Ю Несбьо
Немезида (15)

Петнадесета глава
Гаджо

— Ама че хубаво време — възкликна Бярне Мьолер, влизайки с танцова стъпка в кабинета на Хари и Халвуршен на следващата сутрин.

— Ти знаеш най-добре, нали си имаш прозорец — отбеляза Хари, без да вдигне очи от чашата с кафе. — И нов стол — добави той, когато Мьолер се отпусна върху скърцащия стол на Халвуршен.

— Здрасти — поздрави Мьолер. — В лошо настроение ли си?

Хари вдигна рамене.

— Наближавам четиридесетте и започвам да ценя мрънкането. Какво лошо има?

— Нищо, нищо. Впрочем радвам се да те видя в костюм.

Хари повдигна ревера на сакото си с леко учудване, сякаш едва сега забелязваше тъмния си костюм.

— Вчера всички шефове на отдели имахме среща — осведоми го Мьолер. — Кратката версия ли предпочиташ, или дългата?

Хари разбърка кафето си с молив.

— Отнемат ни правото да продължим разследването по случая „Елен“, това ли е?

— Убийството отдавна е разкрито, Хари. А шефът на Отдела по експертно-криминална дейност се оплака, че ги тормозиш да проверяват всевъзможни отпечатъци.

— Вчера се появи нов свидетел…

— Винаги се появява такъв, Хари. Те просто не искат да ги занимаваш повече.

— Но…

— Теглихме чертата, Хари. Съжалявам.

На вратата Мьолер се обърна.

— Поразходи се на слънце. Скоро няма да има толкова топъл ден.

 

 

— Говори се, че навън имало слънце — съобщи Хари при влизането си в House of Pain при Беате. — Само за информация.

— Изгаси осветлението — помоли го тя. — Ще ти покажа нещо.

Звучеше превъзбудена по телефона, но не му обясни за какво става дума. Вдигна дистанционното.

— На записа от деня, когато контейнерът е бил поръчан, не открих нищо, но я виж касетата от самия ден на обира.

На екрана се показа общ изглед от „7-Илевън“. Хари видя зеления контейнер пред прозореца, кифличките с яйчен крем, тила и цепката на задните части на момчето, с което разговаря предния ден. Момичето пред касата плащаше мляко, списание за светски клюки и презервативи.

— Записът е направен в 15:05, тоест петнадесет минути преди обира. Гледай сега.

Момичето си прибра покупките и си тръгна, опашката се премести напред и мъж в черен работен комбинезон и шапка с козирка и наушници, нахлупена ниско на челото му, посочи нещо на тезгяха. Държеше главата си наведена и не се виждаше лицето му. Носеше под мишница черен сгънат сак.

— Мътните го взели — прошепна Хари.

— Това е Екзекутора — посочи Беате.

— Сигурна ли си? Много хора носят работни комбинезони, а и крадецът нямаше шапка с козирка.

— Сега ще се отмести малко от тезгяха и ще видиш, че обувките му са същите като на видеозаписа на обира. И обърни внимание на издутината от лявата страна на комбинезона. Това е пушката АГ-3.

— Закрепил я е с тиксо за тялото си. Но какво, по дяволите, прави той в „7-Илевън“?

— Чака инкасовия автомобил и му е нужен изглед към банката, откъдето да не го забележат. Бил е в района на разузнавателна мисия по-рано и знае, че Секюритас ще дойдат между 15:15 и 15:20. През това време не може да се разхожда с нахлузена на главата му маска и да обяви на всеослушание, че ще обира банка, затова използва шапка, която закрива възможно най-голяма част от лицето му. Като стигне до касата, при по-добро вглеждане, се забелязва малък четириъгълник, който се движи по тезгяха. Това е отражение от стъкло. Носиш слънчеви очила, а, проклетнико — Беате говореше тихо, бързо и с възбуда, каквато Хари не бе забелязвал у нея преди. — Очевидно е наясно, че в „7-Илевън“ има охранителна камера. Не открива лицето си. Виж как внимава под какъв ъгъл да застане! Добра работа, няма що.

Момчето зад тезгяха подаде на мъжа с работния комбинезон кифличка с яйчен крем и едновременно взе монетата от десет крони, която онзи остави пред него.

— Ей! — възкликна Хари.

— Правилно — потвърди Беате. — Не носи ръкавици. Но не докосва нищо в магазина. А тук се вижда светлият правоъгълник, за който ти говоря.

Хари мълчеше.

Мъжът излезе от магазина, а следващият клиент застана на касата.

— Ха. Пак трябва да се разтърсим за свидетели — заключи Хари и се изправи.

