Ю Несбьо
Немезида (33)

Тридесет и трета глава
Дисосмия

Обичайното натоварено движение следобед бе започнало, а покрай Главното полицейско управление на „Грьонланслайре“ бавно дефилираха автомобили и роби на парите. На един клон бе кацнала сивогуша завирушка. След като видя как и последното листо се откъсна, политна и се издигна високо покрай прозореца на заседателната зала на петия етаж.

— Не ме бива в говоренето — откровено си призна Бярне Мьолер и присъствалите вече на негови речи кимнаха в знак на съгласие.

Всички участвали в разследването на Екзекутора ведно с бутилка пенливо вино „Опира“ за 79 крони и четиринадесет все още опаковани пластмасови чашки чакаха Мьолер да завърши речта си.

— Първо искам да ви предам поздравленията на Градския съвет, на председателя и на началника на полицията и да благодаря на всички ви за добре свършената работа. Намирахме се, както сами знаете, в доста напрегната ситуация, когато разбрахме, че си имаме работа с крадец рецидивист…

— Не съм чувал за други! — провикна се Иваршон и си спечели симпатиите на присъстващите. Беше застанал в дъното на помещението до вратата, откъдето имаше изглед към събралата се група.

— Така е, имаш право — усмихна се Мьолер. — Исках да кажа… ами… нали знаете… радваме се, че всичко е зад гърба ни. И преди да изпием по чаша шампанско и да се приберем у дома, искам да отправя специални благодарности към човека, комуто се полага най-голямо уважение…

Хари усети погледите на колегите си. Ненавиждаше подобни чествания. Шефовете говорят, подчинените държат речи за началниците, благодари се на клоуните — същински театър на тривиалността.

— Това е Рюне Иваршон, който ръководеше разследването. Поздравления, Рюне.

Последва вълна от аплодисменти.

— Искаш ли да кажеш няколко думи, Рюне?

— По-добре недей — процеди през зъби Хари.

— Разбира се — кимна Иваршон. Присъстващите се обърнаха към него. Той се изкашля: — За жалост не ми се полага привилегията да кажа, че не съм добър оратор, Бярне. Защото мен ме бива в приказките. — Последва бурен смях. — И като обигран оратор в резултат на предишни разкрити случаи съм наясно, че е досадно да се слушат благодарности под път и над път. Както всички знаете, полицейската работа е колективен труд. Честта да хвърлят топката в мрежата се падна на Беате и Хари, но предварителното проучване е дело на отбора.

Хари не вярваше на ушите си. Хората пак закимаха одобрително.

— Затова благодаря на всички ви — Иваршон обгърна с поглед събралите се колеги, очевидно с цел да накара всеки да се почувства забелязан и оценен, преди да извика с жизнерадостен глас: — И нека незабавно гръмнем с това шампанско!

Някой му подаде бутилката и след като я разтресе порядъчно, той започна да освобождава тапата.

— Не мога повече — прошепна Хари на Беате. — Ще се махам от ук.

Тя го погледна укорително.

— Заповядайте! — Тапата се удари в тавана. — Вземете си чаши!

— Съжалявам — каза Хари. — Ще се видим утре.

Отиде в коридора и си взе сакото. Докато слизаше с асансьора, се облегна на стената му. Снощи успя да поспи няколко часа във вилата на Албю. В шест часа сутринта отиде до гарата на Мос намери телефонна кабина и номера на местната полиция и съобщи за трупа в езерото. Знаеше, че те ще помолят колегите си от столицата за съдействие. Пристигна в Осло към осем часа. Нарочно седна да изпие едно кафе в кафенето на булевард „Юлевол“, за да се забави, та да възложат случая на друг. После спокойно отиде на работа.

Вратите на асансьора се разтвориха и Хари излезе. Мина през въртящата се врата. Вдиша студения ясен есенен въздух на Осло. Твърдяха, че норвежката столица имала повече вредни емисии от Банкок. Сам си напомни, че няма за къде да бърза и се насили да върви бавно. Днес няма да мисли за нищо, само ще поспи и ще се надява да не сънува, а утре сутринта ще се събуди с усещането, че всичко вече е зад гърба му. Всичко с едно изключение, този случай не можеше да остане в миналото, той нямаше да го допусне. Но ще мисли за това чак утре. Утре двамата с Халвуршен ще се разходят по алеята край река Акершелва, ще спрат до дървото, където е била открита, ще направят възстановка на инцидента за стотен път. Не защото са забравили нещо, а за да си възвърнат онова особено усещане, да вдишат миризмата. Отсега го побиха тръпки.

