Ю Несбьо
Немезида (49)

Четиридесет и девета глава
„Стоун Роузис“

През деня дъждовните облаци се разпръснаха. Слънцето колебливо надникна през оловносивата пелена и облаците неочаквано се разтвориха като сценична завеса преди последното действие. По-късно се оказа, че това са последните часове с безоблачно небе за годината, преди градът окончателно да наметне зимната си завивка. „Дисенгрена“ беше окъпана в слънчева светлина, когато Хари натисна звънеца за трети път.

Звъненето отекна като къркорене във вътрешността на апартамента. Прозорецът на съседите се отвори с трясък.

— Трун не е вкъщи — обади се дрезгавият глас. — Горкичкият — добави тя.

— Къде е? — попита Хари.

В отговор тя направи гримаса на отегчение и посочи с палец зад рамото си.

— На тенис корта ли?

Беате се запъти натам, а Хари остана.

— Замислих се за последния ни разговор — поде той. — За мостчето. Хората много се изненадали, понеже бил толкова кротко и възпитано момче.

— И?

— Но всички в квартала знаели, че е бил той.

— Нали видяхме как тръгна с колелото.

— С червеното яке?

— Да.

— На Лев?

— Как така на Лев? — засмя се тя и поклати глава. — Не говоря за Лев. На него му хрумваха разни щури идеи, но не беше зъл.

— А кого имате предвид?

— Трун. Нали за него ви разказвах през цялото време. И ви казах, че беше пребледнял като платно, като се върна. Трун не понася кръв.

Приближаваше буря. От запад се зададоха черни облаци и започнаха да отхапват части от синьото небе. Поривите на вятъра покриха кофите за смет със ситни частички от червената настилка на тенискорта и размиха огледалното изображение на Трун Грете, който подхвърли топката във въздуха да бие сервис.

— Здравейте — поздрави Трун и удари топката, която бавно се понесе във въздуха.

Над земята се вдигна малък облак бял прах и вятърът го отнесе веднага, щом топката се удари в задния край на малкия правоъгълник на игрището и отскочи високо и неуловимо край въображаемия противник отвъд мрежата.

Трун се извърна към Хари и Беате, застанали от външната страна на телената ограда. Беше облечен в бяла тениска, бели шорти, бели чорапи и бели маратонки.

— Перфектно, нали? — усмихна се той.

— Почти — отвърна Хари.

Усмивката на Трун само стана още по-изразителна, той заслони очи с ръка и погледна към небето.

— Май се заоблачава. С какво мога да ви бъда полезен?

— Например като ни придружиш до полицията — отговори Хари.

— Полицията ли? — изненадано ги погледна той.

Или, по-точно, опита се да си придаде изненадан вид. Облещи очи прекалено театрално, а в гласа му се долови нотка на афект, която досега не бяха чували при разговорите си с него. Интонацията маниерно се понижи и накрая на изречението пак се издигна: Полицията ли? Хари усети как настръхва.

— И то веднага — отсече Беате.

— Добре — кимна Трун, все едно нещо внезапно му се изясни, и пак се усмихна. — Разбира се.

Тръгна към пейката, където изпод сивото палто се подаваха няколко ракети за тенис. Обувките му скърцаха по настилката.

— Губи контрол — прошепна Беате. — Ще му сложа белезници.

— Недей… — Хари посегна да я хване за ръката, но тя вече беше открехнала вратата на оградата и влизаше вътре. Сякаш времето се разтегна, набъбна като въздушна възглавница и така притисна Хари, че той не успя да помръдне. През мрежата видя как Беате посегна към белезниците на кръста си. Чу обувките на Трун да се тътрят по чакъла. Дребни крачки. Като астронавт. Хари машинално попипа пистолета в презрамъчния кобур под якето.

— Съжалявам, Грете… — изрече Беате, преди Трун да стигне до пейката и да бръкне под сивото палто.

Времето сякаш започна да диша, свиваше се и се разтягаше едновременно. Хари усети как ръката му се свива около дръжката на пистолета, но осъзна, че от изваждането на оръжието, зареждането, освобождаването на предпазителя и прицелването го дели цяла вечност. Под вдигната ръка на Беате проблесна отразена слънчева светлина.

— И аз — Трун допря стоманеносивата, маслиненозелена пушка АГ-3 до рамото си. Тя отстъпи крачка назад.

— Миличка — тихо се обърна към нея Трун, — не смей дори да помръднеш, ако ти се живее още няколко секунди.

 

 

— Сгрешихме — обобщи Хари и се обърна с лице към събралите се. — Стине Грете не е била убита от Лев, а от собствения си съпруг, от Трун Грете.

