Иван Кръстев
Невидимият остава на брега (15) (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

XI глава

Звънарната, където Калчо заведе Румянка, тъмнееше като облак недалеч от брега. Струпана от мек, шуплест камък, тя стоеше наведена на едната си страна, сякаш въздушното течение, което идеше от морето, я бе наклонило. Някога под издадената козирка на нейния дебел ламаринен покрив и под каменните корнизи на прозорчетата виеха гнезда птици. Но откак се засели мрачният собственик на барачката, те се разбягаха.

Рядко се мяркаха хора тъдява. Пътят, що се виеше сред засипаната с пясък и набръчкана от дюните пустош, пропадаше изведнъж зад стръмна скала, издадена като гигантски зъб над водата.

Към брега често духаха ветрове и тогава дълбокото каменно приземие на звънарната, чиито шупли се бяха отпушили от влагата, тътнеше зловещо — като че ли някой надуваше огромна празна бъчва, за да плаши закъснелите минувачи.

Такъв бе новият дом на Румянка. Отдалеч прозорчетата проблясваха в тъмните си каменни рамки, а зад полуразрушения зид се заплитаха безкрайните бразди на дюните.

Пред къщата се виждаше невисока кула, стъпила на четири каменни подпори. Тесният отвор на камбанарията й бе препречен с кръгла желязна греда. Там висеше тежка поръждавяла камбана, грубо изкована от желязо, вече проядено от соления вятър. Езикът й, откъснат от морската буря, лежеше в пясъка под нея и тя мълчеше — занемяла, безпомощно разкрила празната си уста.

Някога, когато на този бряг не е имало нито фарове, нито пеещи шамандури, които в бурни дни да издават предупредителни гърлени звуци, корабите са се ориентирали по екливия глас на крайбрежната камбана. Заран тя изпращала на път рибарите, а вечер ги прибирала. В мъгливо време напевният глас примамвал към родния пясък натежалите от сафрид и кефал шхуни. Невидимите нишки, изплетени от звук и ехо, дърпали рибарите към малкия залив, където с очи, зачервени от мъглата и вятъра, ги чакали жените и децата им.

— Ео-о-о! — носели се по вълните гласовете на рибарите.

— Дан-дин-дон! — отвръщала камбанарията и по брега пламвали десетки огньове…

Отдавна, още преди Румянка да се роди, каменната къща бе запустяла. Старият звънар се бе удавил в морето, а челядта му се разпиля по света. Дълго след изчезването на звънаря се носеха слухове, че излизал в бурно време из морето и започвал да бие камбаната, за да предупреди заблудените рибари. Понякога наистина се чуваха провлечени удари, които караха лековерните и децата да треперят от страх, но тъмноликите силни мъже — татуираните владетели на морето, които не вярваха ни в дявола, ни в бога, знаеха, че западният бриз се блъска в широката уста на камбаната.

В една августовска заран рибарите от близкия талян забелязаха, че из комина на звънарната се проточват бели нишки дим. По-късно научиха, че в старата каменна къща се е заселил Калчо, брадатият притежател на малката панаирна барачка. Той бе наел къщата от един далечен родственик на удавения звънар.

* * *

Румянка и Калчо прекосиха двора и се приближиха към дебелата дървена врата, кръстосана от две железни шини заковани диагонално като пръчките на детско хвърчило.

Мандалото изгърмя. На прага се появи тромава жена с жълти котешки очи и подпухнало лице. Кафяв мъх покриваше горната й месеста устна. Тя бе загърната в някакъв тъмен халат, на чийто колан се полюляваше като гущер дебел синджир с ключове.

Като видя момичето, жената потропа озадачено с дървения бастун, на който се подпираше.

— Доведох Пепеляшка — побърза да обясни Калчо.

— Виждам.

— Нали си говорихме… да ти помага.

— Добре си сторил — одобри жълтооката.

Въпреки пълнотата си тя говореше с висок, писклив глас — навик, останал от младите й години, когато търгуваше на кея. Там Калчо я беше намерил. Изправена до неголяма шарена количка, тя продаваше сладолед в неизменните розови фунийки, стремейки се да надвика не само глъчката на изпращачите, но и шума на вълните…

— Влез де! — обърна се жената към Румянка и прагът под краката й жаловно изскърца. — И ме наричай сестра Аница.

