Ю Несбьо
Немезида (9)

Девета глава
Мъглата

Слънцето се бе скрило зад покривка от стоманеносиви облаци, пропълзяли на ниското откъм фиорда на Осло. Като увертюра към предвещания от синоптиците дъжд повя силен южен вятър. Улуците свиреха, а платнените навеси пращяха под напора на вятъра по булевард „Ширке“. Дърветата вече бяха напълно оголени, сякаш от града бяха заличени и последните цветове и Осло стана черно-бял. Хари се огъна срещу вятъра, придържайки палтото си с ръце в джобовете. Беше установил, че и последното копче си е взело сбогом, вероятно в някакъв момент от предишната вечер или нощ. Не само то липсваше. Докато се канеше да позвъни на Ана и да я помоли да му помогне да си възстанови спомените от вечерта, прекарана с нея, откри, че е изгубил и мобилния си телефон. А когато й се обади от стационарния, му отговори глас на жена, която бегло помнеше като някогашна говорителка по радиото, и съобщи, че в момента избраният от него номер не е достъпен. При желание да остави номер или съобщение. Хари се въздържа.

Сравнително бързо си отпочина и изненадващо лесно преодоля импулса да продължи, като отскочи до „Винмонополе“^[1] или до „Скрьодер“. Предпочете да си вземе душ, облече се и тръгна от дома си покрай стадиона в квартал Бишлет, после по улица „Пилестреде“ успоредно на парка „Стен“ и пресече Маюрстюа. Чудеше се какво е пил. Вместо обичайните стомашни болки с подписа на „Джим Бийм“ над сетивата му се бе наслоила мъгла и дори свежият полъх на вятъра не я разсейваше.

Две полицейски коли с включени сигнални лампи стояха паркирани пред филиала на „Де ен Бе“. Хари показа личната си карта на униформен полицай, наведе се под загражденията и отиде при Вебер, който разговаряше с човек от Отдела по експертно-криминална дейност.

— Добър следобед, старши инспекторе — Вебер натърти на следобед.

Забелязал синината на Хари, повдигна едната си вежда.

— Жена ти вече ти посяга?

Хари не успя да се сети за остроумен отговор и ловко извади цигара от пакета.

— Какво имаме тук?

— Маскиран мъж с пушка АГ-3.

— И птичето е отлетяло?

— Безвъзвратно.

— Някой разговарял ли е със свидетелите?

— Да, Ли и Ли дерзаят долу в Управлението.

— Някакви подробности за обира засега?

— Крадецът дал на шефката на клона двадесет и пет секунди да отключи банкомата, докато държал пушката до главата на една от служителките на гишетата.

— И я накарал да говори вместо него?

— Точно така. А като влязъл в банката, казал същите неща на английски.

— This is a robbery, don‘t move! — обади се глас зад тях, последван от кратък, насечен смях. — Много се радвам, че успя да дойдеш, Хуле. Ау, в банята ли се подхлъзна?

Хари си запали цигара с едната ръка, а с другата подаде кутията на Иваршон, който поклати отрицателно глава:

— Много лош навик, Хуле.

— Прав си — Хари пъхна пакета с „Кемъл“ във вътрешния си джоб. — Човек не бива да предлага цигари, а да предположи, че всеки джентълмен си купува. Казал го е Бенджамин Франклин.

— Сериозно? — Иваршон не обърна внимание на ухилената физиономия на Вебер. — Много неща знаеш, Хуле. Сигурно знаеш също, че нашият крадец пак е в играта, както предвидихме.

— Защо си сигурен, че е той?

— Както вероятно си разбрал, обирът е точно копие на предишния в „Нордеа“ на булевард „Бугста“.

— Така ли? — Хари вдиша жадно дима. — И къде е трупът?

Иваршон и Хари се измериха с очи. Проблеснаха зъби на влечуго. Вебер се намеси:

— Шефката на клона била бърза. Успяла да изпразни банкомата за двадесет и три секунди.

— Няма убити — разясни Иваршон. — Разочарован ли си?

