Метаданни
Данни
- Година
- 1959 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- K-129 (2015)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Mandor (2016)
Публикувано във вестник „Септемврийче“, в 96 броя през 1959, 1960 и 1963 г.
История
- — Добавяне
Част първа
Глава I
Вълци отвъд океана
Като свистяха меко и бляскаха с огледалното сребро на бронята си, трите големи автомобила завиха към дома на мистер Браун.
Пазачът, отрано предупреден, отвори тежката двукрила порта, изплетена от дебели месингови пръти, и стоя чинно, додето ивиците от причудливи геометрични фигури, които автомобилните гуми написваха по измитите асфалтови алеи, не се изгубиха зад фонтана. Там се издигаше, или по-точно тъмнееше, домът на мистер Браун. И какъв само беше този дом! На мистер Браун бе хрумнало да покаже символично, че е най големият владетел на каменовъглени рудници отвъд океана: награден от черни гранитни плочи, домът даваше вид, че е направен от огромни въглищни блокове. Под дъгообразния вход, наподобяваш гърлото на рудник, висеше фенер, чийто миниатюр можеше да се види във всяко от безбройните подземни владения на мистер Браун. В острото му виолетово сияние стояха неподвижно двама лакеи-негри с лъскави черни фракове, прилични досущ на издялани от въглищни отломъци. Колосаните нагръдници и ослепително белите им зъби светлееха странно пред черната фасада на дома.
Като отпратиха колите, тримата мъже прекосиха площадката под фенера и се спуснаха по няколко стъпала, както обикновено бива в рудниците, след което асансьорът ги отнесе нагоре. Мистер Браун ги чакаше в кабинета си. Той беше висок, суховат човек, с бяло, варовито лице и с дълги прозрачни пръсти. Дори клепките му бяха избелели, сякаш бе прекарал цял живот в най-дълбокия от своите рудници. Само зениците, проблясващи с чер антрацитен блясък, оживяваха безжизненото му лице, където старостта бе започнала да оставя своите неумолими отпечатъци.
Мистер Браун притисна ръце към гърдите си, искайки сякаш да провери дали сърцето му е на място, и покани гостите си да седнат. Пръв се отпусна в дълбокото кресло мистер Воолд. Като се задъхваше, той започна да бърше с белоснежна кърпа сребристите капчици пот, избили по пълното му лице. После извади очила без рамка и ги закрепи на носа пред късогледите си очи. На съседното кресло се бе наместил старият магнат Нилсън, чиято оголяла глава едва се подаваше иззад високата облегалка.
— А вие? Защо не седнете, мистер Хариман?
Стопанинът на черния дом се обърна към третия гост и с лек жест посочи празното кресло. Мистер Хариман — наследник отскоро на богати въглищни залежи и до вчера командир на военен кораб, се чувствуваше неудобно в широкия си костюм и все търсеше да закопчее някакво несъществуващо копче на гърдите си. Той тракна с токове и седна. В ръцете му начаса се намери малка моряшка луличка.
Настъпи къса, но напрегната тишина, както винаги се случва преди важен разговор в такива делови среди.
Какво бе събрало на едно място четиримата съперници — некороновани крале на въглища, най-големите задокеански вълци? Та нали те се ненавиждаха н непрестанно враждуваха помежду си! Говореха за чест, а воюваха за злато и надмощие единствено според закона на джунглите. А този закон беше суров до неимоверност: по-силният изяжда по-слабия, големият поглъща малкия, разорява го, присвоява имотите му, докарва го до просяшка тояга или до самоубийство.
Тишината продължаваше да тегне — напрегната, пълна с очакване.
Стопанинът на черния дом натисна някакъв бутон и след малко в кабинета влезе лакей и донесе бутилка вино в найлонова кошничка, напълнена с натрошен лед. Лакеят разкъса щемпования станиол, с който бе запечатана устата на бутилката, и с изискан жест издърпа тапата, напълни чашите и се отдалечи безшумно.
Мистер Браун, както правеше винаги когато искаше да каже нещо по-значително, притисна о бюрото ръцете си — толкова бели и прозрачни, че на тримата се стори: ей сега през тях ще се провиди зеленината на сукното.
