Иван Кръстев
Невидимият остава на брега (21) (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

III.

Докато Димчо и Славчо крояха планове как да се избавят от подводния плен, тимуровците, затворени в подземието на старата звънарна, изживяваха не по-малко напрегнати минути.

Николай рязко повдигна капака на божигробския сандък и без да погледне току-що падналия от ръждивата кука хамут, напипа дрехата на Невидимия. Фосфоресциращата материя изшумоля с характерния си каучуков звук и момчетата видяха как ръцете на тимуровеца изчезнаха наполовина като отрязани до лактите.

Подпряла брадичка с длан, Румяна скочи от стъпалото, където седеше.

— Николай, какво ще правиш? — запита с умоляващ глас тя.

Отговор не последва. След като минута-две момчето изучава пипнешком странната дреха, което на трите дружки се стори цяла вечност, то реши да я облече. Наметна плаща, нахлузи ботушите и без това едва видим в полумрака, изчезна съвсем.

Пионерките гледаха с немигащи очи и макар да знаеха чия е сянката, която се разхожда край тях, леко потреперваха.

Застоялата тишина на подземието се наруши от мекото скърцане на прогнилите стъпала. Божанка се отстрани, за да стори път на фосфоресциращата фигура, която се беше отправила към капандурата.

Николай притисна ухо към хладните букови дъски. Горе някой продължаваше да се разхожда с тежки широки крачки и предрешеното момче разбра, че е мъж. Натисна с длан капака, но той не се помръдна. Явно, че беше залостен. А и да не беше сложена желязната пречка, тимуровецът не можеше да излезе — човекът горе щеше да забележи, когато повдигне капака.

Подземният разузнавач слезе бавно по стълбата, пресегна се и взе газеничето от Божанка, която неволно се притисна към стената.

Румянка се опита повторно да препречи пътя му.

— Къде си тръгнал? Остани при нас!

— Ех и ти! — скара й се Николай. — Ще разгледам подземието. Може да открия изход. А вие чакайте — той леко я отстрани от пътя си.

Като пазеше да не докосне старовремския сандък, на чийто капак имаше сатенен кръст, какъвто слагат по ковчезите, момчето се отправи към вътрешността.

Вървеше приведен под неравния свод.

Газеничето — металическо петле, от което вместо опашка се показваше разрошен фитил, — се губеше безпомощно в подземието. Както и да се силеше, то успяваше да хвърли на земята само едно бледо колелце — колкото да сложи крака си.

Николай се спъваше в неравния под, триеше рамене о стените. Край него се люлееха паяжини, пукаха, когато ги докоснеше триъгълното езиче на газеничето.

Крачка след крачка — все тази непроходима тъмнина, все тези виещи се край лицето паяжини, скални жили, издадени като стволове на дървета, От тавана, обрасъл с мъртви лишеи, се стичаше ситен подземен прах. Стегнато от коравата прегръдка на дрехата, момчето почти се задушаваше — въздухът, що минаваше през раздутите му ноздри, беше по-сух от пладнешки зной. В краката му се валяха гнили дъски, вкаменени буци пръст.

Кой преди години беше копал този тунел? Може би старият звънар е търсил имане, заровено от морски разбойници? Или сам е бил побратим на пиратите и тук е крил ограбените съкровища?

Николай стъпваше по каменистия под и не знаеше какво да мисли.

Подземният коридор изведнъж се свърши. Пред момчето се изпречи скала — отвъд нея нямаше път. В подножието й успя да различи изоставен гроб с дървен, килнат над земята кръст. Недалеч тъмнееше двурога котва, завързана с желязна верига за кръста.

Така заравяха удавниците и Николай се досети, че тук е гробът на Митруш — някогашния господар на мрачната звънарна.

Запъти се назад.

Като се препъваше и отмахваше мрежата от черни паяжини, той успя да се добере до трите пионерки. Газеничето светеше така слабо, че не можеше да види дори собствената си сянка.

— Няма изход! — каза, преди да го запитат, и добави неочаквано: — Видях гроба на удавения звънар.

Кръглоликото момче съблече дрехата и я метна върху затворения сандък. От челото му се стичаше гореща пот.

— Какво ще нравим? Защо мълчите? — едва не изплака Стефка и започна да трие без нужда очилата си. — В подземието ли ще останем?

Божанка я погледна с укор, но след миг и самата тя безпомощно наведе глава.

А горе продължаваха да се разнасят стъпки. Чуваха се приглушени гласове…

Румянка пое газеничето.

— И все пак трябва да се спасим! — каза твърдо тя и на оскъдната светлина дружките й видяха как изведнъж заприлича на баща си.

Капитанската дъщеря се приближи до стълбището, цяло потънало в саждивата тъмнина.

Всички се умълчаха.

Румянка тури крак на най-ниското стъпало и се ослуша. Божанка я прегърна през рамото:

— Не бива!

— Не ме спирай! Ще изляза горе… Сетне ще се опитам да ви спася.

