затрака отново с броеницата си.

Гладен, с изранени ръце и зачервени от соления вятър клепки, Сеня се отпусна върху напречната дъска. Но физическото страдание не можеше да се сравни с болката, която дълбаеше сърцето му. Той се чувствуваше виновен, едва ли не съучастник в бягството на Калчо. Натрапчивата мисъл, че ако не беше той, Калчо не би могъл да се отдалечи толкова много от брега, не го оставяше на мира.

Плю с ожесточение върху ожулените си длани и отново задърпа лопатите. Бъхтеше със злоба спокойната вода и караше вуйчо си да се учудва на необикновеното му усърдие.

Защо ли не се опита да възвие лодката и да се върне отново на брега? Сеня се изправи и огледа далечината, за да се ориентира.

— Ей? — размърда се върху седалката беглецът. — Защо се отправяш към Мечата канара?

— Тъй ли? — престори се на учуден малкият лодкар.

— Отбий лодката наляво! — сърдито нареди Калчо.

— Все пак… по-добре е покрай брега… Току виж, че сме се изгубили в морето.

Като поскубваше и без това рядката си брадица, Калчо погледна със страх сушата и каза:

— Нямаме работа там!

Той като че ли започна да се догажда за душевните терзания на племенника си. Седна на високата извивка при носа и навил котвения синджир около китката си, не го напущаше из очи. Чувствуваше, че макар и да върти с предишното усърдие веслата, не може вече да разчита на него.

Излезе вятър. Морето, което доскоро само се ежеше, започна да се вълнува.

На хоризонта се мярна висока мачта — параход „Родина“ продължаваше да плува към родния бряг.

Сеня трепна: кораб ли идеше или така му се беше сторило?

След малко между рехавите дантели на вълните се показа коминът, прилепнал като огромна свещ към мостика.

Щом видя парахода, очите на сирачето, доскоро свити от омраза, се проясниха. Завладяно от едничката мисъл — да се добере до него, то не смееше да погледне вуйчо си. А той, уморен от непрекъснатото бдение, беше отпуснал брадичка върху гърдите си. Изглеждаше на задрямал, но зениците му будно светеха изпод червените вежди.

Момчето спря да гребе и избърса потта, полазила на струйки по врата му. Калчо не беше забелязал още кораба.

Сеня ли ще скръсти безсилно ръце? Та нали той е побратим на смелия следотърсач Димчо. Наистина първата му схватка с владетеля на Дюн-Златоклюн завърши печално — тогава той не съумя да запази Стефкината връзка. Ала все пак сполучи да се изтръгне от железния обръч на Калчовите ръце.

Днес трябва да успее!

И ето, обзет от неподозирана решителност, той запрати веслата през борда и, като грабна спасителната риза, която се мотаеше в краката му, се надвеси над водата.

Калчо седеше втрещен от учудване. В първата секунда смайването му беше толкова голямо, че не успя дори да извика. Но преди да протегне ръце към гърлото на малкия лодкар, Сеня чевръсто сложи крак на седалката и скочи сред вълните.

Калчо би очаквал всичко друго от племенника си: задъхан от умора да остави лопатите, да захленчи или изплашен от морето, да иска да се върне на брега, но това — да скочи сред вълните и да го остави сам — и през ума му не беше минавало.

— Чакай, копривено племе… аз тебе!

Оловната броеница застрашително изтрака.

Разбрал, че със заплаха няма да стигне доникъде, той смекчи тона си.

— Лошо момче! Собственият си вуйчо ли искаш да погубиш? Върни се, ще загинеш и ти! Предричам ти гибел! — поде заканително той.

Издигнал брадичка към небето, в този миг той наистина приличаше на някакъв библейски пророк, изправен пред разбушувана бездна, която иска да погълне света.

— Сеня-я-я!

— Ти си вра-а-г! Знам всичко за тебе!

Замахна с божигробската броеница, но връзката се скъса и тежките зърна зачукаха като желязна градушка в краката му.

Вълните се завъртяха покрай безпомощната лодка и я повлякоха.

Калчо зачупи безсмислено ръце, обзет от неистов ужас пред разлюляното море. И да би имал гребла, не би могъл да се върне на брега.

— Сеняя-я!

Вятърът насмешливо връщаше гласа му, хвърляше тежки водни капки в брадата му, задушаваше го.

Какво друго му оставаше, освен да се отпусне безсилен върху седалката и да се хване за сърцето.

Стопанинът на вълшебната барачка, който умееше да прави чудеса и да довежда до възторг малолетната публика, който вярваше в силата на молитвата и в трудни минути се уповаваше на бога, сега стоеше безпомощен и знаеше, че никакво чудо — небесно или земно — не може да го спаси.

Вълните продължаваха да влачат „Синята стрела“ към дъговидната линия на хоризонта…

Във водата все пак беше по-добре, отколкото в лодката при ненавистния вуйчо. Уловен с една ръка за спасителната риза, Сеня гребеше с другата, като се вслушваше в проточения, дошъл като през планини, човешки глас. Водораслите, подхвърлени от вълните, го шибаха като вейки по лицето, увиваха се около глезените му.

Малкият плувец се отпусна по гръб в празнината между две високи вълни и за миг обърнал очи към небето, си пое дъх. Сетне, въртейки се като делфин във водата, успя да промуши глава през широкия обръч на спасителната риза и тя обхвана като ласкава прегръдка гърдите му.

Изправи се до кръст над водата и зарадван видя кораба. Заплува към него. Ръцете му упорито издърпваха водата назад, а тялото му, подловено от лекия корк, бързо минаваше от вълна на вълна.

От кораба го забелязаха и по-скоро отколкото можеше да се очаква, спуснаха въжена стълба. Сеня се изкачи задъхан, сякаш беше бродил по козя пътека. Горе го посрещна капитан Иванов.

— Какъв ден! — възкликна не без учудване капитанът. — По кои морета и океани не съм бродил — и в ураганен щорм съм попадал, и край подводни скали съм плувал, но толкова корабокрушенци за един час не съм спасявал.

Но неговото удивление премина в смайване, когато Сеня посочи с посинелия си показалец едно черно петно в морето:

— Там има лодка без весла… с човек… Побързайте да не избяга… Той е враг…

Капитанът погледна с бинокъла и определи квадранта. Скоро една моторница замина за мястото, където като орехова черупка се поклащаше „Синята стрела“.

Калчо посрещна моряците с угодническа усмивка, която без малко щеше да разчекне устата му.

— Спасители мои! Драги мои избавители!

Моряците повдигнаха в недоумение рамене и закачиха лодката на буксир и не след дълго моторницата се приближи до парахода.

— Влязох в лодката да изгреба водата — продължаваше да хитрува Калчо, — но вълните ме повлякоха, а греблата останаха на брега.

Той вдигна глава и искаше да каже още нещо, но като видя Сеня на палубата, млъкна. Адамовата му ябълка — едра и твърда като орех, се спря на гърлото му, сякаш искаше да го задуши.

Триъгълната му брадичка се изкриви като залепена. Той рухна върху борда на лодката и удари лицето си в колчето за веслото.

Виждаше кораба като в криво огледало. Стоманеното чудовище се завъртя като продълговат облак някъде встрани, а морето сякаш дойде над главата му.

— Ела с нас!

Един от моряците сложи тежката си ръка върху рамото му и го върна в действителността.