Дните идваха и отминаваха бавно — като приливи и отливи: душни, изпълнени със слънце и плясък на море, досущ прилични едни на други. Очите започваха да се насищат на безкрайната морска синина, ушите — на еднообразния говор на морето. Но леността, обзела града и плажа, не беше по сърце на софиянчетата — те, чиито ръце през учебната година майсторяха модели на кораби с атомно гориво, малки ракети с бордови уреди и обезателно с кабинка за първия междупланетен пътешественик „Лайка“; те, които като пчели събираха експонати за миналото на родния край или тръгваха да пътешествуват подир червената маршрутна линия.

Безделието ги изморяваше. Наистина пионерите не забравяха тимуровските си задължения и едва ли минаваше ден Стефка да не откъсне листче от бележника си и да напише инициалите на командата. Но сърцата им се пълнеха с неутолима жажда, подклаждана от могъщото дихание на морето; от белоснежните бордове на корабите, които идеха за ден-два и отминаваха незнайно къде; от непрестанния чужд говор, който пълнеше улиците и ромонеше от корабните палуби… А тук, на, брега, беше все едно и също.

Колкото и да се струваше чудно, скуката лека-полека завладяваше децата. Николай се научи да си прави колиба — забиваше в пясъка няколко подострени колчета и мяташе бабината хавлия. „Жега!“ — пухтеше той и прекарваше по цял ден на сянка. Понякога изпълзяваше и като плюнчеше дебелите си пръсти, разперваше палец и показалец до крайност — сякаш искаше да съедини двата полюса на електрическа машина. Но никой не му отвръщаше. Игрите, включително и „Предай се!“, бяха додеели на софиянчетата.

Стефкината сбирка вече имаше множество експонати: матовата с варовити брадавички мида, наречена „пектен“; „солен“ — мида с бисерна повърхност; миди-сърца… В прозрачни буркани, пълни с морска вода, Стефка бе прибрала какви ли не морски растения: „кафява водорасла“, прилична на брада, с малки мехурчета, които държаха стеблото й изправено; „червена“ — силно лъхаща на йод; „илта лакта“ — морска салата. Привлечен от името й, Николай веднъж подъвка широките нарязани листа и ги изплю с най-презрителна гримаса — тази салата беше по-горчива от пластилин.

Стефкиното сакче все по-рядко се мяркаше сред вълните. А радостното любопитство, с което Божанка разглеждаше брега и морето, като че ли намаля. Отначало Димчо се сърдеше, когато чуеше някой да казва, че му е скучно. Но постепенно това чувство, обзело другарите му, взе да застрашава и него…

Току зад фара, що се издигаше като някоя кула пред самия хоризонт, се мярна платноходка. Макар да беше речи го сред морето, изложена на всички ветрове, тя почти не се движеше. Отпуснала крила като пеперуда, и нея сякаш я мързеше да се помръдне.

— Бууу! — обади се иззад завоя параход. Колкото и да заничаше, Божанка не можеше да го види. По едно време се подаде коминът му и описа димна спирала, която се задържа в неподвижния въздух.

— Ех, кога ли ще тръгнем и ние по света! — въздъхна Божанка. — Дотегна ми да гледам все тая вишнева шамандура. Само по-скоро да поправим „Синята скала“.

Николай отвори едното си око.

— Доникъде няма да стигнем със старото корито — бавно каза той.

— Че ти да не искаш да пътуваш с презокеански параход на три етажа — стрелна го с очи Стефка.

— Защо не? — изправи се неочаквано на колене Божанка. — С презокеански кораб! Какво по-хубаво от това? — плесна с ръце тя. — Край тебе фучат морски ветрове, люлеят се водни планини. А ти, откривател, държиш кормилото и търсиш път към нови земи, където човешки крак не е стъпил.

И за да покаже как ще държи кормилото, тя събра двете си ръце на обръч и тръгна в кръг около чадъра.

— Само че няма какво повече да откриваш — обади се лениво Стефка. — И най-далечните острови са пребродени и изучени…

Към пладне наставаше такава жега, та дори и чайките се укротяваха и се отпущаха морно върху вълните. Горещият вятър издухваше хладината изпод брезентовите навеси и макар летовниците да бяха на сянка, устните им съхнеха от зноя.

Дори чадърите отпущаха зелените си платна. Назъбените им краища увисваха и те заприличваха на огромни тропически листа, попарени от жегата.

В такива часове най-добре е да нагазиш дълбоко в морето и да се отпуснеш по гръб на вълните далеч от пустинния лъх на пясъка. Но от няколко дни имаше мъртво вълнение и тимуровците не смееха да се отдалечават от брега. На плажа биваше все така душно и прижурно, летовниците все така се разхождаха или лежаха на пясъка. Както и в прежните дни, черноморското небе, което в облачни зарани изглеждаше далечно и нежно, сега висеше над главите огнено и пърлеше накъдрените върхове на редките храсти, сушеше изхвърлените водорасли. Някъде, на стотици мили, се бе разразила буря, чието ехо достигаше до нашите брегове. С денонощия пътуваха разтласканите вълни и постепенно нарастваха. И колкото по-далеч стоеше епицентърът на морското вълнение, толкова по-голяма биваше дяволската му сила.

Мъртво вълнение! Макар и спокойно наглед, морето бе станало коварно. Надянало бе маска, с която искаше да прикрие смъртните примки, що се таяха в дълбините му.

Тимуровците гледаха от брега как се надига и спуща широката гръд на водата. Вълните се гонеха както и друг път, но върховете им не се белееха. В дни на мъртво вълнение морето не се пенеше.

Без сребърните избухвания на пяната вълните придобиваха отровно-зелен цвят, а отвлечените водорасли, които плаваха като снопчета мъртва трева, ги правеха да изглеждат почти зловещи.

С раирани хавлии и дълбоки гумени шапки спасителите спираха на брега и докато опъваха преградното въже, което очертаваше ръба на плитчините, разказваха невероятни истории за удавници. Пръсна се слух, че някой си чех и кучето му лежат в несвяст на стария плаж. Повлечени от водата, те дълго се бъхтели и викали, додето най-сетне дошъл патрулиращият катер и ги измъкнал…

Лишени от възможност да навлизат и се къпят навътре в морето, тимуровците скучаеха. На Димчо и Божанка омръзваше да лежат и те тръгваха да се разходят по брега и да погледат корабите на хоризонта. Стефка оставаше да разлиства някоя книга, обърната гърбом към Николай, който рядко подаваше глава из малката колиба, направена от бабината му хавлия…

Кой можеше да предположи, че животът на командата неочаквано ще се промени. Че ще се случи нещо, което ще порази тимуровците, ще разтърси душите им, ще изуми очите им. Че от скуката, коя го ги бе оплела в ленивите си мрежи, няма да остане нито помен.

Допуснал ли бе някой, че днешният ден, забележителен досега само с пустинния задух и противното си мъртво вълнение, ще бъде началото на невероятни приключения, на премеждия, граничещи с вълшебството и ужаса, за които не смееш без страх да помислиш.

Всъщност всичко започваше от тайнствените човешки стъпки, които се появиха в долния край на плажа там, където се печеха софиянчетата. Стъпките се отпечатваха една след друга, виеха се край брега, а човек не се виждаше. Придружаваше ги само лека, едва забележима сянка, прилична по-скоро на разводнено тъмно петно. А когато имаше облаци — сянката не се виждаше.

Какви бяха тези стъпки, дошли сякаш от фантастичните страници на книгите, разказващи за кораба-призрак, за конника без глава, за отсечената ръка на араба-пират Рагун, стиснала върви с кървави махмудии?

Николай забеляза пръв стъпките.

Той подаде глава, за да види докъде се е извъртяла сянката на колибата, и така си остана. Очите му се окръглиха от учудване и уплаха. Твърдата му, ниско остригана коса се изправи. Момчето почувствува дори как тя надигна кърпата, с която го беше пребрадила баба му.

Наоколо нямаше жива душа, а върху пясъка се нижеха стъпки. Въпреки горещината по гърба на момчето полазиха студени мравки. То се измъкна заднешком от колибата и пропълзя до чадъра, където лежеше Стефка. Проломоти нещо, което само̀ не можа да си разбере.

Стефка го погледна учудено.

— Какво те изплаши, да не си видял змия? — затвори книгата тя.

— Не! — хлъцна Николай.

— А какво?

— Друго…

— Тогава — скорпион?

— Не — помръднаха побелелите устни.

„Нищо не разбирам“ — говореха Стефкините очи зад дебелите стъкла.

— Видях стъпки — със заекване каза Николай.

— Стъпки ли, какви?

— На човек…

— Ха, ха! — разсмя се Стефка. Искаше да каже: „Намерил си на какво да се учудваш! Да не си слънчасал та освен стъпки по брега какво друго ще срещнеш?“

Но Николай я стисна силно за ръката и я накара да замълчи.

Стъпките се раздвижиха отново.

Този път ги видя и Стефка. Втренчена към „ничията земя“, не смееше да се помръдне — също че се беше вкаменила. Объркана, учудена, тя — природолюбителката, председателят на дружинния кръжок „Млад натуралист“, която любознателно изучаваше природните закони и не вярваше в никакви магии и чудеса, стоеше безмълвно пред това ужасяващо чудо.

Тайнствените стъпки спряха за миг и като се раздвижиха зловещо, тръгнаха по пясъка като живи. Свърнаха към обърнатата насмолена лодка. Вълните ги пометоха и отдалечиха…

Като видяха, че Николай и Стефка седят един до друг пребледнели и настръхнали, без да си говорят, следотърсачът и Божанка се приближиха любопитно до чадъра.

— Какво, скарахте ли се? Скоро ще ви мине — усмихна се Божанка.

— Пст! — предупреди я да мълчи Стефка, като сложи показалец перпендикулярно на устните си.

Димчо шеговито начерта тимуровски знак на пясъка:

?

„Какво има?“ — питаше безгрижно знакът.

Стефка допря горещите си устни до ухото на следотърсача.

— Димчо — каза със задъхване тя, — искам да ти поверя нещо, но преди това се закълни, че няма да ми се смееш.

— Честна дума — вдигна длан тимуровецът. — Но доколкото разбирам от побледнялото ти лице, това, което ще ми кажеш, не ще е никак смешно.

— По-скоро страшно! — отвърна Стефка и го погледна така, сякаш го вижда за пръв път. По челото й бяха изросили ситни капчици пот.

Димчо започна да става нетърпелив. И Божанка наостри слух.

— Е, какво? — запита тихо следотърсачът.

— Видях стъпки… тайнствени.

— Как тайнствени?

— Появяват се и вървят по пясъка, а човек не се вижда — заговори с разтреперан шепот Стефка.

— Стъпки без човек ли? Да не ти се е привидяло?

— Питай Николай.

Нямаше нужда да питат Николай. Кръглоликото момче седеше на пясъка изплашено, с облещени очи.

Младата натуралистка беше не на шега разтревожена. Димчо и Божанка не можеха да не й вярват. Освен това недалеч от лодката се виждаха отпечатъци на стъпки.

— Сбогом, скука! — опита се да се пошегува Божанка, но усмивката едва раздвижи крайчеца на посинелите й устни. Шапката се бе отвързала и килнала на врата и тя дълго се мъчи да заплете двете шнурчета.

Димчо се изправи. Това необикновено появяване на загадъчните стъпки му направи странно впечатление. Неочаквано за себе си той започна да се страхува. Но въпреки това не се издаде. Лицето му остана така спокойно, както беше и преди.

— Къде ще вървиш? — запита Божанка, като дишаше дълбоко и често.

— След стъпките. Боиш ли се?

— А ти?

Димчо не отвърна, само побутна онова място до сърцето си, където обикновено висеше червената му връзка.

После се наведе към земята, като даде вид, че търси водорасли и мидени черупки. Той дори подхвърли една раковина на Стефка и тя, разбрала играта, му извика:

— От този вид имам вече в сбирката. Търсѝ кръгла мида, със сини черупки, без шарки.

Децата се окопитиха. Николай, който допреди миг не искаше да чуе за никакви сбирки и хербарии, сега яростно се нахвърляше върху всяка попаднала му черупка и като я завираше пред очилата на Стефка, казваше: „Определи вида й!“ Гласът му трепереше и го издаваше.

Така педя по педя децата се приближиха до мястото, където се бяха появили необикновените следи. Димчо се спря и като даваше вид, че завързва панделката на обувката си, внимателно се наведе. Попипа пясъчната вдлъбнатина, полуразмита от водата, що бе започнала да извира от дъното й. Въпреки усилията си не можа да остане равнодушен — стори му се, че пръстите му се докосват до хладна змийска кожа. Потръпна, но навреме се овладя. Той вече бе стоял лице срещу лице с истински враг. Не изгуби самообладание тогава, не се побоя да тръгне подир страшния нарушител на границата — Белязания. Гмурна се дори в придошлата река, за да спаси картечницата на Лопушанската дружина, която наглият чужденец бе отвлякъл. Но сега? Каква тайна бе заровена в тясната ивица на „ничията земя“? Чии бяха длъгнестите вдлъбнатини, нашарили края на големия плаж?

Следотърсачът се огледа и кимна на Стефка. Пионерката остави раковината, чийто връх навярно бе пречупен от крака на някой невнимателен летовник, и спря очи върху обгорялото лице на Димчо:

— Кажи!

— Подай ми лупата!

Като приглуши страха, що пълнеше сърцето й, Стефка бавно натисна пиринчения език на заключалката.

Както беше на колене, следотърсачът приближи лупата до отпечатъка. Нямаше съмнение: токът беше гумен. Под изпъкналото стъкло се очертаха назъбени шарки. Те излизаха радиално от задния край на петата и минаваха през правилен каучуков триъгълник, който, както изглежда, служеше за щемпел на фабриката.

Все така шепнешком Димчо накара Николай да стъпи върху пясъка, за да сравни следите. Отпървом кръглоликото момче не разбра какво искат от него. Скоро Стефкиното сакче прошумя зад гърба му:

— Николай, оглуша ли? Че изправи се, де!

Изплашеното момче се дърпа миг-два, но отпусна напуканото си ходило. Стъпката му се очерта — малка, плитка. А другата до нея говореше, че непознатият стопанин, под чиято обувка се бе родила, е тежък едър — едва ли не гигант.