— Ами ако те задържат… или вържат? — зиморничаво се сви в блузата си Стефка. — Тогава?

Възелът отново се заплете. Но за кратко време.

— Намислих! — извика Румянка и се дръпна така силно назад, че газеничето без малко не излетя из разтрепераната й ръка; гъсто облаче дим задуши тънкото му езиче.

Тимуровците се събраха около нея.

— Ще излезем двама с Николай.

— Какво трябва да направя? — отзова се с готовност пълното момче.

— Облечи най-първо дрехата. Аз ще почукам, онези горе ще ми отворят и докато се разговарям с тях, ти ще се промъкнеш незабелязано.

— И после?

— После — право в заставата при лейтенанта.

— А ние? — запитаха почти едновременно Божанка и Стефка.

— Щом аз изляза, те едва ли ще се усъмнят, че в избата има и други. Но все пак за по-сигурно, вие ще се скриете навътре, при гроба на Митруш.

— И ще чакате, докато дойдем да ви освободим! — решително допълни Николай и започна да облича дрехата.

Дрехата, която доскоро плашеше децата, сега се беше превърнала в техен близък другар, в спасител. Николай отново почувствува странната хладина на каучуковата материя, но вече не изпитваше оня вцепеняващ страх, онова предишно отвращение.

— Иди! — с тих глас каза Божанка и напипала каучуковата ръкавица, силно стисна ръката му. — Опитай се да помогнеш на Пепеляшка.

Втренчена към капандурата, която попукваше под тежестта на мъжките стъпки, Румянка предпазливо сложи крак на първото стъпало, после на второто. Жълтото пламъче на газеничето изведнъж се удължи неимоверно много, замига и скоро на мястото му остана само пушлива струйка дим. Газта в ламариненото петле се беше свършила и в подземието настъпи зловеща тъмнина.

Въпреки това Румянка виждаше как трескаво горят очите на другарките й, а до ухото си чуваше спокойното дишане на Николай…

* * *

В звънарната наистина беше пристигнал враг.

Ръката, която затвори капандурата, макар и облечена в белия ръкав на моряшка блуза, беше кървава!

След като Невидимият не дойде при Мечата канара и след жестоката схватка с тимуровския командир Змийското рамо сметна за благоразумно да се отдалечи от брега. Като триеше зачервените си очи и плюеше соления пясък, той се спусна през падината.

Пред него в тъмнината се изправи звънарната — с назъбените си стени, с ламаринения покрив, по който пробягваха студените струи на лунната светлина.

Натисна леко външната врата — тя мигновено се отвори, сякаш само това беше чакала, и тръгна по дъсчената стълба. Краката му оставяха мокри следи върху стъпалата…

През пруста влезе в спалнята…

Разваленият часовник мълчеше.

В стария каменен дом цареше гнетяща тишина. Среднощният гост забеляза поваления стол, лампата, натрошена на десетки парчета, но и през ума му не минаваше за онова, което току-що се беше случило.

„Навярно Калчо и сестра Аница са заминали! — помисли си разтревожен той. — Иначе нямаше да оставят вратата отключена. Забравили са капака отворен. Навярно в подземието е било скрито златото, което Въздушният човек остави… Взели са го и са избягали. И само как са бързали!“

Змийското рамо направи няколко крачки из стаята, а погледът му трескаво шареше по разхвърляната в безреда покъщнина. Но изведнъж застана неподвижен: счу му се някакво шумолене в избата, ехо от човешки гласове. Може би това беше измамният глас на вятъра, който свиреше в шуплите, или играта на прилепите, или вик на кукумявка… Ами ако стопаните на звънарната са все още долу! Ако току-що са влезли в подземието, за да изровят златото? Осени го нова мисъл: „Ще ги принудя да ми го дадат. Ако не се съгласят, ще ги чакам, докато умрат от глад“ — рече си той.

Бързо се хвърли — ловък като пантера, затвори капандурата и като се просна с цялото си тяло върху нея, блъсна желязната пречка.

— Сега ще ги хвана… като плъхове!…

В същност стопаните на звънарната не се намираха далеч. Подгонена от страха, сестра Аница прекоси с пъшкане двора, но изнемощелите й крака отказаха да я слушат и тя се спря задъхана недалеч от каменния си дом.

Заслепена от алчност, тя дълго се въртя край сградата. Ослушваше се — да не би граничарите да са оставили патрул. Но наоколо не се чуваше ничий глас, не проблясваше цев на пушка.

„Може би са претърсили къщата и като не са намерили нищо, са си отишли!“

Тази мисъл я успокои, Но друга — остра като нож — я бодна в сърцето. „Ами ако са напипали торбичката със златото? Едва ли! — мъчеше се да се утеши тя. — Торбичката е скрита на такова място, че сам дяволът не би посмял да я извади!“

След като послухтя край каменната ограда, тя предпазливо затътри вдървените си крака към къщи.

Страхът я дърпаше назад, покрай ушите й се носеше лъстивият звън на златото. Погледнеше ли към небето — звездите й се виждаха като големи златни монети.