— Навярно вече ви е известна причината за днешната ни делова среща? — започна с равен глас той. — Българите — един малък народ в Югоизточна Европа, са открили големи въглищни находища под дъното на Черно море.
— Под самото морско дъно ли? — изправи се мистер Нилсън.
— Защо се учудвате? По-невероятното е, че те вече са започнали опити за експлоатация. Имаме сведения, че в близко бъдеще подводните им галерии ще започнат да работят. Въглищата са първокачествени.
Без да става, мистер Браун протегна ръка към високата огнеупорна каса, отмести металическия прилеп, който бе скрил под черното си крило секретната ключалка, и завъртя ключа. Тежката врата се отвори с леко звънене. Мистер Браун извади лъскава бучка каменни въглища:
— Ето!
Черната бучица, родена на хиляди километри от този зловещ дом, събирала безчет десетилетия топлина под земята, засия с ослепителния блясък на черноморското слънце.
Мистер Воолд намести очилата си взе внимателно блестящото късче и като примижаваше, го повъртя пред очите си:
— О, наистина това е превъзходен експонат! — възкликна той.
— Цялото находище е такова — мрачно поясни мистер Браун.
От мига, когато узна вестта за въглищните пластове под Черно море, той нямаше нито един спокоен час. С трясък затвори вратата на кабинета си — същия кабинет, където се бяха събрали сега четиримата вълци — и не излезе оттам до заранта. Оттогава една мисъл го преследваше неотстъпно — да провали грандиозните строежи под Черно море. И това продължи до деня, в който една изобретателска фирма му продаде за баснословна сума последното си откритие. Той виждаше вече пъклените си планове осъществени. Завладя го демонична радост. Често спираше пред картата, на която бяха нанесени всички бъдещи находища в света, и с нетърпение чакаше часа, когато щеше да зачертае с лилавия си молив кръгчето на черноморския бряг.
Мистер Браун прибра късчето антрацит:
— Надявам се, разбирате добре, какво би означавало, ако българите осъществят проекта си?
— Българите… българите… — забарабаниха кръглите пръсти на мистер Воолд. — Къде ли се намира този народ? — сякаш се питаше той.
— В Югоизточна Европа — помогна му мистер Хариман. По всичко личеше, че той е добре запознат с географията на петте континента. — Край брега на Черно море.
— По-точно — Червено море — обади се мистер Браун и за да разсее недоумението на събеседниците си, поясни: — Червено. Нали там се намират Съветите, Румъния и тази… България.
Той дръпна едно късо шнурче, което се протягаше встрани от касата, и от тавана се спусна голяма географска карта. Мистер Браун пошари с очи между неравните дъги на паралелите и поднесе прозрачния си палец към едно синкаво петно, което лежеше спокойно между кафяви планини и зелени равнини.
Гостите станаха на крака, за да виждат по-добре. Мистер Хариман, доскоро капитан на военен кораб, се приближи пръв. Той се придвижи бавно, както вървят морските вълци, прекарали дълги години на палубата — разкрачен, леко наведен напред.
— България! — поднесе края на одимената си лула към картата той — Трябва да признаем — хубава страна… Потоци от слънце по черноморския бряг… Праскови — едри като кокосови орехи, долини — пълни с грозде и рози… Тютюн — дъхав и мек… — И той щракна с лъскавата инкрустирана капачка на лулата си. Но скоро унесът му мина. Изруга. — И сега тези проклети въглища.
— Заради тях се събрахме тук — върна разговора мистер Воолд. Като пъшкаше, той свали очилата си и седловината на носа му се наля с червенина. — Въглища под морето… Несметно богатство… Знаете ли какво означава това? Тези залежи ще залеят световните пазари. — Той стана с неочаквана за пълнотата му бързина и приближи късогледите си очи до картата. Дебелите стъкла на очилата му почти се допряха до северното полукълбо и отразиха снимката на нарисуваните морета…
— Е и какво предлагате? — размърда се старият магнат Нилсън и главата му блесна като полирана.
— Да изкупим новите залежи!
— Глупости говориш, Воолд — обади се мистер Браун, който слушаше с притворени очи разговора на гостите си. — Не забравяй, че България е неприятелска страна.
