Иван Кръстев
Невидимият остава на брега (14) (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

X глава

— Чудесно! — възкликна Стефка. Поставила ръка като стрехичка над очилата си, тя не преставаше да занича от всички страни към Румянка.

Облечена в чуждата, скъсана тук-там рокличка, Румянка не знаеше какво да отговори. Тя придирчиво се огледа и установи, че въпреки разноцветните кръпки рокличката някога е била хубава и модна — това личеше както от широката кокалена катарама, която веднага се хвърляше в очи, така и от металното шнурче, лъскаво като змийче, което заместваше най-горното копче. И все пак рокличката изглеждаше овехтяла дотолкова, та сам продавачът от тъмното дюкянче бе загубил надежда, че може да я продаде. Облечена с нея, дъщерята на капитан Иванов приличаше на истинско сиротинче. На главата й се вееше забрадка, под чиито излинели цветчета се криеше косата, стегната с обикновени конци в кестеняв грозд. Тимуровците бяха намерили забрадката на брега — мокра, навярно изхвърлена от вълните.

Румянка избърса с длан песъчинките, полепнали по босите й крака, и се накани да тръгне. Стефка, която бе натоварена от командата да я изпрати, й подаде неголяма кошница, изплетена от дива лозина. Измежду черничевите, украсени с пунктирани жилчици листа, що бяха застлани най-отгоре, проблясваха люспите на няколко кефала.

— Вземи! — каза природолюбителката и помогна на дружката си да мушне ръка изпод теленото превезло. — Рибата ни даде Славчо.

Румянка кимна за сбогом. Стефка видя как прозрачните лещени зрънца на зениците й потъмняха. „Ще издържа ли? Ще успея ли да изпълня поръчението на командата? — сякаш питаше тя. — Там, където отивам, не е като в комфортната квартира на улица «Велико Търново»…“

— Човек знае и две, и двеста! — окуражи я Стефка и смъкна забрадката ниско над очите й. — Сега дори и леличка не би те познала.

Предрешената пионерка закрачи по коравата пътечка. Гумените ходила на платнените обувки, които Стефка й даде на раздяла, бяха толкова изтънели, че острите камъчета бодяха изнежените й крака. Пътем си припомни разговора със Сеня, когото тимуровците бяха извикали на вчерашния сбор на командата. Момчето, по чиито бузи светлееха безчет лунички, златисти като лишейчета, бе така покрусено поради неуспеха на мисията си, а мисълта, че не може да бъде повече полезно на командата, го изпълваше с неописуема мъка. Но в мига, когато Сеня узна, че отново е нужен, по лицето му се задържа радостна руменина. Той драговолно посвети Румянка в тайните на барачката — разказа й за навиците на Калчо, разкри й тънкостите на странния му панаирджийски занаят. Необикновеното съвпадение на съдбите го накара да почувствува близко до сърцето си това румено момиченце. Макар и дъщеря на морски капитан, то бе също така нещастно като него.

Румянка и досега виждаше как сирачето, което навярно не се бе усмихвало от години, се затресе от смях, когато тя каза на тимуровците:

— Аз ще бъда в барачката и не ще мога да ви видя. Кашляйте, за да разбера, че сте дошли!

— Но тогава, според тайните сигнали на Калчо, ще трябва да подадеш мухоловка! — смееше се Сеня, сякаш някой непрекъснато го гъделичкаше.

— А вие свирнете!

— За да получим парафинено пате!

— Изкрякайте като гларус!

— Това е знак, че трябва да извадиш капака за мишки…

Смехът на Сеня се предаде и на останалите.

— Ами ако… — замисли се Божанка — плесна с ръце?

— Ще получиш тетрадка.

— Че това съвсем не е лошо — тя ще ми трябва през учебната година.

— Учебната година е далеч, но в тетрадката — досети се Димчо — може да бъде поставено писмо. Или по-добре писмото да бъде написано на последната страница.

Тимуровците го наградиха с благодарствени погледи.

Сговориха се кога ще се видят, как Румянка ще изпраща сведенията.

— А как ще се наричам? — запита на тръгване капитанската дъщеря. Да кажа ли истинското си име?

Тимуровците се смълчаха. Неочакваният въпрос ги смути виж, това дори и Димчо не бе предвидил.

