Метаданни
Данни
- Серия
- Случаите на инспектор Хари Хуле (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sorgenfri, 2002–2003 (Пълни авторски права)
- Превод от норвежки
- Ева Кънева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 43 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ю Несбьо. Немезида
Норвежка. Първо издание
ИК „Емас“, София, 2010
ISBN: 978-954-357-198-7
История
- — Добавяне
Четиридесет и шеста глава
Медея
Хари бутна предпазливо вратата на спалнята. Сякаш долови уханието на парфюма й, но мирисът беше толкова неопределен, че се поколеба дали се носи от стаята, или от спомените му. Голямото легло в средата на помещението се открояваше величествено като римска галера. Седна на матрака, докосна с пръсти студените бели чаршафи, затвори очи и усети как леглото под него се полюшва продължително и лениво като от мъртво вълнение. Тук ли — така ли — го беше чакала Ана преди последната им среща онази вечер? Разнесе се остър режещ звук. Хари погледна часовника. Точно седем. Беше Беате. След няколко минути пристигна и Ауне. Двойната му брадичка беше почервеняла след изкачването на стълбите. Запъхтян, той се запозна с Беате и тримата влязоха в хола.
— И ти можеш да определиш кой е на тези портрети? — попита Ауне.
— Арне Албю — Беате посочи лявата картина. — В средата е Алф Гюнерю, а вдясно е Хари.
— Впечатлен съм — кимна Ауне.
— М-да — продължи Беате. — Мравките разпознават милиони лица на свои посестрими в мравуняка. Спрямо теглото на тялото си те притежават много по-голям fusiform gyrus от мен.
— Боя се, че моите заложби в това отношение са изключително скромни — обади се Ауне. — Ти виждаш ли нещо, Хари?
— Във всеки случай сега забелязвам повече неща, отколкото, когато Ана ми показа творбата си за пръв път. Сега разбирам, че тя се обръща към тримата — Хари кимна към женската фигура, която държеше трите лампи. — Немезида, богинята на отмъщението и правосъдието.
— Римляните са я отмъкнали от елините — уточни Ауне. — Запазили везната, заменили бича с меч, сложили й превръзка на очите и я нарекли Юстиция. — Той се приближи до лампата. — Някъде към 600 година преди Христа хората започнали да осъзнават, че принципът „око за око, зъб за зъб“ не действа. Отнели на отделния човек правото на отмъщение и го превърнали в обществено дело, а тази жена се превърнала в символ на модерната правова държава — той поглади студената бронзова статуя. — Сляпата справедливост. Обективното възмездие. Цивилизацията ни се крепи на нейните ръце. Не е ли красива?
— Като електрически стол — отвърна Хари. — Отмъщението на Ана не беше хич безпристрастно.
— Било е едновременно горещо и хладно — обясни Ауне. — Обмислено и страстно. Сигурно е била изключително чувствителна натура. Очевидно е преживяла душевна травма. С всички ни е така, разликата е само до каква степен сме наранени.
— А колко сериозна е била нейната травма?
— Не съм се срещал с нея, така че ще бъде само налучкване.
— Ами налучкай — подкани го Хари.
— Понеже сме на вълна антични богове, ще ви напомня за Нарцис, гръцкия бог, тъй прехласнат по огледалния си образ, че не бил в състояние да се откъсне от него. Пръв Фройд въвежда в психологията понятието нарцисизъм. Проявява се при личности, обсебени от идеята за собствената си неповторимост и от мечтата за безграничен успех. Те често изпитват потребност хората, наранили чувствата им, да бъдат сполетени от възмездие, и това надделява над всичко. Нарича се нарцистичен гняв. Американският психоаналитик Хайнц Кохут е описал как такъв човек се опитва да отмъсти за нанесената му обида — на пръв поглед някаква дреболия — с всички възможни средства. Например обикновен отказ често е причината да се старае неуморно, с натраплива упоритост, да възстанови баланса, пък ако ще и с цената на смъртта.
— Чия смърт? — попита Хари.
— Всеобщата.
— Това си е пълна лудост — възкликна Беате.
— Нали точно това казвам — сухо отбеляза Ауне.
Влязоха в трапезарията. Ауне огледа един от старите столове с прави облегалки до продълговата тясна дъбова маса.
— Вече не правят такива.
Беате изпъшка.
— Но как така си е отнела живота само за да… получи възмездие? Сигурно е имало и други начини.
— Имало е, разбира се — потвърди Ауне. — Но самоубийството често само по себе си е акт на отмъщение. Автоагресорът иска да вмени чувство за вина на онези, които са го наранили чрез предателството си. Ана просто е отишла малко по-далеч. А и имаме всички основания да смятаме, че тя всъщност не е искала да живее повече. Била е самотна, отритната от семейството си и отхвърлена в любовта. Не е имала успехи като творец, потърсила е спасение в наркотиците, но не е решила проблемите си. Накратко, тя е била дълбоко разочарована и нещастна жена, съвсем рационално избрала да се самоубие. И да си отмъсти.
— Без да има морални скрупули? — учуди се Хари.
— Моралната страна на нещата е интересна, разбира се — кимна Ауне и скръсти ръце. — Нашето общество вменява на хората моралното задължение да живеят и затова порицава самоубийството. Но заради очевидното си възхищение от античността, Ана вероятно се е облегнала на гръцките философи. Според тях човек сам решава кога да умре. И Ницше е споделял мнението, че отделният индивид има пълното морално право да се раздели с живота. Дори употребявал думата „Freitot“, „доброволна смърт“. Но — предупредително вдигна пръст Ауне, — тя е била изправена и пред още една морална дилема — търсенето на възмездие, — доколкото се е придържала към християнската етика, според която човек не бива да отмъщава. Парадокс е, разбира се, че християните почитат Бог, който е по-голям отмъстител от тях. Ако му се противопоставиш, ще гориш в ада за вечни времена: това отмъщение надхвърля всякакви граници. Напомня процес на Международния трибунал за амнистия, ако питаш мен. А ако…
— Навярно просто е изпитвала омраза?
Ауне и Хари се обърнаха към Беате. Тя изплашено вдигна очи, сякаш думите неволно се бяха изплъзнали от устата й.
— Морал — прошепна тя. — Желание за живот. Любов. И все пак омразата се оказва най-силна.