Ю Несбьо
Немезида (5)

Пета глава
Немезида

Дъждовните капки падаха като райета на фона на ранния октомврийски мрак. На светлината от уличната лампа Хари прочете надписа върху керамичната табелка: Тук живеят Еспен, Стине и Трун Грете.„Тук“ беше боядисана в жълто многоетажна къща на улица „Дисенгрена“. Натисна звънеца и се огледа. По „Дисенгрена“ имаше четири дълги еднотипни къщи в сърцето на голямо, равно поле, оградено от жилищни блокове, които напомняха на Хари за новите заселници в прерията, барикадирали се срещу нападенията на индианците. А може би беше точно така. Еднотипните къщи, построени през шестдесетте години, бяха предназначени за увеличаващата се средна класа, и навярно още тогава намаляващото коренно население на блоковете в съседните улици е осъзнало, че това са новите победители. Те щяха да наложат хегемонията си над новата страна.

— Май не си е вкъщи — измърмори Хари и натисна звънеца още веднъж. — Сигурна ли си, че той разбра кога ще дойдем?

— Не.

— Как така? — Хари погледна зъзнещата под чадъра Беате. Тя носеше пола и обувки на висок ток. Когато го взе от „Скрьодер“, му хрумна, че е облечена като за кафене.

— Грете потвърди уговорката ни два пъти по телефона — уточни тя, — но ми се стори доста… объркан.

Хари се наведе над стълбите и притисна лице към прозореца на кухнята. Вътре беше тъмно и той видя само бял календар с емблемата на банка „Нордеа“.

— Да тръгваме — подкани той.

В същия миг прозорецът на съседите се отвори с трясък:

— Трун ли търсите?

Хари се обърна към кафеникаво и сбръчкано лице, което се опитваше едновременно да се усмихва и да изглежда сериозно.

— Да — потвърди Хари.

— Роднини ли сте?

— От полицията сме.

— Ясно — дамата свали погребалното си изражение. — Мислех, че идвате да изкажете съболезнованията си. Бедният човек е на тенис корта.

— На тенис корта ли?

— От другата страна на полето — посочи тя. — Там е от четири часа.

— Ама вече е тъмно — огледа се Беате. — И вали дъжд.

Жената вдигна рамене.

— Сигурно заради мъката.

— И ти си израснала в Източна Норвегия, нали? — попита Хари, докато вървяха в указаната от старицата посока. — Или бъркам?

— Не — гласеше лаконичният отговор.

Тенискортът се намираше на еднакво разстояние от доковете и къщите. Чуваха се глухите удари на ракетата по мократа топка. Зад високата телена мрежа около игрището се мяркаше фигура, която биеше сервиси в бързо сгъстяващия се есенен мрак.

— Ей, вие! — извика Хари, приближавайки се към оградата, но мъжът не отговори. Едва сега забелязаха, че е облечен в сако и риза и носи вратовръзка.

— Трун Грете?

Топката цопна в черна локва, отскочи, удари се в оградата и към Хари и Беате пръсна фина струя дъждовна вода. Беате се предпази с чадъра.

После дръпна портата.

— Заключил се е — прошепна тя.

— Хуле и Льон сме, от полицията! — провикна се Хари. — Имахме уговорка, може ли да… Мамка му!

Хари забеляза топката едва когато тя се удари в оградната мрежа и заседна там на сантиметър от лицето му. Избърса водата от очите си и погледна надолу. Беше като напръскан с червеникавокафява вода. Машинално обърна гръб към корта, като видя, че мъжът се кани да удря нов сервис.

— Трун Грете! — Викът на Хари отекна между блоковете.

Видяха как топката за тенис описа парабола на светлината, идваща от апартаментите, а после мракът я погълна и тя изчезна на земята. Хари отново се обърна с лице към корта. Точно навреме, за да чуе диво ръмжене и да види шумно приближаващата се фигура в мрака. Металът изпращя, когато оградната мрежа пое удара от нападателния тенисист. Той се свлече върху настилката на четири крака, изправи се, засили се и пак скочи срещу оградата. Падна, пак стана и атакува.

— Боже мой, съвсем се е побъркал — измърмори Хари. Отдръпна се инстинктивно крачка назад, когато под носа му внезапно се изпречи бледо лице с облещени очи. Беате, извадила джобно фенерче, го насочи към Грете, който висеше на телената мрежа. По бледото му чело бе полепнала черна, мокра коса, а погледът му сякаш търсеше на какво да се спре, докато той се свличаше по оградата като киша по стъкло на автомобил. Накрая се просна безжизнен на земята.

