Иван Кръстев
Невидимият остава на брега (17) (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

XIII глава

Румянкини вълнения! За вас знаеха или по-точно смътно се догаждаха само четиримата тимуровци. Би ли се досетил друг, дори и самият капитан Иванов, какви мисли разпъват сърцето на преоблечената пионерка, каква страшна тайна се крие в душата й.

Спуснала ниско щампованата забрадка, за да не се видят неспокойните й очи, Румянка се мъчеше да долови всяка, па била и незначителна думица, отронена от Калчо или жена му. И най-лекото трепване на лицето, и най-сподавеният шепот — нищо не можеше да убегне от трескавото й внимание.

Всяко усърдие се увенчава с награда. Но колко страшна бе наградата за Румянкиното бдение!

Късно след пладне, докато бършеше тухления под пред иконостаса, тя чу гласа на сестра Аница:

— Не заключвай тази вечер вратата — каза жълтооката, без да вдигне глава от вечното си плетиво. — Той може да дойде.

— Кой? — запита машинално Калчо. Седнал до масата, той нареждаше на фишеци монетите, които Дюн-Златоклюн му беше спечелил през деня.

— Как кой! — остави куките сестра Аннца. — Въздушният човек! — промълви с необичайно тих глас тя.

Калчо завъртя неспокойно ръце над масата и едва не събори лъскавите никелови купчинки.

Двете думи развълнуваха не по-малко и Румянка. „Въздушният човек“ — шепнеше тя. Макар че се наведе още по-ниско, момичето не забеляза, че трие все на едно и също място, че тухленият под е лъснат до червено, че парцалът отдавна е изсъхнал.

Притихнала под иконостаса, Румянка мислено благодареше на екливите стени, които препращаха към нея необикновено тихия разговор на двамата:

— А може и да си е заминал.

— Кой? Той ли?

— Той! Въздушният човек!

— Вярваш ли?

— Да!

— Но той още не си е свършил работата.

— Тихо! — допря пръст до устните си Калчо. — Откъде знаеш?

— Щеше да те потърси… Да му помогнеш.

— Ами Змийското рамо?

— Какво Змийското рамо?

— Нали двамата с рибаря, със Змийското рамо, де…

— Не ставай смешен! — повиши глас жълтооката. — И да се боиш, без тебе няма да могат. А освен това Въздушният човек ще се отбие, за да остави възнаграждението.

* * *

Предчувствието, че в скоро време ще настъпят необикновени събития, не остави Румянка през цялата вечер. Колкото повече се смрачаваше, толкова тревогата, що се бе впила в сърцето й, растеше. Тъмен облак бе покрил половината небе и нощта, която друг път се спущаше откъм морето, сега допълзя по сушата. И бризът необичайно промени посоката си: задуха срещу вълните, та морето прииждаше към звънарната, като настръхнала тъмнозелена лавина.

„Въздушният човек!“ — хапеше горещите си устни Румянка и се въртеше върху тънката постеля.

И ето, когато часовникът върху пристанищната кула възвести полунощ и шепотът на Калчовица зад стената заглъхна, отвън в дълбоката тишина, се зачуха… стъпки.

Нечий крак тежко се отпусна върху най-ниското стъпало. Стълбата издайнически изскърца и тутакси замлъкна.

Удавена в гнетящата тишина, притисната от бремето на очакването, Румянка се ослушва някое време, но ушите й не долавяха нищо друго, освен острото чукане на собственото й сърце.

Най-сетне стълбата се обади отново: среднощният гост се бе придвижил на второто стъпало.

Привечер, когато се завръщаше от шатрата на чудесата, капитанската дъщеря се вслушваше в звуците, които се ронеха от вехтата дъсчена стълба. Долните стъпала скрибуцаха глухо и провлечено, но колкото момичето се изкачваше по-нагоре, толкова гласът на стълбата ставаше по-тънък и звънлив — както пееха клавишите на пиано, докосвани един след друг от ръката на музиканта.

Тежките крака на непознатия се спряха на третото стъпало — това пионерката определи безпогрешно, въпреки че сърцето й биеше до задъхване.