Направил това важно заключение, следотърсачът се зае да определи накъде отиват остроносите следи. Допусна, че ще трябва дълго да разузнава, да дебне и се взира. Но за негово най-голямо огорчение стъпките направиха няколко извивки към брега и се изгубиха. На пътя им се бе изпречило тясно песъчливо леговище, по което в дъждовно време водата от плажа се сцеждаше към морето. Тук пясъкът се бе втвърдил и превърнал на каменлива настилка, по чиято повърхност не можеха да се отпечатат никакви следи.

Обграден от тимуровците, Димчо се спря нерешително сред сухото корито. А сега накъде? — изпълзя и разполови челото му широка бръчка. Накъде? — личеше все същият въпрос в немите погледи на останалите пионери. Няколко чайки се завъртяха над падината. Димчо махна с ръка да ги прогони — техният безсмислен крясък, ако и да приличаше на човешки брътвеж, не можеше да му помогне.

Вляво се виждаше ниско храстче, а край него — едва набола тревица. Тимуровецът започна внимателно да се вглежда — няма ли да открие счупено клонче или поне стъпкано стръкче. Нищо! В морето ли бяха потънали стъпките? Най-сетне, като се полута, момчето установи посоката: една раковина, разтрошена на десетки огледални парченца, му показа, че стопанинът на тайнствените следи бе излязъл на пътечката, която води към асфалтеното шосе.

Димчо се замисли: какъв беше този турист с тежки обуща? Под шапка-невидимка ли се криеше? Какво диреше на плажа, където летовниците идваха боси или обути в леки сандали? И как само бе крачил — спокойно, сякаш бе слязъл на необитаем остров! Бездруго е смятал, че не го грози опасност.

Тревожните въпроси се блъскаха един след друг в Димчовото сърце. Момчето се запитваше и не можеше да намери разгадка. Ключът на тайната засега не беше в ръцете му.

Командирът на тимуровците тръгна към зеления чадър и събра устни:

— Тлин-тлин! Тип-тип-пиу! — понесе се гласът на невидим скворец. Сигналът казваше на софиянчетата: „Важно съобщение, елате насам!“

След миг децата се събраха под чадъра.

Димчо се наведе и показалецът му, потъмнял от къпините, които растяха в близките лозя, начерта на пясъка тимуровски знак: рибарска лодка със стрела на борда. Появи се и цифрата 9. Показалецът спря под рисунката и като се забави, написа две букви „ТК“ — толкова ситни, сякаш бе стъпила чайка в пясъка.

Стефка попипа очилата си.

— Сбор при „Синята стрела“ — полугласно разчете знака тя — в 9 часа.

— Утре… При старата лодка — шепнешком каза Димчо. — И никому нито дума за това, което сте видели с Николай.

Стефка постави пръст на устните си — искаше да каже: ще пазим тимуровската тайна!

Морето, за което децата бяха забравили, отново забуча. Вълните люлееха върху сивите си гребени снопчета отвлечени водорасли и мътно проблясваха.

Мъртвото вълнение продължаваше.

* * *

Светлината на залеза избледня.

Часовникът на пристанищната гара отброи осем еднакви удара и проблесна с металическата шапка на купола си, сякаш се прощаваше с деня. Вечерта настъпи бавно, както се случва в места, разположени близо до морското равнище. Бризът, променил посоката си, подухна откъм града и донесе далечна музика — навярно маджарските цигулари бяха започнали да свирят в морското казино…

Димчо не чуваше нищо. Погълнат от водовъртежа на съмненията си, той седеше мълчаливо на плажа. Очите му бяха устремени навътре в морето, където се появяваха първите корабни светлинки, но мислите му бродеха по брега, чийто пясък бе започнал да изстива.

Смрачи се съвсем. Откъм долния край на залива се зададоха силуетите на патрулния обход. Пред тях като гаснещо петно се мяркаше едро граничарско куче. То се подръпна (Димчо чу как ремъкът изскърца), но здравите ръце на войниците го задържаха. Не му оставаше друго, освен да бафне по посока на закъснелия летовник.

Тимуровецът се изправи. За миг го обзе желание: да сподели тревогата си с граничарите. „Стъпки ли? Какви стъпки? — навярно щяха да запитат момчетата и току-виж повдигнали недоверчиво рамене. — Как така могат да се появят стъпки, без да е минал някой?“

Наистина какво повече можеше да им каже? Димчо изви гръб и бавно закрачи към града. Светлината на фара го настигаше и в равномерните промеждутъци на бляскавиците сянката на момчето изникваше върху околните стобори. Димчо я гледаше как чезне и се появява и си мислеше за тайнствения посетител на плажа: каквото и да го правеше невидим, той не можеше да бъде безплътен. Но Николай и Стефка, изплашени, не бяха забелязали сянката му…

Глухата пристанищна уличка неусетно се превърна в шумен крайбрежен булевард. Потоци от електричество потекоха по асфалта. По фасадите и покривите неонът пишеше с разноцветни светлини цели изречения. Весело разговаряха флотски офицери с бели фуражки, матроси, чиито татуирани плещи бяха скрити под блузи с широки сини яки.

Лятното кино, където децата обичаха да се спират и да се любуват на снимките, обградени с венец от малки електрически крушки, тази вечер не привлече вниманието на Димчо. Но той се спря за минутка пред Дома за почиващи селяни и се загледа в лицата на летовниците, насядали по терасовидните дъсчени стъпала. Те изглеждаха безгрижни и спокойни. Но това беше само на пръв поглед. Момчето знаеше, че и те като него имат свои грижи и тревоги. Скрити денем в сянката на брезентовите чадъри, звеноводите навярно копнееха за слънце и мараня, та по-скоро да узрее житото по широките блокове. Колкото и да изглеждаше странно, вместо песните на високоговорителите краварите вечер бездруго чуваха ек на звънци и тропот на копита. А колчем срещнеха летовищната лекарка, доярките тъгуваха за белите престилки, които бяха закачили на дървените куки пред фермата…

Като пресече шумната крайбрежна улица, напълнена с гласове и неон, следотърсачът тръгна край тихия стобор на градската градина, измежду чиито метални прътчета, наредени нагъсто като жалузите на автомобил, се провиждаха таралежовите бодли на кактусите. После мина край грамадната статуя на Незнайния моряк, стъпил на огромна скала, извадена направо от морето.

Ето къщата, в която живееше. Прозорецът на стаята не светеше. „Дано няма никой“ — помисли си момчето и макар че се качваше безшумно по стъпалата, със свито сърце очакваше да се обади някой отгоре — майка му или хазайката — една далечна таткова сродница. Мина на пръсти край кухнята и с облекчение видя, че мама още не беше си дошла. „По-добре! — каза си Димчо. — По-добре ли?“ — сепна се той и лицето му пламна, сякаш сам се бе уловил в някакво престъпление. За пръв път го навестяваше такава мисъл. Та мама биваше толкова рядко в къщи и той броеше на пръсти часовете, които прекарваха заедно. И все пак… по-добре! Мама няма да види неспокойните му очи, напрегнатата бръчка, разполовила челото му. Няма да издигне ласкавия си, пълен с тревога и ням укор поглед и да го запита: „Какво се е случило? Криеш ли нещо от мене?“ Може би тази нощ тя щеше да стои до късно над чертежите или щеше да слезе в новата мина, под самото морско дъно. Нали по нейни планове миньорите дълбаеха подземните галерии. Работата й беше толкова напрегната и уморителна! Тя не се оплакваше никому, но Димчо чувствуваше — по сините дъгички под очите й, по усилието, което правеше да пропъди съня, кацнал на златистите й клепки. А така й се искаше да поседи още малко край леглото на сина си! Нали затова го доведе тук — за да бъдат по-дълго заедно. Но тя рядко излизаше с него. Един бърз автомобил с красиво сребърно еленче на радиатора я докарваше късно вечер и идваше по изгрев да я вземе. Когато автомобилът закъснееше, мама се сърдеше и нервно хапеше малките си пръсти. В такива утрини шофьорът напразно се оправдаваше: „Така ми наредиха, другарко Томова, да си починете…“ „Та аз не съм уморена. И въобще кой е наредил? Нали днес ще изпробваме новата машина…“ Тя искаше да каже нещо повече, но внезапно млъкваше, оглеждаше се и хвърляше бърз поглед на улицата. От това Димчо разбираше, че работата на мама се пази в тайна. И все пак, макар и малко, той знаеше… от маминия дневник. Колкото и късно да се върнеше, инженер Томова изваждаше от куфара си малък, подвързан с кожа, албум. Копринено шнурче с платинена звездичка накрая отбелязваше последната изписана страница. Късно в полунощ, дори и след полунощ, инженер Томова уморено потриваше с пръсти бледата кожа над слепите си очи и поставяше дневника обратно. Дори не подозираше, че Димчо я следи, че на заранта той ще разтвори малкия кожен албум и жадно ще наведе очи. Работата на мама беше толкова секретна, че тя не смееше да се довери докрай дори на мъртвата хартия. Но все пак от това, което тя отбелязваше, Димчо разбираше, че на стотици метри в земята под огромната тежест на морската вода миньорите копаеха подводни галерии. Те настъпваха уверено към богати каменовъглени находища и Димчо с увлечение четеше ситните редове. Въображението му рисуваше всяка схватка на рудокопите с коравите скали и водната стихия. Ден след ден те навлизаха в тъмнината под земята, педя по педя завоюваха каменните владения на подземния цар. Понякога водата нахлуваше в галериите и мама се завръщаше чак на сутринта. Идваше смъртно уморена, но щастлива. Зачервените й възбудени очи показваха, че се е сблъскала с нова трудност и е победила. Дори веднъж тя се завърна с миньорски дрехи, с кални ботуши и голям кожен шлем на главата. „Дошла е направо изпод земята — помисли си момчето. — Горката, толкова е била уморена, че не е имала време да се съблече.“

Невечерял, Димчо се отпусна по гръб върху леглото. Очите му се устремиха безцелно в небесния квадрат, който се очертаваше в рамките на прозореца. От блясъците на фара звездите за миг се губеха и после отново се появяваха, сякаш някой ги палеше и гасеше.

Постелята беше мека и хладна. Отвън долиташе упойният мирис на водорасли, морето шумеше приспивно. Но пионерът не можеше да отпусне клепачи. Сложил ръце под главата си, той се губеше в съмнения и догадки. В гърдите му се надигаше някакво неясно чувство на тревога, измъчваше го страшната мисъл за стъпките. Припомни си с всички подробности днешния ден — изплашените лица на другарите си, разтреперания им шепот… Изведнъж се повдигна рязко на леглото. „Ще разкажа всичко на мама“ — реши той и от това сякаш му стана по-леко…

И този часовник! Вместо да бърза, за да доведе по-скоро мама, той едва отмерва секундите — глухо, провлечено, ще речеш, че през покрива се процеждат капки вода.

Спи ли или така му се струва? Топ-топ-топ! Кой чука и шепне нещо? Момчето се накани да се изправи, но еднокракият фелдфебел от фотографията, закачена на старомодния скрин, му направи знак да лежи. Като раздвижи рамката, фелдфебелът излезе от картона и с петльова стъпка заскача по пода. Димчо не можа да устои — напуши го смях. Тогава ветеранът се опита да захвърли патерицата, но единственият му крак се подгъна и той безсилен се опря на стената. Опита се да замахне отново, но и сега не успя.

Тогава лицето му се покри със зелени петна от яд, а в очите му заблестяха вретеновидни пламъчета.

Димчо се изправи и фелдфебелът се дръпна назад, като понесе на гърба си шарената стена; мустаците се проточиха като дим подире му. Стаята започна да расте и стана голяма колкото площада пред хотел „Балкан“… колкото стадиона „Васил Левски“. Оттласнал стената, еднокракият издигна патерицата си и като я натисна о тавана, започна да потъва надолу. Момчето слушаше зловещото попукване на ставите му, ужасено гледаше как той миг след миг се смалява, докато най-сетне върху боядисаните дъски остана само стъпката му, голяма, с гумен триъгълник на петата, досущ като онази, която тимуровците видяха днес на плажа. Димчо грабна изтривалката от морска трева, с която хазайката бършеше пода. „Ще те изтрия!“ — закани се той и се отпусна на едно коляно. Смаян видя, че вместо да изчезне, следата се раздвои. Наведе се повторно — появиха се други две еднакви следи, още две… Сега вече безброй стъпки изпълваха всеки ъгъл на стаята, запълзяха и по стените. Те гъмжаха, криволичеха, събираха се и пак се разделяха. Завъртяха се в дяволски кръг около изплашеното момче, навярно за да го омотаят и изнесат навън, защото вратата сама се разтвори. Димчо се опита да побегне, но не му достигаха сили. Виждаше се в отсрещното огледало как безпомощно тъпче на едно място, как краката му се повдигат, без да направят крачка напред, сякаш някой нарочно издърпваше пода… Най-после, зашеметен, задъхан от умора, той се отпусна на кревата. Защо поне не може да затвори очи, за да не гледа зловещия танц на стъпките? Някаква ръка го докосна по челото. Дано поне тя успее да затвори клепачите му. Чу се угрижен глас, едно познато до болка лице изплува из мъглявините на кошмара. Мама!

Нима всичко било сън?

Инженер Томова се наведе над момчето и меките й коси с галене се докоснаха до бузите му.

— Какво ти е? Да не си болен? — високо запита тя. И в напрегнатия израз на лицето й се четеше желание да чуе: „Нали знаеш, че съм здрав… като камък!“

— Нищо ми няма! — отвърна тихо Димчо и се повдигна на лакът. Навън нощният бриз се бе усилил и почукваше с края на лозницата по стъклото.

— Тогава? Да не се е случило нещо с другарите ти… С Божанка? — опитваше се да налучка причината за безпокойството му тя.

— Не!

Димчо бавно отпусна крак на земята и затърси пантофките си. Той очакваше всичко друго — мама да му се закани с пръст, дори да му се разсърди, но това, което тя направи в следната минута, го порази. В изблик на някаква вътрешна радост инженер Томова го грабна в топлите си прегръдки и се завъртя с него из стаята. „Така съм щастлива. Да знаеш само колко съм щастлива!“ — казваше на ухото му сгорещеният й дъх. Сетне го остави на леглото, като пееше и се смееше едновременно, както само тя умееше да прави.

На прага се подаде с плетиво на врата хазайката. В сълзливите й добри очи се четеше почуда.

— Какво има, мила? Да не си решила да събудиш цялата къща?