— Какво ще правим сега? — прошепна Беате.

Хари усети как нещо изскърца между зъбите му, изплю го в шепа и на светлината от фенерчето видя, че е сдъвкал парче от червената настилка на корта.

— Ти се обади на „Бърза помощ“, а аз ще взема клещите от колата — каза той.

 

 

— И му дадоха успокоително? — попита Ана.

Хари кимна и отпи от чашата с кока-кола.

Младежите от богаташките квартали седяха като квачки върху високите табуретки наоколо и пиеха вино, лъскави напитки и кола лайт. „Ем“, подобно на повечето кафенета в Осло, бе обзаведено по провинциален и наивен, но и някак симпатичен маниер. Напомняше на Хари за Ре диез, добре възпитаното, старателно момче от класа му в началното училище. Откриха тетрадка, където то записвало жаргонните изрази, използвани от популярните момчета в класа.

— Закараха нещастника в болницата. После поговорихме със съседката и тя ни обясни, че откакто жена му е убита, стоял там по цяла вечер и биел сервиси.

— Мили боже. И защо?

Хари вдигна рамене.

— Не е необичайно хората да изпаднат в психоза, когато загубят близък по този начин. Често пропъждат нещастието и се преструват, че мъртвият все още е жив. Съседката твърди, че Стине и Трун Грете били отличен тандем на смесени двойки. Тренирали на корта почти всеки следобед през летните месеци.

— Значи е чакал съпругата му да му върне топката?

— Може би.

— Исусе Христе! Ще ми вземеш ли една бира, докато отида до тоалетната?

Ана стана елегантно от стола и се изгуби във вътрешността на заведението, поклащайки бедра. Хари се насили да не гледа след нея. Не му и трябваше, вече видя каквото го интересуваше. Под очите й се бяха появили няколко бръчици, гарваночерната й коса се бе прошарила тук-там, но иначе си беше съвсем същата. Същите черни очи с леко подплашения поглед под сключените вежди; същия тесен, издължен нос над вулгарно сочните устни и хлътналите бузи, които понякога й придаваха вид на умираща от глад. Едва ли би могла да се нарече красива, чертите й бяха твърде остри и агресивни, но снажното й тяло все още притежаваше извивки, които успяха да разсеят поне двамина от мъжете в кафенето, край които тя мина на път за тоалетната.

Хари запали поредната цигара. След Грете отидоха при Хелге Клеметсен, шефа на банковия клон, но и тази среща не им даде храна за размисъл. Той все още се намираше в състояние на шок. Седеше на стол в двустайното си жилище и гледаше втренчено ту към кралския пудел, който въртеше опашка в краката му, ту към жена си — тя пък сновеше между кухнята и всекидневната с кафе и сухи сладки. Облеклото на Беате се вписваше по-добре в буржоазния дом на Клеметсен, отколкото избелелите дънки на Хари и кубинките му. Въпреки това именно той разговаряше с нервно движещата се напред-назад госпожа Клеметсен за необичайно многото валежи тази есен и за изкуството да се опекат сухи сладки. От горния етаж се чуваше трополене и високи ридания. Госпожа Клеметсен обясни, че дъщеря им, Ина, имала нещастието да е бременна в седмия месец от мъж, зарязал я, без да се коси много-много. Всъщност тръгнал именно за Кос, бил грък.

Хари за малко да натроши една суха сладка над масата и едва тогава Беате се намеси и спокойно попита Хелге Клеметсен, който вече нямаше възможност да наблюдава кучето си, защото то току-що се бе измъкнало от стаята:

— Колко беше висок крадецът по ваша преценка?

Хелге Клеметсен я изгледа, взе чашата с кафе и я вдигна наполовина до устата си, но се наложи да я задържи, понеже нямаше начин да пие и да говори едновременно:

— Висок. Към два метра. Стине винаги идваше навреме на работа.

— Не е бил чак толкова висок, господин Клеметсен.

— Добре де, един и деветдесет. И винаги ходеше спретната.

— С какво беше облечен?

— Нещо черно като гума. Това лято за пръв път си взе почивка. Ходи в Кос.