— Как ли? Как ли… — за дъвка тънките си устни Божанка. Една къса жилчица затупка под брадичката й.

— Пепеляшка! — извика тя и синият й поглед светна. — Ти си истинска Пепеляшка — хем си хубавичка, хем си дрипавичка.

— Пепеляшка, Пепеляшка! — повториха одобрително и останалите тимуровци.

Румянка разпери ръце и се завъртя на пета. Името й се хареса. Подхвана някаква мелодия, която бе свирила на пиано.

— Виж, на Пепеляшка не подхожда музика от Менделсон! — усмихна се Стефка.

* * *

Свечери се. Последните слънчеви лъчи, отразени от морето, затрептяха като пламъчета в прозорците на близкия град и се смесиха със светлините на първите лампи.

Сложила кошница на рамо, Румянка остави зад гърба си крайните градски къщици и скоро стигна до площадчето. Петъчният пазар току-що се бе разтурил. Край опустелите сергии се мяркаха само синкавите силуети на продавачите. От долния край все още се носеше гласът на народния певец.

Край къносания сандък на неговата хармоника се бяха застояли последните пазаргати. Бризът поклащаше лекия, сякаш въздушен чадър, над който преминаваха вечерни облаци, и на Румянка се струваше, като че самият певец плува с песента си.

Никой не спря дрипавото момиченце, никой не надникна в кошницата му. Само един минувач, чиято старомодна колосана яка и бастун, инкрустиран с нажежен пирон, издаваха, че е пенсионер, запита:

— Какво носиш?

— Риба — отвърна Румянка, без да го погледне.

— По колко лева я продаваш?

— Не е за продан! — отвърна момичето и побърза да отмине.

Минувачът погледна подире й с удивление. Защо тогава разнася кошницата? Нима е прието да се разхождаш с товар на рамото?

* * *

Ето го брезентовото убежище на Невидимия!

Че това е барачката — Румянка се досети по-скоро по биенето на сърцето си, по страха, който макар и за няколко мига пропълзя като ледена струйка по гърба й.

Предрешената пионерка се застоя в дъното на площада, недалеч от грънчарската работилница, от чиито лавици глечта на стомните разпръскваше тюркоазни пламъчета.

„Приближи се, но спокойно! Все едно че се разхождаш“ — строго каза на себе си тя и стисна по-силно превезлото на кошницата. Телът се впи болезнено в дланта й, но тя не охлаби ръката си.

Подвижното платнище, що заместваше вратата, бе спуснато и долният му край, навървен с ширит, стигаше до сухата земя. Петромаксовият фенер, кой знае защо, гореше, и светлината, бликнала из конусообразното мрежесто калпаче, бледа поради ранната вечер, приличаше на продълговато оранжево петно, разляно във въздуха пред барачката.

Румянка мина на пръсти покрай бъчвата с дупчици по ръждивите си обръчи, обточени като черни колани върху боядисаните в лимонен цвят букови дъски. Неочаквано платнището се набръчка и раздвижи. Оттам, ведно с лъха на парафин и блажна боя, се подаде Калчо. В ръката си той стискаше метла с висока чамова дръжка, а и самата му брада наподобяваше обърната метличка.

Като примигна срещу фенера, той отправи студените си очи към момичето с дрипавата рокличка и издънените гумени обувки. От учудване повдигна горната си устна и пожълтелите му зъби се оголиха. Друго толкова бедно облечено дете не се бе мяркало тъдява. Дори циганчетата бяха по-спретнати от него.

Калчо се появи така ненадейно, че Румянка нямаше време да направи крачка назад. Стиснала с една ръка теленото превезло, с другата тя припряно подръпваше перата на забрадката си. Стоеше като на тръни. Калчо можеше да постъпи с нея както си иска — да я изпъди или още по-страшно — само с едно движение на силните си ръце да я отвлече в барачката. Чувствуваше се като пленница и побледняла се взираше в изпъкналите очи на брадатия богоугодник. Но той и за миг не можеше да предположи какви мисли блуждаят в душата на непознатото момиче.

— Не се плаши — каза Калчо и гласът му, елейно тих, възвърна отчасти спокойствието й. — Какво носиш в кошницата?

— Риба — промълви Румянка и усети как устните й изпръхват.

Калчо се наведе над кошницата.

— Баща ти ли я улови?

Румянка задържа дъха си.