— Не възлагам големи надежди — отвърна Беате, без да отмества поглед от екрана. — Не забравяй, че се обади само един свидетел, забелязал Екзекутора да бяга в час-пик в петък. Тълпите от хора са най-доброто скривалище за крадците.

— Добре, имаш ли друго предложение?

— Да седнеш. Ще изпуснеш кулминацията.

Хари я погледна леко озадачен и се обърна към екрана. Момчето зад тезгяха се бе извърнало към камерата с дълбоко заровен в носа си пръст.

— Ама че кулминация, няма що — промърмори Хари.

— Погледни контейнера пред прозореца.

Стъклото ги заслепяваше, но ясно виждаха мъжа в черния комбинезон. Стоеше до ръба на тротоара между контейнера и паркиран автомобил с гръб към камерата, облегнат с ръка на контейнера. Изглеждаше, сякаш следи банката с очи, докато яде кифличката. Сакът бе на земята.

— Това е наблюдателният му пост — обясни Беате. — Поръчал е контейнера и е наредил да го поставят точно там. Просто, но гениално. Хем следи кога ще се появи колата с парите, хем остава скрит за охранителните камери на банката. И забележи как е застанал. Първо, половината от минувачите по тротоара дори не го виждат заради контейнера, а които го забележат, просто ще плъзнат поглед по мъж в работен комбинезон и шапка до контейнер, вероятно строителен работник, хамалин, боклукчия. Накратко, нищо запомнящо се. Никак не е учудващо, че нямаме свидетели.

— По контейнера остават мазни следи от пръстите му — отбеляза Хари. — Жалко, че през последната седмица се изсипа толкова дъжд.

— Но кифличката с крем…

— Изял е и отпечатъците по нея — въздъхна Хари.

— … му пресяда. Гледай сега.

Мъжът се наведе, отвори ципа на сака и извади бял найлонов плик. Оттам се появи бутилка.

— Кока-кола — прошепна Беате. — Увеличих кадъра, докато те чаках. Стъклено шише с коркова тапа.

Мъжът хвана гърлото на бутилката и дръпна тапата. После отметна глава назад, вдигна шишето във въздуха и изля колата в устата си. Видяха как и последната капка изтече от бутилката, но шапката скриваше устата и лицето му. После прибра бутилката обратно в плика, завърза го и понечи да го пъхне в сака, но се спря.

— Виж, сега разсъждава — прошепна Беате и тихо изписка: — Колко ли място ще заемат парите?

Главното действащо лице се втренчи в сака. После в контейнера. И реши: с пъргаво движение на ръката хвърли плика с бутилката, той описа крива и падна в отворения контейнер.

— Три точки! — изрева Хари.

— Победа на наш терен! — крещеше Беате.

 

 

— Мамка му! — изруга Хари.

— О, само това не! — изстена Беате и в отчаянието си удари челото си във волана.

— Сигурно тъкмо са минали от тук — въздъхна Хари. — Чакай малко!

Блъсна вратата на колата точно пред минаващ край нея велосипедист, втурна се през улицата, влезе в „7-Илевън“ и отиде до тезгяха.

— Кога отнесоха контейнера? — попита той момчето, заловило се да опакова наденички за две момичета със сочни задници.

— Изчакай си реда, дявол те взел — изруга момчето, без да вдигне очи.

Едното от момичетата изпухтя възмутено, когато Хари се протегна над тезгяха, отряза достъпа до шишето с кетчупа и хвана момчето за зелената риза.

— Здрасти, пак съм аз — представи му се Хари. — Хубаво ме чуй, иначе ще ти дам да се разбереш…

Ужасената физиономия на момчето го накара да си възвърне самообладанието. Отпусна хватката и посочи прозореца: отсреща безпрепятствено се виждаше „Нордеа“ заради празното, оголено място, където преди стоеше контейнерът.

— Кога отнесоха контейнера? Побързай!

Момчето преглътна с мъка и се втренчи в Хари.

— Ей сега. Току-що.

— Кога точно?

— Преди… две минути.

Кожата над очите му беше настръхнала.

— Накъде тръгнаха?

— Откъде да знам? Нямам представа кога ги зимат.

— Вземат.

— А?

Но Хари вече бе излязъл.

 

 

Хари долепи червения телефон на Беате до ухото си.

— Общинска служба Осло? От полицията се обаждам, Хари Хуле. Къде изпразвате контейнерите? Частните, да. Център за рециклиране „Методика“, къде се нам… Улица… до моста „Алнабрю“? Благодаря. Какво? Или на другото депо…? Как да разбера къде…

— Виж — вдигна рамене Беате. — Задръстване.

Автомобилите образуваха непробиваема стена към Т-образното кръстовище пред ресторант „Лори“ на булевард „Хегдехауген“.

