Ю Несбьо
Немезида (7)

Седма глава
Белият цар

Хари кимна за поздрав на един от редовните клиенти и седна на масата под тесните изрисувани прозорци. На стената зад гърба му висеше голяма картина: огрян от слънце ден на площад, където разхождащи се мъже с цилиндри бодро поздравяват с жени с чадърчета. Контрастът с вечния есенен мрак и почти молитвената следобедна тишина в ресторант „Скрьодер“ не можеше да бъде по-ярък.

— Радвам се, че успя да дойдеш — обърна се Хари към пълничък мъж, разположил се вече на масата.

Веднага личеше, че не е от редовните посетители на заведението. Не заради сакото от туид или папийонката на червени точици, а защото бъркаше чай в бяла чаша, поставена върху покривка с миризма на бира и покрита с дупки от загасени по нея цигари. Случайният гост, психологът Столе Ауне, един от най-добрите в страната, се славеше като специалист, който създава много положителни емоции на полицията в Осло, но понякога и грижи, защото притежаваше чувство за почтеност и бранеше своята независимост. На съдебен процес никога не се произнасяше за неща, за които няма стопроцентово научно доказателство. А понеже в психологията почти не съществуват абсолютно доказуеми факти, често от свидетел на прокуратурата той се превръщаше в най-добрия приятел на защитата, понеже посятите от него съмнения бяха добре дошли за подсъдимия. Като полицай Хари често се възползваше от експертизите на Ауне. В случаите на убийство вече го смяташе за свой колега. А като алкохолик Хари се бе доверил изцяло на този благ, интелигентен и симпатично арогантен мъж и в критичен момент би могъл да го нарече дори приятел.

— Значи това ти е убежището? — попита го Ауне.

— Да — отвърна Хари и повдигна вежда към Мая на бара, която реагира на мига и изчезна във вратата към кухнята.

— И какво носиш?

— Червена люта чушка.

По носа на Хари се търколи капка пот, задържа се за миг на върха му и капна върху покривката. Ауне погледна учудено мокрото петно.

— Лош термостат — обясни Хари. — Бях на тренировка.

Ауне сбърчи нос.

— Като лекар би трябвало да аплодирам, но като философ поставям под въпрос идеята да подлагаш тялото си на такива изпитания.

Пред Хари се озоваха метална кана и чаша.

— Благодаря ти, Мая.

— Чувство за вина — констатира Ауне. — Както когато се проваляш, Хари. В твоя случай алкохолът не е бягство, а оптимален начин да се самонаказваш.

— Мерси, и преди си ми поставял тази диагноза.

— Затова ли тренираш така усилено? Гузна съвест ли имаш?

Хари вдигна рамене.

Ауне понижи глас.

— За Елен ли мислиш?

Хари вдигна рязко очи и срещна погледа на Ауне. Бавно поднесе чашата с кафе към устните си и отпи бавно, преди да я остави обратно с гримаса:

— Не, не е заради случая с Елен. Стигнали сме до кривата круша и не защото не работим здраво, убеден съм. Все нещо ще се появи, само трябва да проявим търпение.

— Чудесно — кимна одобрително Ауне. — Не си виновен за убийството на Елен. Придържай се към тази мисъл. И не забравяй, че според всичките ти колеги истинският извършител е заловен.

— Може би. А може би не. Тя е мъртва и няма как да ни даде отговор.

— Не позволявай да се превърне във фикс идея, Хари — Ауне пъхна два пръста в джоба на сакото си и извади сребърен часовник. Хвърли му бърз поглед. — Но едва ли искаш да говорим за чувството ти за вина.

— Не — Хари измъкна куп снимки от вътрешния си джоб. — Искам да знам какво мислиш по въпроса.

Ауне пое снимките и започна да ги разглежда една по една.

— Изглежда като банков обир. Не мислех, че е в ресора на Отдела за борба с насилието.

— Ще видиш обяснението на следващата снимка.

— Тази ли? Той показва показалец на камерата.

— О, не, виж следващата.

— Ау. Да не би да я…

— Да, не се вижда огън, понеже е АГ-3, но току-що е натиснал спусъка. Както виждаш, куршумът тъкмо е влязъл в челото на жената. На следващата снимка е излязъл от задната страна на главата й и се е забил в дървената част до стъклото на гишето.

Ауне остави купчинката снимки.

— Защо винаги ми показвате тези потресаващи снимки, Хари?