— Цялата улица… целия град! — На един дъх изрече младата жена и пак се завъртя из стаята. — Нека всички научат! Днес директорът ме намери запъхтян в галерията: „Викат те на телефона, бързо!“ Изтичах. И знаеш ли откъде говориха с мене? — зашепна извън себе си от радост инженер Томова. — От Министерския съвет. „Поздравяваме ви за проекта. Родината ви е благодарна… стискаме ви ръка“ — обади се познат от микрофона глас. А аз „глупачката“ така се забравих от радост, че подавам ръка… под слушалката.

Пионерът и татковата сродница слушаха с дълбоко внимание.

— И друго ми казаха — как щях да забравя! „Надяваме се, че скоро въглища, изкопани по вашия проект, ще тръгнат — за слава на родината — по света.“

— С кораби ли? — запита Димчо.

— Обезателно с кораби — отвърна инженер Томова. Искриците, изплували в сините очи, показваха, че тя изведнъж си помисли за нещо свое.

Така както беше развълнувана, мама изглеждаше още по-красива. Като тръсна в някакъв унес глава, тя свали кокаления гребен, който държеше косите й на тила, и те се разсипаха — такива гъсти, такива руси, та на детето се стори, че мама изведнъж наметна плещите си с пухкав златен шал.

В стаята беше приятно. Абажурът от морско стъкло лееше светлика, която оставаше по ръцете и лицето на инженер Томова, палеше края на ресниците й, трепкащи от несдържана радост… Димчо седна на леглото. Да й разкаже ли за страшния кошмар, с който живееше от половия ден: „Защо да я тревожи? Та сега мама е толкова щастлива!“ — мислеше си той. Разбираше нейното душевно състояние, споделяше радостта й, но сърцето му не преставаше да се свива, колчем си спомнеше за следите. „Не, няма да й кажа!“ — реши следотърсачът.

„ЗЛАТНАТА РИБКА“ СЕ СКРИВА В МОРЕТО^[1]

Тази суха пътечка, що се вие между пясъчни хълмчета и прострени рибарски мрежи, край къпинови храсти, осеяни с червени мъниста, що се промушва под тунел от високи лозници, води към Трите скали.

На пътечката първа се появи Стефка, види се, тя не бе успяла да закуси, защото носеше нанизани на сакчето си две пазарски кравайчета. Николай ги беше зърнал отдалеч, но макар и да напрягаше всички сили, все не успяваше да настигне тимуровката: утринта беше задушна, пътечката — ронлива и не му спореше… Като бършеше потното си чело, кръглоликото момче се спираше за миг и си представяше, че двете въздушни кръгчета на Стефкиното рамо имат пръхкава, ронлива корица. Щеше му се те да са посипани с печен сусам и с чукана жълта захар. „Непременно със захар — каза си гласно момчето и преглътна. — Иначе няма да хрупкат.“

Но засега Николай бе принуден да се задоволи само с прошарените къпинови зърна, които късаше пътем.

Стефка се спусна в падината и се изгуби от очите на момчето.

Най-после Николай стигна до глухия залив, над чиято тясна крайбрежна ивица се бяха надвесили Трите скали. Приближи се до старата лодка, която тимуровци тайно ремонтираха, но не намери никого. Къде ли се бе дянала Стефка? Стъпките, нанизани в два реда, показваха, че природолюбителката се бе отправила към близките скали. Следите напомняха на момчето за тайнствения посетител на плажа и то загуби всякакъв интерес към двете пазарски кравайчета…

Николай се отпусна с пухтене на топлия пясък до обърнатата лодка. „Синята стрела“ бе почти готова. Няколко подменени ребра се белееха сред олющения фон на борда. „Време е да се насмолява — помисли си момчето, — но нека първо издяламе греблата.“ Като огледа с грижливи очи лодката и почука тук-там с кокалчето на палеца си, то се отправи към струпаните камъни под скалата и с мъка отмести една тежка плоча. Под нея тимуровците криеха инструментите си. Николай взе малко ренде и извади изпод лодката незавършено гребло. Скоро ситни лентички талаш, навити на пръстенчета, зашумяха в краката му. Момчето дялаше и мислеше за стопанина на „Синята стрела“ — барба Тодори, у когото с баба си стояха на квартира. Старецът бе влязъл в рибарската кооперация, но там не прибраха вехтата лодка, чиито ребра се бяха разсъхнали и изкривили. Това лято барба Тодори се пенсионира и замина на почивка в планината. Отначало той се считаше обиден на целия свят, изхвърлен от борда на живота. „Мога ли да стоя със скръстени ръце като турски паша — казваше с въздишка на момчето той. — И после, къде се е чуло — рибар да се пенсионира! Да легне на брега и да чака смъртта да го прибере ли?“ — дърпаше ожесточено дима от черната си луличка барба Тодори. „То си е тъй — отвръщаше Николаевата баба и побутваше кокчето на главата си, — ама е дошло друго време. Те, сегашните, тачат старците. И аз вземам пенсия — нали човекът ми беше железничар.“ „Сухоземен, дето се вика — отвръщаше хазаинът, — това е друго, но може ли морска душа да се скрие под покрив? Ти мене без морето направо ме смятай за удавник.“… При все това той радостно се стягаше за планината, като повтаряше на всекиго, който се отбиеше за малко у дома му: „Завърна ли се, ще поправя старата лодка. Тя ще ми продължи живота!“

Тимуровците бяха решили да го изненадат.

Улисан в работа. Николай не видя как Стефка и Божанка, седнали върху струпаните камъни, го наблюдават.

— Майсториш ли? — наруши мълчанието Божанка. — Скоро ли ще тръгне нашият кораб?

— Корабът-призрак — уж на шега допълни Николай, но усети как по гърба му запълзяха студени мравки.

И тримата едновременно помислиха за тайнствените следи.

Николай стисна овалната дръжка на недовършеното гребло:

— Нали корабът-призрак е скитал по вълните, а на борда му не се е виждал нито един човек. Ами ако и този… с големите обуща… е призрак?

— Бабини деветини! — сгълча го Стефка. Тя сама не вярваше, но почувствува как страхът овладява и нея.

— И все пак… това може да е някаква свръхестествено същество — забеляза тихо Николай.

— Откога свръхестествените същества взеха да носят обувки с гумени токове? — стрелна го повторно Стефка.

Николай продължаваше да хапе побелелите си устни.

— Аз срещнах при даляните еднокрак човек… един такъв особен. Приказва, а край него няма никой. Да не е същият?

— Хм… еднокрак! А не видя ли, че следите бяха две? — обади се и Божанка.

Децата продължаваха да говорят за различни страхотии и небивалици. Това може би утоляваше любопитството им и успокояваше донякъде страха им… Чии бяха тези стъпки? Кой беше непознатият им стопанин? Как така човешкото око не можеше да го забележи? — питаха се за стотен път тимуровците. Особено силно се вълнуваше Стефка. Да бе избухнал подводен вулкан или ако дъговидният бряг се бе откъснал и заплувал из морето — това не би я поразило толкова силно.

Младата натуралистка напрягаше ума си, но не можеше да си обясни странната случка. Това приличаше на някакво чудо. В никоя книга не пишеше, че сред морските дълбини живеят призраци, че по бреговете се разхождат същества, които могат да станат невидими… Наистина във фантастичните книги можеш да прочетеш за Конника без глава или за Кораба-призрак, но това, което децата видяха вчера, надминаваше най-смелата измислица. Стефка стана и се подпря на обърнатата лодка. А разказваха се — не че не се разказваха — необикновени истории и ходеха страшни слухове по брега. В началото на морското вълнение някои летовници били видели как вълните носят удавник: подхвърлят го, търкалят го по плажа. Ужасът им не намалял, когато се приближили и зърнали сред кипящите мехурчета на пяната да блести гланцовото тяло на мъртъв делфин… Говореше се и за морски сирени. Наистина никой не можеше да се похвали, че е видял сирена, но понякога рибарите чуваха някакво провлечено пеене, което напомняше едновременно плач по задушница и сърцераздирателната свирня на сляп флейтист. То идеше от дълбините под самите крайградски стени в кратките минути на прилива. Никой не знаеше вятърът ли свири в сухите шупли на камъните, водата ли нахлува и гони въздуха от безбройните подводни пукнатини или из мътнозелената бездна се въззема гласът на разплакана сирена… Случваше се и моряк от чужд кораб да слезе крадешком на кея и да се скрие в лозята с тайното желание — да остане на нашия слънчев бряг. Но това беше вече съвсем друго…

Дойде и Димчо. Неговата уверена стъпка, решителният израз на лицето му върнаха бодростта на тимуровците.

— Вие май загубихте и ума, и дума! — укори ги той. — Току-виж и чайките започнали да ви се смеят!

Следотърсачът оправи връзката си и изпъна гърди:

— Тимуровска команда, строй се!

Божанка изтича по камъчетата и първа се изправи при морето. До нея се приравни Стефка. Николай, както винаги, остана на края. Тимуровците допряха плътно рамене. Присвил очи, командирът ги огледа внимателно. А те стояха неподвижни, в пълна пионерска униформа. Слънцето играеше по белите блузи, по червения гланц на връзките. Николай дори бе обул чорапи и усещаше как ходилата му горят, сякаш бе стъпил в огън. Божанка носеше значка, подарък от една московска дружка, а Стефка бе изпрала еднодневката си. Личеше си, че тримата се бяха тревожили през тази нощ, че не бяха спали спокойно. Побледнелите им лица при светлината на морето и пясъка изглеждаха още по-бледи.

Божанка направи крачка и излезе пред стаилата дъх, застинала в очакване, къса редица:

— Тимуровската команда „Златната рибка“ е строена и готова за рапорт!

С войнишка стъпка, като издигна ръката си високо, сякаш искаше да докосне слънцето, Димчо пристъпи напред.

— Рапорт, почни! — строго нареди той.

Тимуровците рапортуваха един след друг.

— Поляхме градинката пред паметника на победата… Пометохме двора на морското училище — гордо каза Стефка.

— Снощи на улица „Адмирал Ушаков“ се бе загубило едно чужденче — поляче. — Николай нарочно се опитваше да говори с надебелен глас, за да изглежда по-солиден, но нищо не излизаше. Че то — устните му бяха пухкави като на момиче, а носът му постоянно се белеше от солената вода. — Заведохме детето при майка му.

Димчо не знаеше за това тимуровско дело.

— А как познахте, че детето се е загубило? — запита той.

— Нима е трудно? Върви по улицата и уплашено се озърта. По бузите му — сълзи.

— А по ушите му — лунички — обади се Стефка. — Личи си, че не е нашенче. Намерихме адреса в джоба на панталонките му, види се, и друг път е тръгвало да пътешествува. Изпратихме го до хотела и забодохме на блузата му една бележка. Нека и в чужбина узнаят за нашата команда!

Димчо кимна одобрително с глава.

— Вятърът бе свалил чаршафите в двора на детския дом зад пощата — рапортува и Божанка. — Опрахме ги отново и ги простряхме да съхнат… И друго: вчера в долния край на плажа видяхме стъпки…

— За това ще говорим после — прекъсна я Димчо. — Той помълча и додаде неочаквано: — Мисля, че е време вече да пуснем „Златната рибка“ в морето.

Децата го погледнаха смаяни.

— Ти какво си решил — настръхна Божанка. — Да не би да искаш… да оставим тимуровската си работа?

— Не — каза твърдо Димчо. — Ние ще бъдем тимуровци и занапред — докато носим червени връзки над сърцата си. Но мисля, че трябва да променим името на командата.

Пионерите го гледаха мълчаливо.

— Ще ви обясня. Нашата команда се натъкна на невероятна находка. Може би ни предстоят тежки изпитания — Димчо пое дълбоко въздух, — а може би… и борба. Какво има да се говори повече? Трябва да открием тайната на стъпките.

— Как? — обади се тихо Николай.

— Като ги проследим. Те отминават… Отнасят със себе си загадката. Ние трябва да я узнаем — Димчо разпери ръце. — Това не ще е толкова лесно. Трябва да попаднем още веднъж на следите, които видяхме на плажа. За известно време нашата команда не бива да вдига очи от пясъка… Сега сами разбирате: името „Златна рибка“ се явява някак неподходящо. Предложете ново!

— „Безстрашните чайки“ — избърза Николай, като гледаше Трите скали, над които крещяха чайки.

— Все не домисляш — угости го с укори Стефка. — Та командата не е само от момичета…

— А ти самата какво предлагаш? — обърна се Димчо към младата природолюбителка.

Стефка се замисли:

— Не зная… просто не зная… Може би „Зорки очи“?

Димчо погледна и към Божанка.

Протегнала пръст, зеленооката пионерка неспокойно навиваше къдрицата, паднала над челото й.

— А защо не се наречем команда „Червени възли“? — изрече на един дъх Божанка, пламнала от сполучливото си хрумване.

Софиянчетата зашумяха одобрително.

— Приема се! — извика Николай.

Следотърсачът стисна кокалената дръжка на туристическото си ножче, което висеше на колана му:

— И така от днес нашата команда ще се именува „Червените възли“. Нужно е още да имаме и тимуровски патрул — на мястото, където видяхме стъпките, от сутрин до вечер да стои на пост някой от нас. Останалите ще изпълняват тимуровските си задължения.

Командирът изпъна гърди и тържественият му глас се понесе над залива:

— Бъдете готови!

— Винаги готови! — отвърнаха тримата пионери толкова ясно и отчетливо, че очакваха ехото да повтори думите им.

Но тук нямаше ехо и само чайките се въртяха над скалите; техните сребърни кръгове се струваха на децата като някакво заклинание.

— Винаги готови! — повтори още веднъж Божанка, отпуснала гъстите си светли ресници.

Изправени на брега, четиримата гледаха мълчаливо към морето. А там вълните се гонеха една след друга и речеше ли някоя да изостане, другите я подхващаха и понасяха напред — помагаха й да достигне брега.

Дружба!

— Дружбата не е камък да го захвърлиш във водата — каза бавно, повече на себе си Димчо. Той взе едно камъче и го запрати към вълните. Погледна другарите си и прочете в очите им готовност да го следват докрай — през всички премеждия и опасности.

Четиримата се наведоха един към друг и приближиха сърцата си. Червените възли на връзките им сякаш се събраха в един голям пламтящ възел. Сиянието, което излъчваше пясъкът, златеше краката им, а лекият бриз надуваше блузите и свежеше лицата им…

„ЧЕРВЕНИТЕ ВЪЗЛИ“ В ДЕЙСТВИЕ

Тимуровският патрул донесе: „Съмнителна лодка в морето!“

Този ден на пост стоеше Божанка. Тя се втурна разтревожена към чадъра, под който лежаха пионерите.