Избра да мине по тясната пътечка над ливадата, по прекия път. Не вдигна очи към сивата сграда на затвора от лявата му страна, където Раскол засега вероятно бе прибрал шахматната дъска. Нямаше да открият нищо нито в Ларколен, нито на друго място, което да уличава циганина или някой от „машите“ му, дори и Хари да се заемеше с разследването. Щяха да му отделят толкова време, колкото е нужно. Екзекутора беше мъртъв. Арне Албю — също. Справедливостта е като водата, каза веднъж Елен. Винаги намира път. Знаеха, че не е истина, но все пак в тази неистина понякога откриваха утеха.

Хари чу сирените. Дълго време ги беше слушал. Белите автомобили, които профучаха край него с въртящи се сини лампи и се изгубиха към „Грьонланслайре“. Опита се да помисли защо потеглят нанякъде. Вероятно не са от негов случай. Ако пък са, ще почакат. До утре.

 

 

Том Валер установи, че е подранил. Живущите в бледожълтата кооперация, заети с едно или друго, не си стояха вкъщи през деня. Натисна най-долния звънец и вече се канеше да се откаже, когато чу сдържан глас с металически оттенък:

— Ало?

Валер се обърна.

— Здравейте, вие ли сте… — погледна надписа до звънеца той. — Астри Монсен?

След двадесет секунди стоеше на стълбищната площадка, а зад веригата на открехнатата врата надзърташе изплашено до смърт лице, изпъстрено с лунички.

— Мога ли да вляза, госпожице Монсен? — попита той и показа зъбите си в ослепителна усмивка ала Хаселхоф.

— По-добре недейте — изписука тя. Едва ли гледаше „Спасители на плажа“.

Подаде й служебната си карта.

— Идвам да ви попитам дали трябва да знаем нещо за смъртта на Ана Бетсен. Вече не сме толкова убедени, че се е самоубила. Мой колега бил започнал самостоятелно разследване по собствена инициатива, та се чудех дали сте разговаряли с него.

Том Валер беше чувал, че животните, особено хищниците, подушват страха. Не се учудваше. Озадачаваше го защо не всички долавят мириса на страха. Имаше същата летлива, горчива миризма като волската пикня.

— От какво се боите, госпожице Монсен?

Зениците й се разшириха още повече. Валер надуши плячка.

— Изключително важно е да ни помогнете — настоя той. — Най-същественото в отношенията между полицаи и цивилни е доверието, нали?

Погледът й започна да блуждае и Валер реши да рискува:

— Подозирам, че моят колега е замесен по някакъв начин в случая.

Долната й челюст увисна и тя го погледна безпомощно. Бинго.

 

 

Седяха в кухнята. По боядисаните в кафяво стени висяха детски рисунки. Валер предположи, че Монсен има куп племенници. Тя говореше, а той записваше,

— Чух шум в коридора и излязох. На стълбищната площадка пред жилището ми лежеше мъж, свит на кълбо. Явно беше паднал, затова го попитах има ли нужда от помощ, но не получих разбираем отговор. Качих се и позвъних на Ана, но и тя не ми отвори. Пак слязох и му помогнах да се изправи. Всички неща от джобовете му бяха пръснати по пода. Намерих портфейла му и дебитна карта с име и адрес. После го подкрепих, за да излезем на улицата, спрях свободно такси и дадох адреса на шофьора. Това е всичко, което знам.

— И сте сигурна, че по-късно ви е посетил същият мъж? Тоест Хари Хуле.

Тя преглътна и кимна.

— Не се притеснявайте, Астри. Откъде разбрахте, че е бил при Ана?

— Чух го, като дойде.

— Чухте го да влиза или го чухте да отива при Ана?

— Работният ми кабинет е разположен точно срещу входа. Всичко се чува. А и тук е тихо, почти не идват хора.

— Чухте ли някой друг да влиза при Ана?

Тя се поколеба.

— Струва ми се, че някой се промъкна по стълбите малко след като полицаят си тръгна. Но стъпките бяха женски. Високи токчета. Издават особен шум. Най-вероятно е била госпожа Гюнершен от четвъртия етаж.

— Така ли?

— Случва се често да се прибира с тихи стъпки, след като си е пийнала в кръчмата.

— Чухте ли изстрели?