— За да знаеш за какво става дума. Виж следващата.

Ауне въздъхна.

— Тук крадецът си е получил парите — обясни Хари. — Остава му само да избяга. Професионалист е, спокоен, целеустремен. Няма причина да плаши или принуждава някого да прави нещо. И все пак той избира да отложи бягството си с няколко секунди, за да застреля банковата служителка. Само защото шефът на банковия клон е изпразнил банкомата с няколко секунди по-бавно.

Ауне бъркаше чая, описвайки осмици с лъжичката.

— И сега се питаш какъв е мотивът му?

— Ами да. Винаги има мотив, но е трудно да разбереш от каква гледна точка да започнеш да търсиш. Правиш ли някакви асоциации?

— Сериозно личностно разстройство.

— Но той изглежда толкова разумен в останалите си постъпки.

— Личностното разстройство не означава, че си глупав. Хората с такива проблеми са също толкова способни, ако не и по-способни от останалите, да постигнат целта си. Всичко се свежда до желанието им да получат различни неща.

— А наркотиците? Има ли вещество, което превръща иначе нормален човек в агресивен убиец?

Ауне поклати отрицателно глава.

— Опиатите само засилват или отслабват наличните наклонности. Мъж, който бие жена си пиян, по принцип и в трезво състояние има желание да я удари. Извършителите на обмислени убийства като това тук почти винаги са силно предразположени към такъв тип агресия.

— Значи твърдиш, че този тип е напълно побъркан?

— Или предварително е отработил и заучил определен начин на действие.

— Какво значи това?

Ауне кимна.

— Помниш ли крадеца, когото никой не успя да залови, Раскол Баксхет?

Хари поклати отрицателно глава.

— Циганина — подсети го Ауне. — Години наред се носеха слухове за тази мистична личност, вероятно мозъкът на всички крупни грабежи на инкасови автомобили и парични централи в Осло през осемдесетте. Мина много време, докато полицията разбере, че такъв човек наистина съществува. Но дори и тогава не успяха да съберат доказателства срещу него.

— Сега ми просветна — каза Хари. — Все пак си спомням, че го заловиха.

— Не. Най-голямото постижение на полицията беше, че намери двама крадци, склонни да свидетелстват срещу него в замяна на намалени присъди, те обаче изчезнаха внезапно при мистериозни обстоятелства.

— Не е необичайно — отбеляза Хари и извади пакет цигари „Кемъл“.

— Необичайно е, ако са в затвора — възрази Ауне.

Хари подсвирна.

— Все пак си мисля, че попадна зад решетките.

— Прав си — съгласи се Ауне, — но не го хванаха. Той се предаде. Един ден неочаквано се появява на рецепцията на полицията и казва, че иска да признае куп стари грабежи. Настава, естествено, суматоха. Никой нищо не разбира, а самият Раскол отказва да обясни защо се предава. Преди да разгласят новината, ме викат да проверя дали е с всичкия си, дали самопризнанията му ще издържат в съда. Раскол се съгласил да разговаря с мен при две условия. Да изиграем партия шах — не ме питай откъде е знаел, че играя активно. И да му занеса френския превод на „Изкуството на войната“^[1].

Ауне отвори кутия с пури марка „Нобел Пети“.

— Поръчах да ми изпратят книгата от Париж и с кутия шах отидох в затвора. Пуснаха ме в килията му. Пред мен се появи мъж с вид на монах. Помоли ме да му заема химикалката си, започна да прелиства книгата и ми даде знак с глава да открия партията шах. Нареждам фигурите и правя началото на Рети^[2] — по този начин атакуваш противника едва когато централните позиции са заети; има ефект срещу играчи от среден калибър. Невъзможно е от един ход да се разбере какво съм намислил, но този циганин поглежда дъската над книгата, подръпва си брадата, поглежда ме с усмивка на опитен играч, отбелязва в книгата…

Проблесна сребърна запалка, с която Ауне запали пурата.

— … и продължава да чете. Аз се обаждам: „Няма ли да местиш?“ Виждам как си драска нещо в книгата с химикалката и отговаря: „Няма нужда. Сега пиша как ще протече играта, ход по ход. Накрая ще ми дадеш царя си.“ Обяснявам му, че няма как да знае това само след един ход. „Да се обзаложим ли?“ пита той. Опитвам се да подмина предложението с усмивка, но той настоява. И аз се съгласявам да заложа стотачка, за да го предразположа. Иска да види банкнотата — да я поставя до дъската така, че да я вижда. Вдига ръка, сякаш ще мести някоя фигура, и нещата започват да се случват със светкавична бързина.