— Аз… аз нямам баща — отвърна тя, като триеше овлажненото си чело с ръка. — Лицето й, неспокойно поради страха, лесно доби страдалческо изражение.

— Нямаш ли?

— На̀, честен кръст!

Калчо нито за миг не се усъмни в думите й, но с удоволствие видя как тя се прекръсти под брадата му. Нали така правеше леличка, когато искаше да й вярват?

— Татко е избягал през границата. Нищо не се чува за него. — Румянка закри лице с шепи, но не забрави остави разтворени пръстите си, за да наблюдава какво прави Калчо. А той сякаш не я виждаше, а само слушаше и някаква мисъл бързо се раждаше в главата му.

— Нямам и майка. Тя е починала, когато съм била на една година. — Момичето само не разбра как се появиха сълзи на очите му. А когато си спомни за големия портрет на мама, окачен във вестибюла, то наистина се разхълца. — От малка живея при чужди хора…

Калчо помачка в шепа островърхата си брадичка, но това, което каза, бе далеч от мисълта му:

— Такава е била волята на съдбата!

Той бръкна в издутия си джоб и извади голяма, жълта ябълка.

— Вземи!

— Бъдете жив и здрав! — каза благовъзпитано пионерката. Тя изтри мокрите си очи с края на забрадката и лакомо захапа ябълката. Трябваше да даде вид, че е гладна.

— Чичко, а вие имате ли дечица? — запита по едно време с пълна уста Румянка.

— Не! — отвърна неохотно стопанинът на шатрата. — Бог не ме сподоби…

„Че защо да не го прибера — мислеше си Калчо и наблюдаваше с крайчеца на окото си непознатото сираче. — Момичетата са по-кротки.“ Бяха му омръзнали вечните кавги на Сеня с децата на летовниците, крамолите пред барачката. „Сирото е — продължаваше да разговаря със себе си той — и ще ме слуша. Освен това ще помага на жена ми. На момичетата всичко иде отръки.“

Съобразил, че е излишно да губи време в разговори, и то пред очите на минувачите, Калчо повдигна края на платнището и кимна на Румянка да го последва. Капитанската дъщеря влезе мълчешком в брезентената стаичка. По земята се валяха купища непотребни вещи. Недалеч се виждаше дървеният щъркел, килнат на едната си страна. Той лежеше безпомощно на мушаменото си крило, с неподвижни телени крака, а клюнът му, ослепително златен на слънцето, сега посветваше като слюден.

Румянка се препъна в някаква манерка и алуминиевият звънтеж, макар и приглушен от войнишкото сукно, я сепна. Тя стъпи накриво, но Калчо тутакси я подхвана и постави на плетен цигански стол — единствен в цялата барачка. Въпреки че й беше противно, тя се опря на рамото му — иначе щеше да падне с разперени ръце, без да има в какво да се задържи — както се цамбурна във вода. Придръпна кошницата и насила се усмихна. Тук дори и земята я плашеше. Ето защо тя постави пети върху напречната пръчка на стола — сякаш под нея бяха разпилени въглени.

Какво бе решил брадатият стопанин на барачката?

Той извади божегробските броеници и шумно отброи няколко зърна с одимения си къс палец.

— Познаваш ли някого в града? — запита след кратко мълчание Калчо и сянката му зашава върху стената.

— Не! — мъчително преглътна Румянка.

— Никого ли?

— Никого… Че кого да познавам? — Гласът й трептеше, сякаш искаше да заглъхне още върху устните, и тя направи усилие да не се издаде.

— А откъде взе рибата?

Румянка бе очаквала да я пита за това. Но когато Калчо се приближи към нея, тя потрепери. Ако не седеше на стола, би се отдръпнала назад, сякаш воднисто-зелените му очи бяха отровни.

— Даде ми я един рибар. Той ме прибра… Дойдох в този град да търся татковата сестра, но тя се изселила. Сега живея на таляна при блатото. Знаете ли къде е?

Вместо отговор Калчо изтрака с броениците си.

— При блатото ли? Мисля, че ще е по-добре, ако останеш при мене.

Момичето радостно трепна, но мигом се овладя.

— Тук ли? — с престорено равнодушие запита то.

— Тук, в Шатрата на чудесата, при Дюн Златоклюн.

