Ю Несбьо
Немезида (26)

Двадесет и шеста глава
Д’Ажуда

Фред Баугеста, тридесет и една годишен, алкохолик, разведен, бачкаше на Статфиур Б^[1]. Работата беше тежка и по време на смяна не можеше да си позволи повече от една бира, но заплатата си я биваше, в стаята имаше телевизор и им осигуряваха качествена храна. А най-хубавото беше, че три седмици работа се редуваха с четири седмици почивка. Някои се прибираха у дома при жените си и зяпаха стените, други караха такси или поправяха къщите си, за да не пукнат от скука. Трети постъпваха като Фред: отиваха в топла страна и се опитваха да се натряскат до смърт. От време на време пращаше картички на Кармьой, дъщеричката, или „фъстъка“, както продължаваше да я нарича, макар че тя навърши десет. Или единадесет? Няма значение, това все пак беше единственият му контакт с континента. И слава богу. В последния им разговор баща му се оплака от майка му: пак я хванали да краде бисквити в супермаркета.

— Моля се за нея — сподели тогава татко му и попита Фред дали носи Библията със себе си, когато ходи в чужбина.

— За мен тази книга е толкова жизнено необходима, колкото и закуската — отвърна Фред.

Това си беше самата истина, защото в Д’Ажуда той никога не ядеше преди обед. Освен ако кайпириня може да се нарече храна. Въпросът не подлежеше на обсъждане, тъй като той сипваше поне четири чаени лъжички захар във всяко питие. Фред Баугеста пиеше кайпириня, понеже тя поначало има ужасен вкус. В Европа се радва на незаслужено добра слава; там я приготвят с ром или водка вместо с кашаса — силната тръпчива бразилска ракия от захарна тръстика, която превръща консумацията на кайпириня в акт на покаяние — такава е била и първоначалната идея на питието според Фред. И двамата му дядовци бяха алкохолици и той смяташе, че с такава наследствена предразположеност е най-добре да играе на сигурно и да се налива с толкова гадно питие, че никога да не се пристрасти към него.

Днес се домъкна до Мохамед в дванадесет часа и изгълта едно еспресо и чаша бренди. После в треперещата лятна атмосфера пое бавно по тесния, осеян с дупки чакълест път между малките, ниски и повече или по-малко бели къщи. Тяхната квартира, квартирата на Фред и на Рогер, не беше от най-белите. Мазилката беше олющена, а вътре сивите, отдавна небоядисвани стени бяха така пропити от влажния вятър от Атлантическия океан, че човек би усетил горчивия вкус на мазилка, ако си подаде езика навън. Ама за какво му е да го прави, мислеше си Фред. Къщата си я биваше. Три спални, два матрака, хладилник, готварска печка. Плюс диван и плот върху два камъка „Лека“ в тъй наречения хол, защото в стената имаше почти правоъгълна дупка, която наричаха прозорец. Наистина май трябва да чистят по-честичко. Кухнята гъмжеше от жълти мравки. Как ужасяващо жестоко хапят тези лава пе, както им викат бразилците. Фред обаче не влизаше твърде често там, откакто преместиха хладилника в хола. В момента лежеше на дивана и планираше следващата си инициатива за днешния ден. Влезе Рогер.

— Къде беше? — попита Фред.

— В аптеката на Порто — отвърна Рогер с усмивка, която се разля по цялата му широка зачервена глава. — Нямаш си идея какви неща продават там съвсем свободно. Можеш да си купиш неща, дето в Норвегия няма да ти дадат и с рецепта. — Изсипа съдържанието на найлоновия плик и започна да чете етикетите на глас: — Три милиграма дензодиазетпин^[2]. Два милиграма флунитразепам. Мамка му, Фред, практически това си е рохипнол!

Фред мълчеше.

— Зле ли си? — бодро попита Рогер. — Още ли не си хапнал?

— Нео. Само пих кафе при Мохамед. Впрочем там някакъв странен тип питаше Мохамед за Лев.

Рогер моментално вдигна очи от медикаментите.

— За Лев ли? Как изглежда?

— Висок. Рус, със сини очи. Звучеше като норвежец.

— Мамка му, не ме плаши така, Фред — Рогер пак се зае с четенето.

— Какво имаш предвид?

— Ами да го кажем така: ако беше тъмен, висок и слаб, щеше да настъпи моментът да се омитаме от Д’Ажуда. И от западното полукълбо по същата причина. Прилича ли на ченге?