Шефът на криминалната полиция спря да разговаря с Иваршон, Мьолер се поизправи на стола, Халвуршен забрави, че трябва да записва, дори Вебер изостави киселата си физиономия.

Накрая Мьолер наруши тишината:

— Ревизора ли?

Хари кимна към скептичните лица на присъстващите.

— Не е възможно — възрази Вебер. — Имаме видеозапис от „7-Илевън“ и отпечатъци върху бутилката с кока-кола, които не оставят никакво съмнение, че извършителят е Лев Грете.

— Също и почерка от предсмъртното писмо — допълни Иваршон.

— Ако не ме лъже паметта, самият Раскол идентифицира крадеца като Лев Грете — напомни шефът на криминалната полиция.

— Случаят очевидно е пределно ясен — заключи Мьолер. — И определено е разрешен.

— Нека да обясня — настоя Хари.

— Да, ако обичаш — даде му думата шефът на криминалната полиция.

 

 

Облаците, подгонени от вятъра, се носеха над болницата в Акер като черна армада.

— Не прави глупости, Хари — предупреди го Трун. Дулото на оръжието бе опряно в челото на Беате. — Остави пистолета, който знам, че държиш.

— Или какво? — попита Хари и извади оръжието изпод якето,

Трун се засмя тихо.

— Елементарно. Ще застрелям колежката ти.

— Както уби жена си ли?

— Тя си го заслужи.

— О? Защото е предпочела Лев?

— Защото беше моя жена!

Хари си пое дъх. Беате се намираше между него и Трун, но с гръб към Хари и той не можеше да размени поглед с нея. От тук насетне имаше няколко възможности. Първата — да се опита да убеди Трун, че постъпва глупаво и прибързано с надеждата той да го осъзнае. От друга страна, човек, който носи със себе си заредена пушка АГ-3 на тенискорта, вече е обмислил за какво ще я използва. Втората — да се подчини на Трун, да остави пистолета на земята и да чака да го заколят. Третата възможност — да притисне Трун и да предизвика развръзка, която да го накара да промени плановете си. Четвъртата — да избухне и да натисне спусъка. Първата възможност беше безнадеждна, втората — равносилна на най-лошия възможен изход от ситуацията, а третата — Беате да последва съдбата на Елен. Хари нямаше намерение да го допусне, защото не беше в състояние да поеме такъв товар.

— Но тя вероятно не е искала вече да бъде твоя съпруга — изрази предположение Хари. — Това ли се случи с вас?

Пръстът на Трун се уви здраво около спусъка и той стрелна Хари с очи над рамото на Беате. Хари по навик започна да брои наум. Хиляда и едно, хиляда и…

— Тя си въобразяваше, че може да ме зареже просто така — тихо изрече Трун. — Мен, човека, комуто дължеше всичко — след тези думи той се засмя. — И да ме замени с мъж, който никога не прави нищо за другите, а смяташе живота за купон по случай рождения си ден и всички подаръци — предназначени за него. Лев не крадеше. Той просто игнорираше бележката „от… за…“.

Вятърът отнесе смеха му като трохи от детски бисквити.

— Не е прочел „от Стине за Трун“, предполагам — кимна Хари.

Трун премигна.

— Каза, че го обичала. Обичала. Не е използвала тази дума дори в деня на сватбата ни. Влюбена, казваше, била влюбена в мен. Защото съм бил толкова мил с нея. Но обикна него, който просто си размяташе краката от покрива и чакаше аплодисменти. Това беше смисълът на неговия живот. Да му ръкопляскат.

Между тях и Хари имаше по-малко от шест метра и Хари виждаше как кокалчетата на пръстите на Трун побеляха, когато стисна цевта на пушката.

— Но за теб това не е било от значение, Трун. Ти не си се нуждаел от овации, нали? Радвал си се тихо на успехите си. Насаме със себе си. Както онзи път на мостчето.

Трун издаде напред долната си устна.

— Признай, че ми повярвахте.

— Да, повярвахме ти. На всяка твоя дума.

— Какво тогава се обърка?

 

 

— Беате провери банковите сметки на Трун и Стине Грете за последното полугодие — докладва Хари. Беате размаха пред всички в залата куп книжа.

— И двамата са превели пари на туристическо бюро „Брастур“ — обясни тя. — От агенцията потвърдиха, че през март Стине Грете е резервирала пътуване до Сан Пауло за юни и Трун Грете е тръгнал седмица по-късно.

— Досега информацията съвпада с разказа на Трун Грете — намеси се Хари. — Странното е само, че Стине е уведомила шефа на банковия клон за ваканцията си не в Сан Пауло, а в Тенерифе. Трун Грете, от своя страна, е поръчал и платил билета си в деня на заминаването. Доста смущаващо, ако ще прекарваш отпуската си заедно с половинката и ти предстои да отпразнувате десет години брак, нали?