Госпожа Клеметсен изхлипа.

— Гума ли? — попита Беате.

— Да. И маска.

— В какъв цвят, господин Клеметсен?

— Червена.

В този момент Беате спря да записва; малко по-късно вече пътуваха с колата обратно към центъра.

— Ако съдиите и журито знаеха колко недостоверни са свидетелските показания, свързани с такива обири, щяха да ни забранят да ги използваме като доказателствен материал — обобщи Беате. — Направо невероятно е колко неверни неща възпроизвеждат мозъците на тези хора. Сякаш страхът им слага очила, които правят крадците по-едри и по-черни, оръжията — повече, а секундите — по-дълги. Крадецът е бил там малко повече от една минута, но госпожа Брене, жената на най-близкото до изхода гише, твърдеше, че е прекарал там почти пет минути. И е висок не два метра, а метър и седемдесет и осем сантиметра. А не е изключено и да е използвал обувки с двойни подметки, нещо почти обичайно сред професионалните крадци.

— Как определяш ръста му с такава точност?

— От видеозаписа. Щом крадецът влиза, мериш височината му според рамката на вратата. Бяха в офиса на банката днес преди обяд и отбелязах сантиметрите с тебешир. Направих нови снимки и измервания.

— Аха. В Отдела за борба с насилието оставяме тези измервания на дежурния екип на местопроизшествието.

— Измерването на височината по видеозапис е малко по-сложно, отколкото звучи. А оперативната група често допуска грешки: измериха например неточно ръста на крадеца в „Де ен Бе“ в квартал Калбакен през 1989-а. Затова предпочитам сама да правя измерванията.

Хари я погледна и се зачуди дали да я пита защо е избрала тази професия. Вместо това я помоли да го остави пред ключарското ателие на улица „Вибе“. Преди да слезе от колата, я попита дали е забелязала, че Клеметсен не разлял и капка от голямата чаша с кафе, която държал във въздуха по време на целия разпит. Не била обърнала внимание, отвърна тя.

— Допада ли ти мястото? — осведоми се Ана и пак се отпусна на стола.

— Ами… — Хари се огледа. — Не е мой тип.

— Нито пък мой — съгласи се Ана, грабна чантата си и се изправи. — Отиваме у дома.

— Току-що ти поръчах бира — кимна Хари към пенливата течност.

— Скучно е да пиеш сам — сбърчи чело тя. — Отпусни се, Хари. Ела.

Навън дъждът бе спрял. Измитият, хладен въздух беше много приятен.

— Помниш ли онзи есенен ден, когато изкарахме един уикенд извън града? — попита Ана, пъхна ръка под неговата и тръгна.

— Не — отговори Хари.

— Как да не помниш! Пътувахме с онзи мизерен форд „Ескорт“, на който не успяхме да свалим седалките.

Хари се усмихна накриво.

— Изчерви се — възкликна въодушевено тя. — Значи си спомняш, че паркирахме и тръгнахме из гората. И всички пожълтели листа, беше като… — при тези думи тя стисна ръката му. — Като легло. Солидно, златисто легло — засмя се тя и го сръчка. — А после се наложи да ти помагам да бутаме таратайката. Сигурно вече си се отървал от нея?

— Ами… — измънка Хари. — В сервиза е. Ще видим.

— Уф. Прозвуча, все едно говориш за свой приятел, приет в болницата с тумор — и добави тихо: — Не биваше да се отказваш така лесно, Хари.

Той не отговори.

— Тук сме — посочи тя. — Нали все пак не си забравил апартамента ми?

Спряха пред синя порта на улица „Безгрижие“.

Хари внимателно издърпа ръката си.

— Слушай, Ана — подхвана той и се опита да пренебрегне предупредителния й поглед. — Утре рано сутринта имам среща с разузнавачите от Отдела по грабежите.

— Даже не се и опитвай — отвърна тя и отключи портата.

Хари се сети за нещо, бръкна в джоба на платото си и й подаде жълт плик:

— От ключаря.

— А, ключа. Имаше ли проблеми?

— Касиерът много щателно проучи личната ми карта и ме накара да се подпиша. Странен тип — Хари погледна часовника и се прозя.

— Правилата за изработка на такива ключове са строги — бързо обясни Ана. — С този ключ се отключва портата за двора, вратата на мазето, апартамента, всичко — засмя се припряно и нервно. — За да поръчам този резервен ключ, ми трябваше писменото разрешение от останалите съсобственици.

