Ю Несбьо
Немезида (36)

Тридесет и шеста глава
Waltzing Mathilda^[1]

 

Хари тичаше. Отсеченият лай на Грегор се разнасяше като гневен метроном в далечината. Иначе наоколо му цареше пълна тишина. Босите му пети шляпаха по мократа трева. Бягаше с протегнати напред ръце, за да си проправя път през живия плет и едва усещаше как тръните раздират дланите му и комплекта на Бьорн Борг. Не успя да намери своите дрехи и обувки. Навярно тя ги бе свалила на първия етаж, докато го е чакала. Потърси други обувки, но Грегор започна да лае и се наложи да побегне както си е, по панталони и риза. Дъждът падаше в очите му, а очертанията на къщите, ябълковите дръвчета и храстите се размиваха пред погледа му. В мрака изникна нова градина. Рискува и се опита да прескочи ниската оградка, но загуби равновесие. До това води бягането в нетрезво състояние. Лицето му се блъсна в добре окосена тревна площ. Остана на земята и се заослушва.

Стори му се, че чува лаенето на няколко кучета. Дали са довели „Виктор“? Толкова бързо? Валер сигурно ги е държал в бойна готовност. Хари се изправи и се огледа. Намираше се на билото на възвишението, към което се стремеше.

Съзнателно избягваше осветените пътища, където хората биха го разпознали, а и полицейските патрули съвсем скоро щяха да плъпнат. Оттук виждаше имота на Албю на „Бьорнетроке“. Пред портата стояха паркирани четири автомобила, два — с включени буркани. Огледа и от другата страна на възвишението. Долу, на кръстовището, се виждаше цивилен автомобил с включени стопове, спрял на пешеходната пътека. Хари беше бърз, но Валер беше още по-бърз. Само полицаи паркират така.

Хари разтърка лице. Опита се да прогони наркозата, за която преди малко копнееше толкова много. Между дърветата по булевард „Сташун“ се мерна синя светлина. Прецени, че се е оплел в мрежата и тя започва да се затяга. Няма да се измъкне. Валер е твърде умен. И все пак не разбираше докрай какво става. Нямаше как това да е солова акция на Валер. Сигурно някой го е оторизирал да използва толкова много ресурси, за да арестуват един-единствен човек. Какво става, да не би мейлът да не е стигнал до Беате?

Ослуша се. Определено чуваше няколко кучета. Огледа осветените къщи, пръснати по тъмното възвишение. Замисли се за топлината и уюта зад прозорците. Норвежците обичат светлината и държат осветлението включено. Едва като поемеха на почивка на юг, изгасяха лампите за две седмици. Погледът му сновеше от къща на къща.

 

 

Том Валер се вторачи в къщите, които красяха пейзажа като коледни свещички. Големи, черни градини. Кражба на ябълки. Сложи крака върху арматурното табло в специално обзаведения микробус на екип „Виктор“. Разполагаха с перфектното комуникационно оборудване, затова преместиха командния щаб на операцията там. Поддържаше радиоконтакт с всички полицаи, в готовност да обградят района. Погледна часовника. Кучетата бяха пуснати. Изминаха почти десет минути, откакто тръгнаха в мрака с водачите си през градините.

Радиото изпращя:

— „Сташун“ до Виктор нула едно. Имаме кола с някой си Стиг Антонсен, отива до „Ревехи“ 17. Прибирал се от работа. Дали да…

— Да се легитимира, проверете адреса и го пуснете да мине — нареди Валер. — Важи за всички, ясно ли е? Мислете с главите си.

Валер извади диск от джоба на гърдите си и го пусна, фалцетно пеене на няколко гласа „Thunder all through the night, and a promise to see Jesus in the morning light“^[2]. Мъжът на шофьорската седалка до него повдигна вежда, но Валер се престори, че не забелязва и усили звука. Куплет. Припев. Куплет. Припев. Следващо парче. „Pop, Daddy, Daddy Pop. Oh, sock it to me. You’re the best“^[3]. Валер пак погледна часовника. Проклятие, колко време им трябва на тези псета! Удари с ръка по таблото. Колегата му го стрелна с очи.

— Нужно е само да следват прясна кървава следа — тросна се Валер. — Какво сложно има?

— Това са кучета, а не роботи — отвърна мъжът. — Успокой се, съвсем скоро ще го пипнат.

Певецът, който завинаги си оставаше Принца, стигна до средата на Diamonds and Pearls^[4], когато пристигна следното съобщение:

— Виктор нула три до Виктор нула едно. Май го хванахме. Намираме се пред бяла къща на… ъъъ… Ерик се опитва да разбере как се казва улицата, но на стената със сигурност пише номер шестнадесет.

Валер намали музиката.