Сред настъпилата тишина в залата се чу как се включи компресорът на хладилника в другата част на коридора.

— Историята поразително ми напомня на следния сценарий: съпругата лъже всички къде заминава, мнителният й мъж проверява извадките от банковата й сметка и понеже усеща, че „Брастур“ не се връзва с Тенерифе, се обажда в агенцията, пита в кой хотел е отседнала съпругата му и тръгва натам, за да я прибере вкъщи.

— А после? — не се стърпя Иваршон. — Да не я е сварил с чернокож?

Хари поклати отрицателно глава.

— Изобщо не мисля, че я е открил.

— Проверихме. По време на престоя си тя не е отседнала в резервирания хотел — обясни Беате. — А Трун се е върнал с по-ранен полет от нея.

— Освен това Трун е изтеглил тридесет хиляди крони от сметката си в Сан Пауло. Първо твърдеше, че е купил диамантен пръстен, после, че се срещнал с Лев и му дал пари, защото бил закъсал. Почти съм сигурен, че нито едното, нито другото не отговаря на истината. Според мен е похарчил парите за стока, с която Сан Пауло е още по-прочут отколкото с бижутата си.

— А именно? — Иваршон видимо бе изнервен от настъпилата нетърпимо дълга пауза.

— Поръчково убийство.

Хари би предпочел да поизчака още с отговора, но по погледа на Беате разбра, че е на път да прекрачи границата и да прозвучи театрално.

— Лев се прибира в Осло през есента, плащайки пътуването със собствени пари. Изобщо не е на червено и няма никакво намерение да ограбва банки. Пристига, за да вземе Стине в Бразилия.

— Стине? — възкликна Мьолер. — Жената на брат си?

Хари кимна. Присъстващите се спогледаха.

— И Стине е възнамерявала да се премести да живее в Бразилия, без да каже на никого? — продължи Мьолер. — Нито на родителите, нито на приятелите? Без дори да напусне работа?

— Е, решиш ли да споделиш живота си с банков крадец, издирван и от полицията, и от ортаците си, не обявяваш на всеослушание намеренията и адреса си — изкоментира Хари. — Споделила е само с един човек, с Трун.

— Последният, на когото е трябвало да се довери — вметна Беате.

— Сигурно си е мислела, че го познава добре след тринадесет години съвместен живот — предположи Хари и се приближи до прозореца. — Чувствителният, но нежен и надежден ревизор, който я обичал така всеотдайно. Позволете ми да отгатна какво се е случило по-нататък.

— А досега какво прави? — изсумтя Иваршон.

— Лев пристига в Осло и Трун се свързва с него. Казва му, че като зрели хора и братя е редно да разговарят за случилото се. Лев приема поканата с радост и облекчение. Но не желае да се показва из града, прекалено рисковано е, затова се разбират да се видят на „Дисенгрена“, докато Стине е на работа. Лев пристига, Трун го приема радушно и признава, че първо е страдал, но сега по принцип е приел връзката им и се радва за тях. Отваря по една бутилка с кока-кола за себе си и за брат си, пийват си и обсъждат битови подробности. Лев дава на Трун тайния си адрес в Д’Ажуда, за да им препраща писма, остатъка от заплатата на Стине и така нататък. Лев си тръгва, без да подозира, че е предоставил на брат си последните необходими му детайли, за да осъществи план, който е започнал още по време на престоя на Трун в Сан Пауло.

Хари видя как Вебер започна бавно да кима.