Макар и бавно, човекът отвън продължаваше да се изкачва. Стълбата заскрибуца все по-тънко, застена… Румянка трескаво скочи, подви крака по турски и издигна пред себе си тънкото чердже, като че ли то можеше да я запази. Но скоро се отпусна върху постелята, преценила, че едничкото разумно нещо, което може да направи, е да се престори на заспала.

Тайнственият посетител прекрачи последното стъпало и се намери на самия праг. Ръката му, зашарила неспокойно, очевидно търсеше бравата. Като не смееше да гледа към вратата, Румянка впи очи в газеничето, чието пламъче, — бледо и колебливо — пулсираше като светулка.

Ако и да не чу шум, пионерката разбра, че вратата се отвори. Червеното пръстенче, което едва забележимо светлееше около фитила на газеничето, се полюшна и удължи. Нямаше съмнение, че ненадейният лъх на вятъра бе дошъл отвън.

Скоро вратата едва чуто хлопна и пламъчето затрептя равномерно. Столът, привлечен от невидима сила, промени мястото си. Зачу се шум на каучукова дреха и върху стената се изправи дълга сянка, чиито очертания фосфоресцираха с мъртви, оловносинкави искрици. А в пруста не се виждаше никой!

Втренчена в празното пространство, Румянка не смееше да мигне. Взираше се до ослепяване, но погледът й сякаш минаваше през госта с шумолящата дреха и се спираше на синкавото воднисто отражение върху стената. Нетленен ли беше този човек? Ако не се мержелееше сянката му, пионерката би помислила, че сам дяволът е влязъл в звънарната. Часът, от който тя така се плашеше и към който едновременно се стремеше, бе настъпил. Невидимият, когото тимуровците дебнеха от толкова дни, стоеше на лакът разстояние от нея. Мисълта за неговото присъствие я изпълваше с ням ужас. Добре поне, че газеничето още не бе догоряло, та можеше да наблюдава страшния посетител.

Фосфоресциращият силует се застоя неподвижно. Невидимият бе забелязал постелята в ъгъла и може би се чудеше какво да прави.

„Той ме наблюдава“ — Румянка се подаде на опустошителния страх, що бушуваше в гърдите й, но съумя да стисне зъби, за да не извика. Със сетни усилия на волята възстанови равния шум на дишането си и си даде вид на заспала. Бездруго сполучи, защото сянката се откъсна от предишното си място, прекоси пруста, при което прозорчето леко издрънча, и се придвижи към стаята, където нощуваха Калчо и жена му.

Имаше нещо зловещо в отразената фигура на непознатия. Само как тихо, като престъпник, той измина на пръсти малкото разстояние до спалнята, как хищно напипа вратата!

Без да бърза, сянката задиша по-дълбоко върху мъртвата стена — раменете й се повдигаха и спускаха отчетливо. Сетне, свила ръка на юмрук, почука трикратно с кокалчето на големия си пръст, където навярно имаше металически пръстен.

Отвътре не се обади никой. Упоени от първия сън, стопаните на каменната къща не чуха сигнала. Тогава синкавата ръка се протегна втори път, но сега почука по-настойчиво.

Изминаха няколко секунди в мъчително очакване.

Пръв се събуди Калчо, защото зад вратата се зачу шляпането на босите му крака. Като покашлюваше, той навярно запали голямата лампа, тъй като около рамката на разсъхнатата врата се очертаха светли ивици.

Бравата изщрака и мракът, разреждан досега от бледите искрици на газеничето, се удави в поток жълта светлина.

На прага, прегърнал лампата с две ръце, се появи Калчо.

— Спите ли? Така ли се посрещат гости? — обади се с твърд, почти груб бас Невидимия.

— А, вие ли сте? Заповядайте с бога! — долетя отвътре пискливият глас на сестра Аница.

— Добре дошъл. Радостни сме! — заумилква се и Калчо, макар че по лицето му не личеше да се радва много.

Жълтооката затътри пантофите си по тухления под и събори кошницата с билките, окачена на дървената кука.

