Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Случаите на инспектор Хари Хуле (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sorgenfri, –2003 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Ю Несбьо. Немезида

Норвежка. Първо издание

ИК „Емас“, София, 2010

ISBN: 978-954-357-198-7

История

  1. — Добавяне

Втора глава
Астронавт

Хари погледна стареца. Напомняше му астронавт с тези странни ситни крачки, с вдървените движения, с мътния безжизнен поглед и тътрещите се по паркета подметки на обувките. Сякаш се боеше, да не би краката му да се отлепят от земята и да полети из космоса. Хари погледна часовника над изхода върху бялата стена. 15:16. През стъклото се виждаха забързаните минувачи по „Бугста“. Беше петък, краят на работната седмица. Ниското октомврийско слънце се отразяваше в страничното стъкло на кола, едва помръдваща в натовареното улично движение.

Хари съсредоточи вниманието си върху стареца с широкопола шапка и елегантно сиво палто, на което едно посещение в химическото нямаше да навреди. Отдолу носеше сако от туид, вратовръзка и протрити сиви панталони с безупречен ръб, а на краката — лъснати до блясък обувки с износени подметки. Квартал Маюрстюа изобилства от пенсионери като него. Не беше предположение. Хари знаеше, че Аугюст Шулц, осемдесет и една годишен, някогашен продавач на конфекция, е прекарал целия си живот в Маюрстюа, като изключим престоя му в барака в Аушвиц по време на войната. А вдървените му колене са резултат от падане от мостчето над Околовръстния път, откъдето редовно минаваше на път към жилището на дъщеря си. Приликата му с марионетка се подсилваше от ръцете, сгънати под прав ъгъл в лактите и протегнати напред. На дясната висеше кафяв бастун, а в лявата, старецът стискаше вносна бележка, която вече подаваше на служителя зад второ гише, млад, късо подстриган мъж, чието лице Хари не виждаше, но бе сигурен, че по него се чете смесица от съчувствие и раздразнение.

Стана 15:17. Най-после дойде редът на Аугюст Шулц. Хари въздъхна.

На първо гише Стине Грете броеше седемстотин и тридесетте крони, предназначени за момче със синя шапка. То й подаваше платежно нареждане. Диамантеният пръстен на левия й безименен пръст проблясваше при всяка отброена банкнота, която тя поставяше на бюрото.

Хари не виждаше, но знаеше, че отдясно на момчето, пред трето гише, жена люлее детска количка разсеяно, понеже детето спи. Жената чакаше госпожа Брене да я обслужи, а тя, от своя страна, обясняваше с висок тон на клиент по телефона, че не може да плати от чужда сметка, без притежателят й да е дал съгласието си, и че тя е банков служител, а не той, и се надява дискусията им скоро да приключи.

В този момент вратата на банката се отвори и вътре светкавично нахлуха двама мъже — единият висок, другият нисък — облечени в еднотипни гащеризони. Стине Грете вдигна очи. Хари си погледна часовника и започна да брои. Мъжете се втурнаха към бюрото на Стине в ъгъла. Високият се движеше, все едно крачи из локви, а дребничкият имаше походката на човек, сдобил се с твърде тежки за ръста му мускули. Момчето със синята шапка се обърна бавно и се запъти към изхода, толкова заето с броенето на парите, че даже не забеляза новодошлите.

— Здрасти — високият поздрави Стине, отиде до нея и стовари отпред й черен куфар.

Дребничкият пооправи слънчевите си очила с огледални стъкла, приближи се и остави пред Стине втори куфар със същите размери и цвят.

— Пари! — изписка той с висок глас. — Отваряй вратата!

Сякаш някой натисна „пауза“: всички движения в банковия клон застинаха. Единствено шумът от преминаващите под прозореца автомобили издаваше, че времето не е спряло. Както и стрелката на часовника на Хари: в момента тя показваше, че са изминали десет секунди. Стине натисна копче под бюрото си. Някаква електроника се задейства и дребничкият бутна с коляно ниската въртяща се врата навътре към стената.