— Петък сутринта е. Големият ден. Следобед Стине ще лети заедно с Лев за Лондон, а оттам за Бразилия на следващия ден. Пътуването е организирано от „Брастур“, където нейният спътник е записан като Петер Бернтсен. Вкъщи куфарите вече са стегнати. Но тя и Трун отиват на работа като всеки друг ден. В два часа Трун си тръгва от работа и се отбива в център „Сатс“ на улица „Спурвай“. Плаща с кредитна карта за запазения час по скуош, но казва, че не си е намерил партньор. Така първата част от алибито му е в кърпа вързана: системата е регистрирала плащане в 14:34. После обявява, че ще потренира във фитнес залата и влиза в съблекалнята. Има много хора, по това време навалицата е голяма. Влиза в тоалетната със сака, облича си работния комбинезон и нещо отгоре, което да го скрива, най-вероятно дълго палто, изчаква, докато виделите го да влиза в тоалетната излязат, слага си слънчеви очила, грабва сака и бързо и незабелязано се омита от съблекалнята и през рецепцията. По мое предположение минава през парка, а после по улица „Пилестреде“, където има строителна площадка, а работниците приключват в три. Влиза там, съблича палтото и нахлузва маска, която скрива под шапка с козирка. Изкачва баира и тръгва наляво по „Индустри“. Като стига до кръстовището на „Бугста“, влиза в „7-Илевън“. Ходил е там няколко седмици по-рано и е проверил как са поставени камерите. А поръчаният от него контейнер вече си е на мястото. Целият този театър е заради съвестните разследващи полицаи, които, Трун, разбира се, го знае много добре, ще проверят всички видеозаписи на съответния момент от магазини и бензиностанции в околността. Затова той ни разиграва този кратък етюд: не виждаме лицето му, но изключително ясно забелязваме бутилката с кока-кола, от която пие без ръкавици, слага я в найлонов плик, та всички да сме сигурни — и той, и ние — че дъждът няма да отмие отпечатъците от пръстите, и я пуска в зеления контейнер, а контейнерът няма да бъде местен известно време. Навярно е надценил ефективността ни и бяхме на косъм да изгубим доказателството, но късметът му проработи — Беате шофира достатъчно агресивно и успяхме да осигурим неоспоримо алиби на Трун Грете, като същевременно намерихме окончателното неопровержимо доказателство срещу Лев.

Хари спря да говори. По лицата пред него се изписа леко объркване.

— От тази бутилка с кока-кола Лев е пил на „Дисенгрена“ — разясни Хари. — Или някъде другаде. Трун я е запазил с тази цел.

— Боя се, че забравяш нещо, Хуле — изръмжа Иваршон. — Сам каза, че крадецът е държал бутилката без ръкавици. Ако е бил Трун Грете, върху шишето трябва да има и негови отпечатъци.

Хари кимна към Вебер.

— Туткал — лаконично обясни старият полицай.

— Моля? — обърна се шефът на криминалната полиция към Вебер.

— Популярен трик сред банковите крадци. Намазваш малко туткал по върховете на пръстите си, оставяш го да се втвърди и — хоп! — не остават отпечатъци.

Шефът на криминалната полиция поклати невярващо глава.

— Но къде този ревизор, както го наричате, се е научил на тези хватки?

— Той е малкият брат на един от най-изпечените крадци в Норвегия — поясни Беате. — Познава отлично методите и стила на Лев. Освен това Лев е държал видеозаписи на обирите си в дома им на „Дисенгрена“. Трун така добре е усвоил маниера на брат си, че дори Раскол се заблуди и помисли, че вижда Лев Грете. Като добавим физическата прилика между двамата братя, компютърната обработка показва, че крадецът може и да е Лев.

— Мамка му! — изплъзна се от устата на Халвуршен. Сви се и изплашено погледна крадешком към Бярне Мьолер, но той стоеше със зяпнала уста и гледаше пред себе си с празен поглед, сякаш е получил куршум в главата.

 

 

— Не си свалил пистолета, Хари. Как ще ми го обясниш?

Хари се насили да диша равномерно, макар че сърцето му отдавна препускаше неудържимо. Кислород за мозъка, това е най-важното. Опита се да не поглежда Беате. Вятърът развяваше светлата й тънка коса. Мускулите на слабата й шия се раздвижиха, а раменете й вече потреперваха.

— Елементарно — отвърна Хари. — Ще застреляш и двама ни. Предложи ми по-изгодна сделка, Трун.

Трун се засмя и опря буза о зеления приклад.

— Какво ще кажеш за тази, Хари: имаш двадесет и пет секунди да премислиш възможностите си и да оставиш оръжието.

— Обичайните двадесет и пет секунди?

— Точно така. Сигурно помниш горе-долу колко бързо минават. Затова не се туткай, Хари — подкани го Трун и отстъпи крачка назад.

— Знаеш ли кое ни наведе на мисълта, че Стине е познавала крадеца? — смени темата Хари, — Стояха твърде близо един до друг. Много по-близо отколкото сте вие с Беате в момента. Интересно, но дори и в ситуации на живот и смърт хората уважават, доколкото е възможно, личното си пространство. Не е ли странно?

Трун отмести цевта под брадичката на Беате и повдигна лицето й.

— Беате, бъди така добра да броиш на глас — помоли той с познатия театрален глас. — От едно до двадесет и пет. Нито твърде бързо, нито твърде бавно.

— Само едно не ми стана ясно — продължи Хари. — Какво ти каза тя, преди да я застреляш?

— Любопитен ли си, Хари?

— Да, много.

— Значи Беате има две секунди да започне да брои. Една…

— Почвай, Беате!

