Иван Кръстев
Невидимият остава на брега (10) (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

VI.

Униние ли обхвана отново тимуровците? Това не беше униние в пълния смисъл на думата, когато отпущаш ръце и навеждаш глава в унизителна примиреност. Софиянчетата по-скоро бяха обзети от безразличие, родено от няколкократните им неуспехи. Сега, след случката със Страж, те не знаеха какво да правят и стояха като пред заключена желязна врата…

В тези минути на отчаяние и безплодна размисъл Стефка си спомни за Славчо — еднокракия рибар, чиято окърпена мрежа често висеше пред тръстиковата колиба отвъд плажа. Улисана в диренето на редки експонати, тя няколко пъти се бе приближавала до рибаря, но изплашена от скърцането на протезата му или от странния му навик да разговори сам със себе си, мигом се отдалечаваше. Момичето едва ли не блещеше очи изпод очилата: наоколо няма никой, а еднокракият говори! Кому? По-рано тя не се замисляше върху това, но сега, след като по крайбрежието се бе появил Невидимия…

Стефка веднъж бе споменавала на другарите си за чудноватия рибар.

— Защо ще го наблюдаваме? — каза й тогава Димчо. — Нали има само един крак.

Макар че доводът й се стори съкрушителен, пионерката не падна по гърба си.

— А защо се върти все покрай брега? — опита се да излезе от трудното положение тя. — Нали истинските рибари залагат грибове и таляни в морето? И откъде знаете, че не поставя обувка на дървения си крак.

— Невероятно! Тогава ще се виждат бодовете от бастуна му. А и едната му стъпка ще бъде по-дълбока.

С това завърши разговорът тогава. Но сега, след като напразно се опитваха да надникнат в барачката, тимуровците се вслушаха в думите на Стефка и решиха да наблюдават рибаря. Какво друго им оставаше?

Славчо, който бе събудил подозренията на тимуровците, бе истински чудак. Привечер, по едно и също време, той пристигаше в града, уловил с една ръка бастуна си, а с другата — гердани от нанизана риба. Изпод широкополата му сламена шапка се подаваха отдавна неподстригани светли коси и се спущаха върху почернялата му шия. Запретнал крачолите си толкова, та да се вижда дървото, що заместваше левия му крак, той ловко се крепеше на десния. Крачеше бавно по стръмните градски улички, а заедно с него отминаваше и глухото чукане на бастуна му.

Пред големите къщи той се спираше за минута и като се закрепваше я на стобора, я на някое дърво, надуваше широките си татуирани гърди:

— Морско сребро-о-о! Живо сребро продавам.

Славчо наричаше така рибата. „Среброто играе — не му се стои на едно място“ — обичаше да казва той и сочеше с бастуна си светлото петно, което бълбукаше насред морето. Или както се клатушкаше по улицата, изведнъж спираше някоя летовничка с мрежа в ръка и я запитваше: „Знаеш ли защо рибарската трапеза е по-богата от царската?“ Летовничката вдигаше учудено рамене и гледаше с недоумение откритото бронзово лице на странния си събеседник. „Защото на рибарската има повече сребро. Нима е имало толкова сребро на царската трапеза?“ — усмихваше се той и полюляваше искрящите гердани, а в зелените му зеници, които през по-голямата част от деня бяха обърнати към морето, припламваха весели светлинки.

Той се връщаше обикновено по мрак. Вървеше бавно, като от време на време извиваше глава, сякаш искаше да вдъхне неизветрелия мирис на онази риба, която току-що бе продал. На морския бряг го очакваше малка тръстикова колиба, където нощуваше…

Стефка тръгна покрай морския бряг, за да изпълни поръчението на командата. Сред ниските поизсъхнали храсти се мярна Славчовата колиба. Старостта я беше подвила на една страна, та сякаш и тя стоеше като стопанина си на един крак. Триъгълно прозорче, оковано в дървена рамка, мътно проблясваше под тръстиковата козирка на покрива. До комина бе забучен тенекиен рог, приличен на млада месечина. На пръв поглед човек би си помислил, че старата колиба е изживяла краткия си живот и вече е изоставена от стопаните си. Но димната спирала, която вечер се полюляваше над комина, и рибарската мрежа, от която се сцеждаха зелени капчици морска вода, свидетелствуваха, че тук не царува самотия, че в колибата живеят хора.

Стефка гледаше към триъгълното прозорче и се питаше има ли някой зад него? По-добре е да няма, иначе не би намерила предлог да се приближи.

За щастие Славчо не бе в колибата. Той седеше недалеч пред ниско, забито в пясъка колче, на което бе закачил мрежата си. До него блестяха големи шивашки ножици.

— Добър ден! — поздрави плахо Стефка, като попипа без нужда еднодневката си.