— Трябваше да заобиколим от другата страна — отбеляза Хари. — Или да минем по булевард „Ширке“.

— Жалко, че не шофираш ти — Беате се мушна на кръстовището пред трамвая. Колелата се завъртяха върху релсите, преди да се закрепят на асфалта. За Хари усещането беше добре познато.

Стигнаха до улица „Пилестреде“, когато служителят от Общинската служба се обади с новината, че не успели да се свържат с шофьора по мобилния телефон, но контейнерът по всяка вероятност пътувал към моста „Алнабрю“.

— Добре де — реагира веднага Хари. — Позвънете в центъра за рециклиране „Методика“ и ги помолете да не изпразват съдържанието на контейнера в пещта, докато… Централата им е затворена от единадесет и половина до дванадесет? Внимавай! Не, говорех на шофьора. Не, на моя шофьор.

В тунела „Ибсен“ Хари се обади в Управлението и ги помоли да изпратят патрул в „Методика“, но най-близката свободна кола се оказа поне на петнадесет минути път оттам.

— Мамка му! — Хари хвърли телефона през рамо и удари по арматурното табло.

На кръговото движение между търговски център „Бюпортен“ и хотел „Плаза“ Беате се промъкна между червен автобус и „Чеви ван“ по бялата ивица на пътя, оттам след светофара слязоха надолу със сто и двадесет километра в час и успешно се приземиха на свистящите гуми на завоя от страната на езерата в южната част на Осло. Хари прецени, че все още има надежда.

— Кой дявол те е научил да караш? — попита той и се хвана здраво, докато се промъкваха между автомобилите по булеварда с три платна към тунел „Екерберг“.

— Сама се научих — отвърна Беате.

Насред следващия тунел пред тях изникна голям, грозен камион, плюещ дизел. Едва се тътреше в дясното платно, а в товарната му каросерия, закрепена с два жълти хидравлични крика, се мъдреше зелен контейнер с надпис Общинска служба Осло.

Беате зави пред камиона, намали скоростта и даде десен мигач. Хари свали прозореца и протегна ръка, стиснал служебната си карта. С другата махна на шофьора да отбие встрани.

 

 

Водачът на камиона нямаше нищо против Хари да надзърне в контейнера, но предложи да отидат първо до депото, за да изсипят съдържанието му на земята.

— Страх ме е бутилката да не се счупи — извика Хари от товарната каросерия, за да заглуши шума от преминаващите автомобили.

— Исках само да предпазя хубавия ви костюм — обясни шофьорът, но Хари вече се бе спуснал вътре. След миг контейнерът се разтресе като от гръм, а шофьорът и Беате чуха как Хари изруга на висок глас, а после — звук от ровене и накрая — победоносен вик. Появи се на ръба на контейнера с бял плик, вдигнат над главата му като трофей.

— Незабавно дай бутилката на Вебер и му кажи, че е спешно — нареди Хари, докато Беате палеше колата. — Прати му поздрави от мен.

— Ще помогне ли?

Хари се почеса по главата:

— Не. Само кажи, че не търпи отлагане.

Тя се засмя — кратко и не съвсем сърдечно, но Хари все пак констатира смях.

— Винаги ли си толкова припрян? — попита тя.

— Аз ли съм припрян? Та ти щеше да ни пребиеш, за да се сдобием с това доказателство.

Усмихна му се, но не му отговори. Само дълго стоя загледана в огледалото и най-после пое по платното.

Хари бързо погледна часовника си.

— Мамка му!

— Закъсняваш ли за някъде?

— Я ме хвърли до църквата на Маюрстюа.

— Разбира се. Затова ли носиш тъмен костюм?

— Да. Моя… мой приятел.

— В такъв случай се погрижи да махнеш мръсотията от рамото си.

Хари завъртя глава.

— От контейнера е — обясни той и го изтърси. — Махнах ли го?

Беате му подаде носна кърпичка.

— Опитай да го наплюнчиш. Близък приятел ли?

— Не. Или пък… Едно време, може би. Но нали се ходи на погребения.

— Така ли?

— Ти не ходиш ли?

— През целия си живот съм била на едно-единствено.

Известно време пътуваха мълчаливо.

— На баща ти ли?

Тя кимна.

След кръстовището, на голямата поляна под Дома на Харалд две хлапета играеха с хвърчило заедно с баща си. Тримата стояха загледани в синьото небе и Хари зърна как мъжът даде връвта на по-голямото.

— Още не сме открили извършителя — напомни му тя.

— Така е, не сме — съгласи се Хари. — Още не.

 

 

— Господ дава и Господ взема — нареждаше свещеникът и шарейки с присвити очи по празните църковни пейки, погледна високия мъж с обръсната глава, който току-що се промъкна вътре и седна на последната редица.