Добра се как да е до пруста и порови в пезуля над огнището. Газеничето не беше на мястото си, но нямаше време да го търси. В шепата й замъждука недогоряла великденска вощеница.

Скрит зад вратата, Змийското рамо протегна жилестата си ръка. Някой се изкачваше бавно по стълбата. Той беше сам — това морякът определи по скърцането на стъпалата. Не знаеше, че в звънарната се завръща сестра Аница.

Стопанката се помая в пруста, докато запали вощеницата. Но щом прекрачи прага и зърна човешката фигура, дръпна се изплашена и извика.

— Тихо! Ще събудиш света. Не ме ли позна? — Змийското рамо затъкна с потната си лапа устата й.

— А, ти ли си бил! Какво правиш тук? — прекръсти се сестра Аница, едновременно зарадвана и недоволна.

— Не можах да се добера до мястото на отплуването — отвърна Змийското рамо и съблече мокрото си палто. Крайно време беше да стори това, тъй като от лицето му се спущаха мътни вадички пот и се смесваха със странната татуировка на гърдите му. — Горещо! — блъсна той открехнатия прозорец.

— Седни, де! — покани го жълтооката и угоднически замърда мъха на горката си устна. Тя пристъпи със свещта към иконата и покрай евангелието, което свети Йеротея държеше под мишница, се завъртяха искрици. Приближи се до светеца, но докато целуваше десницата му, зарадвана видя, че никой не е пипал перденцето, зад което беше скрита кожената торбичка.

— Помогни ми, господи! — уж ниско каза тя, а сама се изплаши от пискливия си глас. — На кого другиго мога да се уповавам!

Колкото и да се стараеше, тя не можеше да сдържа гласа си. Дори беше свикнала да мисли гласно. Говореше високо, пискливо — навик, останал от младите й години, когато изправена до нашарената с житейски сцени и огледалца количка, пълнеше розовите фунийки със сладолед и се стремеше да надвика другите продавачи на кея.

— Казах ти! Не викай! — скара й се Змийското рамо. — Че ти… не си ли долу… в избата — учудено я погледна той. — Или там е… Калчо?

— Какъв Калчо те е патил! Той избяга… Тук бяха граничарите… Уловиха Въздушния човек.

— Тъй ли? — подскочи като жилнат морякът.

— По-точно — отнеха му дрехата, той се отскубна. Спуснаха се да го гонят… Дали са го уловили — не зная. А може и да се върнат — прекръсти се тя.

Тя искаше да уплаши госта си, да го принуди да напусне дома й.

— Аз чух в подземието шум. Но помислих, че сте вие.

И двамата се гледаха с недоверчиви, опипващи погледи.

— Защо не видиш кой е долу? — угоднически каза Жълтооката, но лукавата й усмивка не се изплъзна от взора на госта. А същевременно тя си помисли: „Дано слезе, та да го затворя.“

Разговорът, който се водеше над самата капандура, не убягна от ухото на Румянка. Ами ако морякът наистина слезе и започне да търси в избата? Тя трябва да избърза — да излезе, за да спаси другарите си! „Защо още се колебая? — укоряваше се пионерката. — Те ще дойдат и ще ни открият“.

— Николай, къде си? — с половин глас извика капитанската дъщеря.

— Тук съм. Облякох дрехата!

Румянка заблъска с юмруци по тавана на избата:

— Леличко, лельо… отворете!

— Кой е? — изтъни още повече глас от уплаха сестра Аница.

— Аз съм… Пепеляшка!

— Какво правиш долу? — поокуражи се Жълтооката.

— Скрих се… когато дойде Митруш удавника. Нали той беше одеве тук?

— Сама ли си? — недоверчиво се обади Змийското рамо.

— Сама! Тук е толкова страшно. Не мога повече — изхлипа момичето.

Морякът се наведе и издърпа подлостената врата.

Борейки се отчаяно със страха. Румянка се подаде из подземието. Краката й, обути в големи гумени сандали, стъпиха като чужди върху тухления под.

Морякът я улови за рамото и я обърна към себе си.

Бузите на момичето бледнееха, но то насила се усмихна и като поотупа поличката си, го погледна право в лицето.

— Скрих се… Изплаших се от духа на Митруш удавения — захлипа повторно тя и започна да трие с юмручета сълзите си.

— Такава ли била работата! — като че ли недоволен измуча гостът.

Макар с ръце на лицето, Румянка чувствуваше острия му поглед.

Като се престори, че се радва на идването на Пепеляшка, сестра Аница й подаде шала си.

— Наметни се! Навярно долу ти е било студено. Зъбите ти тракат… Хайде, чедо, иди да ни свариш кафе!

Капитанската дъщеря се обърна спокойно и като взе с окаменели пръсти жълтата божигробска табличка, се запъти към пруста.

Двамата я изпроводиха с поглед.

— Тя спеше… не съм видяла кога е побягнала в избата — каза Жълтооката. — Навярно е чула и видяла всичко. Ами ако ни издаде?

