Иван Кръстев
Невидимият остава на брега (7) (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

IV.

Колко продължи мъчителното очакване — час, два или повече? — Децата разменяха полушепнешком по някоя дума и като дишаха тежко, сякаш на тях не достигаше въздух, не сваляха очи от кучето. Понякога им се струваше, че то, извадило розовия си език, за да изтласка мътнозелената пяна между високите си резци, секваше да диша и тогава те се поглеждаха ужасени.

Животът надделя. За най-голяма радост на тимуровците Страж се почувствува по-добре. Той повдигна мътната ципа на клепачите си и позна в разтревожените деца с червени връзки своите приятели.

Направи усилия да се повдигне на предните си крака, но това не му се удаде изведнъж и остана полуотпуснато на единия си хълбок, сякаш животът и смъртта все още се бореха в него.

За всеобщо облекчение, като стъпи на задните си крака, Страж успя да се задържи. Отвори широко очи и почувствува ослепителната дневна светлина, падаща направо през неподвижните листа, а ноздрите му надушиха свежестта на морския въздух и започнаха да го пият шумно.

Децата го гледаха зарадвани. Ето, той бавно разтърси козината си, сякаш отпъждаше от себе си последните пристъпи на отровата и тръгна клатешком към Димчо.

Пионерът облиза слепналите си устни и с разтреперана ръка избърса потта, слязла на ручейчета по врата му. Страж дъхна с благодарност в лицето му. При все че дъхът беше отровно горчив, момчето прегърна кучето. Чак сега то си даде ясна сметка за всичко, което току-що се бе случило: Страж и смъртта се бяха разминали!

Като се сговориха къде да се намерят, тимуровците се разделиха. Стефка и Божанка се запътиха към края на града, където щяха да пометат тайно двора на една старица, а Димчо задърпа кучето към невисокия, облечен с лозова шума хълм, зад който се тулеше заставата. Крачеше бързо — навярно Дядя Стьопа вече поглеждаше нетърпеливо, към града и се надяваше за кучето. Не му се щеше да се раздели с четирикракия следотърсач и то сега, когато тайнственото кълбо беше започнало да се размотава. Искаше му се да го задържи, но не биваше да петни пионерската си дума — нали бе обещал да върне Страж при стопанина му навреме.

Въпреки че опасността бе преминала, кучето все още не бе дошло както трябва на себе си. То бе изнемощяло до такава степен, че когато Дядя Стьопа, който чакаше насред заставата, отвори вратата на чамовата колиба, то едва намери сили да се примъкне през кръглия отвор и тутакси се повали на потния си хълбок.

— Какво, измори ли се? — заговори му Дядя Стьопа. Той потъпка с богатирските си крака около колибата и се обърна към Димчо: — Дълга ли беше разходката?

Но преди момчето да отговори, той преви широките си плещи и загледа кучето с тревога. Детската усмивка изведнъж се разнесе от лицето му.

— Да не е яло нещо? — запита, без да се обръща граничарят.

— То… там на пазара — започна смутено Димчо.

— Навярно е намерило стара риба? Страж обича рибата повече от котките. Такъв ми е той! — и старшината поклати с нежен укор глава.

— Ние му дадохме мляко — избърза Димчо.

Дядя Стъопа кимна одобрително, но тревогата не слизаше от лицето му. Той извади чуждоземната си луличка и без нужда духна в металическата гърловина, изтрита до сребърно. После, като потъпка повторно около колибата, бръкна в конската торба, окачена на железния дирек. В ръката му се намери бучка захар.

— На̀ — подхвърли я на кучето той. И чак когато Страж я схруска бавно с яките си резци, се успокои и усмихна.

Докато старшината се суетеше около кучето, Димчо побърза да се сбогува и хукна към подножието на скалите, където го очакваха тимуровките.

* * *

Според уговорката членовете на „Червените възли“ се събраха на малката пясъчна ивица под трите скали. След като Божанка и Стефка докладваха за тимуровските си дела, Димчо, загледан над главите им, каза твърдо:

— Трябва да наблюдаваме барачката.