— Знаете ли… видях една лодка — посочи към морето Божанка.

— Каква лодка?

— Рибарска… но няма лодкар.

— Как така няма?

— Не се вижда. Да вървим по-скоро!

Миг след този кратък разговор софиянчетата се намериха при морето. Наистина недалеч от шамандурата се виждаше една лодка. Тя се полюляваше така спокойно, а вълните от всички страни искряха край нея, че на пръв поглед бе даже приятно да я гледаш.

— Да не би лодкарят да спи на дъното? — шепнешком запита Стефка, макар че морето бучеше и заглушаваше гласа й.

— Ще проверя! — каза Димчо. Той се облегна на Николаевото рамо и леко се подхвърли нагоре:

— Никой не се вижда.

Отначало обикновеният наблюдател би помислил, че лодкарят бе легнал и си почива. Така е хубаво да се отдадеш на мекото люлеене на морето — лодката се спуща и повдига, та никак не можеш да разбереш къде е водата, къде е небето, като че ли си увиснал над синя пропаст. Но не! Празното дъно зееше зловещо.

Димчо би могъл да доплува до лодката, но нямаше ли да събуди подозрение? Как тимуровците да се приближат незабелязано? Случаят им помогна — край шамандурата се мярнаха перките на воден велосипед. Ето с какво ще стигнат до лодката!

Като се промъкнаха между летовниците, децата излязоха на пясъка. На пет крачки от брега, в халат на жълти черти и зареян към морето поглед, седеше върху обърнато сандъче пристанищният служител, който даваше водните велосипеди под наем. Той седеше гордо като на трон, а в краката му лежеше пясъкът, светещ със слюдени кристалчета.

За да привлече вниманието му. Николай порови с ръка в джоба си и даде възможност да се чуе звънът на монети, примесен с не дотам звучното тракане на войнишки копчета.

Това бе достатъчно. Служителят обърна мигновено глава.

— Извинете, може ли да се повозим?

— За това питайте джобовете си, а не мене — отвърна дълбокомислено служителят и сам се усмихна на остроумието си.

Децата се разсмяха насила, за да спечелят благоразположението му.

— Ние разполагаме с пари — каза Николай и отново подрънка монетите в джоба си.

Служителят издигна палец:

— Плаща се предварително! А кормуването става по реда на записването! Пред вас чака вече един любител…

Види се, служителят в халата на черти смяташе карането на водно колело за своего рода спорт, щом така упорито прибягваше до речника на мотористите.

Пионерите станаха нетърпеливи:

— А не може ли… ние веднага — заумилква се Николай.

— Не! — размаха широкия ръкав на халата си служителят. — Ще кормува Иван Кокосов… Иван Кокосов! — усмихнат повтори той, като явно се любуваше на субтропичното име на клиента.

— Само един велосипед ли имате? — запита Димчо. — А този? — Следотърсачът посочи към заградения с бодлив тел пясъчен квадрат.

— Повреден е… Спукана му е гумата — и служителят, пак се засмя. По всичко личеше, че обичаше да блести с остроумието си.

Какво да правят? Да чакат ли? Но през това време лодката може да отмине! На кого ще хрумне някаква спасителна идея? Разбира се, на Божанка, защото тя изведнъж се разбърза и задърпа другарите си към дъното на плажа, където се издигаше бялата сграда на курортното управление.

— Какво намисли? — питаше я Николай, като се плетеше в краката й.

— Ще видите… Иван Кокосов, нали?

Децата влязоха в Управлението. По дългия коридор Божанка забавяше крачките си и гледаше надписите на вратите. Най-сетне се спря пред една стъклена врата. „Радиовъзел“ — прочете високо Николай.

Божанка настойчиво почука.

Показа се говорителката със сънливи очи и грамофонна плоча в ръка. Зад гърба й блестеше микрофонът, чиято гърловина бе обградена с двоен никелиран кръг.

— Какво има? — като се прозяваше, запита тя.

— Моля ви… помогнете ми да извикам баща си… Той е на плажа — изрече запъхтяна Божанка.

— Защо?

— Петърчо изчезна.

— Братчето ти ли?

— Откраднаха го!

— Цигани ли? — ужасена попита говорителката.

— Цигани — отвърна Николай вместо Божанка, като нарисува две големи обици под ушите си.

Без да оставя плочата, говорителката извади от джоба на престилката си молив, къс колкото пистолетно патронче.

— Как се казва баща ти? — обърна се към момчето тя.

— Иван Кокосов — на един дъх изрече Божанка и децата зад гърба й без малко щяха да ахнат.

— И къде ще го чакате? — запита говорителката, като спусна моливчето в джоба си.

„Къде ли? Пред входа на плажа е много близо. Той ще може да се върне веднага“ — съобрази Божанка.

— Градската градина, пред басейна — каза високо тя и изхвръкна из вратата. Тимуровците мигом я последваха.

Като вдигна безразлично рамене говорителката посегна към микрофона. Докато децата слизаха по стъпалата, над главите им се разнесе сънливият глас: „Иван Кокосов да се яви незабавно…“ Говорителката повтори съобщението. Може би тя би изтървала плочата ако видеше, че вместо да се отправят към изхода, децата с все сила се втурнаха към морето.

— Браво — задъхваше се Николай, — как хубаво го измисли!

— И все пак, какъв е този Петърчо — откъде ти хрумна това име? — запита Стефка.

— Котаракът на хазайката се казва Петърчо. Той наистина тази заран се загуби — тичаше щастлива Божанка и се заливаше със смях.

Опасният конкурент беше отстранен, пътят към подозрителната лодка — свободен!

Като помълча за важност, служителят с раираната хавлия даде обикновените наставления на децата: да не се боричкат по време на „кормуването“ и да не се отдалечават от брега. След това той ловко подхвана двата края на хавлията и отново се троняса върху обърнатия сандък.

— И поглеждайте към часовника — заклати големия си пръст той.

Децата нетърпеливо се спуснаха към водния велосипед, на чието облегало кой знае защо бе написано „Мойсей“. Димчо и Николай седнаха на късата пейка и поставиха ходила върху дъсчените педали; Божанка улови чугуненото кормило. Спиците-перки се завъртяха и велосипедът бавно потегли по синята морска равнина.

Отначало на тимуровците се струваше, че стоят на едно място — толкова силно бе желанието им да стигнат час по-скоро до загадъчната лодка. Но колкото повече се приближаваха, толкова смелостта им намаляваше, макар не далеч от тях да се мяркаха плувци с гумени шапчици, а зад гърба им да проблясваше и шумеше родният бряг. Празната лодка се полюляваше на равни интервали и пълнеше сърцата им с уплаха.

Тимуровците се придвижваха предпазливо.

— Вижте, лодката се навежда! — каза с чужд глас Божанка. Тя искаше да добави още нещо, но гласът й се изгуби, сякаш потъна във водата.

Наистина, защо ли лодката се залюля и наклони на една страна?

Не им остана време да мислят, защото скоро изтръпнаха от ужас.

Беше страшно да се гледа. Из морето се подаде… една човешка ръка с татуирана котва на китката. Тя зашава във въздуха, като разпущаше и свиваше на куки дългите си пръсти и явно се мъчеше да се залови за борда. Това беше лява мъжка ръка — Димчо я позна по разположението на пръстите и по големия, позеленял като у мъртъвците, пръстен.

Децата престанаха да дишат.

Миг след това в прозрачната вода под лодката се мярна като сянка някакъв разлят силует, обкръжен от леки въздушни мехурчета, които избухваха едно след друго, сякаш извираха от морското дъно.

Спрели да въртят педалите, пионерите наблюдаваха мълчаливо. Въпреки страха си, те за нищо на света не биха се върнали назад, ако би ще из водата да излезеше и самият морски дявол…

Ръката се залови за перваза на борда. Чу се плясък и като потъмняваше и се сгъстяваше, силуетът постепенно се превърна на човек, който, за голямо учудване на децата, спокойно прехвърли крак и седна върху напречната дъска насред лодката. Какво ли държеше в дясната си ръка?

— Рибар. Спуща се в морето за миди! — обади се зад тимуровците неочакван глас. Непознат плувец със спасителен пояс на кръста, се бе приближил незабелязано до велосипеда. — Е, извади ли? — извика на рибаря той.

Човекът, който излезе из морето, тръсна глава, за да отмахне мокрия кичур, увиснал над очите му и повдигна ръка: на слънцето блесна цял грозд миди, чиито остри върхове изглеждаха като стоманени.

Първа се опомни Стефка. „На страха очите са големи“ — каза си тя и се усмихна. Как не се досети — та тук, по подводните скали бяха полепнали стотици черни миди. Като оставяха лодките си, рибарите често се спущаха в морето и пипнешком започваха да ги къртят. Ами ловците на бисери? Нали те слизаха с кошнички на самото океанско дъно…

Слисани от ненадейния обрат, тимуровците се спогледаха засрамено. Ето какво ги беше разтревожило!

— Но как той… рибарят е могъл да стои толкова дълго под водата? — запита Божанка.

— Навярно се е спущал на няколко пъти, но ние не сме забелязали. Тукашните рибари са много издръжливи — те могат да стоят по една-две минути под водата.

Лодкарят дори не подозираше колко много бе изплашил децата. И през ум не му минаваше, че четиримата тимуровци, които стояха на няколко метра от него, го бяха чакали с такова нетърпение, че потресени, бяха следили всяко негово движение. Той бе свикнал с любопитството на летовниците, но софиянчетата го гледаха някак особено — дали не искаха да опитат мидите, които току-що бе извадил от морското дъно? Удари няколко пъти с веслата и се приближи.

— Вземете! — ласкаво каза той. — Много са сладки.

Стефка пое с едната си ръка мидите, а с другата попипа очилата си.

— Mitilus edulis — уверено каза тя. — Срещат се по Черноморския бряг. Има ги най-много между делтата на Дунава и нос Емине.

Рибарят я погледна с любопитство.

— По черноморското крайбрежие може да намерите стриди — обърна се към природолюбителката той. — Но те се вадят много трудно.

— Ostrea taurica — не закъсня да назове латинското наименование на стридите Стефка. — Как бих искала да обогатя колекцията си с няколко екземпляра!

Любопитството на лодкаря се превърна в уважение.

Късогледото момиче подържа мидения грозд и го подаде на Николай, който след изживения страх изведнъж усети страшен глад.

Като се поклащаше на вълните, водният велосипед неохотно потегли към брега. И този път нишката към тайнствените следи не бе намерена. Обронили глави, тимуровците мълчаха. Преди минута им се струваше, че морето бе отворило пътека към странната загадка, но сега… Следата след велосипеда се затваряше, водката повърхност блестеше гладка. Морето продължаваше ревниво да лази тайната си…

По брега защапаха чехличките на Николаевата баба. Заслонила очи с чантичката си, старицата току се взираше в морето. Искаше й се да познае децата, които се возеха на морския велосипед. Тя бе дошла да търси внука си, но служителят с хавлията изтълкува любопитството й в своя полза. Той сметна, че градската бабичка с кокетното кокче и пухкави пискюлчета на чехличките, е очарована от „морската каляска“ с двата металически цилиндъра и дъсчени педали, която той стопанисваше. Пристъпи към старицата и пусна една от своите духовитости, що пазеше за събеседници на прилична възраст и склонни към религиозни размишления.

— Навярно се интересувате да научите как Мойсей е преминал Червеното море пешком? — каза й той, без да сваля очи от носната й кърпичка, нашарена с етаминени кръстчета.

Николаевата баба го погледни слисана.

— Аз съм бивш семинарист, моля! Представете си — имах дори брадичка. — Той пощипа мястото, където ще да е расла бившата му брадичка и продължи: — Съблякох църковната униформа, защото на изпита ми зададоха същия въпрос: „Как Мойсей е преминал Червеното море без да се намокри?“ — натърти служителят, явно склонен към повтаряне на любимите си фрази. — За съжаление, тогава не бях идвал на този бряг и не знаех, че е изнамерен воден велосипед. Затова не можах да отговоря — засмя се гръмко човекът в хавлията, като се обръщаше на всички страни, за да провери ефекта на думите си. — Оттогава съблякох църковните одежди и ги замених със светски.

Бабата изгледа накриво широката хавлия, изпод която неприлично се подаваха суховатите прасци на словоохотливия й събеседник и като направи скритом кръст около хлътналата си уста, зашляпа към морето.

— Николай! Къде се дяваш? — завика пискливо тя, като забеляза пионерите, които излизаха на брега. — По-рано с ръжен трябваше да те гоня, а сега никакъв не се свърташ в къщи.

Николай се опита да се затули зад другарите си.

— Криеш се, а? Родната си баба не искаш да видиш — зафуча отново старицата. — Че поне отвреме-навреме си идвай да ядеш, бе сине — поомекна след малко гласът й. — Я виж какъв си ми отслабнал.

Летовниците, който бяха наблизо, спряха учудено очи на пълното момче, чиято фланелка можеше всеки миг да се спука. Някои се изсмяха.

— Аз не гладувам, бабо — подмигна на другарите си Николай.

— А какво ядеш, сине? Тая заран си оставил половината пирожки в тепсията.

— Морето ме храни.

Кръглобузото момче извади от джоба си една мида. Като се втренчваше, бабата видя как то я разполови и изля пихтиестата течност в устата си.

Старата жена преглътна мъчително, с отвращение, като че самата тя бе изпила мидата. Тръгна си, като мърмореше:

— Мида! Кой го научи да пие тази луга… А аз цяла тава пирожки съм му направила. Как се промени това момче!

Николай погледна дръзко баба си. Той не подозираше, че скоро ще настъпят събития, които ще го разделят от другарите му и ще го заставят продължително да стои в къщи при милата старица, която сърдито влачеше чехличките си към изхода на плажа.

Изминаха още няколко дни в безуспешно дирене.

Софиянчетата се събраха отново при „Синята стрела“ и докато дялаха с рендето и запълваха с кълчища цепнатините на разсъхналия се борд, разказваха за тимуровските дела, които бяха свършили.

— А колекциите? Защо ги изоставихме? — укори другарите си Стефка.

Николай бръкна в джоба си и като извади шепа раковини, ги захвърли в краката на природолюбителката.

— Дотегна ми! Все това — навеждай се да събираш черупки и гледай с четири очи дали наблизо няма стъпки? Поне те да бяха се появили отново…

Стефка пропусна край ушите си ядовитите думи и започна да разглежда раковините.

