Ю Несбьо
Немезида (41)

Четиридесет и първа глава
А#МЕН

Небето беше ясно, но духаше хладен вятър. Бледото слънце почти не топлеше, затова Хари и Ауне само бяха разтворили реверите си. Вървяха плътно един до друг по алеята с брезите, съблекли вече одеждите си за зимата.

— Жена ми изкоментира колко щастлив звучеше, като ми съобщи за завръщането на Ракел и Олег — каза Ауне. — Попита ме дали това означава, че в скоро време ще заживеете заедно.

В отговор Хари само се усмихна.

— При всички случаи в къщата й има достатъчно място — продължи словесната си атака Ауне.

— Така е — съгласи се Хари. — Напомни на твоята Каролине онзи цитат от Ула Бауер.

— Преместих се на улица „Безгрижие“.

— Но и това не помогна.

Засмяха се.

— А и точно сега съм обсебен от този случай — добави Хари.

— А, да — кимна Ауне. — Прочетох докладите, както ме помоли. Странна работа. Много странна. Събуждаш се у дома си, не помниш нищо и — хоп! — попадаш в играта на този Алф Гюнерю. Трудно е, разбира се, посмъртно да му се постави диагноза, но той действително е интересен субект. Несъмнено е извънредно интелигентен и надарен с богато въображение. Дори бих го определил като творческа натура. Планът му си е същински шедьовър. Но някои неща не са ми докрай ясни. Прочетох писмата му до теб. В началото намеква за припадъка ти. Следователно е видял как си тръгваш от апартамента в нетрезво състояние и е поел риска да предположи, че няма да помниш нищо на следващия ден, така ли?

— Обикновено става така, стигне ли се да ми помагат да се кача в таксито. Сигурно е стоял на улицата и ме е шпионирал, както го описва в мейла с намерението да ме заблуди, че е бил Арне Албю. Явно се е свързал с Ана и е знаел, че ще ходя при нея през онази вечер, а понеже съм си тръгнал пиян като кирка, се е сдобил с неочакван бонус.

— Значи след това е влязъл в апартамента с ключ, който си е набавил от производителя чрез „Ключарско ателие“ АД. И я е застрелял. Със собственото си оръжие ли?

— Най-вероятно да. Серийният номер е изтрит точно както и на оръжието, открито у Гюнерю до Пристанищния склад. Според Вебер, начинът, по който е заличен номерът, навежда на мисълта, че доставчикът е един и същ. Очевидно някой внася много контрабандно оръжие. Пистолетът „Глок“ в дома на Свере Улсен — онзи, дето уби Елен, беше с изтрита номерация по съвсем същия начин.

— А после е сложил пистолета в дясната й ръка. Независимо че тя е левачка.

— За примамка — обясни Хари. — Знаел е, разбира се, че рано или късно ще се захвана със случая, ако не за друго, поне за да не ме компрометират. А за разлика от другите разследващи аз я познавам и ще се сетя за несъответствието с ръката.

— А и снимката на госпожа Албю с децата.

— Целта е била да ме заведе при Арне Албю, последния й любовник.

— А преди да излезе, е взел лаптопа на Ана и твоя мобилен телефон, който си забравил в апартамента й.

— Още един неочакван бонус.

— Значи този мозък предварително е измъдрил коварен и издържан до последната подробност план, как да навреди на невярната си любовница, на мъжа, с когото му е изневерявала, докато е бил в затвора, и на новата й стара тръпка, русия полицай. Освен това обаче той започва и да импровизира. Възползва се още веднъж от работата си в ключарското ателие, за да се сдобие с ключ за апартамента и мазето ти. Поставя там лаптопа на Ана, свързан с твоя мобилен телефон, и използва анонимен абонамент в сървър, който не може да се издири.

— Почти.

— Е, да, този твой неизвестен хакер го е надушил. Но не е открил, че получаваш мейли, написани предварително и изпратени до теб на предварително програмирани дати от компютъра в мазето ти. С други думи, изпращачът е подготвил всичко, преди да постави лаптопа и телефона ти в мазето. Така ли е?

— М-м. Погледна ли съдържанието на писмата, както те помолих?

— Разбира се. Като ги чета пост фактум, забелязвам, че макар да имат предвид хода на отминалите събития, са доста мъгляви. Но това не го долавяш, когато ги получаваш в съответния момент. Тогава ти се струва, че авторът на писмата е напълно информиран и в час със случващото се. А се е сдобивал с такива сведения, защото повечето действия ги е дирижирал именно той.

— Е, да. Но още не знаем дали Гюнерю е режисирал убийството на Албю. Негов колега от работата твърди, че по времето, когато е извършено убийството, двамата пиели бира в кръчмата.