— Едно — от устните й се откъсна само сух шепот. — Две.

— Стине сама произнесе окончателната смъртна присъда — и своята, и на Лев — рече Трун.

— Три.

— Каза да я убия, но да пощадя него.

Хари усети как гърлото му се сви и отпусна пистолета.

— Четири.

 

 

— С други думи, щял е да застреля Стине независимо дали шефът на банковия клон се забави, или не? — попита Халвуршен.

Хари кимна мрачно.

— Понеже си всезнаещ, сигурно ти е известен и маршрутът на бягството му — обади се Иваршон. Опита се да прозвучи като кисела шега, но раздразнението прозираше твърде отчетливо изпод привидно закачливия му тон.

— Не, но допускам, че е минал по същия път като на идване. Нагоре по „Индустри“, после слиза по „Пилестреде“, влиза в строежа, където сваля маската и залепя надписа „ПОЛИЦИЯ“ на гърба на комбинезона. Връща се в „Сатс“, носейки шапка и слънчеви очила, но не се грижи да мине незабелязано край персонала, защото не могат да го разпознаят. Отива право в съблекалнята, пак си облича спортния екип, който носи след работа, смесва се с тълпата във фитнес залата, кара за малко велоергометър, вдига някоя и друга гира. После си взема душ и съобщава на рецепцията за открадната ракета за скуош. Момичето, приело оплакването, отбелязва старателно часа: 16:02. Алибито му вече е изфабрикувано. Той излиза на улицата, чува воя на сирените и поема към дома си. Това е примерният сценарий.

— Не съм сигурен дали разбрах замисъла му с полицейската щампа — обади се шефът на криминалната полиция. — Та ние в полицията дори не използваме работни комбинезони.

— Елементарна психология — обади се Беате, а бузите й пламнаха, като забеляза повдигнатата вежда на началника. — Искам да кажа… не е чак толкова елементарна, че да е… кристално ясна.

— Продължавай — насърчи я той.

— Трун Грете, разбира се, е знаел, че полицията ще тръгне да издирва всички лица с работно облекло, забелязани в района. Затова му е било необходимо нещо върху комбинезона, което да накара полицаите да изключат от кръга на заподозрените неидентифицирания мъж в център „Сатс“. Едно от нещата, най-силно привличащи вниманието на хората, е надписът „ПОЛИЦИЯ“.

— Интересна хипотеза — отбеляза Иваршон с възкисела усмивка и подложи два пръста под брадичката си.

— Права е — съгласи се шефът на криминалната полиция. — Всички хора изпитват страх пред авторитета. Продължавай, Льон.

— Но за да бъде напълно сигурен, той се яви като свидетел и без подкана ни разказа за мъжа, когото видял да минава край фитнес залата, защото му направил впечатление надписът „ПОЛИЦИЯ“ върху гърба на работния му гащеризон.

— А това, само по себе си, е почти гениален трик — намеси се Хари. — Грете ни го съобщи, сякаш не е наясно, че щампата „ПОЛИЦИЯ“ сваля съмненията от мъжа. Това, естествено, подсили достоверността на думите му в нашите очи, защото той доброволно споделя нещо, което — от негова гледна точка — би могло да го постави на място, включено в маршрута за бягство на убиеца.

— А? — не разбра Мьолер. — Хари, ако обичаш повтори последното. Бавно.

Хари си пое дъх.

— Или недей, майната му — спря го Мьолер. — Боли ме глава.

 

 

— Седем.

— Но ти не си откликнал на молбата й — упорстваше Хари. — Не си пощадил брат си.

— Не, разбира се — потвърди Трун.

— Той знаеше ли, че я уби?

— Имах удоволствието лично да му го съобщя. По мобилния. Седеше на летището в Осло и я чакаше. Казах му, че ако не се качи на самолета, и на него ще му видя сметката.

— И той ти повярва, че си убил Стине?

Трун се засмя.

— Лев ме познаваше добре. Не се усъмни за секунда. Четеше за обира по телетекста в бизнес салона, докато му разказвах подробностите. Затвори, когато чух повикването за полета му, на който трябваше да се качи със Стине. Ей ти! — подвикна той и допря цевта до челото на Беате.

— Осем.

— Сигурно си е въобразявал, че е избягал на безопасно място — провокира го Хари. — Та той не е и подозирал за договора в Сан Пауло.

— Лев беше крадец, но беше наивен. За нищо на света не биваше да ми дава тайния си адрес в Д’Ажуда.

— Девет.

Хари се опита да се абстрахира от монотонния, подобен на машина глас на Беате.

— И си изпратил инструкция на наемния убиец заедно с предсмъртното писмо, написано с почерка, с който си писал и съчиненията на Лев.