— България! — събуди се като че от някакъв сън старият магнат. — Чакайте — България, нали? Та не беше ли от тази страна онзи… как го казваха… Да. Димитров. По онова време аз бях в Лайпциг, пратеник на концерна „Бо и синове“. Там този българин извърши нещо необикновено.
Мистер Браун постави ръце върху бюрото:
— Изглежда, че изходът е само един — да изпратим в България човек… с мисия.
— Но ако не успеем? — Мистер Хариман започна да търси несъществуващото копче на гърдите си.
— Така ли мислите?
— Позволете, защо не? Вие не знаете, но там остана Скарфас — белязаният… От моя кораб излетя хеликоптерът с парашутистите. И тринадесетте не се завърнаха. А Скарфас — срам ме е дори да ви кажа как се е провалил. Разкрили го, и то кой мислите? — Деца… онези с червените връзки. — Бившият морски командир захапа ядно лулата си и без да я свали, продължи през зъби: — Скарфас — най-опитният тигър на нашето разузнаване. И досега не мога да повярвам. Стои безсилен в планината, заобиколен от деца… Скарфас, който знаеше седем езика — повиши гласа си мистер Хариман и дръпна кристалната чаша към себе си — и сам преподаваше в диверсантска школа.
— Де мортибус аут бене, аут нихил[1] — поиска с латинската пословица да сложи край на неприятния разговор старият магнат Нилсън и избърса струйките пот по голото си теме. — Наистина няма защо да си спомняме за миналото.
Стопанинът на черния дом се заклати неспокойно на стола и отмести чашата, която стоеше небутната отпреде му.
— Тогава не успяхме, но сега… — той направи уверен полукръг с ръка.
Тримата го погледнаха с недоумение.
— Този път ще успеем — в гласа му трепна злорадство. — Аз съм приготвил такъв сюрприз на тези българи! Бихте ли ме последвали?
Той стана и като се отразяваше от петите до главата в мраморния под, поведе гостите. Тръгнаха по тъмен коридор между големи завеси. По едно време над главите им проблесна светлина и те се намериха в малка зала със столове и подиум, предназначена навярно за домашни концерти. Няколко извити дъбови стъпала слизаха към дебелия килим.
— Той е тук и ни чака.
— Кой? — избърза да запита мистер Хариман.
— Той… въздушният човек.
Мистер Браун накара гостите си да седнат и извика:
— Халоу, Джек!
Страничната вратица, обшита с дебел плюш, се отвори и в рамката се появи висок млад човек с квадратни рамене на атлет. Той очевидно беше предупреден, защото присъствието на тримата магнати не му направи никакво впечатление. Джек се изкачи безшумно на подиума и като размени съзаклятнически погледи с мистер Браун, се наведе към малкото куфарче от тъмна крокодилска кожа, което стоеше недалеч. Натисна месинговия език на ключалката…
От този миг на подиума се разрази истинско чудо.
Гостите стояха като окаменели. Това, което ставаше пред тях, изглеждаше невероятно — като някаква странна прищявка на съдбата: то ги смайваше и плашеше едновременно.
Чудото продължи само няколко мига. Но те продължаваха да гледат към подиума — омагьосани, смутени до задъхване. Погледът им преминаваше над празното пространство и спираше в насрещното огледало, задържало една секунда повече необикновеното видение. Като че ли там в сребристия бездънен кръг, като в езеро, се криеше разгадката на тайната.
Наистина удивлението на тримата магнати нямаше граници. Тези сурови, студени мъже на здравия разум и обмислените сделки трудно биха повярвали на необикновеното явление, ако то не бе станало пред очите им. Кръглото лице на мистер Воолд се бе изменило до неузнаваемост, дори в ъглите на пухкавите му устни се бе затаило учудвана. Широко разкрачен, мистер Хариман стискаше до болка в едрите си зъби моряшката си лула — ще речеш, че се канеше да я счупи. По лицето на стария магнат Нилсън потта бе рукнала на тънки ручейчета.
Къде изчезна, в земята ли потъна Джек?
Едничък мистер Браун стоеше спокойно, с леко спуснати клепачи. Само антрацитовият блясък на зениците му показваше, че той не е безучастен към това, което ставаше край него. Като остави гостите да си поотдъхнат, той каза с видимо удоволствие:
— Ето за какво ви повиках. Той, въздушният човек, ще изпълни тайната мисия…