— Не им ли се насити! — подкачи я Николай. Но тя се изправи и така го стрелна с ръка, че угаси сърдитите пламъчета в очите му.

— Ух, какъв си, Николай! Толкова лесно ли се изучава животът в морето? Там повече от 80,000 молуски ще срещнеш.

— Много ми е потрябвало да зная за твоите мо-лус-ки! — разчлени думата Николай. — И все пак омръзна ми да ги влача из джобовете си. Скоро ще станат цяла планина — посочи към голямата купчина при лодката той.

Стефка взе една нежна раковина, чиито малинови жилчици се простираха като ветрилце по седефената-повърхност.

— Красива! — каза тихо тя. — И какво толкова ти е дотежала — обърна се към пълнобузото момче природолюбителката. — Виж каква е лека! А по брега на океанските острови живеят едни такива молуски — великани, чиято раковина тежи повече от 30 килограма. Колкото и да я блъскат о брега, вълните не успяват да я разрушат. Попаднат ли краката на плувците в такава раковина, не могат да се помръднат от мястото си. Като тежка каменна котва, тя ги приковава към дъното.

Николай, който слушаше с внимание, изведнъж се укроти. „По-добре е да нямаш работа с такава раковина — каза си той. — В каква сбирка ще я поставиш и как ще я занесеш до училището?“ И той погледна с добри очи тънките седефени люспици, разпилени в краката му.

Стефка продължи опита си да спечели отново Николай за своите колекционерски занимания.

— Месото на някои молуски е много сладко! — каза тя. — Само че трябва да се потрудиш докато ги откриеш! Те умеят да се нагаждат към околната среда. Приемат цвета на близките предмети и от пръв поглед трудно се забелязват, сякаш стават невидими…

„Невидими ли?“ — помисли си изведнъж Димчо и сам се учуди как не извика на глас. Той стоеше отстрана и слушаше безмълвно препирнята на двамата тимуровци. „А защо непознатият, когото дебнеха, човекът с тайнствените стъпки, да не е… като тези молуски — мъчеше се да свърже разкъсаните си мисли момичето. Той разбира се няма да навлече такава каменна дреха… Но все пак е облякъл някаква дреха. И тя ще е много лека, щом той се движи толкова бързо… Какво друго ще го прави невидим? Та няма да помъкне цяла сложна апаратура на гърба си.“

Поразен от неочакваното откритие, следотърсачът не смееше да помръдне, за да не прогони щастливия поток на мислите си. Те идеха право от сърцето му и сякаш се опитваха да го поведат из лабиринта на загадката. Но той не каза нищо на другарите си. Все пак трябваше да провери, да не избърза в заключението си.

— Тимуровският патрул да продължи наблюдението над „Ничията земя!“ — изправи се командирът. — А на Стефка се дава специално поръчение: да се опита да обясни по научен път, със законите на физиката, тайните на непознатия… Какво го прави невидим — някаква дреха, що ли? — допълни Димчо и изведнъж замлъкна, струваше му се, че е казал много и сам се изплаши от прекалената си самонадеяност…

* * *

След няколко дни стъпките се появиха отново. Откриха ги Божанка и Стефка, както се разхождаха уловени за ръце. Зърнаха ги почти едновременно и се спряха неподвижни — затаили дъх, с очи отправени в една и съща посока.

Стъпките тъмнееха — разлети, обезформени от водата. Навярно тайнственият им стопанин бе минал преди половин час.

— Тичай и намери Димчо! — пошушна Божанка на Николай, без да изпуша Стефкината ръка.

Николай се спусна да тича с всичка сила през плажа. Като се спъваше и пухтеше, той плашеше налягалите деца и тъпчеше пясъчните хълмчета и рововете, с които те се бяха обградили. Скоро вълнените му гащета се жлътнаха между белите гребени на вълните, където Димчо се бе отпуснал по гръб.

— Видяхме стъпките! — извика задъхано Николай. Той се стараеше да бъде спокоен, но нищо не излизаше и през цялото време краката му тъпчеха на едно и също място.

— Къде? — изправи се Димчо.

— Пак там…

Следотърсачът се спусна към долния край на плажа. Както и преди, познатите следи със зигзаговидно нарязани токове вървяха някое време по брега и завиваха към сухото корито. Край тях съхнеха ръждиви водорасли, остро светеха мидени черупки, натрошени от хиляди нозе като стъкълца.

А денят беше тих. Вълните едва ближеха с широките си езици брега. Стъпките, макар да минаваха по „Ничията земя“, се виждаха добре.

Въпреки страха, който се бе промъкнал в сърцата им, този път тимуровците сякаш се радваха на тайнствените следи, с които бяха свързани надеждите на групата.

Димчо тръгна подир стъпките. Ноздрите му се разширяваха от напрежение. Той се движеше бавно, застояваше се все по-дълго, докато най-после се спря сред редките храсти в края на каменистото дъно и не направи нито крачка повече. Нямаше накъде да отиде — стъпките изчезваха така внезапно, както се бяха появили.

Наоколо цареше спокойствие, необикновена леност. Трудно бе дори да помислиш, че някъде наблизо, може би сред тези мирно налягали летовници, продължават да се отпечатват страшните дири с назъбени токове.

Божанка се приближи, притиснала длан о челото си.

— Какво се замисли? — запита я Димчо, но отговорът й го разочарова.

— Те пак се губят… — едва ли не със злобна усмивка отбеляза пионерката.

— Ние трябва да продължим да дебнем… — каза Димчо, като се вслушваше в шумовете на морето, — да забележим стъпките, когато се движат. Само така ще можем да успеем. Не забравяйте, че едновременно със стъпките се движи и сянката на непознатия. А тя ще ни покаже накъде е тръгнал той, дори ако върви по асфалт, на който не се отпечатват никакви следи. Постът да удвои вниманието си!

* * *

Николай стоеше на пост в долния край на плажа.

Минутите приличаха така удивително една на друга — пълни с еднообразния шум на морето и слънчеви пламъци, та скоро Николай започна да скучае. Загубил всяка представа за времето, и като се проклинаше, че бе забравил бабината си кърпа, той се разхождаше с наведена глава напред-назад и виждаше все едно и също: десетки стъпки на боси крака, мидени черупки, разпилени в пясъка като малки мраморни отломъци и някое току-що изхвърлено водорасло, чиято зелена лъскавина бе започнала да потъмнява.

А стъпките все не се появяваха. Безсмислено бе да обикаля повече, и защо го накараха да стои прав? Николай би обяснил с жар на тимуровците, че е по-добре да легне по гръб и, притвори едното си око, да наблюдава. Но наблизо не се виждаше никой… Е, после като дойдат, ще им каже. Момчето се отпусна на земята и изведнъж усети, колко много се бе уморило. Загреба с шепа, за да си направи пясъчна възглавничка, но тя му се видя твърда и то подложи стиска морски водорасли под главата си. Като меняха краищата си и образуваха най-причудливи фигури, облаците минаваха над него и сякаш го отнасяха нанякъде. Въпреки цялото напрежение на волята си, Николай не можеше да държи повече очите си отворени. Налегна го дрямка, през която се чуваше приспивното жужене на морето, мяркаха се неясни сенки…

И това продължи до тогава, докато нечия ръка се пресегна към него и го задърпа за рамото. Между приливите и отливите на съня, той чуваше познати гласове и когато с мъка повдигна клепачите си, които му се струваха по-тежки от олово, видя наведени Стефка и Божанка. Отпърво не можеше да разбере какво искат от него.

Стефка го погледна ядовито — даже по-ядовито, отколкото можеше да се предполага и момчето разпери шепа, за да се запази повече от очите й, отколкото от слънцето, което немилостиво сипеше потоци лъчи.

— Добро утро! — каза природолюбителката, като погледна нарочно към зенита. — Комай те събудихме много рано, а?

Николай се прозина и започна да трие сънливите си очи. Като се поразсъни, той повдигна глава от пясъчната купчинка, която му служеше за възглавничка. Върху бузата му личаха полепнали песъчинки.

— Какво правиш? — строго запита Стефка.

Като не знаеше какво да отговори, Николай само почеса върха на остриганата си глава.

— Отговаряй де! Пясък ли си налапал?

Щом зърна пламъчетата зад Стефкините очила и розовите петна по Божанкините бузи, Николай се досети, че се е случило нещо ужасно.

— Аз… полегнах само за малко — тихо каза той, като се усмихваше виновно.

— И знаеш ли какво направи? — не издържа Божанка.

— Не! — смутолеви Николай.

— Дори и не предполагаш — Стефка пристъпи като държеше сакчето с дръжката напред. — И възглавничка си подложил — подритна водораслите тя. — Това ми било тимуровец! Че нали те оставихме на пост?

Николай мълчеше. Сърдитите черни очи на природолюбителката го пронизваха.

— Ето! — посочи тя с края на сакчето. — Стъпките!

— Стъпките ли?

Както беше на колене, Николай повдигна глава и изведнъж ги видя. Отдръпна се, сякаш следите щяха да го опарят. Те се бяха насочили право към него и като правеха малък полукръг за да го заобиколят, продължаваха към сухото корито. Ако не бе заспал, Николай би могъл да ги забележи и да проследи сянката.

— Аз мисля… — повтаряше момчето, като дърпаше безсмислено края на блузата си, окапана с вишнево сладко. В тези кратки мигове лицето му няколко пъти промени израза си: отначало там се бе отпечатало недоумение, после в очите светна любопитство, което начаса угасна, прогонено от уплаха. Най-сетне тимуровецът разбра какво се бе случило.

Без да бърза, към тримата се приближи Димчо. Преди да му разкажат, той се досети. Орловите му очи веднага зърнаха тайнствените стъпки с познатите набраздени ръбове на токовете. Раковините и морските камъчета, които държеше в лявата си ръка, застрашително зазвъняха и лицето му стана строго.

— Та той, невидимият, без малко щял да те прегази! — каза сухо Димчо. На челото му изпълзя дебела бръчка, когато забеляза, че стъпките се прекъсваха и токовете се изкривяваха настрани, значи невидимият беше поспрял за малко и разгледал момчето. Ами ако е забелязал, че го следят?

— Заслужаваш да те хвърли човек във водата! — захапа устни Димчо.

— Той няма да потъне! — каза язвително Стефка, гледайки пълното момче с кръглата остригана глава.

Божанка отведе Димчо и Стефка на страна и като тръсна по-силно от обикновено ленената си коса, при което сламената шапка падна на врата й, каза:

— Тимуровската команда трябва да се събере незабавно!

— Съгласен съм! — кимна с очи Димчо.

Следотърсачът се наведе и започна да пише с пръст по пясъка. Николай безшумно приближи и прочете знака. А тимуровският знак викаше командата още тази вечер при „Трите скали“.

* * *

Наистина провинението на Николай беше голямо. Докато той, обронил глава, седеше до лодката, другарите му се оттеглиха в дъното на залива и започнаха да се съвещават.

Със стиснати устни, Димчо произнесе решението на командата. Николай очакваше всичко друго — да го упрекнат, мъмрят, дори строго да му се скарат, но не и това: да го изключат. Отпървом той не можеше да повярва. Опита се дори да се усмихне.

— Ти какво, сякаш не ти се вярва? — враждебно го погледна Стефка. — Да не искаш загдето си заспал на пост, да ти поставим мидички под коленете, или да изпиеш четири глътки морска вода, за да ти простим?… Сега ще имаш време да се наспиш — злобно продължи тя. — Хем на меко… при баба си. Тя и без това се оплакваше, че нямало кой да яде пирожките й.

Обзет от отчаяние, Николай гледаше природолюбителката, но не разбираше какво му говори. Знаеше само, че загубва другарите си, че бездна, по-дълбока от морето, което играеше в краката му, го разделя от тях. И то сега, когато животът на командата беше станал толкова интересен.

Николай изви умоляващ поглед — в очите му се бяха появили сълзи.

Настъпи неловко мълчание.

Свалила сламената си шапка, Божанка се взираше безцелно в дъното на обърнатата лодка. По едно време очите й се спряха на една пукнатина:

— Червейче е пробило дъската! — каза тихо тя.

Стефка се наведе:

— Не, това е мида, наречена торедо.

— Мида ли? — погледна учудено Божанка. — А къде е черупката й?

Стефка свали очилата си:

— Не се забелязва. А е голям пакостник. Пробива дъното на лодките, дървените части на корабите.

— Вредна ли? — високо каза Димчо, като погледна към Николай. Той се наведе и изчовърка мидата с острието на туристическото си ножче. Мидата се търкулна по дъската и тупна в краката на Николай. С това неговата участ бе решена — той не биваше да чака снизхождение от командата, чието доверие бе измамил.

Като хвърли поглед към белия облак на чайките, които се виеха над Трите скали, Николай бавно провря ръка под кърмата на „Синята стрела“.

— Та аз не съм довършил още греблото…

Никой нищо не му отвърна. Той се изви и когато минаваше край лодката, протегна ръка, сякаш искаше да я погали. Сподавена мъка тресеше раменете и сушеше сърцето му. Тримата го проследиха с очи чак докато се закри зад високите камъши.

— Ами ако издаде тайната? — разтревожи се изведнъж Божанка.

— Няма — отвърна, стиснал до посиняване устни, Димчо. — Все пак Николай е пионер!

* * *

И на другия ден загадъчните стъпки не се появиха…

Седнал на морския бряг, Димчо гледаше към водата, покрита с отразената синина на небето. Морето непрестанно се поклащаше и слънчевите лъчи се опитваха да пронижат до дъно немирната вода. Понякога сред вълните се мяркаше, подобно на сребърни пламъчета, ято непознати рибки или бавно се люлееше млечният звънец на някоя медуза…

Но момчето сякаш беше сляпо за красотата на морето. Мисълта му се луташе непрестанно както тези вълни, които се биеха о брега и все не можеха да се успокоят. Свечереше ли се, нощта му тежеше — с небето, обковано с едри платинени звезди, с месеца, почти допрял чугунените си рога, сякаш затваряше в малкия си кръг някаква тайна. Спуснеше ли ресници, клетото момче нямаше мира. Високата сянка на непознатия, когото не беше виждало, разперваше ръце и се изпречваше пред него. Тя се носеше по земята като жива, лягаше на кръстопътищата, чупеше се върху дуварите… Стъпките я следваха покорно като кучета, пълзяха покрай телеграфните стълбове и километражните камъни, изкачваха се дори по кората на дърветата. Дъхът на момчето спираше само при мисълта за зловещото движение на сянката, която сякаш се подиграваше над човешкия разум и предизвикателно, едва ли не в определен час, малко преди пладне се появяваше пред очите на тимуровците.