— Шт, тихо — изшътка Калчо. Издигнал лампата над главата си, той задържа взор върху притихналото момиче, после се прокрадна до пезуля и духна газеничето…

Тъмнина, по-страшна от пъкъл, изпълни стаята. Останала сама, Румянка седна на постелята и се опита да събере разкъсаните си мисли. Ръцете й висяха неподвижно. Прилепени към тялото, те като че ли бяха стегнати с дебело въже. Ако можеше да види лицето си, не би го познала — обикновено розово, сега то бледнееше, останало без капчица кръв.

По гредите затрополяха малки, твърди лапи. Чу се остро цвърчене и две очички светнаха като нажежени топлийки. Мишка. По друго време капитанската щерка би потръпнала от уплаха, но сега с благодарност погледна към зверчето над главата си. Поне сред тези четири каменни стени имаше и друга жива душа!

Като потреперваше, пионерката мислеше за другарите си. Ако отнякъде би надзърнал Гаро — знаменитият барабанчик на онова пътешествие, той щеше да присвие с укор катранените си очи: „Какво? Боиш се, нали? А си дала клетва под развятото дружинно знаме. Нима в тебе още живее заешкият дух, който някога измъчваше и мене?“… А как би постъпил Димчо — зоркият следотърсач, смелият тимуровски командир? Той не би стоял изплашен, свит като котка в ъгъла, когато врагът е само на няколко стъпки от него. Разтърсена от конвулсии, Румянка мигновено скочи и като грабна тънката чергица, прекрачи през ниското прозорче и се озова на верандата. Ето откъде можеше да наблюдава какво става в спалнята. Взе чергицата, та ако случайно сестра Аница я усети, да й каже, че е излязла да спи на хладина. И без това нощта бе толкова душна.

Момичето се наведе, но не разстла прояденото зебло, а като го мачкаше в ръцете си и триеше рамо о външния зид, запълзя към осветения прозорец. Луната, изплувала насред небето, ту се криеше зад редките облаци, ту пак се подаваше, от което неравната й светлина течеше на струйки по верандата — като че ли покрай Румянка пъплеха сребристи гущери.

* * *

Като прекрачваше сребристите ивици, пионерката се добра до прозореца. На няколко пъти променя мястото си, докато най-сетне се притули отдясно, и то гърбом към луната — струваше й се, че така най-трудно могат да я забележат. Притисна колене о грапавия перваз и предпазливо наклони лице надолу, като че ли се канеше да надникне в дълбок кладенец.

В първата минута погледът й, замрежен от страха и измъчен от разсеяната светлина на газеничето, долови само фигурите на Калчо и сестра Аница. Но после той се отправи към дъното на стаята. А там празният стол, чиято облегалка изведнъж беше изчезнала, започна странно да се люлее. Зад него върху стената, преметнало крак върху крак, зловещо се поклащаше фосфоресциращото отражение на Невидимия.

Сгушена под ламаринената козирка на покрива, Румянка не смееше да диша. Тя напрегнато наблюдаваше как долу върху стената, угнетително сива, въпреки шарките на иконата, сянката мърдаше… кривеше се. Ръцете й с дълги, кукести пръсти сякаш търсеха нещо. Но макар да изглеждаше сътворен от въздух, лишен от плът като призраците, Невидимия беше жив човек, под чиято тежест столът изнурено попукваше.

За известно време в стаята настъпи тишина — толкова тягостна, та на Румянка се струваше, че се намира в гробница.

Нито Калчо, нито сестра Аница се осмеляваха да започнат разговора. В присъствието на нощния посетител всеки от тях се държеше по своему. Калчо очевидно се плашеше от голямата сянка, надвиснала над него, защото ту барабанеше върху масата, ту попипваше късата си брадичка, сякаш искаше да се увери дали е на мястото си. Жълтооката пък непрекъснато заничаше към ъгъла, където беше седнал гостът, и с необичайно угодничество показваше иначе оскъдната си усмивка.

Тишината в стаята продължаваше да висне все така злокобна. А в Румянкиното сърце страхът и любопитството се сплитаха на корав възел. Защо Невидимия бе дошъл в тихата нощ? Какво щеше да прави в звънарната? — питаше се предрешената пионерка, вкопчила пръсти о каменната рамка на прозореца. — До разсъмване ли щяха все така да мълчат тримата долу?