— Светкавична партия ли?

Ауне се усмихна, докато замислено издухваше син облак дим към тавана.

— В следващия миг се оказах в желязна хватка с глава, натисната назад така, че да гледам тавана. Чух шепот в ухото си: „Усещаш ли ножа, гаджо?“ И наистина го усещах — острата, тънка като бръснарско ножче стомана, впита в гръкляна ми. Изпитвал ли си нещо подобно, Хари?

Хари трескаво започна да търси наум в диапазона на сродни преживявания, но не намери сходна случка. Поклати отрицателно глава.

— Чувството беше — ако цитирам някои от моите пациенти — гадно. От уплаха едва не се напиках. Прошепна в ухото ми: „Дай ми царя си, Ауне.“ Охлаби леко схватката, колкото да вдигна ръка и да бутна фигурите си. После, пак така светкавично, ме пусна. Мина от своята страна на масата и изчака да си поема дъх. „Какво, по дяволите, беше това?“ изстенах аз. „Банков обир“ отвърна той. „Първо планиран и после изпълнен.“ Обърна към мен книгата, където беше записал как е протекла играта. Записките му се изчерпваха с единствения ми ход и „белият цар капитулира“. Попита: „Това дава ли отговор на въпросите ти, Ауне?“

— А ти какво направи?

— Нищо. Извиках на пазача да ми отвори. На тръгване зададох на Раскол последен въпрос, защото знаех, че ще си блъскам главата до полуда, ако не намеря отговор. Попитах го: „Щеше ли да ми прережеш гръкляна, ако не ти бях дал царя си, само за да спечелиш някакъв идиотски бас?“

— А той как реагира?

— Усмихна се и попита дали знам какво е предварително отработен и заучен начин на действие.

— И?

— Това беше всичко. Вратата се отвори и аз излязох.

— Но какво е имал предвид?

Ауне бутна чашата си към средата на масата.

— Човек е способен да настрои мозъка си да следва определен модел на поведение. Мозъкът ще контролира другите импулси и ще следва предварително установените правила, пък да става, каквото ще. Полезна тактика в случаи, когато естественият импулс на мозъка е да изпадне в паника. Например при скок с парашут, отказващ да се отвори. Желателно е скачачът да е запаметил предварително действията при критични ситуации.

— Или войник в битка.

— Точно така. Но има и методи да накараш някого да запамети определен модел толкова дълбоко, че да изпадне в транс, от който не могат да го изведат дори екстремни обстоятелства. Хората се превръщат в живи роботи. Това е заветната мечта на всеки генерал и е факт, че се постига с ужасяваща лекота, стига човек да владее нужните техники.

— За хипноза ли говориш?

— Предпочитам да го наричам предварително отработен модел на поведение; не звучи така мистично. Става дума само за пропускане и блокиране на импулси. Упоритите хора съумяват лесно да запаметят такъв собствен модел, така наречената автохипноза. В случай, че Раскол е заучил модел на поведение, включващ моето убийство, ако не му дам царя, то той щеше сам да блокира всеки импулс да промени решението си.

— Но нали не те е убил.

— Всички програми имат копче за изход, парола, която слага край на транса. В този случай не е изключено да е било предаването на белия цар.

— М-м. Впечатляващо.

— И така стигам до същността на въпроса…

— Май разбирам какво искаш да кажеш — усмихна се Хари. — Възможно е крадецът в банката предварително да е заучил модел на поведение, при който стреля, ако шефът на клона пресрочи времето.

— Правилата на програмата обикновено са прости — обясни Ауне, пусна пурата в чашата с чай и я покри с чинийката. — За да те вкарат в транс, е необходимо да образуват малка, но логически издържана затворена система, която не допуска други мисли.

Хари остави петдесет крони до чашата си с кафе и се изправи. Ауне наблюдаваше мълчаливо как Хари събра снимките и после попита:

— Не вярваш и в една моя дума, нали?

— Не.

Ауне стана и закопча сакото си на корема.

— А в какво вярваш?