Гостът я изслуша, без да отрони дума.

— Ти нея… защо?

— Какво? — изправи се морякът.

— По-добре е да нямаме свидетели… Ти нея кръц по врата — сестра Аница посочи към ножа, който блестеше на пода.

— Защо пък с ножа? — каза Змийското рамо и на няколко пъти стисна с огромната си шепа въздуха, сякаш хващаше някого за гърлото…

Смъртна опасност дебнеше Румянка.

Капандурата за щастие продължаваше да зее. Залисани, двамата забравиха да я затворят. Николай издебна най-сгодния миг и без да се колебае, излезе из подземието. Когато мина покрай бандита, той се сгуши в дрехата и замря. Беше такава тишина, че ясно долавяше припряното биене на сърцето си.

Змийското рамо не подозираше за неговото съществуване. Запретнал ръкави, той се канеше да осъществи грозното си намерение. Николай чу заканата му и когато излезе в пруста, прошепна на Румянкиното ухо:

— Бягай!

— Защо? — учуди се Румянка. — Не е ли по-добре да остана тук и да наблюдавам — каза тя, при все че й се искаше час по-скоро да се махне от тази зловеща къща.

— Дебне те опасност. Морякът се кани да те убие. Чух как Жълтооката го уговаряше.

— Така ли — разтреперана се изправи предрешената пионерка и кафеничето се търкулна в огъня.

— Бързай…

— Ей сега… след тебе…

Тя се спусна по разкривената стълбичка и уж се щураше из двора за съчки, а като стигна до оградата, потъна в дълбокия мрак.

А горе словесният двубой между сестра Аница и Змийското рамо продължаваше.

— Въздушният човек беше тук. Изведнъж някой се хвърли върху него и катурна лампата… Сетне побягнахме… — върна разговора Жълтооката. — Щом свършиш с нея — кимна към пруста тя, — махай се по-скоро. Току виж, че пак довтасали.

— А ти? — подозрително запита гостът.

— Че аз… закъде съм с тези болнави крака.

— Хитруваш, бабо!

Стопанката забеляза, че когато Змийското око поглеждаше към нея, лицето му се променяше и някаква зловеща мисъл затъмняваше очите му. По едно време той дори хвърли поглед към ножа на земята.

„Решил е да ми стори зло!… Не Пепеляшка, а мене… Трябва да го изпреваря…“ — поведе безгласен разговор със себе си сестра Аница.

— Че седни де!… Виждам, нищо не може да те уплаши — зазвучаха лъстиви нотки в гласа й. — Аз ей сега ще донеса кафето.

— Стой! Никъде няма да ходиш сама. Ако трябва, ще излезем двама.

— Право думаш — да тръгнем заедно! — престори се, че не разбира думите му тя. — Вземи ме със себе си!

— Че какво? Ела! — съгласи се някак лесно морякът. — По-добре е и двама да се изпарим оттук.

Той потри големите си като лопати ръце.

— Но преди това трябва да дадеш възнаграждението, което ти остави Въздушният човек. У мене то ще бъде на по-сигурно място.

— Котва за врата ти! — каза морякът и дебелите му вежди зашаваха застрашително.

Но за негово най-голямо учудване, вместо да се изплаши, Жълтооката каза най-спокойно:

— Това ли било! Аз съвсем забравих… такъв огън се струпа на главата ми!… Ей сега ще донеса торбичката — засуети се тя. — Пазил ме бог — как ще я оставя на мишките и прилепите.

Тя се прекръсти и като взе вощеницата, залепена за ръба на масата, се затътри към другата стая.

— Злато ли е? — надигна се от стола морякът.

— Не зная! Може да е злато.

Тя влезе в стаицата и като влачеше по тухления под големите си пантофи, се приближи към бюфета, изправен в нишата до иконата. Синджирчето с ключовете злокобно иззвъня в ръцете й. Ослуша се, гостът стоеше отвъд, без да помръдне. Този човек беше единствената пречка към спокойния живот, за който мечтаеше от толкова години. Той беше опасен и ръката на богоугодницата, която бе палила не една свещ пред иконостасите и според светото писание трябваше да прави само добрини, сега се приготви да му изпрати смърт.

Жълтооката пъхна пиринченото ключе и отвори завесената с лека непрозрачна материя вратичка. Напипа тумбестата стъкленица. Очите на разбудената змия светнаха в мрачината като две оловносинкави искрици.

„Защо се бави? Дявол я знае — току виж, че е потънала нанякъде с парите!“ — помисли си Змийското рамо и изведнъж в главата му узря пъклен план. Той се наведе и взе кухненския нож, паднал до краката на масата… Но Жълтооката го изпревари. Като извади кръглата запушалка на стъкленицата, тя пъхна за миг устата й в джоба на палтото, метнато върху стола сред стаицата.

След малко се завърна, но този път по-безшумно от сянка.

— Дай торбичката!