Момичетата кимнаха в знак на одобрение.

— Дирята, която ни заведе до там, несъмнено е права — обади се Стефка.

— А Калчо се опита да отрови кучето. Той е ятак! — заключи Божанка.

— Засега не ни остава друго, освен да наблюдаваме барачката — повтори първоначалното си решение Димчо. — И то — търпеливо, зорко. Без Страж ще ни бъде трудно — каза повече на себе си той. — А Дядя Стьопа за нищо на света няма да ни го даде втори път, след като не го пазихме както трябва.

Да се наблюдава барачката — лесно е да се каже. Но я се опитай да повдигнеш платнището, да надникнеш в някоя едва забележима пролука, дори да се доближиш. Та нали Калчо би се подал на часа и би уловил за врата дръзкия разузнавач!

* * *

Те крачеха край брега не само без да си продумат, но и без да се погледнат. Стефка вървеше наведена по навик, но очите й не виждаха молуските, чиито коритца светеха със стъклен блясък. Разрошена от вятъра, Божанка не вдигаше ръка да прибере къдриците, паднали зад нежната раковина на ухото й.

Нито мекият пясък, нито ласкавите пръски на вълните примамваха тимуровците в ранния следобед. Те бяха потресени от преживения страх, завладени от мисълта за необикновената случка, която без малко не донесе гибелта на Страж.

Те крачеха по пътеката недалеч от Ничията земя, където за пръв път се появиха странните стъпки. Денят беше необикновено сух и пясъкът дъхтеше като пещ. От зенита, в който не пушеше нито едно облаче, накаленият диск на слънцето сипеше жар и ослепителни пламъци. Трудно се вървеше по оголения, напръскан с остри черупки бряг. Ето защо пионерите нагазиха във водата и тръгнаха към завоя, където вълните бяха изблизали пясъка и подхвърляха едри повесма от водорасли.

Въпреки задуха, що цареше на брега, сред вълните бе прохладно. Гонеха се ята рибки. Те се провираха като сребристи струйки между гъвкавите дантели на водораслите и пак се сбираха на ята, сякаш се бояха, че ако стоят продължително време разделени, лесно могат да станат плячка на някоя ненаситна тяхна посестрима. Люспиците им проблясваха на слънцето като метални, а водораслите препречваха пътя им със зелени ленти.

Без да поглеждат към неколцината закъснели летовници, дори към двамата индийци с бели бедуински тюрбани на главите, софиянчетата скриха глави под първия им попаднал чадър, който, отпуснал краищата си, приличаше на огромен палмов лист, попарен от маранята.

Легнал на рамо, Димчо наблюдаваше как едно рибарско корабче се приближаваше към брега. Сянката на комина трептеше над вълните, които напразно се опитваха да изнесат кривото й изображение на пясъка. Не беше ли така и с членовете на тимуровската команда? Не бяха ли напразни усилията им?

Втренчил взор в корабчето, Димчо изведнъж си спомни за капитан Иванов. Ако беше тук, той навярно би присвил веселите си очи: „Е, герои, отново ли сте на дрейф?“ Димчо си представяше как, разкопчал горното копче на ослепително белия си кител, той продължава: „Нали знаете какво означава думата «дрейф»? — Когато корабът престане да се движи, когато се остави на вятъра и вълните. Нужно е понякога корабът да почива, да легне на дрейф, но пионерът…“

Трябваше вече да тръгват към шатрата насред пазаря, но не им стигаха сили. Топлият пясък продължаваше да ги държи в прегръдките си, да претъпява волята им. „Все пак най-добре е да се приближим, когато се мръкне“ — каза си Димчо и се отпусна по гръб.

Те навярно щяха да лежат на плажа до вечерта, ако вниманието им не бе привлечено от едно тънко, пъргаво момче, което се спущаше покрай морето и бързаше за града.

— Сеня! Помощникът на Калчо — прошепна Божанка.