Рибарят обърна лице и като опъна здравия си крак, се взря внимателно в неканената си гостенка, чиято плитка стърчеше като катерича опашка.

— Добре дошли, Ваше сиятелство! — наведе си почтително той, като едва удържа смеха, напиращ на устните му. — Посреща ви сам херцог Славчо І Еднокраки.

Пратеницата на командата не знаеше какво на отвърне.

— Заповядайте, седнете! — чудакът посочи с широк жест към пясъка. — Столовете ми са от чисто злато.

Стефка пристъпи, смаяна от това необикновено посрещане. И когато очакваше да я заговори отново, рибарят се загледа задълго във водата.

— Морето диша! — каза той, като се ослушваше.

Подтиснала страха си, Стефка започна да различава отделните шумове, които съставляваха гамата на общия морски грохот.

— Ех, ти! — не сваляше очи от морето Славчо. — Постоянно се шириш — нито в песен могат да те изпеят, нито в картина да те сложат.

И докато Стефка пристъпваше смутена от крак на крак, рибарят се обърна неочаквано към нея.

— Знаете ли такъв поет или художник? — запита със силния си глас той.

Пионерката свали от учудване очилата си.

— Макар и да съм с един крак, ще го намеря. Ще отида пешком при него и до пояс ще му се поклоня.

Той взе ножиците и започна да изрязва скъсаните дупки на мрежата. После вдигна глава и се втренчи в момичето, като че ли го виждаше за пръв път.

— Ти какво? Автобуса ли чакаш?

— Какъв автобус? — сериозно запита тимуровката.

— Гледам те, стоиш права, с раница на гърба — като на автобусна спирка.

Стефка свали еднодневката и улови с два пръста долната част на полата си.

— Няма ли да ви безпокоя! — попита тя вежливо, надживяла първоначалния страх.

— Настанете се моля — отново заискриха закачливо очите на чудака. — Няма да ме притеснявате, у мене и без това е широко… Навярно твоите дарове за херцога? — погледна еднодневката той.

Стефка отвори брезентовата чантичка.

— Брависимо! Вие ще ми поднесете букет, набран от морските ливади! — посочи хитро той към водораслите.

Очилата на Стефка се изпотиха:

— Не… Аз не цветя… Събирам експонати за колекция.

— Привет на науката! — проточи с уважение еднокракият чудак и като вдигна заплашително бастуна си, извика: — Чернокапци, долу калимявките! И все пак земята се върти.

Загубила и ума, и дума, Стефка не знаеше какво да каже. Страхът й се поразнесе. Въпреки съмнението си тя трябваше да признае, че веселият рибар, който говореше така чудновато, й допадна. Тя седна и сама си завидя на това — как спокойно го стори. Само докато оправяше плисето на полата си, пръстите й малко потреперваха. А след това не знаеше къде да сложи ръцете си. Но Славчо сам й помогна:

— Подръж гранчето, докато го навия на иглата.

Момичето пъхна ръце в широкото ленено гранче. Рибарят взе дървена рибарска игла с голямо ухо и започна сръчно да я върти в ръцете си, за да я напълни.

По едно време гранчето се омота и Славчо напразно подръпваше единия му край. Стефка се наведе и умело оправи жицата, заплетена на възел.

— Брависимо! Орлови очи! Не ти трябва повече — ти си готов астроном. На кого си кръстена? На свети Стефана — небесния звездоброец. Подай си ръката да я стисна.

— Но аз държа гранчето — гледаше слисано момичето.

— Е, тогава ще те поздравя после. Брависимо! Ела утре пак в херцогството ни. Ще наредя на хусарите при портала да те пуснат. А сега ми помогни да закърпим мрежата.

* * *

Стефка се възползува от любезната покана. На другия ден тя тръгна отново към тръстиковата колиба с тенекиения рог на покрива. Сърцето й биеше лудо в гърдите, а в главата й се блъснаха хаотични мисли: враг ли беше еднокракият рибар? Как така стана, че тя забрави предупреждението на командата, загуби предпазливостта си. Странно! — мислеше си природолюбителката. — Вместо да се бои, изведнъж почувствува, че гледа събеседника си право в очите. А как се шегуваше Славчо — така могат да се шегуват само хора с чисти сърца. И как се усмихваше — по детски. Може ли такъв човек да бъде ятак? — питаше се смутено Стефка. А защо не? — дръпваше се крачка назад тя. Нали врагът подбира тъкмо такива ятаци — за да не се усъмни никой в тях. Та ако по външния си вид Славчо приличаше на бандит, веднага щяха да го заловят.

При втората среща тимуровката реши да бъде по-внимателна. Не биваше добродушието и духовитостта на инвалида да я обезоръжат предварително, да я направят доверчива като дете. Но този път й предстоеше да се върне още по-разколебана.