— Не — Хари издуха дима през ноздрите си. Вятърът го отнесе, но мъглата в главата му не се разсейваше.

Халвуршен вдигна очи от Силвио, щом вратата се отвори.

— Ще ми стъкмиш ли едно силно еспресо „пронто“? — попита Хари и се отпусна на стола.

— Добро утро и на теб — поздрави Халвуршен. — Изглеждаш ужасно.

Хари зарови лице в шепите си:

— Не помня нищичко какво се случи снощи. Нямам представа какво съм пил, но повече няма да близна от него.

Погледна между пръстите си и видя как колегата му го наблюдава с угрижен вид.

— Споко, Халвуршен, това е само инцидент, може да сполети всекиго. Вече съм напълно трезвен.

— Какво стана?

Хари се засмя приглушено:

— Съдържанието на стомаха ми сочи, че съм бил на приятелска вечеря. Звъннах няколко пъти, за да помоля за потвърждение, но тя не ми отговаря.

— Тя ли?

— Да. Тя.

— Вероятно някоя лоша полицайка? — предпазливо се осведоми Халвуршен.

— Да не забравиш кафето, ей — измърмори Хари. — Стара тръпка. Съвсем невинна история.

— Откъде знаеш, като нищо не си спомняш?

Хари потърка с длан небръснатата си брадичка. Замисли се върху думите на Ауне: алкохолът само засилва склонностите ни. Не знаеше дали това го успокоява. Започнаха да се появяват отделни детайли. Черна рокля. Ана бе облечена в черна рокля. И се сети как лежи на стъпалата. Някаква жена му помогна. С половин лице. Като портретите на Ана.

— Винаги губя съзнание — обясни Хари. — Като всеки друг път е.

— А окото?

— Сигурно съм се ударил в хладилника, като съм се прибрал.

— Не ми се ще да те измъчвам, Хари, но това изглежда да е било по-тежко от хладилник.

— Ами… — Хари пое чашата с две ръце. — Изглеждам ли ти измъчен? Когато съм се сбивал пиян, винаги е било с хора, които не харесвам и в трезво състояние.

— Впрочем имаш съобщение от Мьолер. Помоли да ти предам, че нещата май ще се наредят, но не уточни кое.

Хари повъртя еспресото из устата си, преди да преглътне:

— Ще се ориентираш, Халвуршен, само почакай.

 

 

Същия следобед в Управлението се състоя кратка среща на разследващия екип, за да обсъдят подробности във връзка с обира. По думите на Дидрик Гюдмюнсон полицията пристигнала на местопроизшествието три минути след като е била задействана алармата в банката, но крадецът вече не бил там. Освен патрулките, които моментално отцепили съседните улици през следващите десет минути, полицаите затегнали примката и около ключовите пътни артерии.

— Би ми се искало да го нарека железен обръч, но знаете как стоят нещата с днешния персонал на полицията.

Турил Ли разпитала свидетел, който забелязал как мъж с маска се качил в опел „Аскона“ със запален мотор на булевард „Маюрстюа“. Колата завила наляво по първата пряка. Магнюс Риан разполагаше с информация, че друг свидетел видял бял автомобил, вероятно опел, който влязъл в гаража в квартал Виндерн и малко по-късно оттам излязло синьо волво. Иваршон погледна картата, закачена над бялата дъска.

— Не звучи съвсем нелогично. Ула, изпрати и заповед за издирване на синьо волво. Вебер?

— Открихме влакна — отвърна Вебер. — Две зад гишето, което прескочил, и едно на вратата.

— Йес! — Иваршон разцепи въздуха със свит пестник, докато сновеше около масата зад гърба им. Хари го намираше за страшно изнервящо. — Остава само да си намерим кандидати. Ще качим видеото в интернет, щом Беате го обработи.

— Дали е добра идея? — попита Хари и залюля стола назад към стената, препречвайки пътя на Иваршон.

Шефът на отдела го погледна озадачен.

— Добра идея ли било? Едва ли има нещо лошо някой да се обади и да ни разкаже кой е човекът от записа.