— Добре. Разберете точния адрес и ни изчакайте. Какво е това пискане?

— Идва от къщата.

Радиото изпращя:

— „Сташун“ до Виктор едно. Съжалявам, че се намесвам, но имаме кола от „Фалкен“^[5]. Отивали на „Харелабен“ 16. Централата им регистрирала задействана охранителна система. Какво да…

— Виктор нула едно до всички! — извика Валер. — Незабавно потегляйте към „Харелабен“ 16!

 

 

Бярне Мьолер се намираше в ужасно настроение. Насред проверката на пощата! Намери бялата къща с номер 16, паркира пред нея, мина през портата и отиде до отворената врата, където полицай държеше овчарка на каишка.

— Тук ли е Валер? — попита началникът, а полицаят кимна към вратата.

Мьолер забеляза счупения прозорец на входната врата. Валер стоеше в преддверието и оживено обсъждаше нещо със свой колега.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Мьолер без въведение.

Валер се обърна.

— Охо. Какво те води тук, Мьолер?

— Обаждане от Беате Льон. Кой е позволил това безумие?

— Служебният ни юрист.

— Не говоря за ареста. Питам кой е дал зелена светлина за началото на третата световна война, защото един от колегите ни може би — може би! — трябва да разясни по-подробно някои неща.

Валер се олюля на пети, докато гледаше Мьолер право в очите.

— Началникът на полицейския отдел Иваршон. В дома на Хари открихме предмети, превръщащи го в нещо повече от човек, с когото искаме да разговаряме. Заподозрян е в убийство. Какво друго те интересува, Мьолер?

Мьолер повдигна удивено вежда и установи, че Валер определено е много превъзбуден. За пръв път го чуваше да разговаря с началник с такъв предизвикателен тон.

— Да. Къде е Хари?

Валер посочи червените отпечатъци от крака по паркета.

— Бил е тук. Влязъл е с взлом, както виждаш. Май въпросите стават твърде много, а?

— Попитах къде е сега?

Валер и другият полицай се спогледаха.

— Очевидно не е особено склонен да ни дава обяснения. Когато пристигнахме, птичката беше отлетяла.

— Виж ти. Останах с впечатлението, че нищо не може да прехвръкне над района.

— Така е — кимна Валер.

— А как тогава се е измъкнал?

— С това — посочи стационарния телефон Валер. По слушалката имаше следи от кръв.

— По телефона? — Мьолер изпита желание да се усмихне, несъвместимо нито с лошото му настроение, нито със сериозността на ситуацията.

— Имаме основания да предполагаме — продължи Валер, а Мьолер забеляза как силните челюстни мускули ала Дейвид Хаселхоф се свиват и отпускат, — че си е поръчал такси.

 

 

Йойстайн караше бавно нагоре по алеята и зави към павираната площадка във формата на полукръг пред портата на затвора в Осло. Мушна се между две коли така, че задницата на автомобила му да е обърната към празния парк и „Грьонланслайре“. Завъртя ключа за колата до половината, моторът изгасна, но чистачките на предното стъкло продължиха да работят. Изчака. Не се виждаше жива душа, нито тук, нито в парка. Хвърли поглед към Главното полицейско управление и едва тогава дръпна лоста под волана. Чу се щракване и капакът на багажника се отвори наполовина.

— Ето ме! — извика той и погледна в огледалото.

Колата се олюля, багажника се отвори докрай и пак се затръшна. После задната врата се отвори и вътре се шмугна мъж. Йойстайн разгледа мокрия до кости зъзнещ пътник в огледалото.

— Ама че си свеж, Хари.

— Благодаря ти.

— И дрехите ти са стилни.

— Не са мой размер, но са „Бьорн Борг“. Дай ми за малко обувките си.

— А?

— В коридора намерих само топлинки, не мога да отида на посещение в затвора обут с тях. Искам и връхната ти дреха.

Йойстайн отчаяно завъртя очи и съблече коженото си яке.

— Трудно ли мина край загражденията? — попита го Хари.

— Само като влизах. Налагало се да проверят дали имам адреса и името на онзи, на когото ще доставя пратката.

— Прочетох името на вратата.

— На връщане само надзърнаха в колата и ми махнаха да мина. Само след половин минута по радиото внезапно настъпи ужасна олелия. До всички екипи и тъй нататък. Хе-хе.

— Да, стори ми се, че чух нещо, докато бях отзад. Наясно си, че притежанието на полицейско радио е наказуемо, нали, Йойстайн?

— Ей, не е незаконно да имаш, а да го използваш. А аз почти никога не го пускам.

Хари завърза връзките на обувките и хвърли топлинките към Йойстайн.