Стефка се изправи на колене и допря пръсти до очилата си:

— Той е.

Облечен в жълтата си копринена риза, която, ако и да бе загубила първоначалния си огнен блясък, в жаркия ден приличаше на голямо слънчево петно, Сеня се приближаваше към децата. Той размахваше ръце и дългите му ръкави блясваха като запалени дъги край лицето му. Когато се приближи, софиянчетата узнаха, че Сеня подхвърля нагоре някакви плодове — навярно скорозрейки сливи — и ги улавя умело с уста.

Като забеляза с крайчеца на окото си децата, Сеня хвърли плодовете и прекара лепкава длан по косите си, които и без това бяха сресани безукорно гладко. Той закрачи с познатата тържествена походка, макар че не го съпровождаха тълпи от дечурлига, както биваше обикновено, и хвърли към тимуровците надменен поглед. Върху устните му се бе затаила презрителна усмивка.

Тимуровците го наблюдаваха с любопитство. Ето кой можеше да им помогне, да ги улесни в тайната им мисия. Но момчето изглеждаше недостъпно. А то навярно идеше по същия път, по който Невидимия се спущаше към пазарното площадче.

Сеня мина толкова близо край децата, че се очертаха ясно луничките, които придаваха на лицето му тъмен цвят. Единият му крак стъпи върху еднодневката, която Стефка бе оставила настрана. Мидите, събирани с толкова труд, изхрущяха. Стефка не се помръдна. При все че почувствува болка — сякаш някой бе стъпил с ковани обуща върху ръката й, тя се удържа да не скочи и да не извика подир момчето: „Сеня — меня, подай легеня!“

* * *

Това беше, както читателите вече знаят, малка брезентова барака, покрита също с платно. Тя имаше форма на паралелепипед, обвезан по краищата с въжени ширити, със стени вечно издути от вятъра. Пред бараката бе изправено буре, осветено вечер с петромаксов фенер. Под неговата химическа светлина стоеше самият собственик Калчо, когото всяко хлапе лесно можеше да познае отдалеч — по изостреното клинче на брадата, по божигробските броеници, които подаваха оловните си топчета из кожения му поясок.

Тимуровците закъсняха и изпуснаха началото: повдигането на брезентовия покрив и появяването на Сеня — червенокосия помощник на Калчо. Макар че се намираше на два метра от земята, Сеня си въобразяваше че се е покачил бог знае къде в небесата. Той първом издигаше изпъстрения си с лунички нос към тенекиените ветропоказатели на покривите и чак тогава сваляше поглед надолу, развял с надменен вид копринените ръкави на ризата си, които блестяха в прозрачния въздух с яркостта на мълнии.

Като постоя под триъгълната си хартиена шапка ни повече — ни по-малко в позата на Наполеон, момчето изчезна така внезапно, както се бе появило…

И все пак тимуровците пристигнаха тъкмо навреме. След минута, върху боядисаната с лимонов цвят бъчва, се покачи Калчо. Той се наведе и запретна маншетите на гащите си, което даде възможност да се видят не дотам чистите му, възлести прасци. Запрятането на маншетите означаваше, че Калчо се кани да започне работа. Той подръпна библейската си брадичка, навик, останал от онова време, когато пътуваше по панаирите на северна България да тълкува вечния календар — една дебела книга с дървени корици, къносана с линии от жълт варак и изцапана от лоени свещи. Той не даваше на никого да я докосне, нито да погледне в нейните страници. Така било угодно богу. Само който е ходил на божи гроб, можел да надникне в нея. Но тъй като измежду дрипавите селяни не се оказваше никой, който да е видял божи гроб, Калчо сам зачиташе книгата: мърдаше устни и се мъчеше да изгълголи непознатите думи, които после „тълкуваше“.

— Туй на стар език трябва да е писано? — питаха някои по-наивни слушатели и подръпваха кожусите си, от които се подаваха снопчета козина, като че ли ги бяха щипали патици.