— Как изглеждат те?

— Ами… забрави, нефтено момче.

— Приличаше ми на пияница. Във всеки случай познавам вида на кърканите.

— Добре. Може да е приятел на Лев. Ще му помогнем ли?

Фред поклати отрицателно глава.

— Лев каза, че живеел тук съвсем ин… ин… нещо на латински, което значело „тайно“. Мохамед се престори, все едно не е чувал за Лев. Пичът ще открие Лев, ако самият Лев реши.

— Майтапя се. Къде е впрочем Лев? Не съм го мяркал от няколко седмици.

— Последно чух, че щял да пътува за Норвегия — отвърна Фред и внимателно се опита да повдигне глава.

— Нищо чудно да е ограбил някоя банка и да са го опандизили.

При тази мисъл Рогер се усмихна. Не защото искаше да заловят Лев, а понеже идеята да се краде от банка винаги извикваше усмивката на лицето му. Лично той го беше правил три пъти и тръпката винаги бе неописуема. Е, първите два пъти ги хванаха, но последния свърши всичко по учебник. Като описваше удара, по принцип забравяше да спомене щастливата случайност, че охранителните камери се бяха оказали временно повредени, но все пак благодарение на печалбата сега се кефеше на непознати места от рода на Д’Ажуда, а понякога и на опиати. Живописното малко селце на юг от Порто Сегуро доскоро се славеше като средище на най-голямата група издирвани индивиди на континента на юг от Богота. Всичко започнало през седемдесетте, когато Д’Ажуда се превърнала в сборно място за хипита и пътешественици, изхранващи се от музикални изпълнения и продажба на ръчно изработени бижута и накити в Европа през лятното полугодие. За Д’Ажуда те означавали добре дошъл допълнителен доход и не пречели никому, затова двете бразилски семейства, по принцип собственици на всички предприятия в селцето, се разбрали с местния полицейски началник органите на ред да си затварят очите за употребата на марихуана на плажа, в кафенетата, във все повече барове, а постепенно и на улицата, и навсякъде.

Но възникнал проблем. Полицаите, чиито държавни заплати едва ги спасявали да не умрат от глад, имали важен източник на доходи тук, както и на други места. Това било глобяването на туристите за пушене на марихуана и нарушаване на други повече или по-малко познати закони. За да могат туристите, които носели печалба на селото, и полицаите да съжителстват в мир, се наложило въпросните семейства да се погрижат и да осигурят на блюстителите на реда алтернативни доходи. За начало американски социолог и неговият аржентински любовник, отговарящи за местното производство и продажба на марихуана, били принудени да плащат на полицейския началник комисиона за закрила и монопол — тоест, веднага арестували потенциалните им конкуренти и най-тържествено ги предавали на федералната полиция. Парите потекли по малкия обозрим чиновнически апарат и всичко вървяло по мед и масло, но ето че се появили трима мексиканци, които предложили по-висока комисиона. И така през една неделна утрин американецът и аржентинецът били предадени най-тържествено на федералната полиция на пазара пред пощата. Ефективната, пазарно регулирана система за покупко-продажба на закрила междувременно продължила да се развива и съвсем скоро Д’Ажуда се напълнила с издирвани престъпници от всички краища на света, които там си подсигурявали сравнително спокойно съществуване на цена, значително по-ниска от плащаната на полицията в Патая и на много други места. През осемдесетте обаче туристите лешояди — раницоносците, открили тази красива и дотогава почти недокосната перла на природата с дълги плажове, пурпурни залези и отлична марихуана. Те нахлули на талази в Д’Ажуда и проявили такова желание да консумират, че двете богати семейства се видели принудени да преосмислят възгледа си относно доходоносността на Д’Ажуда като бежански лагер за нарушители на закона. Постепенно уютните сумрачни барове се превърнали в места за наемане на екипировка за водолази, а кафенето, където местните старомодно танцували ламбада, започнало да организира „Wild-Wild-Moonparty“^[3] Затова все по-често се случвало местната полиция да предприема изненадващи акции в по-мръснобелите къщи и да извежда диво противящия се улов на пазара. Но все пак засега беше по-сигурно престъпниците да живеят в Д’Ажуда, отколкото на друго място по света, макар че параноята бе започнала да пропълзява под кожата на всички, не само на Рогер.