— Бог ще те възнагради. Ако са записали номера на таксито и те посетят, кажи както си беше. Получил си обаждане по мобилния телефон и пътникът е настоял да лежи в багажника.

— Няма да излъжа, нали?

— Отдавна не съм чувал нещо по-достоверно.

 

 

Хари си пое дъх и натисна звънеца. По принцип не би трябвало да има опасност, но все пак не знаеше колко бързо се разпространява новината, че го издирват. Все пак през цялото време от затвора влизаха и излизаха полицаи по работа.

— Да? — обади се глас по уредбата.

— Старши полицейски инспектор Хари Хуле — представи се Хари с прекомерно ясна дикция и погледна право към видеокамерата над портата с надежда очите му да изглеждат трезви. — При Раскол Баксхет.

— Няма ви в списъка.

— Така ли? — учуди се Хари. — Помолих Беате Льон да ви се обади и да ме запише. За тази вечер в девет. Просто попитайте Раскол.

— Когато идвате извън определените за посещения часове, името ви трябва да фигурира в списъка, Хуле. Обадете се утре през работно време.

Хари смени тактиката.

— Как се казваш?

— Бьойгсет. Вижте, не мога…

— Чуй ме, Бьойгсет. Касае се за сведения за важно полицейско разследване, което няма как да чака до утре. Сигурно си чул сирените от Главното управление тази вечер, нали?

— Да, ама…

— В такъв случай, освен ако нямаш желание утре да отговаряш на пресата къде сте забутали списъка с името ми, предлагам да превключиш от режим „Робот“ и да натиснеш копчето на здравия разум. Точно пред теб е, Бьойгсет.

Хари се втренчи в мъртвото око на камерата. Хиляда и едно, хиляда и две… Вратата се отключи с бръмчене.

 

 

Хари влезе в килията. Раскол седеше на стол.

— Благодаря, че потвърди уговорката за посещението ми — Хари се огледа в помещението с размери четири на два метра. Легло, чин, два шкафа, няколко книги. Нямаше радио, нямаше списания, нямаше лични вещи. Само голи стени.

— Така предпочитам — обясни Раскол в отговор на мислите на Хари. — Подклажда гнева.

— Я да видим сега как това ще се отрази на гнева ти — отвърна Хари и седна на крайчеца на леглото. — Не Арне Албю е убил Ана. Хванахте грешния човек. Изцапахте си ръцете с невинна кръв, Раскол.

Без да е съвсем сигурен, но на Хари му се стори, че мерна леко потрепване по незлобливата, ала същевременно ледено мъченическа маска на циганина. Раскол наведе глава и притисна с длани слепоочията си.

— Получих мейл от убиеца — продължи Хари. — Манипулирал ме е от самото начало.

Хари гладеше с ръка карираната покривка на леглото, докато преразказваше съдържанието на писмото. После направи и резюме на събитията от днешния ден.

Раскол седеше неподвижно. Изслуша Хари търпеливо и вдигна глава:

— Това означава, че и по твоите ръце има невинна кръв, Спиуни.

Хари кимна.

— И сега идваш да ми съобщиш, че съм ти натопил ръцете в кръвта му. И затова ти дължа услуга.

Хари мълчеше.

— Съгласен съм — прие Раскол. — Какво искаш от мен?

Хари спря да глади покривката на леглото.

— Три неща. Първо, убежище, докато разнищя цялата история.

Раскол кимна.

— Второ, ключа от жилището на Ана, за да проверя няколко неща.

— Нали ти го върнах.

— Не ключа с инициалите АА. Той остана в апартамента ми в едно чекмедже и сега не мога да го взема. И, трето…

Хари млъкна. Раскол го погледна въпросително.

— Ако чуя Ракел да се оплаче, че някой дори само ги е погледнал накриво, ще се предам, ще сложа картите на масата и ще те улича като инициатор за убийството на Арне Албю.

По лицето на Раскол се изписа дружелюбна снизходителна усмивка, сякаш заради Хари съжаляваше за известното и на двамата — никой няма да успее да открие каквато и да е връзка между Раскол и убийството.

— Не се страхувай за Ракел и Олег, Спиуни. Веднага щом приключихме с Албю, наредих на моя човек да извика своите хора. По-добре мисли за решението на съда. Според моя човек в Москва изгледите не са добри. Роднините на детето по бащина линия имали сериозни връзки, така ли е?

Хари вдигна рамене.

Раскол дръпна чекмеджето на чина, извади гладкия ключ от „Триовинг“ и го даде на Хари.

— Тръгвай бързо към метростанцията на Грьонлан и слез по първото стълбище. Ще видиш жена зад прозорчето до тоалетните. Дай й пет крони за вход. Кажи, че си Хари, влез в мъжката тоалетна и се заключи в една от кабинките. Чуеш ли да влиза човек, който си свирука Waltzing Mathilda, значи превозът ти е пристигнал. Успех, Спиуни.