Ауне потри ръце. Хари се затрудни да си отговори защо: дали заради студения вятър, или се радваше на многото логически възможности.

— Да предположим, че Гюнерю не е убил Албю — поде психологът. — Каква съдба тогава е отредил на Албю, като те е водел към него? Присъда ли? Но в такъв случай ти щеше да се измъкнеш. Или обратното, нали за едно убийство не можеш да осъдиш двама души.

— Правилно — съгласи се Хари. — Трябва да си зададем въпроса кое е било най-важното нещо в живота на Арне Албю.

— Великолепно — похвали го Ауне. — Баща на три деца, доброволно или не, стеснил професионалните си амбиции, заради семейството, предполагам.

— А какво постигна Гюнерю, като разобличи или по-точно като ме подтикна да разоблича Арне Албю, че все още се среща с Ана?

— Съпругата на Албю го напусна и отведе децата.

— „Защото най-жестоко е не да отнемеш живота на някого, а онова, заради което живее.“

— Добър цитат — одобрително кимна Ауне. — Кой го е казал?

— Забравих — отвърна Хари.

— А следващият въпрос е: как е възнамерявал да навреди на теб, Хари? Кое прави живота ти ценен?

Стигнаха до жилищната сграда на Ана. Хари се суети дълго, докато открие ключовете.

— Е? — попита Ауне.

— Гюнерю ме е познавал само от разказите на Ана. А когато бяхме близки с нея, нямах… почти нищо друго освен работата си.

— Работата ли?

— Искал е да ме затворят. Но най-вече да ме изритат от полицията.

Изкачиха мълчаливо стълбите.

Вебер и хората му бяха приключили с взимането на проби от апартамента. Той самодоволно съобщи, че намерили отпечатъците на Гюнерю на доста места, включително и по фронтона на леглото.

— Никак не е бил предпазлив — констатира Вебер.

— Идвал е тук толкова много пъти, че така или иначе щяхте да откриете отпечатъци — отбеляза Хари. — А и е бил убеден, че няма да го заподозрат.

— Впрочем, Албю е убит по интересен начин — напомни Ауне, докато Хари отваряше плъзгащата се врата към стаята с портретите и лампата на Гример. Погребан е на плажа с главата надолу. Доста прилича на ритуал, сякаш убиецът е искал да ни каже нещо за себе си. Замислял ли си се по въпроса?

— Не съм на тази вълна.

— Не те попитах за това.

— Е… може би убиецът е искал да ни каже по-скоро нещо за жертвата.

— Какво имаш предвид?

Хари включи лампата на Грймер и светлината падна върху трите картини.

— Сетих се за нещо от студентските ми години в юридическия факултет. В закона на Гулатинга^[1] от около 1100 година пише, че всеки, който умре, ще бъде погребан в свещена земя, с изключение на злосторниците, изменниците на краля и убийците. Те се погребват по време на прилива, когато на земята се срещнат водата и зеленият торф. Мястото, където е заровен Арне Албю, не насочва мисълта към убийство от ревност, както би било, ако го е убил Гюнерю. Някой е искал да покаже, че Арне Албю е престъпник.

— Интересно — отбеляза Ауне. — Защо пак се налага да гледаме тези картини? Ужасни са.

— Наистина ли си сигурен, че не виждаш нищо в тях?

— Виждам претенциозна млада художничка с прекомерен усет към драматичното и нулева дарба.

— Имам колежка — Беате Льон. Не дойде днес, защото е на конференция на разследващи полицаи в Германия. Там ще изнесе лекция как е възможно да разпознаеш маскирани престъпници с помощта на малко компютърна манипулация и малко fusiform gyrus. По рождение има особен талант: разпознава всички лица, които е виждала през живота си.

— Запознат съм с този феномен — кимна Ауне.

— Показах й тези картини и тя разпозна изобразените на тях хора.

— Охо? — повдигна вежда Ауне. — Да чуем.

— Отляво е Арне Албю — посочи Хари, — в средата е Алф Гюнерю, а последният съм аз.

Ауне присви очи, оправи очилата си и се опита да погледне портретите от различно разстояние.

— Интересно — промърмори той. — Изключително интригуващо. Аз виждам единствено очертания на глави.

— Исках само да знам дали в ролята си на вещо лице можеш да гарантираш, че това е възможно. Ще ни помогне да свържем по-тясно Гюнерю с Ана.

Ауне махна с ръка.

— Ако госпожица Льон действително има такива възможности, тя може да разпознае лице при наличието на минимална информация.

Ауне изяви желание да се запознае с Беате Льон от професионален интерес.

— Тя е разследващ полицай, предполагам?

— Да, в Отдела по грабежите. С нея работихме съвместно по случая с Екзекутора.

— И докъде стигнахте?

— Уликите не са достатъчни. Очакваха пак да има обир, но не познаха. Всъщност, доста странно.