Той широко завъртя ръка, като че показваше някакъв огромен дворец, но броениците му едва не докоснаха стените.

— Ще ми помагаш — продължи Калчо. Но като съобрази, че трябва да й направи по-силно впечатление, допълни: — Ще ми станеш асистент! Съгласна си, нали? Но… как се казваш?

— Всъщност… знаете ли, моето име е особено.

— Особено ли? — учуди се искрено стопанинът на шатрата. — Навярно не е българско?

— Не че не е българско, но все пак…

Калчо любопитно разпери ръка над косматото си ухо.

— Кажи де!

— Пепеляшка.

— Как? — прихна Калчо и брадичката му се разтресе.

Момичето ужасено наблюдаваше как по обраслата му шия се движи адамовата ябълка — едра и твърда като орех.

— Пепеляшка ли, казваш? Нищо, бъди Пепеляшка.

Той, както се виждаше, бе доволен. Новият му помощник не се нуждаеше от цирково име.

— Само че… с тези дрехи не може! Ще ти купя други…

Чак сега Румянка се осмели да повдигне глава и да разгледа господаря си. На колебливата светлина лицето му, оградено с ръждива брадица, изглеждаше восъчнобледо, а устните — пепеляви. Той се силеше да бъде любезен, но едно черно, злокобно пламъче се таеше в дълбочината на очите му и не прегаряше.

Притиснала гръб о плетената облегалка. Румянка се стремеше с цялото си съзнание да превъзмогне страха, който я беше почти вцепенил. Как й се искаше да избяга, да се махне по-скоро оттук. Но това чувство, което познаваше и от преди, сега трая само няколко мига. Каквото и да стане, тя трябва да изпълни поръчението — нали се врече на тимуровците. Може би сега те са наблизо. Наблюдават барачката и очите им са пълни с надежда…

Гласът на Калчо я сепна:

— Ще изляза да купя нещо за вечеря. Ей сега ще се върна.

Останала сама, Румянка страхливо се премести на одърчето. Дощя й се да тури глава на меката възглавничка. Напрежението, което досега я бе държало нащрек, отстъпи място на умората. Полюлявано от бриза, мрежестото калпаче на фенера пръскаше светлината на тънки ивици, сякаш някой размотаваше над главата й златно кълбо. Усети, че очите й лепнат за сън. „Дотук всичко мина благополучно — усмихна се уморената пионерка. — Калчо ме прибра… Обеща да ме направи асистент“ — бавно се точеше мисълта й, готова всеки миг да се скъса… Но щом притвори ресници, Румянка бе обхваната от някакво странно чувство. Притисна ръце към тялото си — струваше й се, че някой иска да смъкне чуждите дрехи от гърба й. А нали Калчо веднага ще разбере, че са го измамили!… Я виж, една морска вълна — откъде ли се взе? — бързо се затичва към нея и я залива… до коленете… до кръста. Пионерката изплашена се дръпва, но вълната, надигнала пенеста грива, грабва щампованата забрадка от косата й… Забрадката потъмнява, потъва бавно с извити нагоре краища — като умираща медуза, която в прощалния час се люлее на гърба си. Румянка трие учудено очи: сега върху мътнозеления гребен се поклаща марсилската й баретка — кадифена, с миниатюрна сребърна лира, забодена като монограм над фабричния вензел. Румянка се затичва да я прибере, почти я настига, но вехтите й гуменки се изхлузват. Навежда се да ги завърже и вижда на краката си… лачените обувки — с връзки от кръгъл ширит, с кожени ушенца отзад… Ето и рокличката с металическото шнурче се свлича като каучукова от гърба й, едва мъждука във водата кокалената катарама. Вместо рокличката вълните изваждат батистената блузка с гъста редица От седефени копчета, вдлъбнати и лъскави като мидички. И полата, дошла из дълбините, разперва като паун безбройните си плисета… Капитанската дъщеря се опитва да задържи поне кошничката, с която все още би могла да увери Калчо, че е сираче, прибрано от рибарите при таляна. Но кошничката се пълни отвсякъде с вода, безнадеждно се върти над вълните, като обръща последователно ту дъното, ту превезлото си.