Чудакът с дървения крак я посрещна като стара позната. Подпрян на бастуна си, той стоеше на брега и държеше края на мрежата.

— Издигам жезъла си в знак на приветствие! Фанфаристи, тръбете! — и той повдигна за миг бастуна си нагоре, но тъй като се олюля, бързо го забоде в пясъка. — Прислуга, посрещнете дамата. Свалете пелерината й, помогнете й да се настани в креслото!

— Благодаря — каза Стефка, като седна, — може би ви преча.

— Че как! Да не мътиш морето? Моята работа е като на паяка — каза Славчо и се накани да издърпа мрежата. — Седя на едно място и чакам.

Изведнъж той се втренчи в една точка пред себе си, което накара момичето да застане нащрек. То свали очилата си, но тъй като зениците му се свиха от слънцето, отново ги постави.

— Видяхте ли… някого? — запита без да ще на глас, Стефка.

Рибарят я погледна учудено:

— Някаква риба залудя из мрежата. Ще изплаши другите. Понякога обичам да разговарям с безсловесните, за да прогоня самотията — поясни той.

Момичето престана да се оглежда неспокойно.

Славчо забоде бастуна в пясъка и започна да придърпва въжето от ръка в ръка. Когато серкмето се сви и заприлича на голяма торба, той хвана облата халка, която се намираше на горния край, и го изтегли. Наклонен на една страна, дървеният му крак леко проскърцваше — като че ли му беше трудно да удържи улова.

Пясъкът сякаш закипя. Очарована от богатството на подводния свят, което Славчо като чародеец бе изсипал на брега, природолюбителката въртеше глава и не знаеше къде по-напред да погледне.

— Ето го прадядото на морските водорасли! — възкликна тя и подръпна един зелен кичур, разперен като брада.

Тя се наведе за да вземе една ветрилообразна черупка, ярка от багри, но за нейно голямо учудване седефеното коритце се раздвижи и от там се подаде пихтиест крак. Мидата бе жива и се накани да се зарови в пясъка.

Макар да беше зает със събирането на рибата, Славчо улови с края на окото си удивлението на природолюбителката.

— Еднокрака… като мене. Но скрие ли се между песъчинките и празните черупки, иди я търси.

Стефка вдигна глава, за да го изслуша, а сетне отново пренесе блясъка на кафявите си очи върху пясъка.

— Ой! — извика тревожно тя.

Една медуза се стопи пред очите й. Разкошната й стъклена камбанка, поръбена с изящни ресни и направена от морска пяна, се превърна в жалка дрипа. Колко къс бе животът на медузата! Сърцето на момичето се напълни с печал.

Отпуснат тежко на земята, с кошница между широко разкрачените си колене, Славчо шареше с ръце из недотам правилните квадрати на мрежата. Една голяма риба се изплъзна и се замята по пясъка. Вълните я прибраха в морето.

Славчо скочи и увлечен в гонитбата, забрави, че кракът му е дървен. Той се олюля, но успя да се подпре на лакът — иначе без малко щеше да падне в морето.

— Къде сте, камериерки! — театрално плесна с ръце той. — Елате да повдигнете вашия владетел. Или сте заети с подялба на херцогските му милости.

Като постоя, давайки вид, че чака въображаемите си прислужнички, той отупа лакътя си и се изправи:

— А иларията си я биваше. Искри хвърчаха от нея! Излетя из ръцете ми като ракета.

Той се втренчи в друга риба, подобна на попче, нашарена със синкави ивици. Издигна бастуна си и докато Стефка разбере, го стовари няколко пъти върху рибата.

— Защо направихте така?

— Това е морски дракон. Отровна риба. Убоде ли те с острия си шип, място не можеш да си намериш от болка.

Славчо събра улова и като сгълча някаква крадлива чайка, се залови отново за мрежата.

Стефка продължаваше да стои очарована. Малко е да се каже: тя стоеше като хипнотизирана пред чудните експонати, които серкмето извлече на брега.

Пред нея в купчинката водорасли стоеше едър рак. Той бе понесъл на гърба си миди и охлюви — толкова много, че сам приличаше на каменна отломка.

Ракът въртеше безсмислено глава и се люлееше на тънките си портокалови крачка.

Върху отворените устни на природолюбителката се появи несдържано любопитство и тя протегна пръсти.

Ракът потъпка смело на едно място и наклонил едната си страна, повлече жилестите си крака към водата.

— Хей, чакай! — наду широките си гърди Славчо. — Трябва да проверим дали си попълнил адресния билет. Или по-добре заминавай — тласна въздуха с мургава длан рибарят. — Докато напишем имената на всичките ти съжители, ще се мръкне.

— Как ли се наричаше? — помъчи се да си спомни Стефка, без да сваля взор от необикновения екземпляр.

— Рак-омнибус.