— Я виж ти — удиви се Трун. — Браво на теб, Хари. Не отгатна само, че го изпратих преди обира.

— Десет.

— Е, и килърът си е свършил добре работата. На пръв поглед наистина изглеждаше, че Лев се е обесил. Само дето липсващото кутре малко ни обърка. Това ли беше касовата бележка?

— Нека го кажа така: кутрето се побира съвсем безпроблемно в обикновен пощенски плик.

— Нали уж кръвта не ти понася, Трун?

— Единадесет.

Хари чу далечен гръм, който заглуши за момент усилващия се свирещ се вятър. Полята и шосетата около тях бяха безлюдни, като че ли всички бяха потърсили убежище от онова, което приближаваше.

— Дванадесет.

— Защо просто не се предадеш? — извика Хари. — Нали разбираш, че положението е безнадеждно?

Трун се засмя.

— Безнадеждно е, разбира се. Нали в това е смисълът. Няма надежда. Нямам какво да губя.

— Тринадесет.

— И какъв е планът, Трун?

— Планът ли? Имам два милиона крони от обир на банка и възнамерявам да живея дълго — дори и да не е щастливо — в изгнание. Ще актуализирам малко плановете за пътуването, но общо взето съм се подготвил. Колата ми е готова за път още след грабежа. Имате избор: или да ви застрелям, или да ви вържа за оградата с белезници.

— Четиринадесет.

— Знаеш, че няма да стане — поклати глава Хари.

— Имам солидни познания за бягството, повярвай ми. Това беше специалността на Лев. Трябва ми само двадесетминутна преднина. А после вече два пъти ще съм сменил превозното средство и самоличността си. Имам четири коли и четири паспорта по маршрута, а и връзки. Например в Сан Пауло. Двадесет милиона жители, можеш да започнеш да ме търсиш.

— Петнадесет.

— Колежката ти ще умре съвсем скоро, Хари. Какво решаваш?

— Вече се издаде твърде много — отвърна Хари. — Ще ни убиеш така или иначе.

— Ще имаш възможност да провериш теорията си. Какъв избор имаш?

— Да умреш преди мен — Хари зареди пистолета.

— Шестнадесет — прошепна Беате.

 

 

Хари приключи с разказа си.

— Забавна теория, Хуле — призна Иваршон. — Особено частта с наемния убиец в Бразилия. Изключително… — той оголи ситните си зъби и се усмихна съвсем леко — екзотична. Разполагаш ли с още нещо? С доказателства, например?

— Почеркът в предсмъртното писмо — каза Хари.

— Нали не съвпадал с почерка на Трун Грете.

— Не и с обичайния. Но в съчиненията…

— Имаш ли свидетел, който да потвърди, че Трун ги е писал?

— Не — призна Хари.

Иваршон изпъшка:

— С други думи, не разполагаш с нито едно доказателство, което да издържи в съда при процес за убийство.

— За предумишлено убийство — тихо го поправи Хари и го погледна. С крайчеца на окото си видя как Мьолер засрамено бе забил очи в пода, а Беате кършеше отчаяно ръце. Шефът на криминалната полиция се изкашля.

 

 

Хари освободи предпазителя.

— Какви ги вършиш? — учуди се Трун, присви очи и притисна цевта на пушката към челото на Беате така, че главата й се килна назад.

— Двадесет и едно — простена тя.

— Не е ли успокояващо? — попита Хари. — Да разбереш, че няма какво да губиш. Улеснява те при вземането на решения.

— Блъфираш.

— Дали?

Хари доближи пистолета до лявата си ръка и натисна спусъка. Чу се висок и отчетлив изстрел. След няколко десети от секундата долетя ехото от високите блокове. Трун напрегна очите си. Около дупката в коженото яке на полицая се бе образувал назъбен ръб, а вятърът подмяташе бяло валмо от вълнената подплата. Капеше кръв. Тежки алени капки падаха по земята. Чуваше се глух звук като от тиктакане на часовник. Изгубваха се в смесицата от чакъл и гниеща трева и попиваха в земята.

— Двадесет и две.

Капките ставаха все по-големи и падаха все по-често, ритъмът им напомняше на ускоряващ се метроном. Хари вдигна пистолета, подпря цевта на една от правоъгълните дупки в мрежата и се прицели:

— Така изглежда моята кръв, Трун — промълви той едва доловимо. — Да проверим ли каква е твоята?

В същия миг облаците застигнаха слънцето.

— Двадесет и три.