Дрезгавият мъжки глас беше прекъснат от пискливия, непоносимо висок глас на сестра Аница:

— Не гневи бога! — извика тя и показа към иконата. Нейното грубо като у мъж лице, с жълти котешки очи и мъх по горната устна беше сърдито. — Защо крещиш в лицето му.

— Ти, бабо, не намесвай бога — тук по-скоро има работа дяволът! — каза морякът и започна да подхвърля на дланта си ножа, като че ли опитваше тежестта му. — Къде дяна торбичката? — посочи към празните й ръце той.

— Почакай, глупчо! Златото пуснах в джоба на палтото ти. Провери, па тогава.

Подгонен от жаждата за пари, гостът изтича в стаицата и алчно затършува из джобовете на палтото си.

Като гледаше изпод очи, сестра Аница започна да оправя забрадката си — както правеше всеки път, преди да излезе от къщи. Сетне тръгна към пруста и подвикна:

— Пепеляшке! Къде си, чедо?

Никой не се обади.

— Избягала е! — досети се тя и махна с ръка. Сега това не я тревожеше…

Морякът усети как някакво остро стъкълце бодна единия му пръст и по жилите на китката му се разля топлина.

Задуши се, като че ли нечий железни пръсти го стиснаха за гърлото.

— Къде са пари-и-и-те? — удължи той последната дума, но въпросът му сякаш не се отнасяше за сестра Аница — тя безмълвно го гледаше право в зениците, които от миг на миг ставаха по-широки.

Той протегна ръка към масата и направи усилие да се задържи. Понечи да пристъпи, но ботушите му се заплетоха, пред погледа му падна гореща лепкава мъгла, която го потопи, и той изведнъж престана да говори и да се движи.

Рухна тежко на прага, сякаш на гърба му бяха стоварили воденичен камък.

Едничкото, което можа да направи беше да разкъса ризата на гърдите си, откъдето с хриптене излизаше последният вопъл на душата му.

Сестра Аница се отдръпна във вътрешната стаица. Но когато хриповете утихнаха, бръкна в пезулчето зад гърба на иконата и като взе кожената торбичка, прескочи през протегнатата ръка на бездиханния моряк. Прекръсти въздуха пред себе си, завърза забрадката си толкова ниско, че да се виждат само очите й, и прегърнала като дете съкровището, се спусна по стъпалата…

* * *

Николай излезе от звънарната задъхан. Струваше му се, че е прекарал в подземието цяло денонощие. Свали качулката и подложи пламналото си лице на прохладния порив на вятъра.

Морето не беше далеч и макар че не го виждаше, момчето чувствуваше могъщото му дихание.

Обърна се. Сянката на звънарната тъмнееше като кално петно сред полето.

Тръгна предпазливо. Пътеката го отведе до самата гранична ивица, заляна наполовина с лунна светлина, а наполовина осветена от фосфоресциращите искрици на морето.

Заставата не беше далеч. Николай забърза към каменната къщица, издигнала комин над самия скалист бряг. Той носеше на граничарите не само тревожната вест, че дръзки, другоземни врагове са се промъкнали в родната страна, но на гърба му прошумоляваше тяхното страшно изобретение.

Тимуровецът се запъти стремително по змиеобразната пътека, като пазеше дрехата от ноктите на дивите шипки и глогини. Пред него в самата скала се извисиха стъпала, които водеха към двора на заставата. Замаскираният бункер — лятна къщичка с нарисувани прозорци и комин без отвор — остана вдясно.

Какво да каже на лейтенанта? Откъде да поднови разговора? По-добре е да не му разказва надълго и широко, а час по-скоро да го заведе в звънарката.

Ето оградата с летвички, нашарени с нажежен пирон, ето железния стълб, на който виси чамов скворечник, издялан от дядя Стьопа.

Николай се поспря, но морякът, застанал на пост, не го забеляза. Прикрит от тайнствените дрехи, тимуровецът се разходи из двора, надникна в прозорчето на заставата, но никъде не зърна нито лейтенанта, нито гиганта-старшина.

Излезе отново на алеята, обградена с морски камъчета, и си тръгна, учуден, че и този път морякът дори не подвикна подире му.

Брегът още пазеше омарата на летния ден. Николай се обливаше в пот; дрехата, обвила като змийска кожа тялото му, го задушаваше. Подложи уста под чешмата и дълго пи. Гърлото му изстина и сега, когато утоли жаждата си, гладът го зачовърка още по-силно. „Не е зле да се отбия в къщи, докато лейтенантът и дядя Стьопа се завърнат в заставата!“ — каза си момчето.

Вилата, в която летуваха с баба си, не беше далеч. Николай избра най-тихата уличка и тръгна, като почукваше с пръчка по гранитния цокъл на къщите, по железните прътчета на оградите.

Беше късно и под електрическите стълбове рядко се мяркаха летовници. Николай мина покрай магазинчето за лимонада, прилично на голяма виолетова гъба, и не се учуди, че продавачката дори не го погледна. „Излиза, че сега аз мога да върша, каквото си искам!“ — поспря се той и леко подсвирна с уста. Момичето с бялата престилка повдигна сепнато глава, огледа с празен поглед площадчето и пак задряма върху високия стол.

