Иван Кръстев
Невидимият остава на брега (6) (Повест за необикновените премеждия на една тимуровска команда)

Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
K-129 (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2016)

Публикувано във вестник „Септемврийче“, в 96 броя през 1959, 1960 и 1963 г.

История

  1. — Добавяне

III.

Като хвърли къс поглед към петромаксовия фенер, окачен на надиплената фасада, Димчо поведе двете момичета през пустия пазарен площад. Кучето, с навит ремък на врата, ги следваше по петите.

Излязоха на песъчлива полянка извън града. Избързал напред, тимуровският командир неочаквано чу някакво странно хриптене. Изви глава и се спря изненадан: на пътеката лежеше със затворени очи Страж, а двете момичета се суетяха около него.

— Какво му стана? — запита Димчо.

— Навярно от умората — отвърна неспокойно Стефка и погали жълтия кичур, който покриваше челото на Страж.

— Ще си почине в заставата. Време е да го заведем при дядя Стьопа.

Доловило гласа на следотърсача, кучето бавно се изправи на крака и като бафна продрано, отново тръгна след децата.

Отъпканата пътека, която на места слизаше и се къпеше в морето, поведе децата към заставата. Но граничарското куче, както се виждаше, започна да се уморява и с все по-голяма мъка креташе след тимуровците. Краката му смешно се подгъваха навътре.

— А може и да е ожадняло — помисли си с надежда Димчо, когато стигнаха до каменната чешма, която преполовяваше пътя до заставата. Той протегна ръка, за да потопи муцуната му в зеленясалото корито, но то се дръпна и се спря безпомощно. Сетне, привлечено от хладината, която идеше от звънтящата струя, протегна шия и заплетено в собствените си крака, се отпусна сред тревата. Зад неприбрания му синкав клепач се появи влага. Опита се отново да се изправи — и този път не сполучи: като се олюля, сякаш го бяха поставили на корабна палуба, то рухна повторно.

— Страж, какво ти стана? — запитаха почти едновременно Димчо и Божанка.

— Не виждате ли? Кучето е отровено! — извика Стефка и посочи сребристото синджирче, изплетено от пяна, което се бе проточило под устата му.

Тънките вежди на Румянка се повдигнаха машинално и останаха така.

— Отровено! — Димчо не смееше да повтори страшната дума.

Дишането на кучето се учестяваше. Раздирано от внезапни конвулсии, то разшири очи и загледа така жално децата, сякаш диреше помощ.

— Той… той го е отровил — избухна Димчо и очите му се наляха с гняв. Нямаше нужда да се споменава омразното име. Тимуровецът сякаш виждаше как във въздуха се мярка ръката на Калчо, покрита с червеникави косми, стиснала белия краищник с потните си пръсти.

Децата се скупчиха около Страж. Пяната, която доскоро се мрежеше сребристобяла, почна да потъмнява, да добива мътнозелен цвят. А това вече беше лош признак. Притиснала слепите си очи, Стефка не преставаше да се взира в кучето.

Отпуснало глава, то лежеше на хълбок и гледаше умолително, с почти човешки зеници. Четириногият следотърсач, който току-що бе намерил пролука към тайната, от чиито железни зъби се бояха и вълците в най-дълбоките родопски гори, нямаше сила дори да затвори очи. Младата природолюбителка надникна в тях: стори в се, че там бе застинал някакъв смъртен ужас.

Димчо стискаше зъби от ярост. Разбира се, той можеше да предотврати настъпващата гибел, да запрати обратно към барачката фаталния крайщник. Но смутен от повторното появяване на Калчо, заплетен в лабиринта на опасната игра, той не предвиди…

Изведнъж тимуровският командир скочи на крака:

— Трябва да намерим прясно мляко!

— Наистина! — плесна се по челото Стефка. — Та нали кучето е отровено.

— Аз ще изтичам до града — изу обущата си Димчо.

— Не — спря го с рязък жест Стефка. — Ти трябва да останеш тук… при него — и тя посочи с очи легналото куче. — Ще отидем с Божанка.

Димчо бързо откачи от колана туристическата си манерка, облечена в сиво войнишко сукно:

— По-скоро!