Най-после, като се умори да седи неподвижно, сянката се разшава, разположи се по-удобно и започна да става нагла, сякаш се намираше в собствения си дом.

— Донесете вино! — каза със заповеднически глас тя.

Калчо подскочи. Сепна го ненадейният глас, дошъл от ъгъла, но жълтооката сложи властно ръка на рамото му, за да го макара да седне отново, и се отправи към вътрешната стаица. Върна се с кафения поднос, но сега върху него бяха наредени високи винени чаши, сред чийто зеленикав венец тъмнееше разпечатана бутилка. Извади не дотам чиста кърпа и започна да трие чашите.

— Създавам ви главоболие, госпожо — обади се Невидимия и столът му се раздвижи.

— Че защо, нали сте ни гостенин! — отвърна жълтооката. Тя напълни чашите и зачака.

— Е, тогава да се чукнем! За ваше здраве!

Надвесила лице в прозореца, опряла вдървените си колене о каменния перваз, Румянка видя как чашата, която спокойно проблясваше пред стола на госта, се повдигна от мястото си и като омагьосана тръгна към двете си посестрими — чашите на Калчо и сестра Аница. Допря се с леко звънене до едната, сетне до другата и като се издигна нагоре, за миг остана във въздуха. Момичето помисли, че ще падне на земята и ще се раздроби на десетки стъкълца, но тя само леко се наклони. Рубиненочервената течност започна да се излива и да се губи… Пресушена до дъно, чашата се върна по обратния път на масата и застана спокойно, като че никога в нея не бе наливано вино.

Сестра Аница я напълни и дваж, и триж.

Беше страшно да се гледа как, подета като от някаква сатанинска ръка, чашата се излива в празното пространство и съдържанието й бързо изчезва, сякаш се изпарява; но още по-ужасяващо бе да се слуша как виното гълголи в невидимото гърло.

Пред чашката сякаш се мярнаха човешки зъби — едри, бели като слонова кост. Мигновено изчезнаха. Румянка задиша по-бързо и отмахна с трепереща ръка къдрицата, залепнала върху изпотеното й чело.

И брадатият стопанин на барачката, приведен над масата, не беше спокоен. Мокреше час по час устни, но едва ли усещаше вкуса на виното. Отпуснал ниско глава, той рошеше с пръсти и без това несресаната си брадичка. На два пъти се опита да затрака с броениците, но и двата пъти не излезе нищо, тъй като разтрепераният му палец отмяташе по няколко зърна наведнъж.

Забелязала страха на Калчо, сянката оправи качулката върху главата си и се наведе към косматото му ухо — невям искаше да пошушне нещо. Но червенобрадият се дръпна и заедно със стола силно отскочи назад, при което удари лактите си о стената.

— Какво? Ти май се плашиш!… — избоботи, напушен от смях, гласът отсреща. — У дома си е, а все се оглежда. Куче ли има зад гърба му?

Жълтооката шумно преглътна:

— Страхливата зайка челяд отвъжда! — защити мъжа си тя, но същевременно му метна недружелюбен поглед. Като напълни наново чашите, назидателно продължи: — Очите да се плашат, но сърцето да е на място!

Поласкан от страха, що внушаваше с присъствието си, Невидимия самонадеяно се обади от ъгъла:

— Щом като вие, които ме знаете, се плашите, какво остава за другите? Дяволска мъгла ме обгръща и крие от човешкото око. А аз виждам всички. Никой не може ме измами или да се изплъзне из моите ръце.

Гласът на Невидимия беше гърлест, плътен. Думите звучаха ту гъгниво и провлечено, сякаш имаше в устата му вода, ту хрущяха отчетливо и сухо — готови да се счупят между зъбите му. Той говореше правилно, с акцент, който показваше, че грижливо е изучавал български език в задграничните университети или в западните диверсантски школи, но че не е живял продължително между българи…

— Искам да запуша. Имате ли кибрит?