Астри поклати глава.

— Между апартаментите има добра изолация.

— Запомнихте ли номера на таксито?

— Не.

— Кога чухте шума в коридора?

— В единадесет без четвърт.

— Сигурна ли сте, Астри?

Тя кимна и си пое дълбоко въздух.

Валер се изненада с каква внезапна категоричност тя произнесе:

— Той я е убил.

Валер усети как сърцето му заби малко по-учестено.

— Кое ви кара да мислите така, Астри?

— Усетих, че има нещо гнило, когато разбрах, че Ана се е самоубила през онази нощ. Та този мъж лежеше мъртвопиян на стълбището, а тя не ми отвори, след като звъннах на вратата й, нали? Обмислях да се свържа с полицията, но после той пак дойде и… — погледна Том Валер с очите на удавница, която нямо благодари на своя спасител. — Първо ме попита дали съм го виждала преди. И аз се досетих какво иска да каже, нали разбирате?

— Какво е имал предвид, Астри?

Гласът й се повиши с половин октава.

— Убиец, който пита единствения свидетел дали го разпознава? Как мислите? Дошъл е, за да ме предупреди какво ще ми се случи, ако го издам, естествено. Отговорих му, каквото искаше — че не съм го виждала.

— Но споменахте, че се е върнал, за да ви разпитва за Арне Албю?

— Да, искаше да му помогна да прехвърли вината върху другиго. Разберете, бях ужасно изплашена. Престорих се, че не разбирам нищо и казах каквото искаше… — Той чу как плачът стегна гласните й струни.

— Но сега сте склонна да разкажете за това, нали? И в съда под клетва?

— Да, ако вие… ако съм сигурна, че съм в безопасност.

От другата стая се чу звукът от получен мейл. Валер си погледна часовника. Четири и половина. Налагаше се да бърза; ще звънне още тази вечер.

 

 

В шест без двадесет и пет Хари влезе в апартамента си и веднага се сети за забравената си уговорка с Халвуршен: щяха да карат колелета. Събу си обувките, влезе в хола и натисна копчето на мигащия телефонен секретар. Съобщението беше от Ракел.

— Ще произнесат присъдата в сряда. Резервирах билети за четвъртък. В единадесет ще пристигнем в Осло. Олег пита дали ще дойдеш да ни посрещнеш.

Нас. Тя беше казала, че присъдата влиза в сила незабавно. Загуби ли делото, няма да посрещне двама, а само един, изгубил всичко.

Не беше му оставила номер, на който да я потърси и да й каже, че всичко свърши: вече не се налага да наднича през рамо. Хари въздъхна и се отпусна в зеления фатерщул. Щом затвори очи, тя се появи: Ракел. Изплува белият чаршаф, толкова хладен, че гори по кожата им, а завесите едва се поклащат на отворения прозорец и пропускат лъч лунна светлина. Той пада върху разголената й ръка. С върховете на пръстите си Хари гали безкрайно внимателно очите й, ръцете й, тесните рамене, издължената й слаба шия, краката й, вплетени в неговите. Усеща спокойното й топло дихание до гърдите си, чува равномерното дишане на спящата — то незабележимо променя ритъма си, когато лекичко докосва талията й. Хълбоците й започват едва видимо да се приближават към неговите, сякаш просто е лежала в унес и е чакала.

 

 

В пет часа Рюне Иваршон вдигна телефона в дома си с намерението да осведоми натрапника, че семейството му тъкмо е седнало на масата, а за тях вечерята е свята. И да посъветва въпросния човек да се обади по-късно.

— Извини ме за притеснението, Иваршон. Обажда се Том Валер.

— Здрасти, Том — отвърна Иваршон с наполовина сдъвкан картоф в устата. — Слушай, сега…

— Трябва ми заповед за арест на Хари Хуле. И за обиск на апартамента му. Плюс петима полицаи, които да го извършат. Имам основания да смятам, че Хуле е замесен в убийство по доста неизгоден за него начин.

Иваршон се задави с картофа.

— Спешно е — не спираше Валер. — Съществува сериозна опасност да проиграем шансовете си за набор на доказателства.

— Бярне Мьолер — успя да промълви Иваршон между пристъпите на кашлица.

— Да, по принцип това е в ресора на Бярне Мьолер, съгласен съм, но предполагам, ще се съгласиш с мен, че той е пристрастен. Работил е с Хари десет години.