От няколкократното появяване на стъпките Димчо бе установил, че те отиват към едно и също място — бездруго към града. Но къде отиваха точно? И откъде идеха? — засега никой не можеше да каже.

„Ще трябва да се заема сам!“ — каза си следотърсачът, като загребваше с ръка водата и тя с меко шумолене изтичаше между пръстите му.

Димчо пропълзя до крайния чадър и легна на рамо — също че се канеше да заспи. Мургавата му кожа се сливаше със засенчения пясък. Допрял ухо до земята, той започна да лови всеки звук, който се раждаше наоколо.

Вятърът беше стихнал и вълните лениво достигаха до брега. Лесно бе на следотърсача да отгатне и най-леките стъпки, и най-малкия плясък във водата, А оттам идеха десетки шумове, които се прецеждаха през рохкия пясък като през филтър. То бе по-скоро смесица от някакви далечни екливи гласове. Бавно и тежко дохождаше тътенът на вълните. На тласъци, със свистене изпращаха гласа си винтовете на малките параходи…

Понякога пясъкът се разтърсваше под напора на някоя голяма вълна… Понякога се задаваха стъпки — тромави, тежки, сякаш някой идеше с товар на рамото. Тогава с престорено равнодушие следотърсачът повдигаше глава и като отваряше едното си око, уж да погледне към морето, зорко се взираше в минувачите. Оказваше се, че е минал моряк с широки панталони и панделки на безкозирката или пристанищен служител с цветни моливи в малкото горно джобче, или весел носач, на чиито бронзови мускули и широко татуирани гърди би се учудил всеки…

* * *

Най-сетне Димчовите усилия се увенчаха с успех. Момчето лежеше със спуснати клепачи и се вслушваше във всеки звук, дошъл изпод земята. Изведнъж се зачуха стъпки. Не, това не беше шум от стъпки, а по-скоро — лек трепет, преминал по пясъка. И тъкмо този едва осезаем, предпазлив звук накара момчето да бъде нащрек. Сега вече той се долавя по-отчетливо, всяка стъпка е по-звънка от предишната. С целия си усет на следотърсач, Димчо разбра, че това са минутите, които очаква от толкова дни… Обхвана го трескаво нетърпение и той побърза да отвори очи: синината на морето, пред която не се препречваше никаква човешка фигура, се залюля, сякаш да потвърди съмненията му.

Макар и да не беше страхлив, Димчо усети как устните му започнаха да съхнат. Наистина недалеч от него минаваше той… непознатият. Сянката му се прокрадваше — зловещо къса, поради напредналото пладне, виолетова — като разлято химическо мастило.

Стиснал зъби, Димчо пропълзя няколко лакти напред, без да сваля очи от сянката. А беше страшно да се гледа към нея: тя излизаше направо от остроносите стъпки и като лягаше изкривена настрана, не се отделяше от тях. Една съчка изпука и следите се спряха безмълвно на едно място — стопанинът им явно се колебаеше какво да прави. След това той ритна съчката и закрачи предпазливо, но вече по-близо до морето. Сянката му заплува над водата, като при всяко повдигане на вълните се издуваше и накъсваше… По едно време тя разгъна широко ръце и на момчето се стори, че над главата му прелетя птица. То вдигна за миг поглед нагоре. По небето не се мержелееше нито едно облаче. Значи непознатият бе разперил ръце, за да запази равновесие върху неравното дъно.

Димчо едва задържаше дишането си, сякаш бе помъкнал на гърба си голям камък. В отмалялото му сърце отново започна да се промъква страх. Но той разбираше, че няма друг изход, че на всяка цена трябва да проследи сянката, ако иска да се добере до тайната. Той вече веднъж се бе срещал с опасен диверсант — Белязания, изпратен от шпионска централа отвъд границата. Знаеше, че човек с чисто сърце не току-така би се крил от хората и би бродил като вълк-единак, като тъмен призрак по слънчевото крайбрежие… „Онзи се казваше Белязаният — спомни си Димчо и сякаш видя червения белег върху продълговатото лице на бандита. — А този… Невидимият! Така ще го наречем!“ — реши изведнъж тимуровският командир.

Като се увери, че Невидимият не ще може да го забележи, Димчо се изправи леко на колене и започна бавно да се придвижва. Сега вниманието му бе раздвоено. Той следеше не само посоката, в която блуждаеше сянката, но и начина, по който се нареждаха стъпките. Боеше се да не би Невидимият да се извърне внезапно и да го открие. Но следите спокойно се отпечатваха, обкръжени от слънчевите блясъци, избухващи по пясъка, и се спущаха към Сухото корито. Сянката веднъж-дваж избледня поради рехавите облаци, що вятърът бе докарал откъм морето. Окуражен, Димчо се изправи и тръгна така внимателно, като че ли газеше из коприва. Като се пазеше, да не събуди подозрение, той се наведе и взе първата попаднала му мидена черупка. Но докато пръстите му опипваха лакираната й повърхност, очите напрегнато се втренчваха напред.

И така — педя по педя тимуровецът се приближаваше към редките храсти, отдето се начеваше Сухото корито. Стъпките престанаха да се отпечатват, но сянката продължаваше да се движи и да се промъква напред. Сега тя бе погълнала цялото внимание на следотърсача, а очите му се измъчваха от постоянното напрягане — при всяко помръдване на виолетовото петно той се мъчеше да долови мекия шум на стъпките.

Невидимият се озова на асфалтения път. „Той ще тръгне по пътечката към града“ — зарадва се Димчо, но за най-голямо учудване сянката се плъзна вдясно и високите треви леко се наведоха.

Димчо излезе, по-скоро изтича към асфалтеното платно.

Но след няколко мига късата сянка започна да се разрежда и да светлее, докато изчезна съвсем. Момчето изправи глава и видя, че на небосвода се бяха събрали облаци. Послухтя напразно. Какво да прави? — хапеше в безсилна ярост пръстите си следотърсачът. Тайнственият непознат изчезна, речи го, под носа му. А само крачка го делеше от успеха. Димчо се отпусна на земята и допря ухо. Сухите игловидни стръкове на тревата гъделичкаха врата му, но той се притискаше още по-силно. Нищо! Наоколо — мъртва тишина. Нишката пак се прекъсна, стъпките потънаха незнайно къде. Те не можеха нито да се видят, нито да се чуят. Какво друго оставаше? Да се надушат — изправи се изведнъж Димчо и сам се укори — как не се досети по-рано! Следите можеха да се надушат. Нужно бе да се намери веднага куче. Димчо бе чел не една увлекателна история за кучета, които са откривали следите на бегълци и нарушители, знаеше имената на четириноги следотърсачи. Но откъде сега да намери едно такова куче?

Той се затича към двете тимуровки, които бяха събрали глави под чадъра.

— Тлин-тлин! Тип-тип-пиу — прозвуча познатият сигнал.

Гласът на „скореца“ скоро привлече вниманието на момичетата.

— По-скоро! — като се задъхваше, извика Димчо. — Намерете едно куче… То ще ни поведе по следите.

Озадачени от странното поръчение, тимуровките се изправиха на крака. Следотърсачът дръпна Божанка за ръкава:

— Остани тук!

— Защо?

— Да пазиш!

— Кого?

— Стъпките — продължи шепнешком Димчо.

— Стъпките ли? — едва не извика от смайване Божанка. — Та те няма да избягат.

— Не се чуди… може да мине някои и да ги зарине.

— Че какво от това?

— А нали кучето трябва да ги подуши, преди да тръгне.

— Разбрах — промълви Божанка. — „Ами ако онзи, Невидимият, рече да се върне?“ — помисли си тя и започна без нужда да връзва и завързва шнурчето на сламената си шапка.

* * *

Вперила бистрите си зеници към морето, Божанка съсредоточено мислеше: къде ли се намират сега Димчо и Стефка? Добре, че Димчо се досети да потърсят куче — иначе никога не биха разгадали тайната на мистериозните стъпки… Ами ако Невидимият разбере, че го дебнат! Няма ли…

Хор от гласове прекъсна мислите й и тя се обърна назад. Към нея идеха деца, предвождани от ръководителка с пухкави, боядисани от слънчоглед устни и бяло чадърче в ръце. Чадърчето плуваше като голяма медуза над детските главици и тънкият му копринен покрив процеждаше слънчевите лъчи, които се събираха около никелираната дръжка. Под брадичката на ръководителката се полюляваше на червен найлонов конец, подобна на тенекиено охлювче, ламаринена свирка, каквато носят футболните съдии. Изглежда, че внушителната ръководителка правеше неотразимо впечатление на малките летовници, защото те се държаха в кръг около нея. Следваха я по петите и чинно ловяха всяка дума, излязла от моравите й уста.

— Насам! — извика ръководителката, без да се обръща, като допря устни до свирката. И купчинката послушни се разсипа в посоката, където стоеше Божанка.

Тимуровката изтръпна. Децата щяха да заличат стъпките и да направят диренето безсмислено. Заловени здраво за ръце, сякаш се канеха да преградят пътя на вълните, малките повлякоха крака и се запътиха към „Ничията земя“.

— Чакайте! — изпречи се пред тях Божанка. — Накъде сте тръгнали?

— Да се къпем! — извикаха няколко тънки гласчета.

— Че с дрехите ли?

Децата умолително загледаха ръководителката си в лицето.

— Ние можем сами да се събличаме.

— Но най-напред десет минути на слънцето — каза неумолимо ръководителката и стрелна зашумялата група изпод очи. Момиченцата започнаха да събличат презглава рокличките си, жумейки срещу слънцето. Но дори когато стояха на едно място, можеше да се разбере, че страшно много бързат.

— Тук не можете да останете! — каза високо Божанка.

— Защо? — изненадано сви моравите си устни ръководителката и притвори бялата стрехица на чадърчето.

— Не бива… забранено!

— Че кажете поне защо е забранено?

„Какво ли да кажа? Защо ли може да е забранено?“ — чудеше се Божанка и все не намираше отговор.

Ръководителката се канеше да поведе децата към „Ничията земя“ и след миг нетърпеливата купчинка щеше да помете стъпките.

— Змия! — извика изведнъж Божанка и прокара опакото на ръката по изпотеното си чело.

Очите на ръководителката се окръглиха, тя пусна свирката която държеше близо до боядисаните си устни, и децата се разбягаха без сигнал към средата на плажа.

— Змия… Видяхме змия.

Пролуката

Тимуровското поръчение трябваше да бъде изпълнено!

След като се полута безуспешно, Стефка се върна при „Ничията земя“, където бдеше Божанка. Как копнееха двете момичета, как искаха да открият посоката на следите, та когато се завърне Димчо да му рапортуват.

Куче трябваше да намерят на всяка цена. Това бе първата им, неотложна грижа и скоро усилията им се увенчаха с успех. Пред очите им се мярна, дошло кой знае откъде, едно мършаво, бездомно куче, с хлътнали хълбоци. Козината му, покрита с кал и сламки, току трепкаше над изпъкналите ребра.

Събрало топка бодли на опашката си, кучето си стоеше мирно сред плажа и гледаше жадно летовниците в ръцете. Герданът от снадени кожени пръстенчета беше единственото нещо, което показваше че някога то е имало дом и стопанин.

Не беше трудно за двете момичета да обсебят четириногия скитник. Впрочем този израз се явява тук не съвсем на място. Гладното животно само тръгна подир крайщника, който Стефка извади из еднодневката си.

— Как ли се нарича? — запита младата природолюбителка, като отчупи парченце от хляба. — Може би „Балкан“?

— А може би „Метеор“ — помогна й Божанка.

— Или „Атом“. Неотдавна четох в една книга за куче с такова име. — „Атом“. Нека го наречем така — това име е наистина интересно.

— Та той ще се разпадне твоя „Атом“ — забеляза с насмешка Божанка, като посочи изпъкналите ребра на кучето.

Кучето, отдавна забравило името си, оставаше безучастно към разговора на двете тимуровки. Протегнало нос, то гледаше в Стефкините ръце, където се белееше нащърбения крайщник. Природолюбителката се досети и му подхвърли нов залък. Гладното животно не го остави да падне на пясъка, улови го още във въздуха, като щракна силно със зъби.

Двете пионерки лесно поведоха след себе си мършавото куче: чупеха ронливи късчета от хляба и го мамеха. По-скоро то само вървеше подире им, следваше ги покорно, без да сваля очи от Стефкините ръце. Скоро се озоваха в долния край на плажа. Като надви погнусата си, Стефка улови муцуната на кучето и предпазливо я тикна в следата.

— Души!

Кучето се отдръпна и с отвращение изтри песъчинките, полепнали по носа му.

— На̀, яж!

Природолюбителката постави остатъка от хляба в самата следа. Кучето лакомо глътна парченцето и подуши мястото.

— Добре — сърцата на момичетата се изпълниха с надежда.

Изгладнялото животно пристъпи на тънките си крака и скоро навря муцуна в другата следа — навярно очакваше, че и там ще намери нещо за ядене. Изтълкували по своему постъпката му Стефка и Божанка се спогледаха зарадвани.

Подушило още веднъж празната вдлъбнатина, кучето се почеса по хлътналите хълбоци и като триеше корем о пясъка се затътри към „Ничията земя“.

Разказват, че кучетата се боят от морето. Но сега двете момичета с очите си видяха как „Атом“ се приближи до брега и протегна език към бялата пяна която се задържаше по ръба на вълните Това може би той направи повече от любопитство, но когато близна, се отдръпна със скимтене назад.

— Къде се пъхаш там? — извика Божанка. — От морето ли намери да пиеш вода?

Слънцето се издигна високо и започна да прежуря немилостиво. В маранята под високото небе като снежни топки се мяркаха чайки. Те се спущаха с крясък надолу и се скриваха зад вълните, сякаш се разтапяха. „Атом“ се запътваше по искрящия пясък към тях, бафваше унило и пак се връщаше при двете момичета.

Изведнъж, обзето от неочакван прилив на сили, кучето подскочи и се втурна към малката туфичка отвъд асфалтната пътека. Тимуровките тутакси го последваха. „Атом“ се спря в края на гъстата трева и стоя няколко секунди неподвижно — като че ли размишляваше за нещо си. Изглежда, че неговите уши бяха доловили някакъв звук, защото той се изправи за миг на задните си крака и се метна с ръмжене сред тревата.