— Почакайте, ей сегичка…

Калчо затършува из чекмеджето на масата, но непослушните му пръсти все не можеха да напипат кибритената кутийка.

Като му омръзна да чака, Невидимия стана от стола и изведнъж в устата му се намери цигара — по-право цигарата се появи ненадейно във въздуха и застана в хоризонтално положение.

Като потрепваше леко, тя тръгна към лампеното шише и постоя над опушената му гърловина. Единият й край припламна и острият дим разпъди комарите, зазвънели като тенекиени стрелички покрай лампата.

Осветени от сиянието на черноморската луна, очите на Румянка изглеждаха като запалени и ако не бяха пристъпите на уплаха, що разтърсваха от време на време тялото й, човек би помислил, че тя се любува на някаква необикновена и красива картина.

Всъщност, ако и да не беше красива, гледката отвъд прозореца можеше да се нарече необикновена.

Цигарата описа дъга, върна се на предишното си място и се разискри като подухната от вятъра. Очевидно гърдите на Невидимия жадно бяха всмукнали от незапаления й край.

Миг след това под тавана се изви рехаво облаче, което гостът започна да разпъжда с ръка, за да не се разбере къде точно се намира — навик, придобит от дневните му разходки из града. Но сега това бе излишна предпазливост.

Димът се разнесе. Остана само червеното пламъче, което затрептя като самотна звездица, спусна се надолу, но не падна, а се задържа на височината на човешко коляно.

— Хубав тютюн ражда вашата страна! — процеди през зъби Невидимия и изпусна нова струйка дим.

Втренчено в празното пространство, момичето се мъчеше да пробие с очи тънката пелена от цигарен дим, като че ли тя скриваше тайнствения посетител. Румянка искаше да го види такъв, какъвто си го представяше: висок до гредите, с хищен, гърбав нос, с лице избръснато до синьо и черни гарванови очи…

Но само безпомощно напрягаше взор като слепец, в чиито мъртви зеници не се отразяват нито цветовете, нито очертанията на околния свят.

Гостът не се виждаше, но сянката, която го следваше като куче по петите, и каучуковото шумолене на дрехата издаваха присъствието му, показваха посоката, в която се движи. Ето той седна отново на стола и плетеното облегало тутакси изчезна, затулено от гърба му.

Над масата се появи хартия, свита на тръбичка.

— Най-сетне се добрах до плана… най-сетне! — избъбли тържествуващо Невидимия.

Хартията затрептя във въздуха и се разгъна, като че беше довеяна от вятъра. Същият вятър ли отстрани кафения поднос и на мястото му разстла нашарения с масленозелени ивици план?

— Успяхте ли? — глухо запита Калчо и прибра броениците в пояса си. И без това приведен, той се прегърби още повече, та едва не опря нос о масата. Наведе се и жълтооката, замърдала одобрително мъхестата си горна устна.

В стаята стана толкова тихо, че можеше да се чуе как комарите се бият около високото шише на газената лампа.

— А това е главната артерия. Подай ми молива!

Преди Калчо да повдигне натежалата си ръка, моливчето, което едва се показваше от горното джобче на сакото му, напусна спокойното си гнездо, прелетя като кафяво насекомо и кацна върху хартията — в началото на широка ивица, що отиваше зигзагообразно към защриховано квадратно поле.

— А ето тук, точно над главната артерия, е пещерата, където копае Змийското рамо — раздвижи се отново моливчето. После то падна върху хартията, загубило изведнъж вълшебната сила да се движи, и Румянка видя върху стената как ръцете на сянката легнаха доволно една над друга.

— Нашата акция „Феникс–17“ е в ход. Разбираш ли? — обърна се Невидимия към Калчо. — От тебе се иска да дойдеш утре вечер при пещерата.

Брадатият стопанин на барачката се повдигна от стола си. Страхлива усмивка пробягна по твърдите му устни.