Затова в хранителната верига на Д’Ажуда имаше място и за мъж на име Мохамед Али. Правото му на съществуване се основаваше главно на стратегическото му местоположение на пазара, където се намираше и последната спирка на автобуса от Порто Сегуро. Зад барплота на откритата ауа пред Мохамед се разкриваше изглед към всичко, случващо се на окъпаната в слънце, павирана и единствена плаза на Д’Ажуда. При пристигането на нови автобуси, той спираше да сервира кафе и да тъпче наргилетата с бразилски тютюн — некачествен заместител на родния му маасил — за да проучи новодошлите и да разобличи евентуални полицаи и кандидати за награди за изгубени вещи. Случеше ли се безпогрешният му нюх да постави някого от тях в споменатите категории, веднага обявяваше тревога. Тревогата се изразяваше в абонамент: внасящите месечна такса получаваха телефонно обаждане или дребничкият пъргав Паулиньо носеше съобщението до вратата им. Мохамед обаче имаше и лична причина да държи пристигащите автобуси под око. След като двамата с Розалита избягаха от Рио и от съпруга й, той и за миг не се съмняваше какво ги чака, ако отхвърленият разбере къде са. Във фавелите на Рио или Сан Пауло поръчката за обикновено убийство възлизаше на няколкостотин долара, но дори професионалните квалифицирани наемни убийци не взимаха повече от две-три хиляди долара плюс разходи за заличаване на следите, а през последните десет години пазарът беше ориентиран към купувачите. Освен това правеха отстъпки за двойки.

Случваше се хора, преценени от Мохамед като ловци, да тръгнат направо към ауата му. Поръчваха си кафе за камуфлаж и след няколко глътки задаваха неизбежния въпрос: „Знаеш ли къде живее приятелят ми еди-кой си?“ или „Познаваш ли човека на снимката, че му дължа пари?“. В тези случаи Мохамед взимаше бонуси, ако след обичайния му заучен отговор („Видях го да се качва на автобуса за Порто Сегуро преди два дена с тежък куфар, сеньор“) ловецът си тръгваше с първия възможен превоз.

Високият блондин в намачкан ленен костюм и с бяла превръзка на тила остави сак и торбичка с „Плейстейшън“ на барплота, избърса потта от челото си и поръча кафе на английски. Мохамед тутакси предвкуси още няколко реала към твърдия си хонорар. Но не мъжът събуди подозренията му, а жената с него — на челото си сякаш беше написала „полиция“.

 

 

Хари се огледа. Освен него, Беате и арабина зад барплота в заведението имаше трима души — двама туристи с раници и един от по-изтощения вид, който, ако се съдеше по вида му, се бореше със сериозен махмурлук. Болките в тила побъркваха Хари. Погледна си часовника. Тръгнаха от Осло преди двадесет часа. Олег му се обади — подобрил рекорда на тетрис и преди да отлетят за Ресифе, Хари купи „Namco G-Gon 45“ от магазина за компютърни игри на „Хийтроу“. От Ресифе взеха пропелерен самолет за Порто Сегуро. Пред летището се споразумя с някакъв таксиджия — най-вероятно за страшна цена — да ги закара до ферибот, който ги преведе до Д’Ажуда, където изминаха последните километри с накуцващ автобус.

Преди двадесет и четири часа Хари седеше в стаята за посещения и обясняваше на Раскол, че са му нужни четиридесет хиляди крони за египтяните. И тогава Раскол му каза, че ауата на Мохамед Али не се намира в Порто Сегуро, а в съседно селце.

— Д’Ажуда — Раскол се усмихна широко, — там имам разни познати.

Арабинът погледна Беате, а тя поклати отрицателно глава и сложи чашата с кафе пред Хари. Течността имаше силно горчив вкус.

— Мохамед — обади се Хари и видя как мъжът зад плота се вцепени. — You are Muhammed, right?^[4]

— Who’s asking?^[5] — преглътна арабинът.

— A friend.^[6] — Хари мушна дясната си ръка под сакото и забеляза как по тъмното лице се изписа паника. — Малкият брат на Лев се опитва да го открие. — Хари извади една от снимките, които Беате успя да вземе от Трун и я сложи върху барплота.

Мохамед затвори очи за миг, а устните му се раздвижиха в безгласна благодарствена молитва.

На снимката имаше две момчета. По-големият носеше червено шушляково яке. Смееше се, прегърнал приятелски брат си, който се усмихваше смутено към фотоапарата.