— В наученото от опита — обясни Хари. — Бандитите по принцип са глупави като мен, избират лесни решения, движат ги прости мотиви. Накратко казано, вярвам, че в повечето случаи нещата са такива, каквито изглеждат. Обзалагам се, че този крадец е бил или безпаметно друсан, или се е паникьосал. Стореното от него е страшно глупаво и затова си правя извода, че е глупав. Вземи този циганин, който според теб е много умен. Колко години получи за нападението с ножа?

— Нито една — отвърна Ауне с подигравателна усмивка.

— Охо?

— Не откриха нож.

— Нали каза, че сте били заключени в килията му.

— Случвало ли ти се е да лежиш по корем на плажа и приятелите ти да ти кажат да не мърдаш, понеже държат горещи въглища точно над гърба ти. И после някой казва „опа!“ и в следващия миг усещаш как въглищата падат на гърба ти и го изгарят?

Мозъкът на Хари се зае да рови из спомените от летните ваканции. Стана много бързо.

— Не.

— Но се оказва, че е било номер, пуснали са кубчета лед…?

— Е, и?

Ауне въздъхна.

— Понякога се чудя къде си прекарал тридесет и петте години, които уж си преживял, Хари.

Хари прокара ръка по лицето си. Чувстваше се изморен.

— Добре де, какво искаш да кажеш?

— Добрият манипулатор е способен да те накара да повярваш, че ръбът на стокронова банкнота е острие на нож.

 

 

Блондинката гледаше Хари право в очите и му обещаваше слънце, но и заоблачаване през деня. Той натисна копчето за спиране и картината се сви в малка, светеща точка в центъра на четиринадесетинчовия екран. Но щом затвори очи в съзнанието му изплува снимката на Стине Грете, а в ушите му зазвуча ехото от думите на репортера:

— Все още няма заподозрени по случая.

Пак отвори очи и заразглежда отражението си в мъртвия екран. Виждаше себе си, стария зелен фатерщул и голата холна масичка, наклепана с отпечатъци от мокри чаши и бутилки. Всичко си беше постарому. Портативният телевизор стоеше на етажерката между книга за Тайланд на издателство „Lonely Planet“^[3] и „Пътеводител на Норвежкия съюз на автомобилистите“ толкова отдавна, колкото и Хари, без да мърда на повече от метър за близо седем години. Хари беше чел за кризата на седмата година: след седем години повечето хора започвали да копнеят за ново жилище. Или за нова работа. Или за нов партньор. Не забелязваше обаче подобна склонност у себе си. А работеше на едно и също място вече от десет години. Хари погледна часовника. Ана каза осем.

Колкото до партньорите, досега така и не успя да провери тази теория на практика. Освен двете връзки, които можеха да минат за сериозни, романсите на Хари приключваха твърде бързо — той наричаше това криза на шестата седмица. Не знаеше дали нежеланието му да се обвързва има нещо общо със сполетялата го два пъти трагедия, когато бе обичал жена, или вина имаха верните му любими — работата и чашката. Преди да срещне Ракел, започна да клони към схващането, че не е създаден за продължителна връзка. Сети се за голямата й прохладна спалня на улица „Холменколен“; за кодираното им мъркане по време на закуска; за рисунката на Олег върху вратата на хладилника: трима души се държат за ръце, а фигурата с надпис „ХАРИ“ се издига до слънцето на безоблачното небе.

Хари се надигна от стола, погледна номера, записан на бележка до телефонния секретар и го набра по мобилния. След четвъртия сигнал тя се обади.

— Здравей, Хари.

— Здрасти. Как разбра, че съм аз?

Последва тих, дълбок смях.

— Къде си бил през последните години, Хари?

— Насам-натам. Защо? Сгафих ли нещо?

Тя се разхили още по-високо.

— Да бе, виждаш на дисплея от кой номер ти звъня. Ама че съм тъп — Хари усети колко идиотско прозвуча, но не се притесни, важното е да каже онова, което се кани, и да затвори. Раз, два, три: — Слушай, Ана, относно уговорката ни за довечера…

— Не се дръж като дете, Хари!

— Като дете ли?

— Почти съм приготвила най-вкусното къри на хилядолетието. А ако се страхуваш, че ще те прелъстя, трябва да те разочаровам. Мисля само, че си дължим няколко часа компания и вечеря. Да си спомним миналите дни. Да сложим край на разни недоразумения. Или пък не. Само да се посмеем. Сети ли се да купиш японе-чили?

— Ами, да.

— Чудесно! Точно в осем, нали?

— Аха…

— Добре.

Хари остана загледан в телефона, след като тя затвори.