Свещеникът изчака да заглъхне високо, сърцераздирателно ридание, отекнало под църковния свод.

— Но понякога ни се струва, че само отнема.

Свещеникът акцентира върху последната дума. Акустиката я издигна и я понесе из църквата. Риданията се усилиха. Хари се огледа. Предполагаше, че общителната и жизнерадостна Ана е имала много приятели, но преброи само осмина опечалени: шестима на първия ред и двамина по-назад. Осем човека. Е, колко ли щяха да дойдат на неговото погребение? Осем май хич не е толкова зле.

Плачът идваше от първия ред. Хари видя три глави, завити в шарени кърпи, и трима гологлави мъже. Другите двама на пейката бяха мъж, седящ отляво, и жена — в средата. Хари разпозна прическата на Астри Монсен, напомняща глобус.

Чу се скърцането от педалите на органа и музиката започна. Псалм. Божията милост. Хари затвори очи и усети колко е изморен. Музиката от органа ту се усилваше, ту стихваше, високите тонове се просмукваха като вода през тавана. Слабите гласове пееха за прошка и милост. Прииска му се да потъне някъде, да се стопли и да се скрие за малко. Господ съди живите и мъртвите. Отмъщението божие, Бог като Немезида. От тоновете в ниския регистър на органа празните пейки завибрираха. Меч в едната ръка, везна в другата: отмъщение и справедливост. Или отказ от мъст и несправедливост. Хари отвори очи.

Четирима мъже носеха ковчега. Хари позна полицай Ула Ли зад двамата тъмнокожи мъже в износени костюми на Армани и бели ризи, разкопчани на врата. Четвъртият носач беше толкова висок, че ковчегът стоеше наклонен във въздуха. Костюмът му се развяваше върху мършавото тяло, но единствено той от четиримата не даваше вид да се затруднява при носенето на тежестта. Хари се впечатли най-вече от лицето му. Тясно, с фини очертания, големи кафяви и измъчени очи, хлътнали дълбоко в черепа му. Черната му коса, сплетена на дълга плитка, откриваше високо гладко чело. Дълга, добре поддържана брада ограждаше чувствена уста със сърцевидна форма. Сякаш сам Христос бе слязъл от олтара зад свещеника. А имаше и друго. За твърде малко човешки лица може да се каже, че сияят. Това лице наистина сияеше. Докато четиримата мъже се приближаваха от центъра на църквата към Хари, той се опитваше да разбере какво кара това лице да сияе. Мъка? Не беше радост. Доброта? Злоба?

Когато процесията мина край Хари, погледите им се срещнаха за кратко. Отзад Астри Монсен вървеше със сведен поглед, заедно с мъж на средна възраст, приличащ на ревизор, и три жени — две по-възрастни и една млада, облечени в пъстри поли. Те хълцаха и оплакваха починалата с високи ридания, докато въртяха очи и сключваха ръце в ням акомпанимент.

Хари изчака прав скромното шествие да излезе от църквата.

— Забавни са тези цигани, нали, Хуле?

Думите отекнаха в църквата. Хари се обърна и видя Иваршон в тъмен костюм и с вратовръзка. Усмихваше се.

— Когато бях дете, имахме градинар циганин, от урсарите. Пътуваха с танцуващи мечки. Казваше се Йосеф. Запомнил съм го с постоянна музика и маймунджилъци. Но смъртта, смъртта… Тези хора я възприемат с по-силен страх и от нас. Изпитват смъртен страх от муле — мъртвите. Мислят, че се превръщат в призраци. Йосеф ходеше при една жена, която ги прогонвала. Наистина само жените умеят да го правят. Ела.

Иваршон леко хвана Хари под ръка, а той впрегна всичките си сили да не се подаде на импулса да се дръпне. Излязоха на стълбите пред църквата. Шумът от автомобили заглушаваше църковните камбани. На улицата черен кадилак с отворен багажник чакаше траурното шествие.

— Ще закарат ковчега в Западния крематориум — поясни Иваршон, — Изгарянето на трупове е обичай, донесен от Индия. В Англия изгарят караваната на мъртвеца, но вече не слагат и вдовицата му вътре — засмя се той. — Но пък взимат със себе си важни вещи в отвъдното. Йосеф разказваше, че семейството на някакъв циганин, работил като сапьор в Унгария, сложило останалия динамит в ковчега му и целият крематориум се взривил.

Хари извади пакет цигари „Кемъл“.

— Знам защо си тук, Хуле — усмивката на Иваршон не слизаше от лицето му. — Търсиш си повод да поговориш с него, нали? — Иваршон кимна към траурната процесия и високата слаба мъжка фигура, която крачеше бавно, докато останалите трима подтичваха, за да не изостават.