Румянка прицапва и протяга отмалелите си ръце, но вместо теленото превезло напипва марокенената дръжка на пътната си чанта. Сега вече нищо не е останало от Пепеляшка. А някакъв глас, сякаш да я разобличи докрай, запитва: „Защо съблече чуждите дрехи? Къде ти е старата рокличка?“ „Избяга“ — гълголи Румянка, макар да не е глътнала нито капка вода. „А забрадката? И тя ли избяга? Ами скъсаните обувки, кошничката? Навярно и тях си изгубила. Тогава как ще изпълниш поръчението? Калчо ще те разкрие.“ „Вълните отвлякоха всичко“ — оправдава се Румянка и потърква с пръсти пламналото си чело.

„Познах те!“ — провиква се Калчо, излязъл като морско божество из водата, с брада от сплъстени водорасли, на рамото с трирога желязна вила. — Ти не се казваш Пепеляшка! — чумери се той и я стиска до болка за лакътя. После се покатерва на боядисаната бъчва и сам става лимоненозелен. Подскача на един крак върху кръглото дъно и криви устни, сякаш смуче лимон: „Познах те, познах те!“

Румянка се размърда и отвори очи. Калчо наистина стоеше пред нея. Той току-що се беше завърнал от кръчмата и я наблюдаваше учудено. Отначало пионерката го виждаше като през синкав пласт вода — неясен, размит. Но водата изтъняваше и образът му все повече се събираше, докато най-сетне се очерта целият — от конусовидната брадичка до обувките, подковани с ръждиви кабари.

Румянка не сваляше от него ужасените си очи. Но гласът му я върна към действителността. Тя се огледа крадешком и зарадвана разбра, че е с все същата битпазарска рокличка, с все същата излиняла забрадка на главата. Кошничката с рибата тъмнееше близо до одърчето.

Бремето на страха се свлече от плещите й. Значи всичко е било сън!

Калчо я докосна повторно за лакътя:

— Стани, де! Донесох ти вечеря.

Той постави до главата й вързопче, увито в мътна бакалска хартия. Изкуствена усмивка разшири лицето му:

— Ти, дъще, навярно си много уморена. Ще нощуваш тук. — Но като видя, че момичето се озърта тревожно, рече: — Не бой се, ще закопчая платнището. Аз живея другаде. Утре ще дойда рано да ти кажа какво трябва да вършиш. А рибата ще занеса на жена си. Тя тъкмо сега говее.

* * *

На другия ден, според уговорката, софиянчетата минаха на няколко пъти покрай платнената къщурка. Тимуровският командир дори се осмели да подсвирне но отвътре никой не се обади. Димчо напрегнато очакваше — няма ли Румянка да подхвърли в краката му изсъхнала шишарка или кух орех, където е скрита миниатюрна бележка? Или да подаде през някоя едва забележима пролука писмо, навито на фунийка? Но в шатрата не се чуваше никакъв шум и малкият следотърсач започна да се безпокои.

Едва вечерта там затрепери слабо пламъче — навярно бяха запалили парафинова свещ — и тимуровците видяха как по брезентовите стени наред с тромавата сянка на Калчо се замярка дрипавият, но мил силует на дружката им. Тя държеше в ръце дървения щъркел и дългата му човка непрекъснато кълвеше в празното пространство под Калчовата брада. Очевидно Румянка се запознаваше с тайните на Дюн-Златоклюн.

На заранта барачката, която няколко дни дремеше спокойно, изведнъж се оживи. Калчо окачи тенекиената кутия, в чиято рибя уста почитателите на Дюн-Златоклюн пущаха книжните левове. Избърса праха, полепнал по дебелото стъкло на фенера, и започна бавно да сваля брезентовия покрив.

Децата от квартала само това чакаха. Те се струпаха пред барачката, но зашумяха в недоумение — вместо закачливия, пъстър от лунички Сеня, се подаде непознато момиченце с жълта панделка, кацнала като голяма пчела на главата му. Ръкавите на новата му блузка, ушита от стъкловидна материя, отразяваха слънцето със син, хладен блясък.

Дебнат от десетки нетърпеливи погледи. Калчо се покачи на бъчвата и потрака с оловните броенични зърна. Но като видя, че не бива да злоупотребява с търпението на зрителите, подръпна по навик пожълтялото клинче на брадата си и събра ръце на фуния. Заприказва в скоропоговорка, като навремени се вслушваше усмихнат в думите си и сам ги одобряваше.