Минаха по тъмен коридор, наподобяващ преддверието на тюрма, където звукът от стъпките им умираше без ехо, разтапяйки се в мъртвата тишина. Стара дървена стълба ги отведе до стаята, в която живееха брадатият фокусник и жена му.

— Калчо ми разказа за тебе. Надявам се, че ще ме слушаш — обърна се сестра Аница към Румянка, която едва-едва пристъпяше.

— Не се безпокойте… ще видите… — унило продума Румянка.

— В нашия дом се влиза след очистителна молитва — каза жълтооката, като се подпираше о стената.

Тя силно стисна в пълната си длан ръката на момичето и го поведе към западната стена на стаята, дето висеше икона с дълголик светец, чието име Румянка не знаеше. Сложил ръка на бедрото си, постникът безсмислено гледаше с пустите си очи към момичето, а в металическото му евангелие се отразяваше игривото езиче на кандилото.

Сестра Аница се спря и замърда устни.

Ръждиви ленти ограждаха сухото лице на постника, над чиято глава вместо нимба бе кацнал размазан облак.

Момичето дълго стоя безмълвно срещу мътнозелената икона с неподвижния облак.

— Свети Йоретея — шепнеше сестра Аница, — целувам пръстта под нозете ти. Прости на мене, грешната!

Тя се наведе и притисна пълното си лице към нашарената тенекия.

„На кого прилича? — питаше се Румянка и поглеждаше крадешком жената с кафявия мъх над горната устна. — На леличка, разбира се! При все че те са така различни по външен вид, душите им си подхождат като две капки морска вода.“ Румянка чувствуваше, че се задушава и ако не беше огромната сила на тимуровската клетва, ако не беше златната светлина на пионерската дума, изпълнила от край до край сърцето й, тя би побягнала; не би могла да издържи в тази атмосфера на лъжи и притворство, където едно целуване на иконата можеше да опрости и най-тежките грехове.

Сестра Аница затътри към вратата болните си нозе, обути в дебели плъстени пантофи, и Румянка остана сама. Чак сега тя разгледа стаята. Въпреки че двете горни прозорчета, заслонени с железни пръчки, бяха отворени, наоколо се носеше остър мирис на сушени диви треви и мляно кафе. Румянка вдигна очи и видя, че по буковите, грубо одялани и намазани със смола греди висят китки от лайкучка и мента, стръкове от дрян, куче грозде и някакви други, непознати билки. В големия кожен мях, увиснал на дървена кука до вратата, навярно се съхраняваше кафето…

И в съседната стая — по-малка и по-тъмна, в която не живееше никой, имаше икона. Полузакрита от проядена кадифена завеска, в червената си тухлена рамка, зазидана направо в стената, тя по-скоро наподобяваше на църковен иконостас. Искрици от кандилцето — изпилено краве рогче, пълно с масло и прилично на малко катраниче — пробягваха и се губеха като светулки покрай светеца, нарисуван в целия си ръст. От зигзаговидните вълни, изострени в горния си край като триъгълници, и от малката моряшка лента, закачена върху перденцето, Румянка се досети, че иконата е останала от времето на стария звънар. Светецът с вдигнат към тавана показалец навярно ще е бил покровителят на рибарите, защото две големи риби, отворили уста, стояха чинно при краката му. Многобройните кръстчета — дървени, металически, стъклени, наредени на ниската лавица под иконостаса, бяха донесени от вторите стопани. Там се виждаше още продълговато венче, изплетено от тънки върбови клонки; тяхното листе бе изпадало и само една панделка покриваше скучната им голота.

Насред стаята имаше кръгъл капандур и първото нещо, което Румянка си помисли, когато той изскърца под краката й, бе, че някой ден трябва да се спусне през него. Той навярно водеше към избата.

Върху долната полица при сухото върбово венче светлееше прибор за кафе — една жълта тепсийка, облегната на стената, и няколко чашки, украсени с рисунки от светото писание.

— Божигробски! — каза сестра Аница, която се бе върнала незабелязано. — А сега, Пепеляшке, ела да ти покажа къде ще нощуваш.

* * *

Лунната светлина се проточи над вълните и сякаш изтече в морето. Навън притъмня още повече.