— Той ли е Раскол? — попита Хари и пъхна цигарата между устните си.

Иваршон кимна.

— Той е чичо й.

— А другите?

— Познати, така казват.

— А семейството?

— Отрекли са се от мъртвата.

— Така ли?

— Такава е версията на Раскол. Циганите са патологични лъжци, но думите му съвпадат с историите на Йосеф за светогледа им.

— А именно?

— Семейната чест е всичко. Затова я отлъчили. Според Раскол искали да я омъжат за циганин гринго — от онези, дето знаят гръцки — в Испания. Била на четиринадесет години и преди сватбата избягала с един гаджо.

— Гаджо?

— Човек, който не е от цигански произход. С датски моряк. Това е възможно най-лошото провинение. Срам и позор за цялото семейство.

— Аха — незапалената цигара подскачаше в устата на Хари при всяка изговорена дума: — Да разбирам ли, че добре сте се опознали с този Раскол?

Иваршон махна, все едно прогонваше несъществуващ дим от цигара.

— Направихме няколко срещи. Бих ги нарекъл преговори. Същинските разговори ще се проведат, след като спазим нашата част от сделката, тоест след като го оставим да присъства на цялото погребение.

— Значи досега не е казал нищо особено?

— Нищо от значение за разследването, но спазва добрия тон.

— Дотам, че, както виждам, полицаите помагат при пренасянето на роднините му до гроба?

— Свещеникът попита дали Ли или аз бихме могли да се включим, та да станат носачите четирима. Това не е проблем, така или иначе сме тук, за да го държим под око. И смятаме да продължаваме. Да го държим под око, искам да кажа.

Хари присви очи срещу яркото есенно слънце.

Иваршон се обърна към него.

— Ще бъда директен, Хуле. На никого няма да позволя да разговаря с Раскол, преди да приключим с него. На никого. Цели три години се опитвам да сключа споразумение с човека, който знае всичко. И сега успях. Никой няма да опропасти сделката ми. Разбираш ли ме?

— Я кажи, понеже и бездруго сме насаме, Иваршон — поде Хари и махна стръкче тютюн от езика си. — Да не би този случай изведнъж да се е превърнал в състезание между нас?

Иваршон обърна лице срещу слънцето и се засмя гърлено.

— Знаеш ли какво бих сторил на твое място? — попита той със затворени очи.

— Какво? — попита Хари, когато мълчанието стана непоносимо.

— Щях да дам костюма си на химическо. Изглеждаш все едно си лежал на бунище — докосна челото си с два пръста: — Приятен ден.

Хари остана сам на стъпалата с цигара в ръка, докато наблюдаваше как белият ковчег се носи наклонен над тротоара.

 

 

Халвуршен се въртеше на стола си, когато Хари влезе.

— Радвам се, че си тук. Имам добри новини. Ама че вони! — запуши си носа Халвуршен и продължи с глас на метеоролог по радиото: — Какво се е случило с костюма ти?

— Паднах в един контейнер. Какви са новините?

— Ъъъ… реших, че снимката е от ваканционно селце в Южна Норвегия. И изпратих писма на всички шефове на полицейски управления в района. Явно съм постъпил правилно, защото ми се обади един началник — плажът му е много добре познат. И знаеш ли?

— Какво?

— Не се намира в Южна Норвегия, а в Ларколен!

Халвуршен погледна Хари с ухилена физиономия и като не забеляза реакция, добави:

— В област Йостфол. До Мое.

— Знам къде е Ларколен, Халвуршен.

— Да, ама този полицай идва от…

— Случва се и норвежци от южната част на страната да отидат на почивка. Обади ли се в Ларколен?

Халвуршен забели примирено очи.

— Да, позвъних в къмпинга и на две места, където дават бунгала под наем. И в двете бакалии.

— И какво?

— Даде резултат — Халвуршен пак засия. — Пратих снимката по факса и собственикът на едната бакалия много добре знаеше коя е жената. Притежавали една от най-тузарските вили в района, понякога им доставял стоки.

— И дамата се казва?

— Вигдис Албю.

— Албю?

— Да. В Норвегия само две жени имат такава фамилия. Едната е родена през 1909 година; другата е на четиридесет и три години и живее на „Бьорнетроке“ 12 в квартал Шлемдал заедно с Арне Албю. И — абракадабра — ето го телефонният й номер, шефе.

— Не ме наричай така — възпротиви се Хари и си намери мобилния.

Халвуршен изстена:

— Какво ти има? Кисел ли си?

— Да, но не затова ти направих забележка. Мьолер е шеф. Аз не съм. Ясно?

Халвуршен понечи да отговори, но Хари му направи знак да замълчи:

— Госпожа Албю ли е на телефона?