— Имаш право. Но в края на деня ни възложиха друг случай и хората ми не могат да мръднат от там.

— Рюне… — обади се съпругата на Иваршон. Сега се налагаше да я поглези, защото се забави с двадесет минути след работа. Нали първо пиха шампанско, а после се обадиха заради задействаната аларма във филиала на „Де ен Бе“ на улица „Гренсен“.

— Ще ти звънна по-късно, Валер. Първо ще се обадя на полицейския юрист да видим как да постъпя — изкашля се и добави доста високо, та съпругата му със сигурност да го чуе: — След като приключим с вечерята.

 

 

Хари се събуди от тропане по вратата. Автоматично съобрази, че човекът отвън е чукал известно време и определено се надява Хари да си е вкъщи. Погледна часовника. Шест без пет. Сънува Ракел. Протегна се и стана от стола.

Пак се почука. Силно.

— Добре, де, идвам — извика Хари и тръгна към вратата. През изрисуваното стъкло виждаше контурите на човешка фигура. Взе го за някой от съседите, защото не звънна по домофона.

Хвана топката на вратата и усети известно колебание; нещо отвътре му трепна. Пред очите му мина петно. Пулсът му леко се ускори. Глупости. Завъртя топката и отвори вратата.

Насреща му стоеше Али с озадачен вид.

— Нали обеща да разчистиш мазето си до днес — напомни той.

Хари се плесна по челото.

— Мамка му! Извинявай, Али. Непоправимо разсеян съм.

— Няма проблем, Хари, ще ти помогна, ако имаш време довечера.

Хари го погледна изумен.

— Да ми помогнеш ли? Ще изнеса всичко за десет секунди. Честно казано, не помня въобще да съм слагал нещо там, но все пак ще проверя.

— Има ценни неща, Хари — поклати глава Али. — Не си с ума си да държиш такива работи в мазето.

— Уф, нямам представа. Ще отскоча до „Скрьодер“ да хапна нещо и ще ти звънна, Али.

Хари затвори вратата, отпусна се на стола и натисна копчето на дистанционното. Новини на жестомимичен език. При един от случаите на Хари привикаха неколцина свидетели с увреден слух; тогава научи да разчита някои знаци. Сега се опитваше да свърже жестикулирането на репортера със субтитрите. На източния фронт нищо ново: американец, изправен пред военен съд, понеже се сражавал за талибаните. Хари се отказа. Помисли си за дневното меню в „Скрьодер“, за кафе, цигара; разходка до мазето и право в леглото. Грабна дистанционното и понечи да изключи телевизора, но в това време водещият насочи ръка към зрителите с изпънат показалец и сочещ нагоре палец. Хари помнеше този знак. Някой е бил застрелян. Мигновено се сети за Арне Албю, но съобрази, че е починал от задушаване. Отмести поглед към субтитрите. Изтръпна на стола. Трескаво започна да сменя каналите. Новините се сипеха от лоши по-лоши. Телетекстът не даваше повече информация от субтитрите:

„Банкова служителка простреляна по време на обир. Крадец рани жена в клон на банка «Де ен Бе» на «Гренсен» в Осло. Състоянието й е критично.“

Хари влезе в спалнята и включи компютъра. На началната страница също излизаше новината за обира. Кликна два пъти върху него:

„Непосредствено преди края на работното време на банковия клон маскиран крадец влязъл вътре и принудил шефката да изпразни банкомата. Понеже не успяла да спази ултиматума, поставен от крадеца, той застрелял друга тридесет и четири годишна служителка в главата. По първоначална информация състоянието на ранената е критично. Според началник-отдел Рюне Иваршон полицията не разполага с веществени доказателства срещу крадеца и отказва да коментира твърденията, че обирът явно следва модела на така наречения Екзекутор, за когото по-рано тази седмица полицията съобщи, че е открит мъртъв в Д’Ажуда в Бразилия.“

Можеше да е чиста случайност. Имаше, естествено, такава вероятност, но Хари вече не вярваше в случайността. Няма такъв филм. Прокара ръка по лицето си. От това се опасяваше през цялото време. Лев Грете бе извършил само един обир. Следващите са дело на другиго. Някой, който се мисли за много способен; за толкова добър, че за него е чест да копира първия удар на Екзекутора до най-дребната подробност.