— Как? — момичето учудено вдигна вежди. Такъв черноморски обитател не й беше познат.

— Омнибус — избухна във весел смях Славчо. — Не виждаш ли колко пътници е помъкнал?

Ракът изнемогваше от тежкия си товар, но продължаваше да се движи.

Стефка внимателно взе в ръце странния пътешественик и се опита да откърти една от мидичките, залепнали на гърба му. Не успя. Мидите и охлювите сякаш бяха циментирани към рачешката черупка.

Подал подвижните си очи изпод надвисналата стрехица на черупката, ракът с тревога наблюдаваше усилията на тимуровката. По едно време той заканително издигна най-дългия си чифт крака, които завършваха с остри щипци. Види се търпението му се бе изчерпало. Момичето го захвърли изплашено настрана, сякаш в ръцете му бе попаднал таралеж.

Зашеметен от удара, ракът потъпка на едно място, а сетне бавно се запъти към морето.

— Ляво на борд! — извика Славчо и се разсмя толкова високо, че покрай очите му се издълбаха улейчета.

Смехът му бе прекъснат от плътен мъжки глас, който накара и двамата да се обърнат. Насреща по пясъчната пътечка идеше лейтенантът — командир на граничното поделение.

Стефка изведнъж си припомни за мисията, с която я бяха изпратили другарите, и се разкая за доверчивостта си. Но думите на лейтенанта скоро я успокоиха.

— Здравей, Славчо, цар на пясъка! — извика граничарят, като свали фуражка и даде да се види червеното обръче, което околожката бе издълбала над веждите му. — Гости ли имаш? — погледна към Стефка той.

— Светла глава! Събира миди и водорасли. В София ще ги носи.

— Ние се познаваме — избъбри Стефка и поруменя до косата.

— Срещали сме се по брега — всеки зает със своята работа. Напълни ли се чантичката? — запита граничарят.

Но преди смутеното момиче да отвърне, той извади папироса със златно поясче и се накани да запуши.

Славчо, който досега стоеше приклекнал над мрежата, поиска да се изправи. Лейтенантът, чиито живи очи не пропущаха нищо — нито летежа на чайките, нито най-малкия жест на събеседниците си, се спусна да го подкрепи.

— Аз имам помощник — Славчо улови бастуна си. — И то какъв — с характер! — широкото му лице засия от познатата обичлива усмивка. — Ще се пречупи, но няма да сега огъне!

Като се изправи на бастуна си, той запита задъхан:

— Не се ли намират у вас още цигари, другарю лейтенант?

Без да отвърне, лейтенантът, който види се бе скъп на приказките, разкопча горното джобче на лятната си куртка. В ръцете му блесна хромирана табакера. Той мълчаливо натисна езичето на ключалката и металическата кутийка, по която златарската игла бе инкрустирала причудлив монограм, се разтвори със звънтене.

— Пълна кутия — празна кесия! — обади се Славчо и посегна към табакерата, като не забрави да отрие о панталоните мокрите си пръсти.

Лейтенантът пропусна край ушите си поговорката и само леко помръдна горната си устна, грижливо изстъргана с бръснач.

— Вземи си още една — за после! — каза след малко той.

— Сърдечно благодаря — изкозирува инвалидът и пое внимателно новата цигара. После сне сламената си шапка и като скри цигарата в някаква известна само на него гънка, я наложи отново на главата си.

Недалеч, отвъд трасираната линия на шамандурите, неуверено изсвири корабче. По палубата му ослепително проблеснаха белите ризи на моряците.

Славчо се замисли и стоя така чак докато огънчето на цигарата го парна по дланта.

— И аз бях моряк… на военен катер — промълви навъсено той. — Но войната ме произведе рибар. — И той погледна с печални очи дървения си крак.

От разговора, който Славчо поведе с лейтенанта, Стефка, обладана от непритворно любопитство, узна че инвалидът е бил мерач на военен катер, че е загубил крака си в сражение с фашистки кораб.

— И все пак ти се чудя — обади се лейтенантът, като допушваше цигарата до самия мундщук. — Имаш пенсия. Не си млад — време ти е да почиваш. Защо се бъхтиш с този крак по брега?

Рибарят не забави отговора си.

— Не мога да живея без морето — отвърна, обзет от някаква странна упоритост, той. — По едно време искаха да ме правят чиновник. — Откритото му бронзово лице потъмня. — Писалка да държа. Къде ти! Пред мене само шише мастило, а в него плува… някоя муха. Море, море ми дайте вие! — извика той, загледан към някакви известни само на него събеседници. — Без морския гърмол душата ми ще бъде празна.

Лейтенантът го изслуша с разбиране. Сетне погледна квадратния циферблат на ръчния си часовник, махна свойски на двамата и тръгна към заставата. Крачката му беше отсечена, твърда, равна — с една дума — войнишка!