— У кого е ключът? — попита той. — Побързайте, нямаме цял ден!

— Хелге! — извика Стине през рамо.

— Какво има? — Гласът дойде от отворената врата към единствения кабинет в банковия клон.

— Имаме гости, Хелге!

На вратата се показа мъж с папийонка и очила за четене.

— Господата искат да отворим банкомата, Хелге — обясни Стине.

Хелге Клеметсен насочи безизразен поглед към двамата облечени в гащеризони мъже, застанали вече от вътрешната страна на гишето. Високият тревожно погледна към входната врата, а дребничкият не изпускаше от очи шефа на банковия клон.

— А, да, разбира се — хлъцна Хелге Клеметсен и сякаш току-що сетил се за забравена уговорка, избухна в гръмък, нервен смях.

По лицето на Хари не трепна мускул; само очите му поглъщаха подробностите в движенията и мимиките на хората. Двадесет и пет секунди. Продължи да гледа, часовника над вратата, но с периферното си зрение видя как шефът на банковия клон отвори банкомата, извади две продълговати касетки с банкноти и ги предаде на двамата мъже. Всичко стана светкавично бързо и без разговори. Петдесет секунди.

— Тези са за теб, татенце!

Дребничкият извади от куфара две касетки като получените и ги подаде на Хелге Клеметсен. Той преглътна, кимна, взе ги и ги сложи в банкомата.

— Приятен уикенд! — пожела дребничкият, изправи гръб и взе куфара. Минута и половина.

— Не бързайте толкова — спря го Хелге.

Дребничкият застина.

Хари всмуква бузите си и се опита да се съсредоточи.

— Разписката… — обясни Хелге.

Двамата мъже изгледаха продължително нисичкия шеф с прошарени коси. Дребният започна да се смее с висок, пронизителен смях, преминаващ в писклив, истеричен фалцет, както се смеят надрусаните.

— Не бой се, няма да си тръгнем, без да си се подписал. Как така ще ти дадем два милиона без разписка?

— Е — изсумтя Хелге Клеметсен. — Един като вас за малко да забрави миналата седмица.

— Сега доста новобранци разнасят пари — съгласи се дребничкият, докато той и Клеметсен се разписваха и си разпределяха жълти и розови бланки.

Хари изчака входната врата да се затвори зад тях и пак погледна часовника. Две минути и десет секунди.

През стъклената врата видя как бронираният камион с емблемата на банка „Нордеа“ потегли.

Хората в банката подновиха разговорите си. Хари вече бе преброил присъстващите, но за всеки случай провери отново. Седмина: трима зад гишетата и трима пред тях, включително бебето и мъжа в анцуга, който току-що влезе и застана до бюрото в средата на помещението, за да попълни номера на сметката на вносна бележка. Хари знаеше, че е за туроператора „Сага Сулрайсер“.

— Довиждане — кимна Аугюст Шулц и затътри крака към изхода.

Часът беше 15:21:10. Точно тогава започна всичко.

 

 

Вратата се отвори, Стине Грете за миг вдигна глава от документите и пак се наведе над тях. После отново отлепи поглед от тях, но този път бавно. Хари отмести очи към изхода. Влезлият, вече свалил ципа на гащеризона, извади пушка тип АГ-3 в черно и маслиненозелено. Вълнена маска с отвори за очите закриваше цялото му лице, Хари отново започна да брои от нула.

Подобно на кукла на Джим Хенсън[1] вълнената маска започна да се движи там, където би следвало да е устата:

— This is a robbery. Nobody moves.[2]

Не го каза високо, но в малкото тясно помещение настана тишина като след артилерийски огън. Хари погледна Стине. На фона на шума от автомобилите той долови щракването на добре смазано оръжие, когато мъжът зае позиция за стрелба. Лявото рамо на Стине едва забележимо трепна.