— Внимание, народе! Важно съобщение! Дюн-Златоклюн се завърна от страната на късметите. Той доведе със себе си Пепеляшка, която е стояла 40 дни и нощи неповолна заточеница в подземния дворец на махараджата на Сюрирури-Ямомоманското царство.

Като помълча, упоен от красноречието си, Калчо надникна с тайнствено изражение в шатрата:

— Пепеляшке, отвори клетката със златните пръчки! Нека далечният гост се покаже и раздаде подаръци на родените в щастлива зодия. — Той разпери ръце като крила и завика: — Дюн-Златоклюн, излез! Публиката те очаква!

Втренчили очи във фокусника, децата занемяха. По-малките протегнаха шии и се надигнаха на пръсти, за да не пропуснат чудото.

Но щъркът с мушамените крила не се появяваше.

Тогава Калчо се наведе над барачката и каза няколко думи на развален гръцки език. Сетне, като послухтя, се обърна с огорчена физиономия към зрителите:

— Е, какво да сторя? Дюн-Златоклюн е гладен. Първом иска да закуси.

— Ето, нека клъвне! — извика нетърпелив възтънък глас и една кифла полетя над платнището.

Калчо укорно поклати брадичка:

— Не знаете ли? Тогава трябва да ви съобщя, че той не се храни с кифли.

— А с какво? — запита същият глас.

— Само със златни яйца. Има ли случайно някой от вас златно яйце?

Децата свиха рамене и се умълчаха.

— Няма ли? Жалко. И аз нямам. — И той извади навън джобовете на лятното си сатенено сако. — Явно е, трябва да прибягна до бялата и черната магия. Фокус-мокус, але-е-хоп! — с отсечен жест той посегна във въздуха и в ръцете му неочаквано се намери не дотам чиста кърпа с червени точици — като че по нея бяха накацали калинки.

Като размаха кърпата над главата си, той щракна с пръсти и без да се обръща, пое през рамо един вехт цилиндър в траурен цвят, който Румянка незабелязано бе подала иззад платнището. Уверените му движения покориха публиката. Калчо обърна цилиндъра на всички страни, за да се види, че е празен, и духна, та да не остане и най-малката прашинка. После пусна в него трите червени карамфила, които бяха забодени в горното джобче на сакото му, и ги покри с кърпата. Разпери едната си ръка във въздуха, за да прикове вниманието на малките зрители, и си даде вид, че прави заклинание.

— Кудкудякайте, кудкудякайте! — завика той. — Иначе индийската кокошка няма да снесе яйце.

Децата, отзивчиви на подобни молби, се обадиха отначало плахо, нестройно, но сетне, окуражени едно от друго, отпушиха гърла. Вдигна се олелия до небето, която привлече край барачката нови минувачи. Глъчката утихна чак когато брадатият фокусник спусна ръка в цилиндъра и извади две дървени, боядисани със златен варак яйца. Слисани, зрителите нададоха одобрителни викове…

Докато малчуганите от квартала помагаха с кудкудякане на индийската кокошка да снесе по-скоро и третото златно яйце, Димчо се изскубна от гъстата навалица и се отправи към задната стена на барачката.

След кратко колебание следотърсачът промени посоката и се отправи към дъсчената работилница край която се издигаше кула от наредени една върху друга празни бъчви. Седна на прага и докато тънкият ламаринен сенник, спуснат от покрива на работилничката, позвъняваше под леките пристъпи на бриза, той се чудеше какво да прави. Не биваше нито миг повече да стои със скръстени ръце: Калчо скоро щеше да завърши фокуса и да започне раздаването на късметите. Тогава, улисана около Дюн-Златоклюн, Румянка не би могла да се подаде и да разговаря… Трябваше да побърза, докато брадатият фокусник, обърнат гърбом към пазарното площадче, бе съсредоточил цялото си внимание в черния цилиндър.