— Ясно — кимна Хари, пружинира на пети и си пое въздух, за да пожелае „лека нощ“.

Тя го изпревари. Гласът й прозвуча почти умолително:

— Само чаша кафе, Хари.

 

 

Полилеят беше същият. Висеше над същата стара маса за хранене в големия хол. На Хари му се струваше, че преди стените бяха светли — бели или жълти, но се колебаеше. Сега бяха боядисани в синьо и стаята изглеждаше по-малка. Вероятно Ана е искала да стопи празнината. Не е лесно сам човек да запълни апартамент с три хола и две огромни спални, с височина на таваните три метра и половина. Хари се сети за разказа на Ана, че и баба й е живяла тук сама. Но тя не прекарвала много време вкъщи, понеже била прочута оперна певица и пътувала по света, докато можела да пее.

Ана изчезна в кухнята и Хари надзърна във вътрешната стая — гола и празна, с изключение на високия колкото исландско пони кон. Стоеше насред помещението и се крепеше на четири разкрачени крака; от хълбоците му стърчаха две стремена. Хари го доближи и поглади с ръка кафявата гладка кожа.

— Да не си започнала да спортуваш? — извика той.

— Коня ли видя? — чу се гласът на Ана от кухнята.

— Мислех, че е мъжко приспособление.

— Така е. Сигурен ли си, че не искаш една бира, Хари?

— Напълно — отговори той. — Сериозно, за какво ти е?

Хари се сепна, чувайки внезапно гласа й зад гърба си:

— Обичам да правя неща, с които се занимават мъжете.

Хари се обърна. Беше си съблякла пуловера и стоеше на вратата, с една ръка отпусната на хълбока, а другата — опряна върху рамката на вратата. В последната секунда Хари успя да потисне жадния си поглед.

— Купих го от Дружеството на гимнастиците в Осло. Ще се превърне в произведение на изкуството. Инсталация. Точно като „Контакт“, сигурно си спомняш.

— Имаш предвид кутията със завеса върху масата. Пъхаш си ръката в кутията, а вътре сума ти изкуствени ръце се здрависват с теб?

— Или те удрят. Или флиртуват. Или те отблъскват. Ръцете бяха топли заради нагревателите в тях, които бучаха, а хората си мислеха, че някой се крие под масата. Ела, нека ти покажа нещо друго.

Той я последва в най-вътрешната стая и тя отвори плъзгащата се врата. Хвана го за ръка и го дръпна в тъмнината. После излязоха на светло и Хари застина, загледан в лампата: позлатена, оформена като женски образ, в едната си ръка държи везна, а в другата — меч. Трите крушки бяха разположени на ръба на меча, везната и главата й. Като се обърна, Хари забеляза, че всяка крушка осветява по една картина с маслени бои. Двете картини бяха окачени на стената, а третата, очевидно още незавършена, стоеше на статив. В долния ляв ъгъл бе закрепена палитра с жълти и кафяви петна.

— Що за картини са това? — попита Хари.

— Портрети, не виждаш ли?

— Ясно. Това ли са очите? — посочи той. — А това — устата?

Ана наклони глава.

— Ако така ти харесва, да. Трима мъже са.

— Познавам ли ги?

Замислена, Ана изгледа Хари продължително, преди да му отговори:

— Не, не ги познаваш, Хари. Но може да се запознаете. Ако наистина имаш желание.

Хари заразглежда картините по-внимателно.

— Кажи ми какво виждаш.

— Виждам съседа ми с шейна. И мъж, който излиза от задната стая на ключарското ателие, докато си тръгвам. И сервитьора от „Ем“. И Пер Столе Льонинг^[1].

Тя се засмя.

— Знаеше ли, че понеже ретината трансформира образа, мозъкът го възприема огледално? Ако искаш да видиш как изглеждат нещата в действителност, трябва да ги погледнеш в огледалото. Тогава ще видиш съвсем други хора от тези на картините — очите й блестяха и Хари не посмя да възрази, че ретината възприема образа на обратно, а не огледално. — Това ще бъде последният ми шедьовър, Хари. С него ще ме запомнят.

— Тези портрети ли?

— Не, те са само част от цялото произведение. То още не е завършено. Но почакай.

— Аха. Има ли си име?

— Немезида — тихо отвърна тя.