 

 

Къщата на Албю беше построена с много пари, за много време, на много място. И с много вкус. Според Хари: много лош вкус. Очевидно архитектът, ако изобщо имаше такъв, се бе опитал да съчетае традиционната норвежка къща с южняшки тип плантация и блудкава розова виличка в предградията на Дъкбург^[1]. Хари усети как краката му потъват в чакъла по рампата за автомобили, която го отведе покрай добре поддържана градина с декоративни храсти и малко бронзово еленче, което пие от шадраван. На ветропоказателя над двойния гараж бе закрепена медна табелка със синьо знаме и жълт триъгълник.

Иззад къщата се чуваше яростен кучешки лай. Хари се качи по широкото стълбище между колоните, позвъни и зачака с усещането, че ще го посрещне черна матрона с бяла престилка.

— Здравейте — изчурулика глас при отварянето на вратата.

Вигдис Албю изглеждаше като свалена от рекламите за фитнес уреди по телевизията, които Хари понякога гледаше късно вечер. Имаше същата ослепителна усмивка, светлоруса коса ала кукла „Барби“, а стегнатото й атлетично тяло на богаташка бе събрано в шорти и къс потник. Ако гърдите й бяха купени, то поне размерът беше разумно подбран.

— Хари…

— Влизайте! — усмихна се тя и по лицето й се появиха едва видими бръчици около дискретно гримираните, големи сини очи.

Хари пристъпи в голям коридор, населен с тлъсти грозновати тролове от дърво, които му стигаха до хълбоците.

— Тъкмо се занимавам с домакинска работа — обясни Вигдис Албю, оголи белите си зъби и внимателно избърса потта от челото си, за да не размаже спиралата за мигли.

— Тогава ще се събуя — каза Хари и в същия миг се сети, че на чорапа си има дупка.

— Не, за бога, не чистя къщата, за това си имаме прислуга — засмя се тя. — Но обичам сама да пера дрехите. Намесата на чужди хора в живота ни трябва да има някакви граници, нали?

— Не думайте — измърмори Хари и се насили да побърза, за да върви редом с нея по стълбите. Минаха през богато обзаведена кухня и влязоха в гостната. Зад две големи плъзгащи се стъклени врати се простираше солидна тераса. Огромна тухлена конструкция на по-дългата стена напомняше нещо средно между Кметството и надгробен паметник.

— Пер Хумел я проектира за четиридесетгодишния юбилей на Арне — обясни Вигдис. — Пер е наш приятел.

— Да, Пер наистина е направил цяла… камина.

— Нали сте чували за Пер Хумел, архитекта? Новия параклис на „Холменколен“?

— За жалост не съм — отвърна Хари и й подаде снимката. — Бих искал да погледнете това.

Наблюдаваше как по лицето й се разля удивление.

— Но това е снимка, която Арне ни направи в Ларколен. Как се сдобихте с нея?

Хари се забави с отговора, за да види дали тя ще съумее да задържи искреното си учудване. Успя.

— Намерихме я в обувката на Ана Бетсен — обясни Хари.

Стана свидетел на верижна реакция от мисли, разсъждения и чувства, които се изписаха по лицето на Вигдис Албю. Като в сапунените сериали, където израженията на героите се променят много бавно. Първо удивление, после почуда и накрая объркване. Последва внезапно хрумване — в началото тя го отхвърли с насмешка, но то все пак не искаше да се предаде и се видя как се разраства до прозрение. Накрая лицето й внезапно възприе дистанцирано изражение, сякаш казваше: „Намесата на чужди хора в живота ни трябва да има някакви граници, нали?“

Хари човъркаше в извадения пакет с цигари. В средата на ниската масичка царствено лежеше кристален пепелник.

— Познавате ли Ана Бетсен, госпожо Албю?

— Съвсем не. Трябва ли да я познавам?

— Не знам — искрено призна Хари. — Тя е мъртва. Само се чудя какво прави такава интимна снимка в обувката й. Имате ли представа?

Вигдис Албю направи опит да се усмихне снизходително, но устните й не се подчиняваха. Задоволи се с енергично поклащане на главата.

Хари чакаше. Неподвижно и спокойно. Точно както обувките му потъваха в чакъла, сега усещаше как тялото му се изгубва в мекия бял диван. От опит знаеше, че от всички методи да накараш хората да говорят мълчанието е най-ефикасният. Когато двама непознати седят един срещу друг, тишината изглежда като вакуум, който изсмуква думите. Хари и госпожа Албю седяха така в продължение на десет безкрайни секунди. Накрая тя преглътна с усилие:

— Вероятно чистачката я е намерила някъде из къщата и я е взела. И я е дала на тази… Ана ли й беше името?