Станал за кратко време притежател на тайнствената дреха, Николай започна да разбира самонадеяността на Невидимия, наглостта, с която посред бял ден чужденецът крачеше през най-оживените улици на града, сред летовниците, налягали по плажа. Дрехата го криеше от човешките очи, правеше го неуловим.

А защо пък Николай да не се възползува от чуждото откритие и да влезе незабелязано… при баба си? И както си кроеше в ума какво да стори, той се намери пред вилата, където летуваха.

Прозорецът беше отворен.

Момчето повдигна завесата и надникна. Видя, че баба му дреме с плетиво в ръце и подвикна:

— Ку-ку-у!

— Ела! — подскочи сърдито старицата. — Ще те науча как се закъснява до среднощ! Два пъти топлих яденето.

Николай не се обади.

— На туй отгоре и се криеш! Не смееш да влезеш, проклетнико!

Невидимото момче се промъкна незабелязано в стаята и закука изпод масата.

Бабата изумена остави куките.

— Какво? Под масата ли се навря! Кога свари, обеснико?

Тя се наведе, заслонила с длан късогледите си очи, но този път гласът се обади откъм долапа.

— Ей, ти! В къщи никакъв не се свърташ, а освен това с родната си баба се подиграваш! — зафуча старицата. — Само да ми се мернеш пред очите!

Като менеше мястото си, Николай изкука още дваж-триж, но това му се видя недостатъчно и накрая бафна като куче.

Този път бабата изтърва плетивото, но когато направи опит да го задържи, видя учудено как то се понесе във въздуха, описа няколко кръга и само се върна в ръцете й.

Изправена като черна статуя, опулила очи, бабата не знаеше какво да мисли.

— Аз съм дух! Мога да върша чудеса! — чу се преправеният глас на Николай.

„Ей ти, масо, повдигни се!

Ей ти, столче, завърти се!“

Старицата свали очилата си, притисна ги пак с пръст до очите си и изумена видя как масата подскочи, а столът се завъртя около нея.

— Мога да направя така, че пантофките на внука ти да тръгнат сами из стаята! — продължаваше неумолимият глас.

Обувките се раздвижиха, като че ли имаха невидими крила.

Това беше вече много. И самата баба се завъртя около себе си като несвясна.

— Казвай къде си скрила пирожките!

— Пирожките… — проговори старицата и безпомощно седна на миндера.

— Да, пирожките!

Николай почувствува как по езика го загъделичка онова добре познато, но неизпитвано напоследък чувство на наслада и от устата му неволно изхвръкна слюнка, която, ако беше по-зорка, бабата би забелязала и поставила под съмнение неземния произход на среднощния гост.

Но тя стоеше, зинала от страх, срещу празния ъгъл.

— Навярно са… в тавата!

Старицата ужасена видя как някаква невидима ръка, за каквато се разказваше само в свещените книги, повдигна капака и как една пирожка — най-препечената, със зачервена и посипана със захар корица — направи полукръг и изчезна, като че се стопи във въздуха.

„Току виж, че съм се задавил!“ — помисли си Николай.

„Божа работа!“ — каза с полушепот старицата и се изправи. Сбрала костеливи пръсти, завъртя кръст около брадичката си.

— Дяволска работа! — обади се отново гласът. Този път тайнственият гост дори подсмръкна от удоволствие.

От уплаха дребната старица се сниши, стана още по-малка. По брадичката й заблестя пот. Тя, която вярваше в какви ли не неземни и задгробни чудеса, не можеше да приеме чудото, което ставаше пред очите й. Извади из широкия си ръкав кърпа, бродирана с черни и червени кръстчета, но вместо да се избърше, задъвка единия й край.

Приличаше на обезумяла. Николай я съжали и реши да се покаже. Ето мярна се пълничкият му лакът, а след миг от душната дреха излезе целият внук, зачервен и потен.

Той се появи незабелязано като из някакъв небесен облак.

— Николай, ти ли си бил!

Достигнала най-високата точка на изумлението си, старицата първом хлъцна, а сетне започна да се кръсти.

— Аз съм, бабке! Цял целеничък! — каза внукът, като погали щръкналата си коса. — Дойдох да опитам пирожките.

Старицата стоеше зинала срещу него и той за пръв път видя, че тя няма в устата си нито един зъб…

След като изяде още няколко пирожки, Николай облече дрехата и се отправи към заставата.

Този път щастието му се усмихна.