Ула се намеси:

— Помните ли онази майка, дето се обади да каже, че в интернет видяла сина си на запис на грабеж? После се оказа, че той вече бил в затвора за друг обир.

Всички се разсмяха гръмогласно. Иваршон се усмихна:

— Никога не отпращаме нови свидетели, Хуле.

— Или нови самозванци? — Хари сключи ръце зад тила си.

— Подражатели? Стига толкова, Хуле.

— Така ли? Ако ще обирам банка, най-нормалното е да имитирам най-търсения крадец в Норвегия точно в момента и да прехвърля подозренията върху него. Всички подробности от грабежа на булевард „Бугста“ са достъпни в интернет.

Иваршон поклати недоверчиво глава.

— Боя се, че средностатистическият крадец на банки не е толкова сложно устроен в реалния свят, Хуле. Тук има ли желаещи да обяснят на Отдела за борба с насилието коя е най-типичната черта на серийния крадец? Щом няма, ще го направя аз: той винаги повтаря с педантична точност стореното при предишния му сполучлив обир. Едва когато обирът се е провалил, тоест, ако крадецът не се сдобие с парите или го хванат, ще промени модела.

— Това подкрепя твърдението ти, но не изключва казаното от мен — възрази Хари.

Иваршон погледна отчаяно присъстващите, сякаш търсеше помощ.

— Добре, Хуле. Ще изпробваш теориите си, защото току-що реших да опитаме малко по-различен метод на работа. Състои се в следното: част от нас ще работи независимо, но паралелно с разследващия екип. Заимствах идеята от ФБР. Замисълът е да избегнем подход само от една гледна точка, както често се случва в големи групи, където съзнателно или не всички се обединяват около консенсус по отношение на основните неща. Случва се малката група да предложи нов, свеж начин на мислене, защото работи независимо от останалите и без да се влияе от тях. Методът е доказал своята ефективност в заплетени случаи. Вероятно повечето от присъстващите са единодушни, че Хари Хуле е квалифициран да бъде част от такава група.

Разнесе се тих смях. Иваршон се спря зад стола на Беате.

— Беате, ти ще работиш с Хари.

Беате се изчерви. Иваршон положи бащински ръка върху рамото й:

— Ако нещата не потръгнат, само ми кажи.

— Непременно — обади се Хари.

 

 

Хари понечи да отключи портата към двора, но реши да отскочи до магазинчето на Али, намиращо се на десет метра. Съседът му пренасяше касетки с плодове и зеленчуци от тротоара.

— Здрасти, Хари! По-добре ли си? — Али се ухили и Хари затвори очи за миг. От това се опасяваше.

— Помагал ли си ми, Али?

— Само по стълбите. Като отключихме вратата ти, каза, че ще се оправиш.

— Как пристигнах? Пеша или…

— С такси. Дължиш ми сто и двадесет крони.

Хари простена и последва Али в магазина.

— Съжалявам, Али. Наистина. Разкажи ми накратко, но без най-срамните подробности?

— На улицата се караше с шофьора, а нали спалнята ни гледа натам — и прибави с миловидна усмивка: — Много е гадно прозорецът ти да гледа към улицата.

— Кога беше това?

— Посред нощ.

— Ти ставаш в пет часа, Али, не знам какво значи за теб посред нощ.

— Единадесет и половина. Поне.

Хари обеща това да не се повтори, а Али кимаше ли, кимаше като човек, който слуша до болка позната история. Хари попита как да му се отблагодари. Али поиска да наеме мазето му. Хари обеща да помисли, после му върна парите за таксито и си купи кока-кола, пакет макарони и кюфтенца.

— Сега сме квит — заключи Хари.

Али поклати отрицателно глава.

— Вноската за общи разходи на блока за три месеца — подсети го Али, който се явяваше домакин, касиер и майстор в жилищната сграда.

— О, мамка му, съвсем забравих.

— Ериксен — усмихна се Али.

— Кой е той?

— Получих писмо от него през лятото. Поиска номера на сметката, за да плати вноската си за общите разходи за май и юни 1972 година. Заради този дълг не можел да спи добре през последните тридесет години. Отговорих му, че никой от живущите тук не го помни и задължението му е опростено.