— Аха. Нещо против да запаля, госпожо Албю?

— Тук не се пуши, нито аз, нито мъжът ми… — вдигна ръка и докосна плитката си. — А Александър, най-малкото ни дете, страда от астма.

— Съжалявам. С какво се занимава съпругът ви?

Погледна го и големите й сини очи се разшириха още повече.

— Исках да кажа, какво работи? — Хари прибра пакета с цигари в джоба си.

— Инвеститор е. Продаде фирмата преди три години.

— Коя фирма?

— „Албю“ АД. Внасяше пешкири и постелки за душ-кабини за хотели и големи домакинства.

— Май доста пешкири е внесъл. И постелки.

— Имахме представителства из цяла Скандинавия.

— Браво на вас. Знамето на гаража не е ли от онези консулските?

Възвърнала вече самообладанието си, Вигдис Албю извади шнолата от косата си. Хари си помисли, че е правила нещо с лицето си. Пропорциите силно го смущаваха. Беше твърде съвършено, почти изкуствено симетрично.

— Света Лусия. Мъжът ми беше норвежки консул там единадесет години. Там има фабрика за шиене на постелки. А и ние имаме къщичка там. Били ли сте…?

— Не.

— Фантастичен, прекрасен, сладък остров. Част от старите хора там все още говорят френски. Наистина неразбираем френски, но са толкова чаровни, че няма да повярвате.

— Креолски френски.

— Какво?

— Чел съм някъде. Дали мъжът ви ще се досети как тази снимка е попаднала в обувката на починалата?

— Не бих си го и помислила. Той пък откъде ще знае?

— Е — Хари се усмихна. — Също толкова трудно е да се отговори на въпроса защо някой носи чужда снимка в обувката си. — Стана. — Къде мога да го открия, госпожо Албю?

Докато Хари записваше номера и адреса на офиса на Арне Албю, погледна случайно мястото на дивана, където бе седял.

— Ъъъ… — поде той, когато Вигдис проследи погледа му. — Паднах в един контейнер. Естествено, аз ще…

— Не се тревожете — прекъсна го тя. — И без това ще носят калъфката на химическо следващата седмица.

На стъпалата пред къщата го попита дали не може да почака до пет часа и тогава да се обади на мъжа й.

— В пет си е у дома и не е толкова зает.

Хари не отговори и изчака ъгълчетата на устните й да се повдигнат нагоре и пак да се отпуснат.

— Та да видим как… ще се опитаме да проучим въпроса заради вас.

— Много мило, но съм с кола и ми е на път, така че ще отскоча до офиса му и ще се постарая да го намеря там.

— Да, да, разбира се — усмихна се тя смело.

Кучешкият лай изпроводи Хари чак до портата по цялата дълга рампа за автомобили. На излизане Хари се обърна. Вигдис Албю все още стоеше на стълбите пред розовата хасиенда, навела врат, а слънцето блестеше в косите й и по лъскавия й спортен костюм. От разстояние напомняше бронзово еленче.

 

 

На адреса в хотел „Вика Атриум“ Хари не намери нито разрешено място за паркиране, нито самия Арне Албю. Рецепционистката го осведоми, че Албю бил наемател на един от офисите в сградата заедно с други трима инвеститори. Сега бил на обяд с „посредническа фирма“.

Когато Хари излезе, служители от Агенцията по транспорта вече бяха успели да пъхнат под чистачката му фиш с глоба за неправилно паркиране. Заедно с него и с лошото си настроение Хари се понесе към „Де Ес Луис“ на пристана Акер Брюге. Не беше параход, а ресторант. За разлика от „Скрьодер“, в този ресторант сервираха годна за ядене храна на платежоспособни гости, чиито офиси се намираха на улица, която с малко добра воля би могла да се нарече Уол Стрийт на Осло. На Акер Брюге Хари никога не се бе чувствал като у дома си, вероятно защото бе израснал в Осло и не идваше тук като турист. Размени няколко думи с келнера, който му посочи маса до прозореца.

— Господа, извинете за безпокойството — кимна Хари.

— А, най-после — възкликна единият от тримата мъже на масата и отметна перчема си назад. — Господин келнер, на това ли му викате вино със стайна температура?

— Казвам му норвежко червено вино, изсипано в бутилка от „Кло де Пап“ — отвърна Хари.

Изумен, перчемът измери Хари с поглед от глава до пети.

— Шегувам се — усмихна се полицаят. — Идвам от полицията.

Изумлението се превърна в ужас.

— Не съм от Икономическа полиция.

Облекчението се трансформира във въпросително изражение. Хари чу момчешки смях и си пое дъх. Предварително беше решил как ще постъпи, но нямаше представа как ще завърши всичко.