Хари се опита да прекъсне хода на мислите си. Точно сега не желаеше да си блъска главата над ходовете на разни крадци; или над ранени банкови служители; или над възможните последствия, ако екзекуторите се окажат двама. Не му се мислеше за опасността да се наложи да работи под ръководството на Иваршон в Отдела по грабежите, а случаят „Елен“ да се отложи за пореден път.

Престани. Не мисли повече днес. И утре е ден.

И въпреки това краката сякаш сами го отнесоха в коридора, а ръцете на своя глава набраха номера на Вебер.

— Обажда се Хари. Какво имаме?

— Късмет, това имаме — изненадващо бодро отвърна Вебер. — Старателните момчета и момичета накрая винаги изваждат късмет.

— Не съм го знаел — изсумтя Хари. — Да чуем.

— Докато правехме оглед в банковия клон, Беате Льон ми се обади от House of Pain. Тъкмо започнала да гледа видеозаписа от обира и открила нещо интересно. Крадецът стоял много близо до плексигласовата преграда над гишето, докато говорел. Предложи да проверим за следи от слюнка. Беше изминал само половин час след обира и все още имаше вероятност да намерим нещо.

— И? — нетърпеливо попита Хари.

— Нямаше следи от слюнка по преградата.

Хари изпъшка.

— Но пък имаше микроскопична капчица кондензиран дъх — допълни Вебер.

— Сериозно?

— Да.

— Напоследък някой сигурно си казва вечерната молитва. Поздравления, Вебер.

— Разчитам да изготвим ДНК-профила до три дни. После остава само да сравняваме. По мое предположение ще го пипнем преди края на седмицата.

— Дано си прав.

— Така е.

— Е, все пак ти благодаря, че поне малко ми възвърна апетита.

Хари затвори и си облече сакото. Тръгна да излиза, но се сети, че не е изключил компютъра и се върна в спалнята. С натискането на копчето го забеляза. Ударите на сърцето му се забавиха и кръвта изстина във вените му. Бе получил нов мейл. Нищо не му пречеше да изключи компютъра. Така и трябваше да стори. Нищо не подсказваше съобщението да е спешно. Можеше да е от всекиго. Само от един човек нямаше как да бъде. На Хари му се прииска вече да е на път към „Скрьодер“, да се мъкне по „Довре“, да се чуди на стария чифт обувки, люлеещи се между земята и небето, да се наслаждава на съня си с Ракел. Такива неща. Но беше твърде късно, пръстите му пак бяха поели командването. От вътрешността на машината се чуваше пращене. После се появи писмото. Дълго писмо.

Хари приключи с четенето и погледна часовника: 18:04. Този рефлекс изгради в резултат на години изработвани протоколи. Затова можеше точно да определи в колко часа светът му се срина.

„Здравей, Хари!

Защо си толкова изумен? Едва ли си очаквал да ти се обадя повече. Е, животът е пълен с изненади, Хари. Към настоящия момент предполагам и Арне Албю вече го е разбрал. Та ние двамата с теб доста му стъжнихме живота, а? Ще сгреша ли, ако допусна, че съпругата му е взела децата и го е напуснала. Ужасно, нали? Да отнемеш някому семейството, особено когато знаеш, че това е най-важното в живота на човека. Но той сам си е виновен. За изневярата няма достатъчно жестоко наказание. Съгласен ли си, Хари? И все пак, кратката ми отмъстителна акция свършва дотук. Повече няма да се свързвам с теб.

Но понеже на пръв поглед изглежда, че си въвлечен, без да имаш вина, ти дължа обяснение. То е сравнително елементарно. Обичах Ана. Истински. И онова, което представляваше, и онова, което ми даваше.

За жалост тя бе влюбена само в онова, което аз й давах. Тя с главно «Т». The Big Sleep^[1]. Не знаеше ли, че беше наркоманка, до мозъка на костите? Животът, както казах, е пълен с изненади. Лично аз я посветих в света на дрогата след поредната й — нека си го кажем, както си е — неуспешна изложба. Двете бяха сякаш създадени една за друга, беше любов от първата спринцовка. В продължение на четири години Ана беше моя клиентка и любовница, ролите не можеха да се отделят, така да се каже.