— Не знам дали Лев ви е споменавал за брат си — подхвана Хари. — Името му е Трун.

Мохамед вдигна снимката и я разгледа внимателно.

— Хм — отрони той и се почеса по брадичката. — Никога не съм виждал тези хора. Не съм и чувал тук, в Д’Ажуда, да живее човек на име Лев. А познавам почти всички.

Върна снимката на Хари, той я прибра обратно във вътрешния си джоб и изпи останалото в чашата кафе.

— Отиваме да си намерим къде да пренощуваме, Мохамед. После ще се върнем. Помислете си през това време.

Мохамед поклати глава, дръпна двадесетдоларовата банкнота, която Хари мушна под чашата си, и му я подаде.

— Не взимам едри пари.

Хари повдигна рамене.

— И въпреки това ще дойдем пак, Мохамед.

 

 

В малкия хотел „Витория“ двамата получиха безпроблемно по една голяма стая, тъй като туристическият сезон бе отминал. Дадоха на Хари ключ с номер 69, независимо че двуетажният хотел разполагаше с не повече от двадесетина стаи. Предположи, че са го удостоили с младоженския апартамент: в нощното шкафче до постланото с червена покривка сърцевидно легло намери два презерватива и поздрав от хотела. Огледало покриваше цялата врата на банята и в него можеше да се огледаш от леглото. В твърде големия и дълбок гардероб, единствената мебел в стаята освен леглото, висяха закачени два захабени къси хавлиени халата с ориенталски символи на гърба.

Рецепционистката само се усмихна и поклати глава, когато й показаха снимки на Лев Грете. Същото се случи и в ресторанта до хотела, и в интернет кафенето нагоре по необичайно тихата главна улица. Според традицията тя водеше от църквата до гробището, но имаше ново име: „Бродуей“. В малката бакалия с надпис над вратата „СУПЕРМАРКЕТ“, където продаваха вода и коледна украса, най-накрая намериха жена зад касовия апарат. Тя отговаряше с „йес“ на всичките им въпроси и ги гледаше с безизразен поглед, докато се отказаха и си тръгнаха. На път към хотела видяха само един човек — млад полицай. Стоеше облегнат на джипа си със скръстени ръце и кобур, провиснал ниско на хълбока му, и прозявайки се, ги проследи с поглед.

В ауата на Мохамед слабичко момче им обясни, че шефът му неочаквано решил да си вземе свободен ден и да се поразходи. Беате попита кога ще се върне, но момчето само поклати глава с недоумение, посочи слънцето и каза: Транкосо.

В хотела рецепционистката им обясни, че тринадесеткилометровият маршрут по белия, грижливо запазен плаж до Транкосо е най-голямата забележителност на Д’Ажуда. И единствената, ако не се сметне католическата църква до пазара.

— М-м. Защо тук има толкова малко хора, сеньора? — попита Хари.

Тя се усмихна и посочи към океана.

И ето че тръгнаха по горещия пясък, ширнал се в двете посоки, докъдето очите им виждаха в маранята. Плажуващи излагаха телата си на показ; търговци крачеха по подвижния пясък, огънали гръб под тежестта на хладилни чанти и чували с плодове; бармани се усмихваха от временно построените барове, където тонколоните се тресяха в ритъма на самба под сламени покриви; мяркаха се сърфисти в жълтите костюми на националния си отбор и устни, боядисани в бяло с цинков оксид. И двама души вървяха на юг с обувки в ръце. Тя по шорти, къса блузка и със сламена шапка, нахлупена още в хотела; той все още в намачкания си ленен костюм, гологлав.

— Тя тринадесет километра ли каза? — попита Хари и издуха капката пот, увиснала на носа му.

— Ще се стъмни, преди да се върнем — Беате посочи с ръка. — Виж, всички вече се прибират.

По плажа се точеше черна ивица, наглед безкрайна върволица от хора на път за домовете си, а следобедното слънце напичаше гърбовете им.

— Като по поръчка е — Хари си нагласи очилата. — Цялата Д’Ажуда се строява пред очите ни. Трябва да се възползваме. Ако не видим Мохамед, то може да имаме късмет да срещнем самия Лев.

Беате се усмихна.

— Залагам стотачка.

Пред тях в жегата се мяркаха разни лица. Черни, бели, млади, стари, красиви, грозни, друсани, трезви, усмихнати, мрачни. Баровете и будките за наемане на сърфове изчезнаха и те виждаха само океана отляво и гъста като в джунгла растителност отдясно. На места хората седяха на групички и оттам се разнасяше характерният мирис на марихуана.