Сред двора, под липата, направо върху земята седеше дядя Стьопа. Обикновено старшината не стоеше със скръстени ръце: я заглаждаше със стъкло някаква точилка, я шареше с нагорещен пирон моминска хурка. Но сега той мълчеше, дълбоко замислен, впил невиждащ поглед в морето. За своя четириног приятел ли страдаше той? И само как жалеше — дълбоко, безгласно. Сърцето му се късаше от мъка, а омразата му към морето се засили…

Все му се струваше, че гибелта на Страж е някакъв сън, че кучето, към което се бе привързал като към човек, ще се появи отнякъде, ще бафне радостно и ще седне на задните си лапи, а в умните му, почти детски очи ще се отразят светлинките на вълните. Но не би! Страж беше изпълнил граничарския си дълг — едничката утеха, с която старшината сподавяше голямата си болка…

Николай набързо съблече дрехата и поздрави.

— Добър вечер!

— Ти какво! Изпод земята ли излезе? — запита учудено дядя Стьопа и погледна към караула. Морячето стоеше най-спокойно пред портала, без да подозира, че само преди минутка покрай него беше преминал човек.

— Не!… Ето с тази дреха — смутолеви Николай и руменина обля потната му шия. — Тя ме прави невидим.

— Пак някоя пионерска игра ли? — гигантът се опита да се усмихне, но дори усмивката не можа да пропъди тежката печал от лицето му. Привел богатирските си плещи, без да ще, той хвърли поглед към колибката сред двора, където доскоро денуваше неговият неразлъчен другар. Раната по удавеното куче го заболя отново.

— Ще ви кажа, моля ви се. Но… заведете ме първо при лейтенанта.

По тревогата, която звучеше в гласа на момчето, по шумоленето на чудната дреха, направена от някаква искряща материя, която не се поддаваше на човешките очи, старшината разбра, че пионерът не току така е дошъл по никое време в заставата. Той пъргаво стана и като отупа праха от коленете си, го поведе към каменната къщичка в дъното на двора.

Като пое дрехата, лейтенантът, който беше човек с железни нерви, изведнъж изгуби спокойствието си. Той ту попипваше „Валтера“ си, ту поглеждаше към момчето и сякаш нямаше търпение да го изслуша докрай.

И очите на старшината се разшириха от учудване. Той се беше понавел към пионера, за да чува по-добре, но постепенно изправяше юнашките си плещи.

Николай разказа за всичко, що беше чул и видял.

Свършил разказа, той облиза пламналите си устни и загледа лейтенанта в очите.

Без да продума, граничният командир внесе дрехата в каменната къщичка, даде няколко разпореждания на войниците и затича към телефона.

— Да тръгваме! — каза след малко той и одобрително погледна автомата, който дядя Стьопа прерамчи.

— По-скоро! — разбърза се Николай. — Там, долу, в звънарната, са затворени момичетата.

— Ще ги освободим! — кратко каза лейтенантът и закрачи напред.

Той седна зад кормилото на газката, дядя Стьопа и Николай се наместиха на задната седалка. Бързоходната машина с брезентов покрив и угасени фарове ги откара за минута при звънарната. Оставиха я под сянката на опожарения бряст, чиито изсъхнали клони висяха немощно като старчески ръце и от чиято коруба се носеше сирашкият глас на кукумявка.

Пред тях в мрачината се изпречиха неясните очертания на Калчовия дом. Едва сега Николай узна колко пуст и мрачен изглежда той! Месецът светеше и неговата неравна светлина не се задържаше — като че се боеше да се докосне до ръждивия ламаринен покрив.

Лейтенантът прошепна нещо на дядя Стьопа и голямата фигура на старшината се запъти към звънарната.

„Изпраща съгледвач… да разузнае!“ — каза си Николай и заситни по-близо до граничния командир.

Стъпките на дядя Стьопа нарушиха едва чуто тишината на пясъчния двор. Той огледа всяко ъгълче и като вдигна автомата пред гърдите си, надникна зад четирите каменни подпори. Тежко прекрачи откъснатия език на камбаната, послухтя под пиринчената й уста — и тихо почука с дръжката на автомата, както се бяха уговорили. Трикратният звук стигна на откъси до съборения зид, където се бяха сгушили лейтенантът и момчето.

Звънарната, неотколешното свърталище на Невидимия, изглеждаше необитаема. Но при все това лейтенантът разкопча кобура на „Валтера“ си и започна да се изкачва по скърцащата стълба. След него на един скок разстояние вървеше дядя Стьопа. Прикрил с гигантския си гръб момчето, той стъпваше несигурно върху овехтелите стъпала, като предварително опипваше с върха на ботуша си здравината им. Сам се учуди, когато се намери горе, в тъмния пруст.

Запалиха ръчните прожектори и надникнаха в стаята, където цареше безредие; катурнатата маса и разхвърляните столове говореха за трагичната сцена, която се беше разиграла неотдавна. Парчетата от лампата хрущяха като мидени черупки под краката им. Някой беше съборил китките лайкучка, закачени на дървените куки под гредите. И макар че горното прозорче беше отворено, в стаята се носеше остър мирис на сушени билки.