Смело момиче, помисли си Хари, или просто изплашено до смърт. Ауне, лекторът по психология в Полицейската академия, веднъж обясни, че когато хората са обзети от силен страх, те спират да разсъждават и постъпват както са били програмирани. Повечето банкови служители задействат беззвучната аларма почти в състояние на шок, твърдеше Ауне и даде като пример, че при разпити след обир мнозина не успяват да си спомнят дали са натиснали паникбутона, или не. Функционирали като на автопилот.

— Точно като крадец на банка, който предварително се е самопрограмирал да стреля по всеки, опитващ се да го спре — уточни Ауне. — Колкото по-изплашен е крадецът, толкова по-малко вероятно е нещо да го разколебае.

Хари не помръдваше, опитваше се само да види очите на крадеца. Сини.

Крадецът свали от гърба си черна раница и я пусна на пода между банкомата и мъжа в анцуг, който дописваше с химикалка една осмица. Облеченият в черно измина шестте крачки до гишето, седна на ръба, преметна крака от другата страна и застана точно зад Стине. Тя не помръдваше, вперила поглед пред себе си. Браво на нея, помисли си Хари. Добре знае инструкцията: не гледай крадеца, за да не го провокираш.

Мъжът насочи цевта на пушката към тила на Стине, наведе се напред и зашепна в ухото й.

Паниката все още не я беше обзела, но Хари забеляза как гръдта й бурно се повдига, сякаш слабичкото й телце под бялата, внезапно отесняла блуза, не може да си поеме достатъчно въздух. Петнадесет секунди.

Тя се прокашля. Веднъж. После пак. Най-после успя да проговори:

— Хелге. Ключовете за банкомата.

Гласът й бе нисък и дрезгав, променен до неузнаваемост. Сякаш друг човек произнесе същите думи три минути по-рано.

Без да вижда Хелге Клеметсен, Хари знаеше, че той е чул първата реплика на крадеца и вече е на вратата на кабинета.

— Бързо, иначе… — гласът й бе едва доловим и в последвалото мълчание се чуваше само как Аугюст Шулц стъпва по паркета. Шумът от подметките му наподобяваше ужасно бавни удари на палки по барабан.

— … ще ме застреля.

Хари погледна през прозореца. Вероятно някъде навън стои автомобил с включен мотор, но оттук не го виждаше. Мяркаха се само коли и хора с повече или по-малко угрижен вид,

— Хелге… — умолително прозвуча гласът й.

Хайде де, Хелге, помисли си Хари. Той знаеше доста неща и за застаряващия шеф на банковия клон. Има два кралски пудела, съпруга и изоставена бременна дъщеря, които го чакат вкъщи. Бяха събрали багажа в готовност да отпътуват към планинската вила веднага щом Хелге Клеметсен се прибере. Но Хари знаеше и друго: в този момент Клеметсен чувстваше как потъва в сън, където всички движения се забавят независимо колко бързаш. После попадна в полезрението на Хари. Крадецът, завъртял стола на Стине, все още стоеше зад нея, но беше обърнат към Хелге Клеметсен. Както изплашено дете подава храна на кон, така Клеметсен протегна ръка с връзката ключове. Наведе назад тялото си, а ръката изпъна напред докрай. Крадецът зашепна в ухото на Стине, насочвайки оръжието към Клеметсен, който се олюля и отстъпи две крачки.

Стине прочисти гърло:

— Иска ти да отвориш банкомата и да сложиш новополучените касетки с парите в черния чувал.

Хелге Клеметсен се втренчи като хипнотизиран в пушката, обърната към него.

— Имаш двадесет и пет секунди, преди да стреля. По мен. Не по теб.

Устните на Клеметсен се раздвижиха, все едно искаше да каже нещо.

— Веднага, Хелге — изкомандва Стине.

Магнитното устройство на вратата избуча и Хелге Клеметсен затътри крака из помещението.