Погледна я въпросително и погледите им се впиха един в друг.

— Да, като богинята.

Сянката падаше върху едната страна на лицето й. Хари отмести очи. Беше видял достатъчно. Гъвкавият й гръб си търсеше партньор за танц; единият й крак стоеше изнесен малко пред другия, сякаш в колебание дали да се приближи, или да си отиде; гърдите й бурно се повдигаха. На Хари му се струваше, че вижда как пулсира плътната вена на издължения й врат. Стана му топло. Бе леко замаян. Какво му каза Ана? „Не биваше да се отказваш така лесно.“ Така ли бе направил?

— Хари…

— Време е да си вървя — каза той.

 

 

Той издърпа роклята през главата й, тя се отпусна със смях на белия чаршаф и откопча колана му. През огъналите стъбла палми върху екрана на лаптопа на писалището процеждащата се тюркоазена светлина осветяваше дяволчета и демони с разтворени уста, които ръмжаха от фантастичните резби по фронтона на леглото. Ана му разказа, че било на баба й, почти осемдесетгодишно. Захапа ухото му и му зашепна кратки думи на непознат език. После млъкна и започна да го язди; ту викаше, ту се смееше, ту се молеше и заклинаше някакви сили, а той искаше това да не спира никога. Малко преди да свърши, тя рязко застина, задържа лицето му в ръце и прошепна:

— Мой ли си завинаги?

— Друг път — засмя се той и се обърна върху нея. Дървените демони му се хилеха.

— Мой ли си завинаги?

— Да — изстена той и свърши.

Спряха да се смеят; лежаха потни, но все пак прегърнати върху одеялото. Ана му разказа, че леглото било подарък за баба й от испански благородник.

— След концерт, който изнесла в Севиля през 1911-а — обясни тя и леко повдигна глава, та Хари да пъхне запалената цигара между устните й.

Леглото пристигнало в Осло три месеца по-късно с парахода „Елеонора“. Съдбата, а и не само тя, решила датският капитан на кораба — Йеспер еди-кой си — да стане първият любовник на баба й в новото легло, но не и първият в живота й. Йеспер сигурно е бил страстен любовник. Според баба й той бил причината конят на леглото да загуби главата си. Капитан Йеспер я отхапал в миг на любовен екстаз.

Ана се засмя, Хари се усмихна, цигарата изгоря, а те се любиха на фона на подрънкването на испански гривни, което създаваше усещането, че са на кораб, и никой не стои зад руля, но на Хари му хареса.

Всичко това се случи отдавна и бе първата и последната нощ, която той прекара трезвен в леглото на Анината баба.

Хари се въртеше в желязното легло. Будилникът на нощното шкафче показваше 3:21. Той изруга. Затвори очи и мислите му бавно се върнаха към Ана и лятото на белите чаршафи в леглото на баба й. Общо взето, бе пиян, но нощите, които помнеше, бяха розови и приятни като еротични брошури. Дори прощалната реплика в края на лятото, макар и клиширана, преливаше от топлота и искреност.

— Заслужаваш нещо по-добро от мен.

През онзи период той пиеше постоянно и това предвещаваше само един възможен край. В рядък момент на просветление реши да не я завлича в пропастта. Тя го заклеваше на чуждия си език и се кълнеше един ден да му причини същото: да му отнеме единственото, което обича.

Това се случи преди седем години и продължи едва шест седмици. После я видя само два пъти. Първия — в един бар, където тя дойде разплакана и го помоли да отиде другаде; той се съобрази с желанието й. И втория на изложба — Хари заведе там сестра си, Сьос. Обеща на Ана да й звънне, но не го направи.

Хари пак се обърна към часовника. 3:32. Тази вечер я целуна. Застана на сигурно място от външната част на вратата с изрисувано стъкло, наведе се към нея, за да я прегърне за лека нощ и я целуна. Непретенциозно, без да си създава проблеми. Непретенциозно, със сигурност. 3:33. Мамка му, кога стана толкова чувствителен, че съвестта го гризе заради целувка със стара тръпка? Хари се опита да диша дълбоко и равномерно и да се съсредоточи върху възможните маршрути за бягство от „Бугста“ по „Индустри“. Навътре. Навън. И пак навътре. Все още усещаше аромата й. Сладката тежест на тялото й. Грубият, настойчив език на мускулите й.