— Замислих се за онези неща с интимните зони и теорията за близостта — обади се Хари. — Как смяташ, дали Лев и Стине Грете са се познавали по-добре от девер и снаха?

— Дали е била част от неговия план и я е застрелял, за да заличи следите? — Беате присви очи срещу слънцето. — М-да, защо не?

Минаваше четири, но жегата не беше намаляла осезаемо. Обуха се, за да атакуват каменна формация, а от другата страна Хари намери дебел сух клон, изплувал на сушата. Заби го в пясъка и извади портфейла и паспорта си от сакото. Сложи го на импровизираната закачалка.

Вече виждаха Транкосо в далечината, когато Беате съобщи как току-що подминали мъж, когото е виждала на видеозапис. Първо Хари помисли, че тя визира не твърде известен актьор, но Беате поясни: ставало дума за Рогер Першон. Освен различни присъди, свързани с наркотици, лежал и за обир на пощенския клон в Стария град и на други места. Бил заподозрян и в кражба от пощата в квартал Юлевол.

 

 

В ресторанта на плажа в Транкосо Фред изпи три чаши кайпириня, но все още му се струваше, че идеята да измине тринадесет километра само — както се изрази Рогер — „за да си проветри кожата, преди и тя да е плесенясала“, е безсмислена.

— Единствено ти не можеш да си намериш място заради ония нови хапчета — захленчи Фред на приятеля си, който подтичваше в тръс напред с леки стъпки, и вдигаше краката си високо.

— Е, и? Редно е да изгориш малко калории, преди да се върнеш на студения бюфет в Северно море. Кажи ми какво мисли Мохамед за двамата полицаи.

Рогер въздъхна и неохотно зарови из краткосрочната си памет.

— По телефона ми каза за малка госпожичка, толкова бледа, че почти била прозрачна. И за огромен немец с нос на пияница.

— Немец ли?

— Така предполага Мохамед. Или бил руснак. Или индианец, потомък на инките, или…

— Много смешно. Сигурен ли е, че са ченгета?

— Какво имаш предвид? — Фред налетя на Рогер, който спря да върви.

— Да кажем, че това никак не ми допада — обясни Рогер. — Доколкото знам, Лев е ограбвал банки само в Норвегия. А норвежките полицаи едва ли ще дойдат до Бразилия, за да гонят банда крадци. Сигурно са руснаци. Мамка му. В такъв случай знаем кой ги е пратил. Не са само по петите на Лев.

Фред изстена:

— Не почвай пак с тоя гаден циганин, моля те.

— Вижда ти се параноя, но той е самият дявол. Не му струва и една калория да пречука човек, отмъкнал му дори половин крона. Даже не очаквах да се досети, взех си само няколко хилядарки за джобни от единия сак, нали? Но става дума за принципи, сещаш ли се. Като си шеф в тази област, изискваш уважение, иначе…

— Рогер! Ако ми се слушаха такива мафиотски брътвежи, щях да си взема видеокасета под наем.

Рогер не отговори.

— Ей! Рогер?

— Млъквай — прошепна събеседникът му. — Не се обръщай и продължавай да вървиш.

— А?

— Ако не беше толкова къркан, щеше да забележиш как преди секунда подминахме прозрачната и пиянския нос.

— Сериозно? — Фред се обърна. — Рогер…

— Да?

— Май си прав. И те тръгват…

Рогер продължаваше да крачи, без да се обръща.

— Мамка му, мамка му!

— Какво ще правим?

Фред се обърна, защото не получи отговор. Видя, че Рогер е изчезнал. Озадачено погледна дълбоките следи от стъпките на Рогер. Проследи ги. Отклоняваха се рязко наляво. Пак вдигна очи и видя как петите на Рогер пръскат пясък след себе си. Фред също се затича към гъстата зелена растителност.

 

 

Хари се отказа почти веднага.

— Няма смисъл — извика той след Беате и спря колебливо.

Намираха се само на няколко метра от брега и въпреки това сякаш попаднаха в друг свят. Неподвижен, натежал от маранята въздух изпълваше сумрака между стеблата на дърветата под зелените корони. Дори и пясъкът да хрущеше под краката на бягащите мъже, писъци на птици и бученето на океана заглушаваха тези звуци.