Румянка притвори вратата, която не се заключваше, и свали забрадката от главата си. Като си пое дъх, колебливо се запъти към черджето под дървената стълба, където щеше да нощува.

Газеничето попукваше и хвърляше треперлива светлина. Сенките растяха, чупеха се, слизаха на пода.

Като не можеше да понася неравномерната светлина, момичето стана и пристъпи към прозореца, през който се виждаше квадратче небе — като синя лехица, където бяха посеяни няколко звезди. Приближи се и при вида на небето, което порасна, се окуражи. Натисна предпазливо прозорчето и усети ведрината на морската вечер.

За свое голямо учудване, Румянка забеляза, че отвъд прозорчето се намира продълговата веранда. Откритието я зарадва. Тя се ослуша, тури крак на перваза и след миг се озова на тясната напукана плоча. С радостна изненада установи, че единият й край минава покрай спалнята. Значи… отвън можеше да се наблюдава.

Румянка постоя още малко на верандата. Пред нея се разстилаше вечерта, в която се губеха неясните очертания на укротеното море, прилични вълните на някакъв вкаменен древен океан.

Върна се и отпусна умореното си тяло върху тънката постеля. Мълчаливо притисна буза о хладната възглавница. Въздухът в стаята бе душен и сух, от ъглите идеше все същият лъх на мухъл и спарени билки. Обзета от тревога, Румянка лежеше с ръце под главата и напрягаше очи към тъмното петно на вратата — няма ли да скрибуцне панта, да пошавне сянка, да се провлачи крак? Като се сепваше ту от лекия брътвеж на сестра Аница отвъд стената, ту от глухото почукване на Калчовите броеници, тя се питаше: „Тук ли е Невидимия? Къде се е затаил сега? Или прикрит от нощта, бе излязъл по своите пъклени работи?“

Румянка бе решила да дебне. Раздирана от най-противоречиви чувства — че може да заспи и да не усети стъпките на Невидимия, че без друго ще се изплаши, ако зърне сянката му, че другарите се надяват единствено на нея, — тя не смееше да притвори ресници. Лежеше и непрекъснато се вслушваше в нощните шумове. Стълбата беше дървена и ако някой се опиташе да се изкачи, стъпалата щяха да заскърцат предупредително. Освен това перилото беше гнило и едва се държеше. Очевидно през нощта в звънарната можеше да влезе само човек, който бе идвал неведнъж… А това противно, монотонно тракане на Калчовите броеници! Докога той ще отмята с пръст зърно след зърно; докога железните топчета глухо ще позвъняват? Унесеше ли се в сън, на Румянка се струваше, че големи дъждовни капки бият по покрива или че някой закъснял пътник чука с железен палец по прозореца, или че Варю-Варадин — таласъмът от детските й приказки, с войнишка шапка и твърди кози крака се разхожда по тавана.

* * *

На другия ден, още преди да се мръкне, Калчо спусна брезентовия покрив на барачката, извади парите от зелената кутия и поръча на Румянка да се прибере в звънарната.

На ъгъла зад бъчварницата капитанската дъщеря едва не се сблъска с тимуровския командир. Виждаше се, че той чака отдавна, защото щом я зърна, потъпка на едно място, за да раздвижи изтръпналите си пети, и колкото се може по-незабележимо й направи знак да го последва.

— Къде ме водиш? — запита Румянка, когато по едно време разстоянието между двамата се намали.

— В клуба — отвърна, без да се обръща, Димчо.

Така, един зад друг, те преминаха по няколко улици и се спряха пред невисока портичка, скована от вретеновидни летви. Димчо уверено натисна бравата и прекрачила каменното стъпало, Румянка се намери в незастроен двор. Наоколо растеше висока пача трева, нашарена с безредно засадени цветя.

„Клубът“, за който Димчо бе съобщил по такъв тайнствен начин, се оказа ниска, запустяла барачка, с врата, увиснала на една панта, и с прозоречна рамка без стъкло. В нея имаше само една трикрака маса, около която, събрали глави, тимуровците нещо рисуваха. Щом чуха гласа на дружката си, те наскачаха и след миг Румянка се намери в прегръдките им. Отстрани, облякъл Димчовата моряшка фланелка, се усмихваше Сеня. Преодолял стеснителността си, той стана от стола и както сториха другите, силно раздруса Румянкината десница.

