Ю Несбьо
Немезида (39)

Тридесет и девета глава
„Глок“

Стайн Тумесен имаше двегодишен стаж в отдел „Дежурства“ на полицейското управление. Мечтаеше за кариера на детектив и да стане полицай специалист. Да има фиксирано работно време, собствен кабинет и по-добра заплата от старши инспектор. Да се прибира при Трине и да й разказва за интересни служебни казуси, които е обсъждал със специалист от Отдела за борба с престъпността, но на нея ще й се струват сериозни и прекалено сложни за разбиране. Същевременно даваше дежурства за жълти стотинки, събуждаше се пребит от умора, независимо от десетчасовия сън и слушаше натякванията на Трине, че няма намерение да живее така до края на живота си, докато му се искаше да се опита да й обясни какво се случва с човек, принуден ежедневно да превозва до спешното тийнейджъри, взели свръхдоза, да обяснява на деца, че прибира баща им, защото бие майка им, и да получава псувни от всички, които мразят униформата му. А по лицето на Трине се изписва нескрита досада, сякаш казва „чувам го за стотен път“.

Старши инспектор Том Валер от Отдела за борба с насилието влезе в стаята на дежурния полицай и попита Стайн Тумесен иска ли да се включи в закопчаването на издирван престъпник. Първият импулс на Тумесен беше да помоли Валер за съвет как да подходи, за да стане разследващ полицай.

Все пак се въздържа и повдигна въпроса чак в колата. Валер се усмихна и му препоръча да драсне три-четири реда. Нямало нужда от друго. А може би той — Валер — щял да спомене някоя добра дума за него.

— Би било… много хубаво — заекна Тумесен. Чудеше се дали е редно да благодари, или това би се сметнало за подмазване. Все още нямаше за какво. Но при всички случаи при удобен повод щеше да уведоми между другото Трине, че опипва почвата. Да, точно така ще й каже: „опипвам почвата“. И тайнствено ще си замълчи, докато не разбере нещо конкретно.

— Кого ще закопчаваме? — попита той.

— Бях из града с колата и чух по радиото, че на „Тур Улсен“ са конфискували голямо количество хероин. От дома на Алф Гюнерю.

— Да, и аз разбрах, докато дежурих. Почти половин килограм.

— А в следващия момент ми се обади някакъв, че забелязал Гюнерю долу на Пристанищния склад.

— Информаторите днес са много активни. И конфискацията е резултат от анонимно обаждане. Може и да е случайно, но е странно как двама…

— Вероятно е един и същ — прекъсна го Валер. — Някой, който има зъб на Гюнерю, защото го е прецакал или нещо подобно.

— Сигурно…

— Значи искаш да станеш следовател — смени темата Валер, а Тумесен сякаш долови отсянка на раздразнение в гласа му. След светофара завиха към пристанището. — Разбирам те. Нещата там като че ли се променят. Мислил ли си в кой отдел?

— За борба с насилието — отвърна Тумесен. — Или по грабежите. Но не и нравствения.

— Не, разбира се. Пристигнахме.

Плавно минаха по затъмнено, открито пространство с контейнери, натрупани един връз друг, и зад тях се видя розова сграда.

— Онзи под фенера ей там съвпада с описанието на външния вид — отбеляза Валер.

— Къде? — попита Тумесен и присви очи.

— Ей там, до строежа.

— Гледай ти, имаш добро зрение.

— Носиш ли оръжие? — попита Валер и намали скоростта.

Тумесен го погледна изненадано.

— Ама ти не каза нищо за…

— Няма проблем, аз нося. Само стой в колата, за да повикаш други автомобили, ако ни създаде неприятности, става ли?

— Добре. Не е ли по-добре да повикаме…

— Нямаме време.

Валер включи далечните фарове и спря колата. Тумесен прецени разстоянието до силуета под фенера на петдесет метра, но по-късните измервания щяха да установят, че е точно тридесет и четири.