— Престар божи език — старосамсонски (той не казваше „саксонски“, затова на подбив го наричаха „Самсона“)…

Стъпил на жълтото буре, Калчо махна с ръка на струпаните момчетии от квартала да се приближат. В пазарни дни или по време на панаира, те не биха удостоили дори с един поглед мизерната шатра, но сега, когато площадът беше пуст и еднообразно тъжен, тя можеше да им предложи единственото и не дотам неинтересно зрелище.

Като махна с ръка, за да усмири децата, собственикът на чудотворната барачка се поклони толкова вежливо, та клинчето на брадата му се опря до кожения колан, направен от стотици снадени кожички, изрязани във вид на малки сърца. Гласът му се понесе над площада:

— Почитаеми дами и господа (при все че край барачката се виждаха само деца), гости на града! Осмелявам се да привлека благосклонното ви внимание и да съобщя важна новина: вълшебният щърк Дюн Златоклюн току-що пристигна от страната на сто и четирите късмета. Той е донесъл скъпи подаръци, които ще раздаде на родените в щастлива зодия само срещу един лев.

После Калчо се повдигна на пръсти и надникна в шатрата с такова изражение на лицето, като че ли там наистина можеше да се види някакво истинско чудо, а гласът му се понесе отново над притихналото площадче:

— Дюн Златоклюн е вече готов. Поровете из джобовете си. Вълшебният щърк ще превърне парите ви в ценни подаръци.

После настъпваше най-очакваният момент, който довеждаше до възторг малолетната публика. В настъпилото тържествено мълчание, над барачката се появяваше Дюн Златоклюн. Отначало щъркелът показваше дървения си клюн, позлатен с бронзова боя, откъдето навярно носеше името си. Сетне подаваше мушамените си крила и правеше няколко кръга около вътрешния ръб на платнището, като даваше вид по-скоро, че плува, отколкото, че лети.

Всички знаеха, че отдолу стои с потно, зло лице Сеня. Чуваха се гласове:

— Ей, Сеня-подай легеня, издигни по-високо плашилото!

— Че повдигна го де, червенокос дяволе!

— Пази се да не ти изкълве лещените зърна по лицето!

Очевидно децата, някои от които познаваха острите лакти и хапливия език на Сеня, не го обичаха.

Стъпил на бъчвата, Калчо подръпваше от време на време клинчето на брадата си, особено когато трябваше да извади из панаирджийския си речник някоя хвалебствена дума. Той не преставаше да сипе обещания и да хвали чудотворните качества на щъркела.

— Побързайте! — викаше той и показваше зелената тенекиена кутия, закачена на платното така, че се виждаше само едната й страна с разреза — рибя уста, — през който се пускаха монетите. Кутията се отваряше отвътре и Сеня ги прибираше. Случваше се някое дете да се изхитри и да пусне бяло войнишко копче, било ламаринено колелце. Тогава щъркелът се подаваше и като държеше в клюн копчето, сърдито го захвърляше към собственика. Всичко това Сеня правеше много изкусно.

Понякога, особено привечер, когато около барачката се събираха повече любопитни, Калчо стъпваше на бъчвата и преди да започне раздаването на подаръците, показваше някакъв фокус: слагаше бобено зърно в устата си и като се тупаше по корема, изваждаше оттам цяло кокошо яйце или пък глътваше часовника си и после го намираше в джоба на някое от децата. Сетне, събрал възторга на наивните зрители, започваше да се хвали, че е собственик на единствения шатър на щастието на света, завещан му от махараджата на сюрирури-ямомуманското царство. Децата пущаха нашарените с воднисти ивици левове и поемаха с недоволен вид молива, бонбончето, шипката за пране, които щъркелът им подаваше. Само в едно не ги мамеше Калчо — че неговият шатър е единствен на света. Наистина едва ли другаде можеше да се срещне подобна барачка, някогашен спътник и украшение на старите панаири, изместена вече от виенското колело и къщичката с кривите огледала.