— Какво правите? — запита Румянка.

Пълните с дружелюбни огънчета очи на тимуровците не слизаха от нейното порозовяло лице.

— Рисуваме — отвърна Божанка и посочи гланцирания лист, разстлан като покривка върху масата. Пред нея се виждаха няколко нащърбени порцеланови панички, изцапани с боя.

— Изпълняваме тимуровски поръчения — обади се и Стефка, която вместо четка стискаше в ръка чамова дъсчица, издялана в долния край като лопатка. Тя натопи дъсчицата в една от паничките и се наведе над леко скърцащата трикрака маса.

Гостенката все още нищо не разбираше. Тя гледаше учудено рибарския кораб, начертан в горната половина на листа. Схванала недоумението й, Божанка поясни:

— Рисуваме нов афиш на рибарската кооперация. В стария има много грешки. — Зеленооката пионерка се наведе и вдигна от пода измачкан блоков лист, чиито букви, написани с воднисто мастило, се кривяха в края на редовете. — Тук пише „вИчеринка“, а също — „свири оркестАр“.

— Да им се неначудиш, изпуснали цяла буква! — посочи с пръст Сеня и се усмихна стеснително. На кого подражаваше той? Навярно на Стефка, защото говореше с присвити очи.

И наистина Стефка, която вземаше най-живо участие в рисуването — това личеше както по нашарените й с боя пръсти, така и по черната капка, кацнала като муха на лявата й буза, — присви вежди, при което тесните ъгълчета на очите й се изостриха още повече.

— Виж, сега е вече друго! Хем има и рисунка — събра на фунийка устни тя и цъкна доволно с език.

В двете лъскави колелца на очилата й се отрази корабът от афиша — с жълта котва, прилепнала като паяк о борда, с висока кабинка за наблюдение, чийто плосък покрив се губеше сред нежните очертания на две морави облачета.

В долния край на картона Стефка забоде малка бележка: „Не се учудвайте! Новия афиш нарисува тимуровската команда «Червените възли».“

— Тичай да го закачиш! — подаде на Сеня афиша тя. — Нали знаеш къде — на същото място, върху стобора на Градската градина. Но внимавай, никой не бива да те забележи.

Червенокосото момче, което явно бе спечелило доверието на командата, пое с готовност афиша и като въздъхна като човек, претрупан с работа, побърза да изхвърчи на двора.

— Е, Пелеляшке, докладвай! — обърна се следотърсачът към Румянка. — Как живееш в звънарната? Забеляза ли нещо подозрително?

Капитанската дъщеря се постегна, доколкото можеше. Оправи набързо якичката си и подръпна краищата на избелялата забрадка — все пак, макар и предрешена, тя се явяваше на доклад пред своя командир. Разказа от игла до конец всичко, което беше чула и видяла в звънарната. Разбира се, премълча за тайнствения капандур. Не че не искаше да се довери на другарите си — за това дори не й минаваше през ума, а чисто и просто, защото засега нямаше какво да им каже.

Облакътени на масата, тимуровците слушаха внимателно.

— Какви хора са Калчо и сестра Аница? — запита се на глас Румянка.

Димчо не дочака отговора й.

— Врагове… лицемерни набожници — изпревари я той. — Едва ли Невидимия би могъл да намери друго, по-подходящо свърталище. Трябва да вярваме, че този път командата е попаднала на сигурни следи. Поздравявам Румянка за смелостта и находчивостта й!

Червени петна обагриха бузите на предрешената пионерка. Тя за миг повдигна очи, за да погледне небето, както обичаше да прави, когато биваше щастлива, но вместо синкавото небесно огледало погледът й бе спрян от дъсчения покрив, през чиито пролуки все пак се съзираха небесни ивици.

Макар и назъбени, тези длъгнести късчета небе й се видяха безкрайно хубави и ослепително сини.

Привечер Божанка и Стефка изпроводиха дружката си далече извън града. По шумните улици те вървяха настрана от нея, но полека-лека, осланяйки се на тъмнината, която ги обгръщаше все по-плътно, те я уловиха под ръка и я придружиха чак до опожарения бряст, чиито изсъхнали клони висяха като черни, немощни ръце.