Али посочи Хари с пръст:

— Но за теб няма да направя изключение.

Хари разпери ръце:

— Утре ще ти дам парите.

Щом влезе в апартамента, Хари набра номера на Ана. Обади се същият женски глас. Хари едва успя да изсипе пакета с макарони и кюфтенца в тигана и въпреки съскането чу как телефонът звънна. Изтича в коридора и дръпна слушалката:

— Ало! — извика той.

— Здрасти — обади се леко изненадано добре познатият му женски глас.

— А, ти ли си?

— Да, кого очакваш?

Хари присви очи.

— Колежка. Извършиха още един обир.

Думите му имаха вкус на жлъчка и чили. Тъпата болка зад очите му отново се появи.

— Опитах се да ти звънна на мобилния — обясни Ракел.

— Загубих го.

— Загуби ли го?

— Забравил съм го някъде или са ми го откраднали, не знам, Ракел.

— Всичко наред ли е, Хари?

— Наред ли?

— Звучиш доста… стресиран.

— Ами…

— Да?

Хари си пое дълбоко въздух.

— Как върви процесът?

Хари се ослуша, но не успя да разчлени думите й в смислени изречения. Долови „икономическо положение“, „най-доброто за детето“, „посредничество“ и разбра, че няма почти нищо за казване. Следващото съдебно заседание било отложено за петък и Олег се чувствал добре, но му писнало да живее на хотел.

— Предай му, че ви чакам с нетърпение — поръча Хари.

Затвориха, Хари се зачуди дали пак да не се обади. С каква цел? Да й разкаже, че е вечерял със стара тръпка и няма представа какво се е случило? Сложи ръка върху телефона и в същия миг противопожарната аларма в кухнята запищя. А когато дръпна тигана от котлона и отвори прозореца, телефонът пак започна да звъни. По-късно Хари си мислеше, че много неща щяха да бъдат различни, ако онази вечер Бярне Мьолер не се беше обадил точно на него.

 

 

— Дежурството ти приключи преди малко, знам — подхвана Мьолер, — но не ни достигат хора, а някаква жена е открита мъртва в апартамента си. Вероятно се е застреляла. Ще дойдеш ли?

— Разбира се, шефе — отвърна Хари. — Длъжник съм ти за днес. Впрочем Иваршон представи идеята за паралелно разследване като своя.

— Ти как би постъпил, ако си началник и ти спуснат такава заповед отгоре?

— Мисълта да съм шеф ми блокира разсъдъка, шефе. Как да стигна до този апартамент?

— Стой си вкъщи, ще те вземат.

Двадесет минути по-късно звънецът изпищя. Понеже чуваше този звук толкова рядко, Хари се сепна. Някакъв глас съобщи, че таксито е дошло. Дори при променения звук от домофона Хари усети как настръхва. А щом слезе и видя ниската червена спортна кола, опасенията му се потвърдиха.

— Добър вечер, Хуле — разнесе се глас от отворения прозорец, намиращ се съвсем близо до асфалта. Хари не видя човека. Отвори вратата на автомобила. Посрещна го фънкарски бас, орган, синтетичен като син бонбон, и добре познат фалцет: „You sexy motherfucka!“^[2]

Хари с мъка се настани на тясната седалка.

— Значи сме двамата тази вечер — констатира старши инспектор Том Валер.