Валер зареди пистолета — „Глок“ 20, за който имаше специално разрешение — грабна голям черен джобен фенер, оставен между предните седалки, и слезе от колата. Вървейки към мъжа, нададе вик. По-късно се оказа, че по тази точка в докладите на двамата полицай има несъответствие. Валер пишеше, че е извикал „Полиция! Да ги видя!“. Тоест, подразбира се, да види ръцете над главата му. Прокурорът се съгласи за логично да се приеме, че човек, осъждан и многократно арестуван, би следвало да е запознат с този жаргон. А и все пак старши инспектор Валер ясно е обявил, че е полицай. Според първоначалния доклад на Тумесен Валер извикал „Ей, чичко полицай е. Да го видя“. След последвалото уточнение между Тумесен и Валер Тумесен прие версията на Валер за по-коректна.

За случилото се след това разногласия нямаше. Мъжът под фенера бръкнал в якето да извади пистолет. В последствие се оказа „Йерихон“ със заличен сериен номер, което осуети проследяването му. Валер, посочен като първенец на стрелбището от Службата за разследване на полицаи, уличени в извършване на престъпление по време на изпълнението на служебния си дълг, извикал и произвел три последователни изстрела. Два от тях улучили Алф Гюнерю: единият в лявото рамо, другият — в хълбока. Никой не бил смъртоносен, но в резултат от тях Гюнерю се строполил назад и останал на земята. Валер се затичал към Гюнерю с вдигнат пистолет, докато викал:

— Полиция! Не пипай оръжието или ще стрелям! Казах да не пипаш оръжието!

От тук нататък Стайн Тумесен не можа да добави нищо съществено, защото се намирал на тридесет и четири метра, било тъмно, а и Валер се движел така, че закривал Гюнерю от полезрението му. От друга страна, нищо в доклада на Тумесен — нито уликите от местопрестъплението — не опровергаваха описанието на по-нататъшните събития в доклада на Валер: Гюнерю грабнал пистолета и го насочил срещу него въпреки предупрежденията, но Валер успял да стреля пръв. Тогава разстоянието между двамата било три-четири метра.

„Ще умра. А в това няма смисъл. Взирам се в димящото дуло на оръжието. Не такъв беше планът, не и моят план. Възможно е през цялото време да съм вървял към такава развръзка, без да го знам. Но планът ми не беше такъв. Беше по-добър. В него имаше смисъл. Налягането в кабината спада. Сякаш невидима сила отвътре напира срещу тъпанчетата ми. Някой се навежда над мен и ме пита дали съм готов, защото ще се приземяваме.

Шепнейки, разказвам как съм крал, лъгал, притискал, мърсувал и удрял. Но никога не съм убивал. Нараних жената на «Гренсен» по силата на нещастна случайност. Звездите под нас пронизват със светлината си корпуса на самолета.

— Извърших само един грях — прошепнах аз, — спрямо онази, която обичах. Може ли и той да ми бъде опростен?

Но стюардесата си беше отишла и светлините на пистата лумват от всички страни.

Случи се онази вечер, когато Ана за пръв път каза «не», а аз не приех отказа й и отворих вратата. Бях се докопал до възможно най-чистата стока и не исках да си разваляме кефа, като я изпушим. Тя никога не бе хващала спринцовка, затова аз я боцнах. По-трудно е, когато слагаш на други хора. След като не улучих и втория път, тя ме погледна и бавно произнесе:

— От три месеца съм чиста. Бях спасена.

— Добре дошла обратно — приветствах я аз.

Тя се засмя за кратко и отвърна:

— Ще те убия.

При третия опит успях. Зениците й се разтвориха, бавно като черни рози, капчиците кръв от ръката й се отрониха върху килима със слаба въздишка. Главата й се отпусна назад. На следващия ден ми се обади. Искаше още. Колелата скърцат върху асфалта.

Двамата с теб можехме да уредим живота си. Такъв беше планът, в това се криеше смисълът. А какъв смисъл има в това нямам представа.“

Според протокола от аутопсията десетмилиметровият куршум се е врязал в носната кост на Алф Гюнерю. Части от нея, заедно с куршума, са пробили мозъчната обвивка. Костта и оловото са разкъсали общо взето таламуса, лимбичната система и малкия мозък, преди куршумът да премине в задната част на черепа. Накрая куршумът се е забил в асфалта, все още шуплест заради ремонта на настилката, извършен от „Пътно строителство“ АД два дена по-рано.