Объркан ли си, Хари? Защото не открихте следи от спринцовки, като я съблякохте, нали? Да, изразът с любовта от първата спринцовка е метафоричен. Ана не понасяше инжекции. Пушехме си хероина в станиол от кубински шоколади. Е, излизаше й по-скъпо от директното инжектиране, но, от друга страна, Ана купуваше дрогата по цени на едро, докато беше с мен. Бяхме — как се казва? — неразделни. Все още ми се насълзяват очите, като се сетя за онова време. Тя правеше за мен всичко, което една жена прави за съпруга си: чукаше се с мен, хранеше ме, правеше ми подаръци, забавляваше ме и ме утешаваше. И ме заклеваше. По принцип не направи само едно: да ме обикне. Как така точно това се оказва толкова отчайващо невъзможно, Хари? Та тя, обичаше теб, макар ти да не направи нищо за нея.

Успя да обикне дори Арне Албю. Как допуснах да го взема просто за някакъв мухльо, когото цеди за пари, та да си купува дрога на пазарна цена и да се отърве от мен за малко, и аз не знам.

Но една майска вечер й се обадих. Току-що бях излежал три месеца за някаква дреболия, а с Ана не бяхме разговаряли от дълго време. Казах й, че няма как да не го отпразнуваме, бях се сдобил с най-чиста стока директно от фабриката в Шанг Рай. По гласа й веднага познах, че нещо не е наред. Искала да се откаже. Попитах мен ли има предвид, или дрогата. И двете, отвърна тя. Започнала да се занимава с творбата, с която щели да я запомнят и работата изисквала пълна концентрация. Както знаеш, Ана беше непоклатима татарка, науми ли си нещо. Затова се обзалагам, че не сте открили следи от наркотици в кръвните й проби. Прав ли съм?

И ми разказа за онзи тип. За Арне Албю: от известно време често се виждали и имали планове да заживеят заедно. Но първо трябвало да уреди отношенията си със съпругата. Звучи ли ти познато, Хари? Е, на мен — да.

Не е ли забележително колко трезво мисли понякога човек, докато светът наоколо го подлудява? Знаех какво действие е наложително още преди да затворя. Отмъщение. Смяташ, че е примитивно? Ни най-малко не е. Отмъщението е рефлексът на мислещия човек, сложно съчетание от действие и последствие. Досега нито едно друго животно не е успяло да го развие. В историята на еволюцията актът на отмъщение се е утвърдил като толкова ефективен, че само най-отмъстителните от нас са оцелели. Отмъсти или умри. Наистина звучи като заглавие на уестърн, но не забравяй, че точно тази логика на разплатата е създала правовата държава. Неотменимото обещание за «око за око», че грешникът ще гори в ада или най-малкото ще увисне на бесилото. Отмъщението чисто и просто е залегнало в основата на цивилизацията, Хари.

Та още същата вечер започнах да кроя плана.

Замислих го просто.

В «Триовинг»^[2] поръчах да ми изработят ключ за апартамента на Ана. Не смятам да ти обяснявам как. След като си тръгна от апартамента й, влязох вътре. Ана вече си беше легнала. Двамата с нея, заедно с «Берета» М-92 проведохме обширен и ползотворен разговор. Помолих я да извади нещо, което има от Арне Албю, картичка, писмо, визитка, каквото и да е. Според плана щях да го сложа върху нея, за да ви помогна да свържете убийството с него. Но тя разполагаше само със снимка на семейството му до вилата им. Взела я от техен фотоалбум. Досетих се, че шифърът ще ви затрудни и сигурно ще ви е нужна малко повече помощ. И ми хрумна идея. Господин Берета я убеди да разкаже как да вляза във вилата на Албю. Ключът стоял навън в декоративния фенер.

След като я застрелях — няма да го описвам в подробности, защото се оказа пълно разочарование (тя не показа нито страх, нито гняв) — поставих снимката в обувката й и тръгнах право към Ларколен. Във вилата, както положително си разбрал, скрих резервния ключ за апартамента на Ана. Поколебах се дали да не го залепя от вътрешната страна на тоалетното казанче — това ми е нещо като любимо място. Майкъл от първата част на «Кръстника» скри пистолета точно там. Но ти едва ли щеше да се сетиш да го потърсиш там, а и нямаше логика. Затова го мушнах в нощното шкафче. Лесно, а?

След така монтирания декор ти открих път ти и останалите марионетки да излезете на сцената. Дано, впрочем, не си ми обиден заради малкото напътствия, които си позволих: интелектуалното ниво на вас, мъжете в полицията, хич не е цвете за мирисане. Тоест, не е високо.

Сега се сбогувам с теб. Благодаря ти за компанията и помощта. За мен беше удоволствие да работим заедно, Хари.

А#МЕН“