 

 

От запад се зададе тъмна сянка, подобна на стена; падна първо над полетата, после над къщите, блоковете, над червената настилка и над тримата души. И температурата се понижи рязко, сякаш онзи, който бе препречил пътя на светлината, не само изключи топлината, но и излъчваше хлад. Трун дори не забеляза промяната. Усещаше и виждаше единствено трескавото дишане на полицайката и бледото й безизразно лице. Струваше му се, че дулото на пистолета на Хари, втренчено в него като черно око, най-после открило мишената си, вече го пронизва, раздробява и излага органите му на показ. Изтрещя далечна гръмотевица. Но Трун чуваше единствено и само шума на кръвта. Полицаят бе разпорен и вътрешностите му изтичаха. Кръвта, болката, животът проникваха в тревата, но не загиваха, а разграждаха и изгаряха всичко по пътя си. Трун знаеше, че дори да затвори очи и да запуши уши, ще продължава да чува как кръвта му шуми в главата, пее и се бунтува, сякаш иска да излезе навън.

Усети как му се повдига — като лека родилна контракция, като зародиш, който ще се роди през устата му. Преглътна, но водата бликаше от всички жлези, смазваше вътрешността му, подготвяше го. Полята, блоковете и тенискортът бавно се раздвижиха. Той се сгърчи, опита се да се скрие зад полицайката, но тя се бе смалила, бе станала твърде прозрачна, възтънката й снага се мяташе срещу вятъра. Той се вкопчи в пушката, сякаш тя го поддържаше, а не той нея, притисна пръст до спусъка, но зачака. Така трябваше. Какво да чака? Страхът да разхлаби примката си? Нещата да се нормализират? Нямаше да стане, само щяха неудържимо да кръжат, без да намерят покой, преди да се разбият в дъното. От секундата, в която Стине заяви намерението си да го напусне, всичко започна да пада свободно, а шуменето на кръвта в ушите му през цялото време му напомняше, че скоростта се увеличава. Всяка сутрин се събуждаше с мисълта: ето, днес вече трябва да е свикнал с това пропадане в нищото, страхът вече ще се уталожи, та нали изходът е ясен, болката вече е преживяна. Но не беше така. И той започна да копнее за дъното, за деня, в който ще настъпи краят на страховете му. И сега, когато най-после съзираше дъното под себе си, изпитваше още по-силен ужас. Светът от другата страна на телената ограда го връхлетя с бясна сила.

 

 

— Двадесет и четири.

Беате скоро ще стигне. Слънцето пече в очите й. Намира се в банка в Рюен, а светлината навън я заслепява и придава на всичко бял и суров вид. Баща й стои до нея, мълчалив както винаги. Майка й вика някъде, но е далеч, както обикновено. Беате брои квадратчета за оцветяване, лета, целувки и поражения. Много нещо е, озадачава се колко много. Помни лица, Париж, Прага, усмивка под черен перчем, недодялано обяснение в любов, задъхано, изплашено „боли ли?“. И ресторант в Сан Себастиян, твърде скъп за нея, но където тя все пак запазва маса. Може би въпреки всичко трябва да е благодарна?

Дулото в челото й я разбуди от тези мисли. Картините изчезнаха и на екрана се появи само бяла, пращяща снежна буря. И тя си помисли: защо татко просто стои до мен, защо не ме помоли за нещо? Никога не го е правил. И по тази причина тя го мразеше. Нима не знае, че това е единственото й желание — да направи нещо за него, каквото и да е? Тя пое по неговия път, но когато намери крадеца, убиеца, превърнал майка й във вдовица, и пожела да отмъсти от името на баща си, заради него и заради себе си, той просто стоеше до нея, мълчалив както винаги, и я разубеди.

А сега тя се намираше в положението на баща си и на всички хора, които бе гледала нощем в House of Pain на видеозаписи от грабежи по цял свят и се бе чудила какво ли им минава през ума. Сега беше на тяхното място и все още нямаше отговор на въпроса си.

После някой изгаси слънцето, то изчезна и я потопиха в студ. И в този мрак тя пак се събуди. Сякаш първото пробуждане беше с цел да продължи да сънува. И пак започна да брои. Но вече броеше места, на които не е била, хора, които не е срещала, сълзи, които не е проляла, думи, които още не е чула.

 

 

— Напротив — възрази Хари. — Разполагам с такова доказателство.

Извади лист хартия и го сложи върху продълговатата маса. Иваршон и Мьолер се наведоха едновременно напред и едва не си блъснаха главите.

— Какво е това? — изджафка Иваршон. — „Прекрасен ден“?

— Драсканици — обясни Хари. — Написани са на блок за рисуване в психиатрична болница. Двама свидетели, аз и Льон, присъствахме и можем да потвърдим, че авторът е Трун Грете.

— Е, и?