— Задният не беше голям спринтьор — отбеляза Беате.

— Те познават пътечките по-добре от нас — напомни Хари. — А и не носим оръжие, за разлика от тях.

— Ако досега Лев не е бил предупреден, сега със сигурност ще ни очаква. Какво ще правим?

Хари потърка подгизналата превръзка на тила си. Комарите вече бяха успели да го нахапят.

— Преминаваме към план Б.

— О? И в какво се състои той?

Хари погледна Беате и се зачуди как така по челото й няма и капка пот, а самият той шурти като прогнил улук.

— Отиваме за риба — отсече той.

 

 

Залезът представляваше кратка, но величествена гледка във всички нюанси на червеното. Плюс още няколко, твърдеше Мохамед, сочейки слънцето, което точно сега се топеше на хоризонта като бучка масло в нагорещен тиган.

Но немецът пред тезгяха не се вълнуваше от залеза. Той току-що обяви, че дава хиляда долара на онзи, който му помогне да открие Лев Грете или Рогер Першон. Най-любезно помоли Мохамед да разпространи предложението му. Заинтересованите лица да се обръщат към стая 69 в хотел „Витория“, каза немецът, преди да си тръгне от ауата заедно с блондинката,

Ластовичките изпаднаха в амок, когато насекомите плъзнаха за вечерния си танц. И той беше кратък. Слънцето се превърна в течащо червено масло по водната повърхност и след десет минути се стъмни.

След час се появи Рогер, проклинайки на глас. Под слънчевия му загар прозираше бледност.

— Гаден циганин — оплака се той на Мохамед.

Разказа му как в бара на Фредо дочул слуховете за едрия ловец на хора и на мига си обрал крушите. Пътьом се отбил при Петра в супермаркета и от нея разбрал, че немецът и блондинката ходили там два пъти през деня. Втория път не задавали въпроси, само си купили въдица.

— За какво им е? — попита Рогер и трескаво се огледа, докато Мохамед му сипваше кафе. — Риба ли ще ловят?

— Заповядай — Мохамед кимна към чашата. — Действа добре срещу параноята.

— Параноя ли? — извика Рогер. — Това си е здрав разум. Шибани хиляда долара! Тукашните хора на драго сърце ще продадат и майка си за една десета от тази сума.

— Какво смяташ да правиш?

— Каквото трябва. Да изпреваря немеца.

— Така ли? И как?

Рогер отпи от кафето и откачи от кръста си черен пистолет с къса червеникавокафява дръжка.

— Запознай се с „Таурус ПТ-92С“ от Сан Пауло.

— Не, благодаря — изсъска Мохамед. — Веднага разкарай тази джаджа. Напълно си откачил. Да не възнамеряваш да се пробваш срещу немеца сам?

Рогер вдигна рамене и сложи пистолета отново на кръста си.

— Фред седи вкъщи и се тресе от страх. Не предполагал, че някога пак може да изтрезнее.

— Този човек е професионалист, Рогер.

Рогер подсмръкна.

— А аз какъв съм? И аз съм ограбил няколко банки. И знаеш ли кое е най-важното, Мохамед? Моментът на изненадата. Той е определящ — Рогер изпи кафето. — Ясно ми е какъв професионалист е, щом разправя на куцо и сакато в коя стая е отседнал.

Мохамед вдигна очи и се прекръсти.

— Аллах те вижда, Мохамед — сухо измърмори Рогер и се изправи.

Рогер видя блондинката още с влизането в рецепцията. С група мъже тя гледаше футболния мач по телевизията зад барплота.

Вярно, тази вечер беше Флафлу, емблематичното местно дерби между „Фламенго“ и „Флуминенсе“ в Рио. Затова в бара на Фредо имаше толкова много хора.

Мина покрай запалянковците с надеждата да не го забележат. Втурна се по постланите с килим стъпала и продължи по коридора. Много добре знаеше къде се намира стаята. Когато на съпруга на Петра му предстоеше командировка, случваше се Рогер да резервира номер 69.