— Но… никой да не те усети! Даже и този! — сянката се приближи към параклиса на свети Иеротей, откачи от пирона края на завеската и закри светеца. — Тръгни точно в полунощ: в дванадесет нула, нула — делово поясни Невидимия. Гласът му, зазвучал рязко, не търпеше никакви възражения. — Вземи и хляб, защото Змийското рамо не бива да прекъсва работата. Тъкмо ще му помогнеш. Скалата се оказа корава, а и трудно се работи във водата.

Макар че поръчката не му бе по сърце, Калчо кимна в знак на съгласие…

Румянка упорито ловеше звуците, дошли от прозореца. Искаше да запомни всичко, защото устните й, изсушени от огъня на страха и вълненията, беззвучно повтаряха всяка думица дори недомлъвките… Какво бе намислил да прави Невидимия? — трескаво работеше умът й. — Къде се намира пещерата? Какъв е този план? — Тя трябва още утре да извести на тимуровците, та командата да се заеме с разкриваме на загадъчната акция „Феникс–17“.

Изведнъж жълтооката си спомни за неотколешния разговор със сестра Каличка и дръпна от масата пълния си лакът, на който се бе подпряла.

— Не вярвам да сте забравили, но все пак искам да ви напомня — заговори тя, загледана в неопределена посока, тъй като не знаеше къде точно се намира гостът. — Нали обещахте да дойдете още веднъж в параклиса при богомолците?

Въздухът отсреща мълчеше.

Сестра Аница въздъхна недоволно и задърпа пиринченото кръстче, което се тулеше сред дълбоките гънки на месестата й шия.

— Братята и сестрите ще се надяват… Помислете и за нашата работа тук. Вие ще си отидете, а ние ще останем…

Толкова настойчивост имаше в молбата й, че тайнственият посетител престана да се разхожда из стаята.

— Е, няма как! Ще мина.

— Кога? — начаса запита жълтооката.

Отдаден на размисъл, Невидимия замря, като че ли заспа за няколко секунди.

— Вечерта, преди да си тръгна. Ще дойда пътем да ви дам възнаграждението и ще се отбия при милосърдните братя и сестри…

Невидимия бездруго се отдалечи от лампата, защото стената отново заприлича на същински екран. Отражението му, очертано с фосфоресциращи ивици, залюля ръце и прихна, задавено от гръмък смях.

— Хо-хо-хо! Чувате ли? — затресе се сянката и разперила ръце, заприлича на кръст. — Да сляза сред вярващите вместо божия син? Хо-хо-хо! Да стана Христов наместник на земята? Чуваш ли, свети Иеротея? — той притича до иконата, отмахна завеската, която току-що бе пуснал, и смехът му избухна отново.

Румянка не можа да издържи и затули с длани ушите си. Но тъкмо когато мислеше, че дяволският смях се е уталожил, той екна с такава сила, че лампата започна да примигва. Резкият звук, който плющеше като изстрел в тъпанчетата, се замята под тавана, завъртя се в ъглите, сякаш насметен от вихър, и се превърна на протяжно вълчо виене. Ако под прозореца имаше куче, то би залаяло с раздрана от страх душа.

Този смях беше двойно по-зловещ, защото идваше из нищото.

— Хи-хи-хи! — закикоти се по едно време и Калчо. Изкуственият смях дръпна горната му устна и оголи редките му зъби, нашарени с почернели пломби.

Кикотът на госта смути и сестра Аница. Но след малко самообладанието й се върна и тя заклати укорно глава, смятайки смеха за богохулство. Както беше наведена, се прекръсти, но скритом — изглежда, че се страхуваше повече от сянката, която се кривеше пред нея, отколкото от бога, чиито неземни селения се намираха далеч — зад звезди и облаци.

Жълтооката отвори уста да продума, но гостът промени мястото си. Сянката му се свлече на пода и топотът на гумените обувки се зачу пак край стенописа. Сестра Аница се надигна. Какво очакваше тя: въздушният човек да се прекръсти, да поиска прошка за дързостта си и да целуне тенекиените ръце на светеца? Но скоро тя се отпусна разочарована на стола, видяла как сянката минава покрай иконата и протяга ръка към месинговата дръжка на бюфета.