Ръмженето ставаше все по-силно. Двете момичета озадачени се приближиха, но скоро запушиха носовете си — кучето ги бе довело до прогнил кош с развалена риба. И макар че при внимателно вглеждане край коша не се забелязваше жива душа, опитното ухо на „Атом“ бе доловило подозрително мъркане. И наистина изпод плетеното дъно се подаде лапа с криви нокти, а след нея — муцуна, украсена с тънки мустачета.

— Котка — пошепна тихо Божанка.

Котката изфуча и повдигна застрашително опашка. Гладното куче тръсна възмутено мръсната си, завързана на възли козина — това ли коте се осмеляваше да дели мегдан с него, то ли искаше да обсеби скъпоценната находка?

Изненадана от неочаквания похитител, котката се дръпна назад, но след кратка размисъл реши да се брани. Тя нададе продължително мяукане, прилично на хъркане и изви гръбнака си на дъга… Двете животни се вкопчиха…

Божанка и Стефка се отдръпнаха към брега, а и не можеше повече да се стои тук поради неприятната миризма, която лъхаше от коша. Скоро брезентовият чадър ги подслони под хладната си сянка. Божанка бе ядосана не на шега. Сега, когато „Атом“ се спусна да гони котката, тя с неприятно удивление забеляза, че това дръгливо куче не може да обладава никакви разузнавачески способности, че гладът, станал в момента господствуващ инстинкт, бе притъпил всички други негови качества. Добре поне, че никой не бе забелязал жалкия им опит да тръгнат по стъпките на Невидимия — утешаваше се пионерката. Но тя горчиво се мамеше. През цялото време към тях се взираха две трескави очи. Една глава се подаваше иззад близката пясъчна купчинка и следеше всяка стъпка, ловеше всяка дума на двете тимуровки. При все че му беше трудно да стои на едно място, и то под горещия слой на маранята, Николай зорко наблюдаваше усилията на довчерашните си другари. „Търсят куче… навярно за да надуши следите!“ — досети се пълнобузото момче и от радост се надигна, при което жълтите му плетени гащи с бяла котвичка се подадоха. То скоро се скри, като си каза: „Трябва да им се притека на помощ!“

През тези дни, макар и обиден, Николай не изпущаше из очи своите другари. Както и друг път, той излизаше рано от къщи и, без да го забележат, се навърташе все около долния край на плажа. Той не можеше да живее без командата. И, при все че бе изключен, продължаваше да се чувствува като неин член. Отпървом той наблюдаваше „Ничията земя“, скрит зад бабиния си чадър, който бе изнесъл тайно из къщи. Но черното петно привличаше не само погледите на летовниците, а и жаркия поток на слънцето. Затова тази заран, докато плажът беше още пуст, Николай събра с ръце купчина пясък, която вече му служеше за удобно прикритие. Оттам той видя как двете тимуровки подмамиха гладното куче и как скоро се върнаха разочаровани „Това куче не иска да души — чу той отдалеч гласа на Божанка, — трябва да намерим друго.“

Да се намери друго куче? А защо Николай не им помогне? Той ще открие някое и ще им го изпрати, но… тайно. Момчето се надигна и тръгна решително към изхода на плажа. А откъде да вземе куче? Наоколо не се мяркаше нито едно.

— Пуфи, ела, маминко! — чу той плътен женски глас и като се обърна, за своя най-голяма радост видя кученце, малко колкото женска обувка. То безгрижно въртеше опашчица, която описваше лека дъга над къдравия му гръб, където сякаш бяха закачени десетки бели и черни пръстенчета. Покрай кафявата муцунка, където като влажно копче се тъмнееше нослето, се спущаше дълга козина. Стопанката му, пълна дама, с ярко боядисани устни и дебел слой пудра върху бузите, държеше японско чадърче, на което бе нарисувано оранжево слънце. Тя извади из найлоновата си чанта голяма кифла и я подаде на кученцето. После изви глава и се загледа към синьото стъкло на морето. Николай отдавна беше забелязал белоликата летовница, но и през ум не му минаваше, че кученцето й може да му потрябва. Той пропълзя предпазливо, взе кифлата и помами след себе си мъничето. Не след дълго то се намери в ръцете му и доверчиво допря носа-копче до голия корем на бившия тимуровец. Ами сега? Как да го изпрати на двете момичета? Не бива да го занесе сам, нали е изключен от командата?

Докато се чудеше, между летовниците се мярнаха черните пети на едно циганче.

— Ей, чакай! — извика Николай.

Циганчето опули очи и се спря учудено.

— Ще ти дам двадесет стотинки, ако занесеш това куче на двете момичета под чадъра.

Чернокракото измери от краката до главата охраненото момче и разбра, че има работа със солиден партньор.

— Малко са бе, чорбаджи. Ще даваш всичко два гологана.

Обръщението явно се понрави на Николай и той се изпъчи от удоволствие.

— Съгласен съм!

Порови из плетения джоб на гащите, където между стъклените топчета и парчета назъбен обущарски восък подрънкваха монети. Напипа два лъскави двайсетака и като ги погледна на слънцето, за да се увери, че не е сгрешил, ги пусна в разтворената шепа на циганчето.

— И да не си посмял да избягаш — завъртя заканително очи той.

— Нема, бе!

Циглето улови кучето за двете уши и се затича към тимуровките. Мъничето, очевидно несвикнало на такива обноски, започна да квичи. За да заглуши гласа му, циганчето го мушна в пазвата си. Но навярно четириногото започна да го дращи по корема, защото сега пък момчето нададе вик. Вдигна се олелия до небето, летовниците учудено надигнаха глави, надойдоха деца. Откъм морето, като тичаше по-бързо от възможностите си и размахваше чадърчето с оранжевото японско слънце, се зададе дебелата дама. Тя се спусна като тигрица към циглето и то побягна с изблещени очи.

— Рожбата… Откраднаха ми рожбата! Помогнете! — викаше задъхано тя и летовниците се отдръпваха, за да й сторят път.

— Какво има? — попита един старец с черни стъкла на телените си очила.

— Крадец? Детето й откраднали.

Старецът скочи и издигна високо бастуна си.

Събраха се и други любопитни, но скоро трябваше да си отидат разочаровани. Циганчето видя, че не ще може да се отскубне от дебелата дама, и като захвърли кучето, се преметна през дървения стобор на плажа. Дамата взе кученцето и го замилва разплакана. Потта и сълзите се смесиха по лицето й, запълзяха на мътни поройчета по дебелата й гуша. „Маминото“ — хълцаше тя разтреперана, щастлива.

Сред летовниците избухна смях.

— Това ли е било детенцето й? — провикна се някой. — По-добре циганчето да го беше хвърлило в морето.

Изплашена, дамата притисна мъничето и то се сви, като заприлича на разбридано клъбце в месестите й длани.

Скоро Николай последва примера на циганчето — затопурка с дебелите си крака и също се преметна през стобора. Желанието му да помогне на тимуровците завърши злополучно. Пропаднаха му и двата двайсетака.

* * *

Димчо не тръгна да дири куче по плажа или из съседните улички. Той знаеше къде може да намери истински четириног следотърсач. Забърза към войнишката застава, като кроеше в ума си какво да каже на граничарите — да им открие ли тайната на тимуровската команда?

Колко пъти, особено в първите дни на летуването, Димчо бе идвал заедно с другарите си при каменната къщица, стъпила на скалистия бряг. Отначало войниците от заставата се държаха хладно към любопитното момче. Но когато узнаха, че майка му — инженер Томова — работи в мината, по чийто надземен район те обикаляха с големите си кучета, станаха по-дружелюбни.

Неведнъж тимуровецът се запътваше стремително по скалистата пътечка с намерение да разкаже всичко за Невидимия, но току се връщаше назад. През целия път сякаш чуваше спора, който водеха другарите му.

… „Трябва да съобщим! — казваше Божанка. — Откъде знаете какъв е той — Невидимия?“

„Но все пак не е ли още рано! — придумваше ги Стефка. — Какво всъщност ще кажем на граничарите? Трябва да обмислим, да проверим.“

„Наистина! — съгласяваше се колебливо Димчо. — Представете си, че при вас дойде някое дете и каже: видях стъпки, които се движат сами, като живи. Какво ще си помислите за него.“

„Ще ни се смеят — потвърждаваше Стефка — и после… ние сами трябва да разкрием загадката. Нали затова сме пионери!“

Божанка я поглеждаше накриво. Искаше й се да каже: ами ако Невидимия наистина е враг? Но Димчо се намесваше и туряше край на спора: „Засега няма още какво да съобщим на граничарите!“

Леко наведен, тимуровският командир започна да се изкачва по каменните стъпала, издълбани в самата скала. Веселият шум на града, виковете на продавачите го съпровождаха до някое време и постепенно заглъхнаха. Макар че преди това се бе спирал неведнъж, той загледа продължително замаскирания бункер, останал от миналата война. С нарисуваните си прозорци, с комин без отвор бункерът досущ приличаше на малка лятна къщица, построена на скалата от безгрижен стопанин. Димчо си помисли, че вътре се въдят змии, и по кожата му полазиха студени тръпки.

Като се задъхваше, следотърсачът излезе на върха, провря се между дивите шипки и закрачи по равната, отъпкана пътечка. Едва сега забеляза, че се е одраскал — една розова струйка се сцеждаше по коляното му. Избърса я с длан и продължи да крачи…

Отгоре се разкриваше същинско чудо. Морето изглеждаше кристално, но едновременно с това и мъхнато. Миниатюрните гребени на вълните, напоени със слънчева светлина, изглеждаха изсечени от златарска ръка. Долу, в самото подножие, по пясъка, обсипан с точиците на молуските, се виеше сърмена пяна…

Кораб, не по-голям от детска играчка, се отдели изпод въздушната арка на пристанищния мост, раздвижи вълните и на момчето се стори, че долови синия звън на морето…

Дано само не срещне къдрокосия лейтенант с очи, които сякаш пронизват и виждат всичко, що става в душата ти. Веднъж даже той спря софиянчетата: „Какъв бриз ви довява все насам? Какво току се щурате покрай брега?“ „Търсим черупки и водорасли“ — хладнокръвно отвърна Стефка. Тя разтвори брезентовата чанта и тимуровците я погледнаха с благодарност. Лейтенантът се втренчи някак изпитателно: „Все пак не се отлъчвайте от града. Не забравяйте, че тук е гранична зона.“ После той поведе с лека крачка патрула — двама пъргави комсомолци с разтворени рубашки, изпод които се подаваха фланелки на сини черти…

Димчо се зарадва, когато в двора намери само сержанта на заставата, когото поради необикновено високия ръст наричаха дядя Стьопа. Миналото лято, щом го зърнал, един от съветските пионери, дошли на летуване в града, възкликнал: „Смотрите — зто дядя Стьопа!“ Оттогава и деца, и войници така знаеха сержанта… Той носеше невиждано големи ботуши, които шегобийците бяха кръстили „лодки“.

Роден някъде в Северна България, сержантът-богатир не обичаше морето. Макар че служеше все по крайбрежието, той дори не се бе научил да плува; останал бе напълно „сухоземен“ човек: лете ставаше рано и посрещаше слънцето с длан над очите, зиме се радваше по детски на снега… През свободното си време дядя Стьопа тъпчеше с големите си ботуши пясъка и току повтаряше: „Ех, къде е нашата земя-земица, нашата златна орница!“ „Че тя е черна вашата земя — обаждаше се някой от войниците, — а виж този бряг е златен.“

— Злато ражда тя! — усмихваше се сержантът и едрите му зъби блясваха на слънцето. — А тук едни дини да посееш, стават солени…

Едничкото нещо, което дядя Стьопа усвои от живота край морето, бе навикът да пуши с лула — една къса почерняла луличка, попаднала му бог знае откъде. Той така свикна с нея, че час по час разкъсваше някоя цигара, за да я натъпче с фабричен тютюн.

Останеше ли свободен, сержантът не се пилееше из града, а седнал гърбом към морето, все майстореше, все дялкаше. И чамовият скоречник с ветропоказател, окачен на железния стълб сред двора, и кучешката колиба под него, и оградата от зелени летвички, инкрустирани с нагорещено желязо — бяха дело на неговите ръце. Къщурката бе направил за кучето Страж — неразлъчен другар, с когото дойде от родопската застава, където първом служеше. За това граничарско куче именно се бе запътил Димчо насам.

Следотърсачът завари гиганта да заглажда със стъкло някаква тояжка, която навярно трябваше да се превърне в точилка. Светлина къпеше лицето му и усмихнатите му очи синееха като измити морски камъчета. Като видя момчето, той остави тояжката и започна да отдухва масурчетата талаш, накацали по ръкавите на бялотъканата му риза.

— Здравейте!… — задъхан от вълнение, Димчо не знаеше откъде да подлови разговора.

— Какво, играете ли — помогна му, без да ще, сержантът.

— Играем — пристъпи на един крак Димчо.

— На война ли? — сержантът спря очи на одрасканото му коляно.

— Да… Всъщност не на война… Провеждаме една военизирана игра — смутолеви Димчо и руменина изби чак зад ушите му.

Граничарят се усмихна одобрително. Това окуражи момчето.

— Търсим важен предмет, отвлечен и скрит от „неприятелите“.

— Виждам — каза сержантът я посочи с одимения си палец Димчовото коляно — цепнатината се бе замрежила и от долния й край се сцеждаше жълта водица. — Е, поне успяхте ли?

— Не! — Димчо изтри потта, оросила изобилно челото му.

— А насам ли е дошъл този ваш „враг“? — помръдна юнашките си плещи сержантът. Той посмукна от празната си луличка. Извади една цигара от желязната си табакера — тежка и масивна като него, и като наслюнчи цигарата внимателно, за да отдели книжката, изсипа златистия тютюн а гърловината на луличката. — Тъдява ли се крият „враговете“? — продължаваше да любопитствува той.

— Не… Оттатък… Навярно в лозята. Още не сме ги издирили.

Граничарят го погледна учудено: „Защо си дошъл тогава?“ — го питаше с очи той.

— За кучето — отвърна направо Димчо и усети как устните му изпръхнаха. — Нали вие имате едно куче-следотърсач?

— Страж, златна порода! — поласкано отвърна дядя Стьопа и дръпна пушек от луличката си. Сетне хвърли гальовен поглед към дъсчената колиба и се замисли. — Може, защо да не може. Ще ви дам за малко Страж.