Долепи ухо до вратата, но не чу нищо. Погледна пред ключалката. В стаята беше тъмно. Немецът или е излязъл, или спи вътре. Рогер преглътна. Сърцето му биеше учестено, но половината изпито хапче го поуспокои. Провери дали пистолетът е зареден, а предпазителят — вдигнат и предпазливо натисна дръжката на вратата. Беше отключена! Рогер светкавично се промъкна вътре и затвори безшумно вратата зад себе си. Остана в тъмнината и притаи дъх. Нито виждаше, нито чуваше нещо. Никакви движения, никакъв шум от дишане. Разнасяше се само слабото бръмчене на вентилатора на тавана. За щастие Рогер познаваше стаята като петте си пръста. Насочи пистолета към мястото, където трябваше да се намира сърцевидното легло; очите му бавно свикваха с мрака. Тънък лунен лъч осветяваше слабо леглото; възглавницата беше отместена настрана. Беше празно. Бързо съобрази. Възможно ли е немецът да е излязъл и да е пропуснал да заключи? В такъв случай Рогер просто ще поседне и ще изчака немецът да се върне и да застане като мишена на вратата. Но беше твърде хубаво, за да е истина, като банка, където са забравили да активират сигнално-охранителната система. Такива неща просто не се случват. Вентилаторът на тавана продължаваше да свисти леко.

Потвърждението пристигна в същия миг.

Рогер подскочи от уплаха, чувайки неочаквания звук от течаща вода от банята. Мъжът бил в клозета! Рогер хвана здраво пистолета с две ръце и го насочи с изпънати напред ръце към вратата на банята. Изминаха пет секунди. Осем. Рогер не можеше повече да сдържа дъха си. Какво, по дяволите, чака този тъпак? Нали вече пусна водата? Дванадесет секунди. Дали пък не е чул нещо? Или се опитва да избяга? Рогер се сети за малкия прозорец високо на стената. Проклятие! Това беше шансът му, не може да позволи на този тип да се измъкне. Рогер се прокрадна покрай гардероба, където стоеше халатът — колко хубава беше Петра в него — застана пред вратата на банята и сложи ръка на топката. Пое си дъх. Понечи да завърти дръжката, но усети лек полъх във въздуха. Не като от вентилатор или от отворен прозорец. Беше нещо друго.

— Freeze!^[7] — обади се глас зад него.

Рогер така и направи, след като вдигна глава и погледна в огледалото на вратата към банята. Замръзна на място, а зъбите му изскърцаха. Вратите на гардероба се разтвориха и вътре, между белите халати му се мерна внушителна фигура. Но не това беше причината за внезапните студени тръпки, които побиха Рогер. Психологическият ефект от откритието, че някой е насочил срещу теб огнестрелно оръжие, много по-голямо от твоето, не се смекчава от познанията ти за оръжията. Точно обратното, защото знаеш колко по-лесно едрокалибрените куршуми разрушават човешкото тяло. А „Таурус ПТ-92С“ на Рогер представляваше прашка в сравнение с дебелото черно чудовище, което той зърна на лунната светлина зад себе си. Чу се скърцане. Рогер вдигна очи. Проблесна нещо, наподобяващо въдица, опънато от процепа на вратата на банята до гардероба.

— Guten Abend^[8] — прошепна Рогер.

 

 

Съдбата реши шест години по-късно Рогер да види как в Патая някой му маха да се приближи към бара. Откри, че зад огромната брада се крие Фред. Поради първоначалната изненада не успя да реагира, когато старият му другар дръпна назад стола до него.

Фред поръча питиета и се похвали, че вече не работи в Северно море. Възползвал се от възможността да се пенсионира по болест. Рогер седна колебливо и без да навлиза в подробности спомена, че през последните шест години се занимавал с куриерска дейност от и до Шанг Рай. Едва след няколко чашки Фред се прокашля и попита какво всъщност се е случило вечерта, когато Рогер внезапно изчезнал от Д’Ажуда.

Рогер погледна в чашата си, пое си дъх и отговори, че нямал избор. Мнимият немец го надхитрил и едва не го ликвидирал на място. В последния момент Рогер успял да го придума да сключат сделка. Онзи дава на Рогер тридесет минути преднина да се омете от Д’Ажуда, а Рогер казва къде се крие Лев Грете.

— Какъв пистолет каза, че имал този тип? — попита Фред.

— Не успях да видя в тъмнината. Със сигурност не беше известна марка. Но ти се кълна, че можеше да ми отнесе главата чак до бара на Фредо — Рогер пак хвърли поглед към входната врата.

— Между другото, намерих си някаква колибка тука — съобщи Фред. — Имаш ли къде да отседнеш?

Рогер го погледна така, все едно досега не се бе замислял по въпроса. Почеса продължително четинестата си брада и отговори:

— Всъщност не.