Валер подкара, леко отворил тевтонската си челюст, която откриваше ред впечатляващо безупречни зъби на фона на почернялото от слънцето лице. Стоманеносините му очи обаче си останаха студени. Мнозина в полицията не харесваха Хари, но, доколкото знаеше, имаше само един го мразеше откровено. Хари не се съмняваше, че в очите на Валер той представлява недостоен представител на полицейската гилдия и лична обида. Много пъти Хари даваше израз на несъгласието си с полунацистките възгледи на някои от колегите си относно хомосексуалисти, комунисти, злоупотребяващи със социални помощи, пакистанци, жълтурковци, негри, цигани и латиноси, а Валер, от своя страна, го бе нарекъл „алкохолизиран рок журналист“. Но Хари подозираше, че истинската причина Валер да го ненавижда, е алкохолът. Защото Том Валер не понасяше някой да прояви слабост. Вероятно затова прекарваше толкова часове във фитнеса и се упражняваше да рита и удря чували с пясък, а всяка седмица сменяше партньори за бокс. В столовата Хари дочу случайно как един от младите полицаи въодушевено разказа, че Валер опитал и двата си юмрука над каратист от виетнамска банда в южната част на Осло. Като се имат предвид възгледите на Валер за цветнокожите, беше парадоксално, че той прекарва толкова много време в солариума, но изглежда един остроумен колега имаше право: Валер не е расист — би пребил с еднакъв кеф и неонацист, и чернокож.

Освен това имаше и друго. Макар да се смяташе за публична тайна, никой не го знаеше със сигурност, по-скоро предполагаха. Преди повече от година откриха Свере Улсен — единственият, който можеше да обясни защо е била убита Елен — с димящ пистолет в ръка и дупка от куршум между очите, изстрелян от Валер.

— Внимавай, Валер.

— Моля?

Хари протегна ръка и намали любовните стонове.

— Тази вечер е хлъзгаво.

Моторът бръмчеше като шевна машина, но звукът заблуждаваше, защото ускорението накара Хари да почувства твърдата седалка. Профучаха по възвишението покрай парка „Стен“ и продължиха нататък.

— Къде отиваме? — попита Хари.

— Тук — Валер зави рязко наляво точно пред автомобил в насрещното платно.

През отворения прозорец Хари чу дращенето на мокрите листа, които облизаха гумите.

— Добре дошъл отново в Отдела за борба с насилието — изгледа го Хари. — Не те ли харесаха в Полицейската служба за сигурност?

— Преструктуриране — обясни Валер. — Освен това шефът на криминалната полиция и Мьолер настояха да се върна. Постигнах доста добри резултати в Отдела за борба с насилието, ако все още си спомняш.

— Как бих могъл да го забравя?

— Е, говорят се толкова много неща за дългосрочните последствия от алкохола.

Хари тъкмо се опря с ръка върху арматурното табло, когато Валер рязко наби спирачки, и политна към предното стъкло. Капакът на жабката се отвори, нещо тежко удари коляното на Хари и отново се прибра в жабката.

— Какво, по дяволите, е това? — изохка той.

— „Йерихон“ 941, израелски пистолет — осведоми го Валер и изгаси мотора. — Не е зареден. Остави го, пристигнахме.

— Тук ли е мястото? — втрещен попита Хари и се наведе, за да разгледа боядисаната в жълто жилищна кооперация пред тях.

— Защо не? — учуди се Валер, почти излязъл от колата.

Хари усети как сърцето заблъска в гърдите му. А докато търсеше дръжката на вратата, една-едничка мисъл си проправи път през всички бушуващи идеи в главата му: преди малко трябваше да се обади на Ракел.

 

 

Мъглата се възвърна. Процеждаше се от улицата, от цепнатините около затворените прозорци зад дърветата по алеята, от отворилата се синя порта, след като живущите чуха как Валер излая нещо по домофона, от ключалките на вратите, край които минаха на път към стълбището. Мъглата се стелеше като покривало от памук около Хари, а когато влязоха през вратата на апартамента, Хари имаше чувството, че върви върху облаци и всичко около него — хората, гласовете, пращенето на уоки-токитата, светлината от светкавиците на фотоапаратите — е покрито с булото на нереалното, с воал от равнодушие, понеже това не беше, не можеше да бъде истина. Застанаха пред леглото, където мъртвата лежеше с пистолет в дясната ръка и зееща дупка в слепоочието. Тук той не намери сили да погледне кръвта по възглавницата или да срещне празния й обвинителен поглед. Вместо това погледна фронтона на леглото, коня с отхапаната глава, и се молеше мъглата скоро да се вдигне от очите му и той най-после да се събуди.