Ю Несбьо
Немезида (4)

Четвърта глава
Ехо

— Сняг ли?

Хари викаше по мобилния си телефон, докато вървеше бързо по тротоара.

— Аха — отвърна Ракел и се чу пращящо ехо заради лошата връзка с Москва: — … ха… ха.

— Ало?

— Тук е ужасен студ… уд. И вътре, и вън… ън.

— А в съдебната зала?

— И там е под нулата. Като живеехме тук, дори майка му казваше, че е най-добре да взема Олег и да се преместим. Сега седи заедно с останалите и ме гледа с омраза… аза…

— Как върви процесът?

— От къде да знам?

— Ами… Нали си юрист, а и знаеш руски.

— Хари. Като сто и петдесет милиона руснаци и аз не разбирам нищичко от правосъдната им система, ясно?… сно?

— Ясно. Как го приема Олег?

Хари повтори въпроса, без да получи отговор, и погледна дисплея, за да види дали връзката не се е разпаднала, но индикаторът продължаваше да отброява секундите. Пак доближи телефона до ухото си.

— Ало?

— Ало, Хари, поне… не… не… те чувам. Поне… не… не ти казвам колко ми липсваш. Защо се смееш… ееш?

— Сама си противоречиш. Заради ехото.

Хари стигна до входната врата, извади ключа и си отключи.

— Мислиш ли, че мрънкам, Хари?

— Не, разбира се.

Хари кимна на Али, който се опитваше да вкара шейна в мазето.

— Обичам те. Чуваш ли? Обичам те! Ало?

Хари вдигна озадачено очи от изгасналия екран на телефона и видя сияещата усмивка на пакистанския си съсед.

— Да, и теб те обичам, Али — измърмори той, докато се мъчеше да набере номера на Ракел.

— Натисни „набери отново“ — посъветва го Али.

— А?

— Нищо. Ей, Хари, кажи ми, ако решиш да даваш мазето си под наем. Май не го използваш много-много, а?

— Имам мазе ли?

Али направи отегчена гримаса.

— От кога живееш тук, Хари?

— Казах ти, много те обичам.

Али погледна въпросително Хари, който му махна като знак, че пак се е свързал. Затича се по стълбите с изпъната напред ръка, като стискаше ключа си сякаш е вълшебна пръчица.

— Ето, сега можем да говорим — съобщи Хари, вече влязъл в спартански обзаведения, но подреден двустаен апартамент, купен за минимална сума в края на осемдесетте, когато пазарът на недвижимите имоти се намираше в пълен застой. Понякога Хари си мислеше, че целият му късмет в живота си е отишъл с покупката на това жилище.

— Иска ми се да беше с нас, Хари. И Олег тъгува за теб.

— Каза ли ти го?

— Не е нужно да го изрича. Такива сте вие.

— Ей, ама аз току-що ти казах, че те обичам. Три пъти. В присъствието на съседа ми. Знаеш ли какво ми струваше?

Ракел се засмя. Хари обожаваше този смях още от първия път, когато го чу. И инстинктивно усещаше, че е готов да направи всичко, за да го чува често. Най-добре всеки ден.

Той си събу обувките и се усмихна, забелязвайки мигащата лампичка на телефонния секретар в коридора. Без да е ясновидец, се досети кой е звънял: Ракел. Никой друг не му се обаждаше на домашния телефон.

— От къде знаеш, че ме обичаш? — изчурулика Ракел. Ехото беше изчезнало.

— Усещам топлина в… как се нарича?

— Сърцето?

— Не, по-скоро малко зад и под сърцето. Бъбреците? Черния дроб? Далака? Да, това е, усещам топлина в далака.

Хари не можеше да определи дали чува смях, или плач в слушалката. Пусна съобщението на секретаря.

— Надявам се да се приберем след две седмици — каза Ракел по мобилния, преди телефонният секретар да я заглуши:

— Здрасти, пак съм аз…

Хари усети как сърцето му прескочи и реагира първосигнално. Натисна „стоп“, но ехото от думите, произнесени от леко дрезгавия, съблазнителен женски глас, сякаш продължи да се носи между стените.

— Какво беше това? — попита Ракел.

Хари си пое дъх. В главата му се заформи някаква мисъл, но отговорът му закъсня:

— Радиото — отвърна той и си прочисти гърлото. — Щом разбереш с кой полет се прибирате, ми съобщи, за да дойда да ви посрещна.

— Разбира се — отвърна озадачено тя.

Настана неловко мълчание.

— Хари, трябва да затварям — каза Ракел. — Да се чуем ли в осем часа?

— Да. Тоест не, зает съм тогава.

— Охо? Дано да е нещо приятно.

— Ами — поде Хари и си пое дълбоко въздух, — имам среща с дама.

— Виж ти. Коя е щастливката?

— Беате Льон. Нова колежка от Отдела по грабежите.

— И какъв е поводът?

— Разговор със съпруга на Стине Грете, застреляната жена по време на обира на „Бугста“, за който ти разправих. И с шефа на банковия клон.

— Забавлявай се, ще се чуем утре. Олег иска да ти пожелае „лека нощ“.

Хари чу ситни забързани крачки и запъхтяно дишане в слушалката.

След като затвори, Хари постоя в коридора, загледан в огледалото над масичката с телефона. Ако теорията му е правилна, значи в момента вижда добър полицай: зачервени очи, разположени от двете страни на едър, дълъг нос; бледо, кокалесто лице, покрито с фина мрежа от синкави капиляри и дълбоки пори. Бръчките наподобяваха случайни разрези с нож в греда. Как се случи? В огледалото видя снимката на стената зад себе си. Усмихнато почерняло момче със сестра си. Но Хари не търсеше изгубена красота или младост. Понеже мисълта му най-после се избистри, в чертите на момчето той търсеше своята мамеща, уклончива, боязлива природа, току-що накарала го да наруши едно от малкото обещания, които някога си бе давал: никога, независимо от обстоятелствата, да не лъже Ракел. Много подводни камъни заплашват една връзка, но тяхната не бива да се разпадне заради лъжа. Защо го направи тогава? Той и Беате наистина щяха да се срещнат със съпруга на Стине Грете, но защо не каза на Ракел, че след това ще излезе с Ана? Стара тръпка, ала какво от това? Кратка, бурна любовна връзка, оставила следи, но не и трайни белези. Щяха само да си поговорят, да изпият по чаша кафе, да си разкажат кой какво е преживял и после всеки да поеме по своя път.

Хари натисна копчето на секретаря, за да изслуша съобщението докрай. Гласът на Ана изпълни коридора:

— … очаквам срещата ни в „Ем“ с нетърпение. Само две неща. Ако обичаш, мини край ключаря на улица „Вибе“ и вземи ключовете, които поръчах. Отворено е до седем и казах, че ти ще ги прибереш. И те моля да си обуеш онези дънки, дето знаеш, че много ми харесват.

Гърлен, леко дрезгав смях. Сякаш стаята затрепери в същия ритъм. Беше си същата, нямаше съмнение.