— Вие ли сте Арне Албю?

— Аз съм — потвърди онзи, който се засмя: елегантен мъж с къса, тъмна къдрава коса и мимически бръчки около очите, които издаваха, че се смее много и вероятно е попрехвърлил тридесет и петте, както определи Хари. — Извинете за недоразумението — продължи той, все още със смях в гласа. — Мога ли да ви помогна, полицай?

Хари го погледна и се опита да си създаде бърза представа за него. Мощен глас, непоколебим поглед. Тебеширенобяла яка на ризата зад здрав, но не твърде стегнат възел на вратовръзката. Щом не се задоволи само с „аз съм“, а добави извинение и едно „мога ли да ви помогна, полицай“ — с леко ироничен акцент върху „полицай“ — означаваше, че Арне Албю или е ужасно самоуверен, или доста се е упражнявал да създава подобно впечатление.

Хари се съсредоточи — не върху следващите си думи, а върху предстоящата реакция на Албю.

— Да, можете, Албю. Познавате ли Ана Бетсен?

Албю насочи към Хари същия син поглед като на жена си и след секунда размисъл отговори високо и отчетливо:

— Не.

Никаква мимика по лицето на Албю не опроверга казаното. Не че Хари разчиташе на това. Отдавна спря да вярва на мита, че хората, които ежедневно се сблъскват с лъжата в професията си, се научават да я разпознават. По време на съдебен процес един полицай заяви, че „благодарение на своя опит можел да забележи кога обвиняемият лъже“. Тогава Ауне отново се превърна в оръдие на защитата, защото на зададен му въпрос отговори, че според изследванията няма професионална група, по-способна от останалите в разобличаването на лъжата. Чистачите притежавали същите умения да откриват кога някой лъже като психолозите или политиците. Тоест: същите ограничени умения. Сред изследваните единствени с по-висок от средния резултат били агенти от Сикрет Сървис. Но Хари не беше спецагент. Той беше мъж от квартал Опсал, който няма време, настроение, а в момента — и способност — да прояви малко далновидност. Да компрометираш някого в присъствието на други хора, без да е заподозрян, първо, едва ли е особено ефективно, и, второ, е удар под кръста. Хари знаеше отлично, че не бива да задава следващия въпрос:

— Някаква идея кой й дал тази снимка?

И тримата погледнаха фотографията, която Хари сложи на масата им.

— Нямам представа — вдигна рамене Албю. — Съпругата ми? Или някое от децата?

Аха — Хари следеше дали зениците му се променят.

Търсеше симптоми за учестен пулс като потене и изчервяване.

— Не знам за какво става дума, полицай, но понеже сте си направили труда да ме откриете тук, вероятно не е дреболия. В такъв случай предпочитам да го обсъдим насаме, след като приключа с господата от „Търговска банка“. Ако желаете да изчакате, ще помоля келнера да ви даде маса в сепаретата за пушачи.

Хари не успя да прецени дали усмивката на Албю е ехидна, или просто любезна. Дори това не му стана ясно.

— Не разполагам с толкова време — отвърна Хари. — Така че, ако не възразявате, да поседнем…

— Опасявам се, че и аз нямам време — прекъсна го Албю със спокоен, но категоричен глас. — Сега съм на работа, затова предпочитам да разговаряме след обяд. Ако, разбира се, все още смятате, че има с какво да ви помогна.

Хари преглътна с усилие. Нямаше какво да възрази и разбра, че Албю го знае.

— Така да бъде — кимна Хари и усети колко безпомощно прозвуча.

— Благодаря, полицай — Албю кимна на Хари с усмивка. — И май имате право за виното — обърна се към господата от „Търговска банка“: — Говореше за „Оптикум“, нали, Стайн?

Хари взе снимката и си тръгна от ресторанта, отнасяйки и зле прикритата усмивка на брокера с перчема.

Запали цигара на пристана, но тя не му се услади и ядосано я захвърли. Слънцето блестеше в един от прозорците на крепостта „Акершхюс“. Неподвижната вода изглеждаше като покрита с тънък слой прозрачен лед.

Защо го направи? Защо се реши на такъв саморазрушителен опит да унижи човек, когото не познава? Сам се докара до положение да го повдигнат с кадифена ръкавица и внимателно да го изхвърлят навън.

Обърна лице срещу слънцето, затвори очи и се замисли дали за разнообразие този следобед да не направи нещо умно. Например да зареже всичко. Защото нямаше нищо смущаващо; просто животът по принцип си е хаотичен и непонятен. Камбаните на Кметството се обадиха.

Хари все още не знаеше, че Мьолер ще се окаже прав: това бе последният топъл ден от тази година.