Хари ги погледна. После им обърна гръб и бавно закрачи към прозореца.

— Заглеждали ли сте се какво драскате, докато седите и мислите за други неща? Понякога написаното е много симптоматично. Затова прибрах този лист, за да помисля има ли някакъв смисъл. В началото нямаше. Тоест, когато току-що си научил за смъртта на жена си, седиш изолиран в психиатрично отделение и пишеш „Прекрасен ден“ десетки пъти, значи, че или си мръднал, или пишеш обратното на онова, което мислиш. После обаче ми хрумна нещо.

Градът беше сивкаво блед като лицето на изморен старец, ала днес слънцето открояваше малкото му останали цветове. Като сетна усмивка за сбогом, помисли си Хари.

— Прекрасен ден — повтори той. — Това не е мисъл, коментар или твърдение, а заглавие на съчинение в началното училище.

Покрай прозореца прелетя сивогуша завирушка.

— Трун Грете не разсъждава, той просто пише механично, както и през дните от детството си, когато е упражнявал новия си почерк. Жан Ю, Графологът от КРИПОС, вече потвърди, че едно и също лице е написало „прекрасен ден“ и предсмъртното писмо. И съчиненията за училище.

Видеозаписът сякаш се повреди и спря. Кадърът застина — никакво движение, никаква дума. Чуваше се само повтарящият се звук от избутване на листа от копирната машина в коридора.

Накрая Хари се обърна и наруши мълчанието:

— С Льон май подготвихме настроението, за да доведем Трун Грете за един страшно кратък разпит.

 

 

Мамка му, мамка му! Хари се опитваше да държи здраво пистолета, но болките топяха силите му, а вятърът блъскаше и дърпаше тялото му. Трун реагира на кръвта точно както се беше надявал и за миг пред Хари се откри възможност за стрелба, но се поколеба. Междувременно Трун премести Беате и Хари едва виждаше малка част от главата и рамото й. Приличаше, сега забеляза, боже, колко приличаше на другата! Премига енергично, за да фокусира погледа си отново. Следващият силен порив на вятъра грабна сивото палто от пейката и за миг като че ли невидим мъж, облечен в предпазен шлифер, притича по тенискорта. Хари знаеше, че ще плисне порой. Стената от дъжд избутваше пред себе си въздушните маси като последно предупреждение. Притъмня, все едно внезапно настъпи нощ, двете фигури пред него се сляха и в същия миг заваля. Затрополиха едри, тежки капки дъжд.

— Двадесет и пет — произнесе Беате с неочаквано висок и ясен глас.

В проблясъка Хари успя да види как телата им хвърлят сенки върху червената настилка. Последва пронизителен изстрел и сякаш се наслои върху ушите му. Едната фигура се откъсна от другата и се свлече на земята.

Хари падна на колене и се чу как изрева:

— Елен!

Видя как останалият прав човек се обърна и закрачи към него с пушката в ръце. Хари се прицели, но дъждът валеше като из ведро и го заслепяваше. Премига и се прицели. Вече не усещаше нищо — нито болка, нито студ, нито тъга, нито радост. Само едно голямо нищо. Не се предвиждаше нещата да са смислени, те просто се повтаряха като във вечна мантра, която обяснява сама себе си — живееш, умираш, възкръсваш, живееш, умираш. Той дръпна наполовина спусъка. Прицели се.

— Беате? — прошепна той.

Тя ритна вратата на оградата и му подхвърли пушката АГ-3. Той я хвана.

— Какво… стана?

— Сетерска треперушка — отвърна тя.

— Сетерска треперушка?

— Бедничкият, мигом се свлече на земята — и тя му показа дясната си ръка. Дъждовните капки се сипеха върху нея и отмиваха течащата от двете рани на пръстите й кръв. — Чаках само нещо да отклони вниманието му. А тази гръмотевица му взе акъла. Май и на теб.

Погледнаха безжизненото тяло в лявата половина на полето за сервис.

— Ще ми помогнеш ли с белезниците, Хари?

Русите й коси се бяха полепили по лицето й, но тя не даваше вид да го забелязва. Усмихна се.

Хари обърна лице нагоре срещу дъжда и затвори очи.

— Боже на небето — измърмори той. — Тази бедна душа няма да получи свободата си преди дванадесети юни две хиляди и двадесета година. Имай милост.

— Хари?

— Да? — отвори очи той.

— Ако няма да бъде свободен до две хиляди и двадесета, трябва незабавно да го отведем в полицията.

— Не говорех за него — отвърна Хари и се изправи. — А за себе си. Тогава ще се пенсионирам.

Прегърна я през рамо и се усмихна.

— Сетерска треперушка, казваш…