На булевард „Бугста“ Хари откри, че из въздуха се носят първите есенни снежинки.

 

 

— Зимата дойде! — извика Али на Хари през улицата и посочи небето. Каза нещо на урду на брат си, който веднага го отмени в пренасянето на касетките с плодове до магазина. После Али бавно пресече улицата и се приближи до Хари. — Не е ли хубаво, че всичко свърши? — усмихна се той.

— Да, чудесно е — съгласи се Хари.

— Есента носи само мръсотия. Най-после заваля малко снежец.

— А, да. Мислех, че говориш за случая.

— С компютъра в мазето ти ли? Приключи ли?

— Никой ли не ти каза? Откриха кой го е сложил там.

— Ясно. Сигурно затова са съобщили на жена ми, че не е нужно да ходя днес на разпит в полицията. Какво се оказа всъщност?

— Накратко, един тип се е опитал да ме натопи в углавно престъпление. Поканете ме на вечеря някой ден и ще научите подробностите.

— Ама нали те поканихме, Хари!

— Не уточни кога да дойда.

Али забели театрално очи.

— Защо винаги държите на точно определен ден и час, за да се осмелите да отидете на гости? Чукни на вратата, ще ти отворя. Винаги има достатъчно храна.

— Благодаря ти, Али. Ще почукам силно.

Хари отключи входната врата.

— А разбрахте ли коя е жената? Съучастничка ли е била?

— Коя жена?

— Онази непозната жена, която видях пред вратата на мазето ти през въпросния ден. Казах го на онзи, Том еди-кой си.

Хари остана с ръка върху дръжката.

— Какво точно си говорихте, Али?

— Попита ме дали съм видял нещо необичайно в или около мазето ти. Тогава се сетих за една непозната до вратата на мазето. Видях я на влизане във входа. Беше с гръб към мен. Помня, защото тъкмо щях да я попитам коя е, когато чух как си отключи. Реших, че щом има ключ, значи няма проблем.

— Кога се случи това и как изглеждаше жената?

Али разпери безпомощно ръце.

— Бързах и само я мярнах в гръб. Преди три седмици? Или преди пет? Блондинка ли беше, брюнетка ли? Нямам идея.

— Но си сигурен, че е била жена?

— Ами да или поне съм останал с такова впечатление.

— Алф Гюнерю е среден на ръст, с тесни рамене и тъмна коса до раменете. Може ли да си се заблудил по външния вид, че е жена?

— Ами — замисли се Али, — възможно е, разбира се. Нищо чудно да е била и дъщерята на госпожа Мелкершен, дето й беше на гости. Знам ли.

— Чао, Али.

Хари реши първо да си вземе бърз душ, да се преоблече и тогава да отиде при Ракел и Олег, които го поканиха на палачинки и тетрис. От Москва Ракел донесе хубав комплект шах с фигури и дъска, изработени от дърво и седеф. За жалост не одобри пистолета „Namco G-Con 45“, който Хари купи за Олег, и незабавно го конфискува с обяснението, че категорично е забранила на Олег да си играе с огнестрелни оръжия, преди да навърши поне дванадесет. Хари и хлапето, леко засрамени, се съгласиха безропотно с нея, знаеха обаче, че Ракел ще се възползва от присъствието на Хари, за да потича за здраве вечерта, и Олег тайнствено съобщи на Хари къде майка му е скрила пистолета.

Течащата вряла вода прогони студа от тялото на Хари, докато той се опитваше да забрави думите на Али. Винаги остава място за съмнения, независимо колко ясен изглежда даден случай. А Хари по рождение си беше Тома Неверни. Но все някога трябваше да спре със съмненията, за да усети очертанията и смисъла на живота.

Подсуши се и се избръсна; облече чиста риза; погледна се в огледалото и се ухили. Веднъж Олег му каза, че има пожълтели зъби, и Ракел се засмя доста високо. В огледалото зърна и разпечатката на първия мейл от А#МЕН, все още закачен на срещуположната стена. Утре ще го свали и на негово място пак ще сложи снимката си със Сьос. Утре. Разгледа мейла в огледалото. Странно как не се сети за липсващата фотография онази вечер, когато пак стоеше пред огледалото и усещаше, че нещо не е на мястото си. Хари и малката му сестра. Може би се получи така, защото гледаш ли нещо продължително, спираш да го забелязваш. Ослепяваш за него. Погледна мейла в огледалото. Поръча си такси, обу се и зачака. Минаха няколко минути, таксито сигурно вече беше долу. Тръгваше, но откри, че пак е вдигнал слушалката и набира нечий номер.

— Да, моля.

— Ауне, искам да прочетеш писмата още веднъж и да ми кажеш според теб дали са написани от мъж, или от жена.