— Заключено е! — каза сестра Аннца и откачи лъскавото синджирче, което блещукаше на пояса й. Но преди да подаде ключето, то изчезна. Стопанката на каменната къща неволно зажумя, усетила гадното допиране на някаква хлъзгава материя — навярно до дланта й се бе докоснала ръкавицата на Невидимия.

Двете стъклени крила на бюфета се отвориха. Тумбестото шише със змията се заклати и повдигна от полицата.

— Е, как се чувствува зеленият дявол? — запита Невидимия. — Или не ви хареса подаръкът, който ви донесох чак от тропическите лесове? — каза той, след като напразно се ослуша за отговор. — Рядък екземпляр! Едно клъвване — и отровата действува по-силно от електрически ток.

Змията, усетила светлината, раздвижи студената си спирала и изправи плоската си глава.

— Пазете зеления дявол! — поръча гостът, като върна стъкленицата в шкафа и пусна ключа в полата на сестра Аница.

— Нека си стои, не ни пречи — отговори жълтооката и се прекръсти.

* * *

Случи се това, от което Румянка най-много се опасяваше. След като се разхожда дълго, като че беше останал сам в стаята, Невидимия седна и столът изпращя под тежестта на тялото му.

— А кой спи вън? — запита ненадейно той.

— Едно сиротинче — каза Калчо, като се окашля в шепата си. — Твар незлобива.

— Нийде никого си няма, злочестото. Прибрахме го да ни слугува — обади се и жена му.

— А защо не проверите? Може да се е събудило.

Румянка изплашена се дръпна от прозореца. Студена пот намокри ризата й. Какво да стори? Да се върне по-скоро в пруста, разбира се. Страхът, който отпърво бе стиснал като с пламнали ръце шията й, се прилепи към нея и обгърна цялото й тяло — от краката до раменете. Стори й се, че червените точици на звездите се люшнаха на една страна, че терасата се понесе на друга.

Дори сънливият, провлечен глас на сестра Аница: „Момичето е уморено. И през ум не му минават нашите работи“ — не можа да успокои Румянка. Тя почти легна на каменната плоча, прегърнала черджето, и трябваше да мине време, докато се окопити.

Луната, приседнала върху покрива, с разширено от учудване лице видя как момичето се спусна през прозорчето, как запълзя като котка из пруста.

Когато най-после се добра до постелята, Румянка се зави презглава и зачака със замряло сърце да минат познатите стъпки. И те не закъсняха.

— Е, хайде, останете със здраве! — зачу се гласът на Невидимия.

— На добър час! Бог с вас! — промълви тихо сестра Аница.

Тя изви глава и продължително се загледа в прозорчето, което блестеше наполовина отворено. Момичето, подало едното си око изпод завивката, трепна като убодено.

— Бъди милостива, богородице, угаси луната! — зашепна жълтооката, издигнала набожно ръце към тавана.

Калчо, застанал по войнишки, проследи с поглед сянката, която прекоси пруста, докосна безшумно вратата и хлътна в дълбоката тъмнина.

Когато песента на вехтата стълба секна и глъхнещите стъпки на двора се изгубиха, сестра Аница подбра мъжа си и притвори вратата на спалнята. Прозина се и като че нищо не се бе случило, се запъти към кревата. Тя скоро заспа, но Калчо, явно развълнуван от срещата, не можеше да стои на едно място: той закрачи из стаята, а броениците затракаха в ръцете му по-припряно и по-шумно от друг път. По всичко се виждаше, че користта и сребролюбието му бяха отстъпили пред страха, че в душата си той проклинаше часа, когато за пръв път се бе срещнал с Невидимия.

Но едно време се зачу сърдитият шепот на жълтооката — тя навярно го хокаше да се прибере в леглото…

Сънят не кацваше и на Румянкините клепки. Момичето се въртеше непрекъснато, лягаше ту на лявото, ту на дясното си рамо и все не можеше да си намери удобно място. Най-сетне отметна черджето и задържа очи на прозорчето: кое ли време беше вече? Скоро ли щеше да се развидели? Часовникът над пристанищната кула се обади с три равномерни удара. Румянка ги преброи, а глухото ехо ги грабна от ушите й и ги понесе далеч над морските вълни.