Ю Несбьо
Немезида (27)

Двадесет и седма глава
Едвард Риг

Къщата на Лев се намираше в края на задънена уличка, отделена от съседните сгради. Досущ приличаше на тях: обикновена варосана постройка. Отличаваха я само стъклата на прозорците. Самотен уличен фенер насочваше конусовиден светъл лъч към внушително разнообразна фауна от насекоми, воюващи за място, докато в мрака се стрелкаха пируващи прилепи.

— Май в къщата няма никого — прошепна Беате.

— Може просто да пести електричеството — предположи Хари.

Спряха пред ниска ръждясала порта.

— Как ще действаме? — попита Беате. — Ще се качим и ще почукаме ли?

— Не. Включи си телефона. Ще чакаш тук. Като ме видиш да застана под онзи прозореца, звъниш на този номер — подаде й листче, откъснато от бележника му.

— Защо?

— Ако чуя вътре да звъни мобилен телефон, значи вероятно Лев си е у дома.

— Ясно. А как смяташ да го заловиш? С това ли? — посочи тя черния обемист предмет в дясната ръка на Хари.

— Защо не? — учуди се Хари. — Свърши работа при Рогер Першон.

— Той стоеше в полутъмна стая и го видя в панаирджийско огледало, Хари.

— Е, понеже не ни е разрешено да внасяме огнестрелни оръжия в Бразилия, ще действаме с подръчни средства.

— С въдица, закрепена за тоалетното казанче и с детска играчка?

— Не каква да е играчка, Беате. „Namco G-Con 45“ — потупа Хари огромния пластмасов пистолет.

— Поне свали емблемата на „Плейстейшън“ — подсети го Беате и поклати глава.

Хари си събу обувките и затича превит одве по изпръхналата суха земя, проектирана някога за ливада. Приближи се, седна с гръб към стената под прозореца и даде знак с ръка на Беате. Не я виждаше, но знаеше, че тя го вижда на фона на бялата мазилка. Погледна към небето, където вселената бе организирала изложба. След секунди от къщата прозвуча слаб, но доловим звук от мобилен телефон. „В полите на кралската планина“. „Пер Гюнт“^[1]. С други думи, човекът имаше чувство за хумор.

Хари се загледа в една звезда и се опита да освободи съзнанието си от всички останали мисли, за да се концентрира върху работата си в момента. Не му се удаваше. Веднъж Ауне изрази недоумение защо се чудим дали има живот другаде из вселената при положение, че само в нашата галактика слънцата са повече от песъчинките на средностатистически плаж. По-логично би било да се запитаме дали има вероятност да са справедливо устроени. И да преценим дали си струва рискът да се свържем с тях. Хари стисна пистолета. В момента го мъчеше същият въпрос.

Телефонът вече не свиреше Грит. Хари изчака. Пое си дъх, изправи се и се промъкна до вратата. Ослуша се, но чу само щурците. Предпазливо хвана топката на вратата в очакване да е заключена.

Така си и беше.

Тихо изруга. Предварително бе решил, че ако е заключено и пропусне момента на изненадата, ще изчакат до утрешния ден, ще купят малко желязо и тогава ще се върнат. Едва ли би било особено трудно да се сдобиеш с огнестрелно оръжие на такова място. Не го напускаше обаче усещането, че Лев съвсем скоро ще бъде осведомен за днешните събития и затова нямат много време.

Хари подскочи, защото внезапна болка прониза дясното му стъпало. Машинално хвана крака си и погледна надолу. На оскъдната светлина от звездите различи черна ивица по варосаната стена. Тръгваше от вратата, минаваше по стълбището, където беше стъпил, и слизаше надолу. Нататък не можеше да я проследи. Извади от джоба си фенерче и го включи. Мравки. Едри, жълти, полупрозрачни мравки се точеха в две колони — една надолу по стълбището, а друга под вратата. Очевидно бяха по-различен вид от домашните мравки. Не бе възможно да прецени какво пренасят, но за мравките Хари знаеше поне това — жълти или не — те носят нещо.

Изгаси фенерчето. Обмисли стратегията и тръгна надолу по стъпалата към входната врата. На половината път се спря, обърна се и се засили. Обикновената полуизгнила дървена врата се откачи от пантите, щом деветдесеткилограмовият Хари я блъсна с поне тридесет километра в час. Приземи се на лакът и заедно с останките на вратата се сгромоляса върху варосания под, а болката прониза ръката му и пропълзя към тила. Остана на пода в тъмното, очаквайки щракване на петлето на пистолет. Не последва нищо такова. Хари се изправи и пак включи фенера. Тесният конус светлинка отново намери колоната от мравки по стената. По топлината под превръзката на тила Хари разбра, че пак кърви. Проследи трепкащите телца на насекомите по мръсния килим до следващата стая. Там колоната рязко завиваше наляво и продължаваше нагоре по стената. Конусовидният лъч се отмести нагоре и освети ръба на снимка от „Кама Сутра“. Керванът от мравки завиваше по тавана. Хари се наведе назад. Изпита нечовешка болка в тила. Сега бяха точно над него. Наложи се да се обърне. Конусът малко се заблуди, но пак намери мравките. Дали наистина са търсели най-прекия път? Хари не успя да поразмишлява повече над този въпрос, защото внезапно се озова лице в лице с Лев Грете. Тялото му се бе надвесило над Хари, който изпусна фенерчето, и отстъпи крачка назад. И макар че мозъкът му казваше, че е твърде късно, той сграбчи „Namco G-Con 45“ в пристъп на шок и лудост.