„Най-добре е да се приближа незабелязано до задната страна на шатрата и да побутна с лакът платнището — кроеше в ума си Димчо. — Ами ако Румянка не се досети? Тогава? — Ще трябва да подвикна.“

Той бръкна в джоб, за да си предаде безгрижен вид. Но когато направи първата крачка, пръстите му напипаха целулоидния гръб на миниатюрното огледалце — длъгнесто и бляскаво като биволско око, подарък от Николай. Извади го с трескава бързина из джоба си: „Ето с какво ще предупредя Румянка!“ Без да намалява вървежа си, Димчо прикри с пръсти огледалцето и докато наблюдаваше с крайчеца на окото си как светлината, разкъсана на ивици, играе по блузата му и накичва със сребристи пръстени дланта му, се приближи на хвърлей до барачката. Отново погледна изпод вежди — как над надиплената фасада се подава от време на време, стиснала цилиндъра, полусвитата Калчова ръка, облечена в чер сатенен ръкав.

Следотърсачът насочи огледалцето и от пръв път налучка подвижното платнище. В краткотрайния си полет отразеният лъч блесна като светкавица и се заби в брезента.

Румянка не подозираше, че тимуровският командир броди толкова наблизо. След като напразно напрягаше очи през Калчовото рамо и не успя да го зърне сред другите деца, огорчено се отпусна на одърчето. Беше й тежко. Миризмата на боядисания щърк, мъчително спряла на гърлото й, я душеше.

Изведнъж някакво слънчево кръгче грейна над главата й. Раздухано сякаш от невидима уста, то ту гаснеше, ту се появяваше отново. Отначало умореното момиче гледаше с безразличие светлината, но когато тя започна да шари припряно на зеления квадрат, като че ли искаше да продума нещо с огнения си език, Румянка разбра: отсреща някой сигнализира.

Капитанската дъщеря скочи от одърчето и се загледа в жълтото петно — бледо и продълговато, то приличаше на осланено есенно листо, което вятърът бе откъснал от крайбрежната алея и довеял върху платнището.

Кой сигнализираше?

„Ами… ако е Невидимия?“ — трепна Румянка. През тези дни тя избягваше да си спомня за него. Макар че бе попаднала в убежището му, той продължаваше да витае далеч от мисълта й, да се намира все още отвъд границата на живота й. Тя очакваше и едновременно се страхуваше от първото стълкновение с него.

Втренчена в светлото кръгче, което се бе умирило за малко върху платното, капитанската дъщеря усещаше как краката й се подкосяват. Гласът на Калчо ручеше над нея, но тя не долавяше нито думица. Секундите й се струваха вечност…

— Невидимия ли? — опомни се отведнъж пионерката. — Защо му е нужно да изпраща сигнали? Нали би могъл да се приближи незабелязано?

Но доводът, колкото и разумен, не я успокои напълно. Като сложи ръка на сърцето си, тя се наведе към неподвижното платнище.

— А дали не е някой от нашите? — ободри се тя и надникна през тясната цепнатинка, където не би могло да се провре дори едно детско пръстче. Замижа с едното си око.

— Димчо! — едва не извика предрешената пионерка и притиснала чело о платнището, усети сгорещения си дъх да се връща на равни интервали в лицето й.

Тимуровският командир пристъпи бавно до барачката и като потъпка на едно място, побутна с лакът платнената стена.

— Пепеляшке! — осмели се да извика той.

Макар и тих, гласът достигна до Румянка. Тя отмести с палец крайчеца на някаква малка кръпка и окото й се очерта в пролуката.

— Е, какво узна? — запита с шепот Димчо.

Румянка мълчеше.

— Нищо ли? — налучка следотърсачът.

Щом чу гласа му, подплатен отскоро с басови нотки, Румянка забрави страха, който я владееше през последните дни.

— Засега — нищо! — помръдна устни тя.

Димчо изтри с ръка огледалцето и го спусна в джоба си.

— Тогава — каза след кратък размисъл той — трябва да ти съобщя новото решение на командата.

Румянка се приготви да слуша: вместо окото в пролуката се появи розовата раковина на ухото й, със синкава зараснала дупчица за обичка…

— Трябва да проникнеш в старата звънарна, където живее той! — каза на един дъх Димчо и посочи с брадичка към фасадата, откъдето долиташе смехът на Калчо, придружен от възхитените викове на малките зрители.

— Да проникна в звънарката ли? А как? — искаше да запита капитанската щерка. Но когато надзърна през платнището, от тимуровския командир нямаше нито следа. Като че Димчо беше потънал в земята.

* * *

До вечерта шумотевицата край барачката не заглъхваше и зелената кутия натежа от монети. Непознатото момиченце със странното име Пепеляшка, в чиито ръце Дюн-Златоклюн правеше най-причудливи движения, както и Калчовите фокуси през целия ден събираха малките летовници.