Двете момичета се уловиха за ръце и полетяха към града. Димчо отново се наведе над кучето. По-добре стана, че заминаха тимуровките — той не биваше да се отделя от Страж, боеше се да не би животът, който и без това бе започнал да клокочи на пресекулки, да изгасне съвсем. „Няма съмнение — мислеше си Димчо, като слушаше как кучето поскимтява, — че Калчо е враг… Това е очевидно. Дано само със Страж не се случи нещастие, дано той оцелее, а после — ние пак ще се срещнем с тебе“ — заканително заклати юмрук той.

Тимуровецът проследи с поглед двете момичета и когато се потулиха зад трепетликите на завоя, седна върху каменния ръб на чешменото корито. Гледаше как кучето трепери и притиска хълбок о земята. Започна да му говори така гальовно, като че пред него се намираше човек. Страж се заслушваше в думите му, което пълнеше сърцето на пионера с надежда, и отвръщаше с тихо скимтене, като че проплакваше.

По едно време той притихна съвсем. Еднички продължаваха да живеят очите — големи и влажни с прозрачни лещени зеници в средата. Те не се откъсваха от димчовото лице. Събрали сетната сила на покрусеното тяло, те сякаш питаха момчето: защо не ми помогнеш?

Обзет от безсилна ярост, Димчо стисна така силно преплетените си пръсти, че кокалчетата им изпукаха. В друго време той не би се примирил: би скачал, викал, хвърлил се би с голи ръце срещу опасността. Но сега не му оставаше нищо друго, освен да напряга очи към трепетликите, откъдето трябваше да се появят двете тимуровки. А мисълта, че със Страж може да се случи нещо непоправимо, се промъкваше в сърцето мимо волята му. Какво ще каже на дядя Стьопа, как ще погледне добрия старшина в очите? Това чувство на отговорност, което доскоро само смътно го тревожеше, сега изцяло го завладя.

Като вдигна глава, следотърсачът ненадейно зърна между рехавите дантели на трепетликовите клонки да плува войнишко кепе и замръзна. Ужасното предчувствие, че това може би е дядя Стьопа, изведнъж изсуши устните му. Но при все че си подсвиркваше тихо, както обичаше да прави стопанинът на граничарското куче, минувачът с войнишкото кепе погледна безразлично към сломеното момче и зави по една от съседните пътечки. Въздишка на облекчение се изтръгна от Димчовото сърце.

Минутите се точеха по-бавни от мравешко пълзене.

Най-сетне откъм града между извивките на пътеката се мярна широкополата шапка на Божанка. Тя се бе смъкнала на врата й и чудно как тънкото шнурче все още я крепеше. Синеоката пионерка се носеше вихрено напред, а размахала ръце след нея, с червени кръгчета по бузите се задъхваше Стефка.

— Паднаха ми очилата. Нищо! После ще се върна да ги потърся. Нищо! — Сгорещеният й дъх накъсваше думите, докато подаваше манерката. — А ето… дадоха ни от аптеката лекарство против отрова. — Тя извади из еднодневката синкаво пликче, като трепкаше с късите си мигли срещу слънцето.

Димчо пое нетърпеливо манерката. Уверените му движения показваха, че знае какво върши: без усилие разтвори муцуната на Страж и наведе алуминиевото устие.

Млякото закълколи в гърлото на отровеното животно. Отначало Страж се опитваше да се отдръпне, но сетне, притворил очи, се остави в ръцете на децата. Той пиеше бавно, на мъчителни глътки, а от двете страни на устата му, изкривена от болка, се ронеха сребристи млечни капки и попиваха в изсушения пясък.

Като използува един миг, когато устата на Страж бе широко отворена, Стефка напъха лекарство, което бе взела от аптеката. Четириногият следотърсач, потрепери и се опита да се изправи — очевидно жълтеникавите кристалчета бяха горчиви, но струйката мляко, която Димчо наля мигновено в устата му, го укроти. А и Страж бе толкова слаб, за да се съпротивява на решителното движение на двамата пионери.

— Пийни си още малко… Така по-скоро ще оздравееш — ласкаво му говореше Божанка и триеше с кърпичка кадифената му муцуна.

Софиянчетата седнаха до болното куче и замряха в тягостно мълчание. До тях на равни интервали достигаше глухият еднообразен шум на вълните. В промеждутъците се чуваше песента на чешмената вода — тънка и звънлива.