Някаква стъкленица с чуждестранен етикет и висока запушалка издрънча в краката на лейтенанта. Той се наведе и започна внимателно да я разглежда…

На прага, който водеше към вътрешната стаица, лежеше човек с кални ботуши и моряшка блуза, раздрана на рамото. Лейтенантът насочи яркия сноп светлина и за миг затвори от смайване очи: рамото на проснатия моряк беше дамгосано с вечно мастило: от приумицата на незнаен художник се беше родила страшна татуировка — там се сплитаха на кълбо няколко нарисувани змии!

Едната ръка на мъртвия беше застинала в мъчителна гримаса, сякаш искаше да досегне рамото и да разплете зловещия възел от змийски тела.

— Той е мъртъв! — дядя Стьопа посочи паяжината от зелена пяна, замрежила устата на моряка. На единия й край се аленееше кърваво мехурче. — Навярно е бил отровен!

От стаицата се обади стенният часовник. Кой знае какъв дявол бе раздвижил механизмите му. Прокобният глас на дървената кукувица скоро замлъкна.

Докато дядя Стьопа се ослушваше, боейки се от засада, лейтенантът клекна до главата на моряка, за да го разгледа по-добре.

Мъртвият изглеждаше така дребен, така плосък — като че искаше да се скрие в тухления под и да избегне жестоката си участ! Носовете на ботушите му бяха забити в пода. Единият крачол откриваше част от прасеца му — също татуиран, но с котви и русалки.

Изведнъж лейтенантът скочи на крака като подхвърлен от пружина и дръпна дядя Стьопа назад.

Из разкъсаната пазва на моряка изпълзя… истинска змия. Парализирана от светлината, тя се сви на татуираното рамо сред нарисуваните си посестрими.

Двамата граничари стояха, без да мръднат, поразени от необикновената гледка. Зад гърбовете им страхливо надничаше Николай.

— Змията е отровна! — каза шепнешком лейтенантът и избърса с длан едрата пот, охладила челото му. — Тя го е умъртвила!

Змията стоеше неподвижна сред мастиления възел на другите влечуги. Само изправената й глава с немигащи очи, пречупващи със стъклен блясък светлината, издаваха, че е жива.

Лейтенантът за миг отклони прожекторите и разтревожен видя как змията се размърда. Дали нямаше да избяга, да се мушне в някоя от безбройните шупли на каменната звънарна?

Но чуждоземното влечуго, прекарало цял живот в запушената стъкленица, беше изгубило навика да се движи. То стоеше като омагьосано в кръга на светлината и само очите му пробляскваха остро като счупени стъкълца.

Дядя Стьопа си изправи и сложи ръка върху рамото на лейтенанта.

— Да помогна ли… да я унищожим? — каза той и завъртя тежкия си ток върху пода.

— Пст… тихо! — предупреди го лейтенантът, без да промени посоката на светлината. — Аз сам ще се заема с нея. — Ти потърси децата! — побутна го към капандурата той. — Ние съвсем ги забравихме.

Уловена в огнения обръч на прожектора, змията продължаваше да кротува. Ясно се различаваше разчаталеният й език, зигзаговидната линия на плоския й гръб, съставена от зелени шахматни квадратчета.

Дядя Стьопа отмахна като перце един катурнат стол и като запали своя прожектор, тръгна към вътрешната стаица.

Лейтенантът прошепна на Николай:

— Вън на камината има стъкленица. Донеси я!

Пионерът веднага разбра какво е намислил граничарят. Той напипа тумбестото шише под камината и откачи кованите щипци, с които Румянка обръщаше въглените в огнището.

Лейтенантът кимна благодарствено с глава.

Скрит зад него, Николай наблюдаваше как с пестеливи, но спорни движения той напъха змията обратно в стъкленицата.

— Злият дух влезе отново в шишето! — весело каза той и чак сега изтри ручейчето, което се беше спуснало от веждата и гъделичкаше със солената си влага окото му…

Старшината влезе в стаицата, където в тухлената рамка върху стената беше зазидана иконата на светеца, покровител на рибите. Не задържа очи нито на зигзаговидните вълни с шапки от триъгълна пяна, нито на двете послушни риби, легнали в скута на стареца. Макар показалецът на свети Йеротей да сочеше към тавана, дядя Стьопа дори не погледна нагоре, а се спусна към кръглата капандура, която тъмнееше насред стаята.

В подземието тимуровките чакаха нетърпеливо. И когато вече бяха загубили надежда, над главите им се разнесоха тежки стъпки.

Идеше дядя Стьопа — кой друг можеше да бъде? Къщата кънтеше под ботушите на гиганта.

— Ето, тук е входът! — чу се гласът на Николай и двете пленнички трепнаха радостно.

Старшината ритна овехтялото чердже, което се преплете в краката му, и насочил лъчите на ръчния си прожектор, ги откри веднага.

Божанка и Стефка стояха все така вцепенени до стълбата, що се спускаше почти отвесно в подземието, но тежкото бреме на страха се беше смъкнало от плещите им.

Дядя Стьопа се наведе и в светлината на прожектора се появи неговото добродушно, по детски красиво лице.

— Хайде! Излизайте! — кралимарковският му глас забумтя из подземието.