Добре, че най-сетне се мръкна. Дървеният щъркел, къпан от светлината на петромаксовия фенер, направи прощален кръг и се прибра в шатрата. Румянка чувствуваше, че не би могла да издържи нито миг повече. Уморена, неспокойна от новото поръчение на тимуровците, тя се отпусна отмаляла върху одърчето. „Трябва да проникнеш в звънарната — бучеше в ушите й Димчовият глас. — … в звънарната!“ — биеше кръвта в слепите й очи.

След като спусна брезентовия покрив, Калчо откачи ламаринената кутия и я разклати, видимо доволен. Запуши рибята уста с вестник, за да не се разсипят монетите, и пъхна кутията в плетената си пазарска чанта.

— Аз вече тръгвам. А ти си легни! — каза някак набърже той и се накани да излезе. Но преди да тури ръка върху резедавите гънки на завесата, до слуха му достигна приглушена въздишка.

Стопанинът на барачката се обърна изненадан.

Почувствувала, че в тази минута се решава съдбата на командата, Румянка изпусна душераздирателен вопъл.

— Какво има? — сухо запита Калчо. — Защо не лягаш да спиш?

— Страх ме е! — изстена Румянка.

— Какво? — сопна се Калчо.

— Страх ме е! — повтори този път по-тихо пионерката, като че се боеше да не я чуят отвън.

— От какво? — както беше полуобърнат, Калчо я загледа изпитателно през рамото си. — Нали шатрата е сред града. Освен това аз завързвам платнището.

Румянка се надигна от леглото и заговори умолително:

— Не ме оставяйте! Не искам да стоя повече тук! Снощи някой идва и наднича — закри очите си тя.

— Сеня! Оня разбойник! — извика Калчо. — Само да го пипна, ще му одера кожата и ще я хвърля на рибите в морето.

— Нещо дращеше и по платнището.

„Навярно са онези, с кучето“ — помисли си Калчо и се опита да остане равнодушен. Но чантата със зелената кутия се разлюля в ръцете му и никеловите монети издрънчаха.

— Така ти се е сторило! Може да е вятърът… — процеди през зъби той.

— Не е вятърът — горещо възрази Румянка. Тя млъкна за миг, като мислеше какво още да добави. — Видях и… жаба.

— Където има щъркел, ще има и жаби — отклони разговора Калчо, но шегата му прозвуча неубедително — като че увисна във въздуха.

— Вземете ме при вас… във вашата къща — изправи се на колене Румянка.

Калчо стоеше безчувствен. Неговите безцветни очи изглеждаха неподвижни. Чак сега момичето забеляза, че той има къси, червеникави клепачи и си представи как спи с отворени очи — като заек. То разбра, че нито молбите, нито сълзите ще трогнат жестокия господар на барачката. Затова реши да прибегне до последното средство:

— Така ме е страх, че ми иде… да избягам!

Калчо се опита да направи няколко крачки из платнената къщурка, но тясното пространство не му позволи и той отмести стола, без да сваля очи от момичето. „Виж, това не бива да се случи! И то тъкмо сега, когато работата тръгна добре и левовете валяха през целия ден в зелената кутия. Но момичетата са страхливи и току-виж Пепеляшка избягала“ — мачкаше с широка длан брадичката си той.

Румянка продължаваше да го гледа умолително.

— Е, добре — помръдна късите си клепачи Калчо, — ще те заведа у дома, нали си ми асистент. Тъкмо ще помагаш на жена ми, че тя съвсем осакатя и комай скоро ще тръгне с патерица. И в моя дом е страшно — аз живея в една стара, каменна къща, някогашна звънарна. Но знай едно — върна стола в ъгъла той: — Ще трябва да ми служиш вярно и да изпълняваш всичко, което ти кажа. Аз даром хляб не давам!

— Ще върша всичко! — с готовност каза пионерката и поруменя от радост, което Калчо изтълкува по своему. Тя би трябвало да целуне ръка на своя благодетел, но като зърна потната, обрасла с косми длан, която алчно стискаше коженото привезло на чантата, затвори очи от отвращение.

— Хайде, стягай се! Още тази вечер ще те заведа в звънарната!

Момичето започна да събира оскъдния си багаж.