 

 

Дъждът падаше с такава сила, че от асфалта се издигаха тънки струйки вода и ако човек разполагаше с време, би забелязал малки дъги на светлината от уличните фенери по тясната, отцепена част от „Софие“. Бярне Мьолер обаче нямаше време за губене. Слезе от колата, дръпна палтото над главата си и се затича през платното към портата, където го чакаха Иваршон, Вебер и мъж с вид на пакистанец.

Мьолер се здрависа с тях, а тъмнокожият мъж се представи като Али Ниази, съсед на Хари.

— Валер ще дойде веднага щом приключи в Шлемдал — обясни Мьолер. — Какво открихте?

— Доста неща, опасявам се. И то притеснителни — отвърна Иваршон. — Сега най-важното е да измислим как да поднесем на пресата новината, че един от полицаите ни…

— Ей, ей — изгърмя гласът на Мьолер. — Едно по едно. Първо ми разкажи накратко какво става.

Иваршон се усмихна едва забележимо.

— Ела.

Началникът на Отдела по грабежите тръгна пред другите трима, мина през ниска врата и заслиза по крива каменна стълба към мазето. Мьолер приведе дългото си слабо тяло доколкото успя, за да не се опира в тавана или в стените. Не харесваше подземия.

Гласът на Иваршон отекваше между стените.

— Както знаеш, тази вечер Беате Льон получи няколко мейла, препратени от Хуле. Той твърди, че тези писма са му изпратени от лице, признаващо убийството на Ана Бетсен. Бях в Управлението и преди час ги прочетох. Ще го кажа директно: мейлите съдържат неразбираеми и нелогични брътвежи. Но те съдържат и сведения, достъпни единствено за човек, който по някакъв начин се е сдобил с подробна информация за вечерта на убийството на Ана Бетсен. Според тези писма във въпросната вечер Хуле е бил в апартамента й, но същевременно те му осигуряват и привидно алиби.

— Привидно ли? — Мьолер се наведе под рамката на следващата врата; там таванът беше още по-нисък и той вървеше прегърбен, докато се опитваше да не мисли, че се намира под четириетажна маса от строителни материали, която едва се държи на глина и стогодишни дървени трупи. — Какво намекваш, Иваршон? Нали писмата съдържали самопризнания?

— Първо претърсихме апартамента — продължи Иваршон. — Включихме компютъра му, отворихме пощата му и намерихме всички получени от него мейли. Нещата са точно както ги е представил пред Беате Льон. Вече казах, привидно алиби.

— Ясно, чух го — видимо раздразнен, реагира Мьолер. — Ще стигнем ли скоро до основното?

— Основното е кой е изпратил тези писма до компютъра на Хари, разбира се.

Мьолер чу гласове.

— Точно зад ъгъла е — обади се човекът, представил се като съсед на Хари.

Спряха пред мазе. Зад преградната мрежа бяха клекнали двама мъже. Единият осветяваше с джобен фенер задната част на лаптоп и четеше номер, който другият записваше. Мьолер видя, че от контакта на стената излизат два кабела. Един към лаптопа и един към олющен мобилен телефон, включен към лаптопа.

Мьолер изпъна гръб, доколкото му беше възможно.

— Какво означава това?

Иваршон сложи ръка върху рамото на съседа на Хари.

— Али твърди, че за пръв път видял в мазето този лаптоп с включен към него телефон няколко дена след убийството на Ана Бетсен. Вече проверихме телефона.

— И?

— На Хуле е. Сега се опитваме да разберем кой е купил лаптопа. Въпреки това разгледахме изходящата му кутия.

Мьолер затвори очи. Гърбът вече го болеше.

— И ето че те са там — поклати многозначително глава Иваршон. — Всички писма, които Хари се опитва да ни заблуди, че му ги е изпратил някакъв загадъчен убиец.

— Хм — каза Мьолер. — Нещата не вървят на добре.

— Вебер откри основното доказателство в апартамента.

Мьолер погледна въпросително Вебер, който с мрачна физиономия му подаде малък, прозрачен найлонов плик.

— Ключ? — предположи Мьолер. — С инициали АА?

— Открих го в чекмеджето на масичката за стационарния телефон — обясни Вебер. — Нарезите съвпадат с ключа от жилището на Ана Бетсен.

Мьолер се втренчи във Вебер с безизразен поглед. Силната светлина от голата крушка придаваше на лицата същия мъртвоблед оттенък, като цвета на белосаните стени. Мьолер се почувства като в гроб.

— Трябва да изляза — тихо промърмори той.