— Тъкмо ще го поразходите, ще потичате. Той обича да играе с деца.

Граничарят стана и с тежка стъпка се отправи към колибата. Тънко подсвирна с уста и от сводестия отвор се подаде неспокойна кучешка муцуна.

— Страж, ела! Имаме гости — каза той с нежен, странно тих за ръста му глас и кучето се подчини. То излезе и започва да търка козината си о крака му.

Дядя Стьопа бръкна в торбата, окачена на железния дирек, и му подхвърли крайщник войнишки хляб:

— На̀!

Страж улови хляба още във въздуха и като седна на задните си крака, загледа стопанина си в очите.

— Запознайте се! — каза дядя Стьопа. — Хайде, Страж, подай лапа на госта.

За голямо учудване на Димчо кучето, търпеливо дресирвано, подаде красиво десния си крак и остана така.

— А ти какво чакаш? — обърна се сержантът към пионера. — Страх ли те е?

Момчето нерешително протегна ръка, кучето го близна по носа и заскимтя радостно.

— Запознаването се състоя! — тържествено обяви сержантът и откачи от дирека малък оглавник с къс конопен ремък. Постави го на кучето и то изведнъж се преобрази — вдигна нагоре дългата си муцуна и започна да души. Ушите му щръкнаха нагоре.

— Водолаз — гордо каза граничарят, — копче от морето може да ти извади. Поразходи го — обърна се той към тимуровеца, — нека види света, а и него да погледат. Аз през това време ще сляза в града да си взема една кутия от осемцилиндровите. (Така войниците, особено военните шофьори, наричаха малките кутийки с осем цигари.)

Димчо улови конопения повод.

— Ой! — сподави той радостта, която издайнически бе разцъфтяла по лицето му. — Ще го върна след малко…

След това той махна с ръка на сержанта и без да се оглежда, бързо се отправи към Ничията земя. Едва сега си спомни за Стефка и Божанка. Зарадва се, като ги видя срещу блестящите хълмчета на вълните. Направи им знак да не се приближават и като се полута насам-нататък, поведе кучето към продълговатите стъпки.

Страж отпървом не разбра какво искат от него. Седна мирно на задните си лапи и в неговите почти игриви очи се отразиха искрици от морето.

— Души Страж! — тихо, но властно каза Димчо.

Тревогата на тимуровеца започна да се предава и на четириногия следотърсач. Той протегна красивата си глава и помръдна от мястото си.

— Души! — подръпна ремъка Днмчо.

Страж подгъна тънките си крака, източи тъмнокафявата си шия. Сега вече той никак не приличаше на онова палаво куче, което едва ли не събори момчето на идване. Обзет от някакво свое безпокойство, допрял муцуна о пясъка, той взе да обикаля около стъпките.

„Разузнава“ — помисли си Димчо и се зарадва…

Като съпровождаха отдалеч тимуровския командир, Стефка и Божанка видяха, че кучето се отправи към асфалтната пътека и после зави към града.

Отпуснал ремъка. Димчо следваше неотклонно кучето. На места остроносите следи се губеха в песъчливата земя, другаде се забелязваха ясно върху снопчетата трева и можеше дори да се определят зигзаговидните шарки на токовете. Макар и предпазлив, Невидимия бе оставил не един белег след себе си. На разкрач от пътеката кучето намери стъпкана цигара. Като подържа носа си над нея и кихна веднъж-дваж, то издаде някакво сподавено, радостно скимтене, та за Димчо не бе трудно да разбере, че цигарата принадлежи на човека, когото пионерите преследваха. Отвъд пътеката Страж се завъртя край ниска купа сено и неочаквано се шмугна в нея. Чул Димчовото изсвирване, той изпълзя и като въртеше опашка, започна да тръска зелените сламки, полепнали по козината му. Личеше си, че на кучето му се доигра. Но това не попречи на момчето да установи, че Невидимия бе поседял за малко на меката купчина.

Насреща им се изпречи ябълкова градина. Като бафна, сякаш виждаше някого пред себе си, Страж изведнъж се изтръгна из ръцете на момчето. Скоро гърбът му се жлътна в градината. Димчо тичешком блъска телената портичка, но преди да дотърчи до дърветата, видя между клоните бялата ограда на гробището, иззидана от циментови блокчета. Кучето в миг се покачи на оградата и започна да дращи с нокти по сухия варовик. Няколко жени, изправени като черни статуи край ламаринен, забит в земята фенер, се обърнаха и го загледаха учудено… Дотича и пазачът — едно хилаво, късокрако старче с големи ръце, из които се мотаеха железни броеници.

— Светотатство! — изтрака с броениците той. — Махнете оттук този жълт дявол!

А кучето напираше и добре, че следотърсачът успя да улови навреме конопения ремък.

Намотал здраво около ръката си ремъка, Димчо се щураше около циментовата оградка и току поглеждаше към пазача, който се бе спрял до храстите и не изпущаше кучето от очи. Ако Невидимия се криеше в гробището, поне засега не можеха да го проследят. „Наистина ли се намира там или само бе преминал?“ — питаше се Димчо. Кучето му помогна да си отговори. Като се триеше покрай оградата и дърпаше след себе си момчето, то излезе на противоположната страна. Там неспокойно започна да души, да бие с крака, да тегли спътника си към града. Димчо установи, че Невидимия само бе преминал през гробището. Но дали се бе срещал с някого там, знаеше ли за това пазачът с железните броеници — тимуровецът щеше да узнае по-късно.

Пионерът ускори крачките си. Той бързаше, защото бе време да върне Страж в заставата. А и небето неочаквано се начумери — можеше да плисне дъжд и да измие следите. Всяка секунда беше скъпа. Божанка и Стефка подтичваха мълчаливо, като сенки.

Не след дълго тримата тимуровци и кучето се намериха в града. Навлязоха в глуха улица, застлана с едри грапави камъни. Димчо свали оглавника от хромови каишки, снадени с пиринчени винтчета, и уви около врата на кучето кожения си колан. Но все пак още при пръв поглед би могло да се открие, че това е граничарско куче. Ето защо той направи тайно знак на Стефка да се приближи, взе еднодневката и като изтърси мидите и водораслите, я окачи на врата му.

— Все едно че отиваме на пазар — се усмихна следотърсачът. — Из града се срещат и други кучета, които носят в чанта хляб, ябълки, че и риба.

Озоваха се на оживена улица. Нямаше нужда Димчо да се оглежда, за да отгатне накъде трябва да върви. Като се поспирваше понякога колебливо, кучето ситнеше, отпуснало глава, и леко подръпваше кожения колан. В същото време Димчо хвърляше мимоходом поглед встрани — към високите дъсчени стобори, над които се подаваха зелените върхове на бръшляна, към прозорците, украсени с леки завеси.

Страж се покачи на тротоара. В кой ли дом щеше да се отбие, към коя ли порта щеше да задърпа момчето? Димчо тръпнеше в очакване. Но за негово най-голямо удивление кучето мина по протежението на улицата и се отправи към прашно площадче. Тук петъчен ден ставаше пазарът, а през останалото време можеше да се види малка барачка, зад чиито платнени стени децата неведнъж се опитваха да надникнат.

Страж се подвоуми миг-два. Сетне неудържимо задърпа тимуровеца към барачката, но преди да драсне с нокти по сухото платнище, Димчо, извърнал се рязко назад, като човек, който внезапно е видял под краката си пропаст, го повлече към близката бъчварска работилница. От тегленето пръстите му се наляха с ярка червенина, а Страж захриптя, като че някой го душеше.

— Тук, Страж… Мирно! — галеше го по главата пионерът, докато го настаняваше в сянката на струпаните бъчви. Кучето се подчини, клекна кротко на земята и загледа момчето с умните си очи.

„Стигнахме ли?“ — помисли си тимуровецът зарадван, но същевременно обладан от уплаха. Искаше му се да излезе и да се приближи отново до барачката, но това беше опасно — отвътре можеше да го забележат. Кучето стоеше, обърнало неспокойно уши към площада, и на Димчо не оставаше нищо друго, освен да се взира напрегнато в платнището. Стефка и Божанка, които вървяха по стъпките му, безшумно се спотаиха зад големите бъчви.

Тимуровският командир неведнъж бе минавал покрай барачката с четирите брезентови стени, но никога не бе допускал, че тя ще играе важна роля в живота му. А къщурката стоеше спокойно сред прашния площад, отпуснала платна, овехтели от слънцето и морските дъждове, прилична на остаряла чайка, която прекарва в сън последните дни от живота си. На горния й край се подаваше като човка потъмняла медна стрела, на която висеше петромаксов фенер. На мястото на изплетеното от металически нишки мрежесто калпаче, изобретателният стопанин бе завинтил електрическа крушка. Под самия фенер се виждаше стара дъбова бъчва. Когато се съберяха любопитни пазаргати или деца, върху нейното дъно се изправяше собственикът на барачката — Калчо, един дългобрад старец, когото знаеха с прозвището „Божекът“. Допреди няколко години Калчо ходеше по панаирите да тълкува на наивните селяни вечния календар, но изглежда, че богомолната му дейност не можеше повече да го прехранва и той бе отворил тази барачка.

Щом Калчо се покатерваше на бъчвата, брезентовият покрив на барачката се повдигаше и отгоре подаваше глава Сеня — едно червенокосо момче ма Димчовите години. Макар че барачката беше ниска, Сеня си въобразяваше, че се е покачил кой знае къде в небесата, защото повдигаше напръскания си с лунички нос най-напред към еднообразните покриви с тенекиени ветропоказатели и след това чак поглеждаше безстрастно към земята. Момчето очевидно не се интересуваше дали на площадчето има или няма клиенти — чувствуваше се добре горе. Скоро то се скриваше и за най-голямо учудване на гларусите, накацали по съседските покриви, подаваше, без да го видят, дървен, грубо издялан щъркел с мушамени крила. Той обикновено държеше в червения си клюн някакъв незначителен предмет — възнаграждение за наивника, който предварително бе пуснал един книжен лев в потната ръка на Калчо. Дървената птица поднасяше я молив, я връзка шипки за пране, я някакво мармаладено бонбонче. Но понякога над барачката се появяваше по-скъп предмет — дамски сандали, никелиран капан за мишки с двойна пружина или калайдисан леген. Тогава, развял тържествено брада, Калчо викаше така гръмко, та бъчвата се люлееше под краката му: „Насам, народе!… Опитайте си и вие късмета! Ето, роденият в щастливата зодия «Козирог» получи скъпоценен подарък!“

Еднички наивниците и малките деца не знаеха, че „скъпоценният подарък“ оставаше в ръцете на „родения през зодията Козирог“ само няколко минути. След това през задното платно предметът се връщаше в барачката, за да бъде изваден отново след няколко дни. „Щастливецът“ биваше близък на Калчо — я собственикът на отсрещното стрелбище, я продавачът на сладолед…

Най-често щъркелът изнасяше калайдисания леген, с който навярно стопанинът си служеше, тъй като дъното му беше винаги изцапано… Тогава отдолу децата викаха към червенокосия помощник: „Сеня-меня, подай легеня!“, откъдето на момчето с луничките бе останал този дълъг прякор…

Но сега платнената къщурка бе тиха. Скрит зад бъчвите, Димчо мълчаливо се вглеждаше в стените, проядени тук-там и грижливо закърпени с груби конци. Доскоро той вярваше, че кучето ще го изведе в някое тайнствено, непознато място. Неприятно изненадан, следотърсачът се питаше: „Враг ли беше добродушният наглед стопанин на барачката, който изкарваше прехраната си с такова безобидно занимание. Ами ако кучето се бе излъгало? А може би под барачката имаше тайно скривалище или подземен вход, както в двора на михайловградската църква? Едва ли — помисли си Димчо. — Трудно може да се изкопае тунел под каменната настилка, и то сред самия град. А нима е нужно да копаят — нали и без това Невидимия може да се разхожда спокойно из града? Защо му е дотрябвало да слиза под земята, да се завира в скривалище?“

И все пак между четирите окърпени стени се криеше разгадката. Този, отживял времето си спътник на панаирите, се срещаше едва ли не само тук — на морския бряг. Нима освен да развлича подранилите пазаргати и чернокраките момчета от квартала, той имаше и друго — пъклено предназначение?…

Засега тази барачка беше единствената пролука, през която тимуровците можеха да надникнат в тайната. Каквото и да ги очакваше, те трябваше да продължат своята следотърсаческа работа. Пионерът е затова пионер, за да надникне и в най-потайното място, да разплете и най-сложната загадка…

Допрели рамене, тримата не сваляха взор от платнените стени. Имаше нещо съмнително в необикновената тишина.

— Нищо не мога да разбера! — прошепна Божанка.

— И все пак узнахме накъде водят следите — обади се Димчо.

Изведнъж кучето наостри уши; очите му с кафяви лещени зрънца в средата искаха да кажат нещо. Но какво? Сърцата на тримата другари забиха така силно, сякаш искаха да заглушат всички шумове: и звънтенето на вятъра в сухите платна на къщурката, и гласовете на уличните продавачи, и далечния рев на параходните сирени.

Тимуровците се вцепениха. Върху платнището, като на екран, се плъзна… една сянка. Не беше ли тя на тогова, когото диреха? Край неясния, разкривен силует се очерта една ръка. Отначало малка, тя започна да расте, докато стигна размерите на нормална мъжка ръка. Там, където се опря лакътят, платното се изду.

Кучето скочи. Затулил с длан устата му, Димчо с голямо усилие го задържа да не излае.

Ето, платнището се надипли, някой дръпна края му и то се отметна като завеса. Сянката се подаде наполовина през разтрога, но неочаквано се спря. Сякаш нейният стопанин се колебаеше за нещо.

Пионерите замряха.

Над площадчето тегнеше тишина, която се струваше на децата зловеща.

Бележки

[1] Навсякъде е запазено оригиналното форматиране и номерация на главите. Романът е публикуван на 96 части за период от пет години, така че объркването в номерацията е разбираемо. Бел.ел.кор. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Иван Кръстев Невидимият остава на брега (3) (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава IIIМъртво вълнение

?

„ЗЛАТНАТА РИБКА“ СЕ СКРИВА В МОРЕТО[1]

„ЧЕРВЕНИТЕ ВЪЗЛИ“ В ДЕЙСТВИЕ

Пролуката

Иван Кръстев
Невидимият остава на брега (3) (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

Глава III
Мъртво вълнение

„ЗЛАТНАТА РИБКА“ СЕ СКРИВА В МОРЕТО^[1]