Бяха изминали тридесет секунди от началото на обира. Аугюст Шулц почти стигна до изхода. Шефът на банковия клон коленичи пред банкомата и се втренчи във връзката ключове. На нея имаше четири ключа.

— Остават двадесет секунди — чу се гласът на Стине.

Полицейският участък в Маюрстюа, помисли си Хари. На път са към колите си. Осем жилищни блока. Обичайното петъчно интензивно движение.

С треперещи пръсти Хелге избра ключ и го пъхна в ключалката. Ключът влезе наполовина. Хелге Клеметсен натисна по-силно.

— Седемнадесет.

— Ама… — заекна той.

— Петнадесет.

Хелге Клеметсен извади ключа и пробва друг. Той влезе, но не можеше да се завърти.

— Но, за бога…

— Тринадесет. Намери онзи със зеленото тиксо, Хелге.

Хелге Клеметсен гледаше връзката ключове, все едно я вижда за пръв път.

— Единадесет.

Третият ключ влезе. И се завъртя. Хелге Клеметсен отвори вратата на шкафа и се обърна към Стине и крадеца.

— Трябва да отключа катинар, за да извадя касет…

— Девет! — извика Стине.

От гърдите на Хелге Клеметсен се изтръгна ридание, докато опипваше резците на ключовете, сякаш е слепец и назъбената част е единственият начин да разпознае нужния ключ.

— Седем.

Хари слухтеше. Все още не се чуваха полицейски сирени. Аугюст Шулц натисна дръжката на вратата.

Чу се дрънчене на метал — ключовете бяха паднали на пода.

— Пет — прошепна Стине.

Вратата се отвори и шумът от улицата нахлу в банковия клон. В далечината се чуваше добре познатия на Хари жален писък, постепенно заглъхна и пак разцепи въздуха. Полицейски сирени. После вратата се затвори.

— Две. Хелге!

Хари затвори очи и отброи две секунди.

— Ето! — извика Хелге Клеметсен.

Отключи и се надигна на крака; приклекнал влачеше касетките, които очевидно се бяха заклещили.

— Чакай само да извадя парите! Ще…

В същия миг писклив плач прекъсна Хелге. Хари погледна към другия край на помещението, където жената — клиент на банката, ужасено впери очи в крадеца. Той не помръдна, опрял оръжието в тила на Стине. Жената премига два пъти и мълчаливо кимна към детската количка, а бебето запищя с удвоена сила.

При отскубването на първата касетка от релсите Хелге Клеметсен насмалко да падне назад. Придърпа черния чувал. За шест секунди всички касетки се озоваха вътре. По команда на крадеца Клеметсен затвори ципа и застана срещу гишето. Нарежданията предаваше Стине с изненадващо спокоен и стабилен глас.

Минута и три секунди. Обирът приключи. Парите се намираха в чувал на пода. След няколко секунди първата полицейска кола щеше да пристигне. След четири минути други автомобили щяха да завардят най-близките маршрути за бягство около местопроизшествието. Сигурно всяка клетка в тялото на крадеца крещеше, че е крайно време да си плюе на петите. И тогава се случи нещо абсолютно непонятно за Хари. Просто не виждаше смисъл в него. Вместо да побегне, крадецът завъртя стола на Стине и застана лице в лице с нея. Наведе се напред и й прошепна нещо. Хари присви очи. Скоро ще отиде там и ще провери гледната точка. И все пак го видя ясно. Тя се бе втренчила в маскирания си нападател и проумявайки значението на прошепнатите от него думи, по лицето й премина сянка. Тънките й, грижливо оформени вежди се повдигнаха, очите й едва не изскочиха от орбитите, горната устна се обърна и ъгълчетата на устата й увиснаха в гротескна физиономия. Детето спря да плаче така внезапно, както бе започнало. Хари притаи дъх. Понеже знаеше. Това бе кадър — шедьовър. Две човешки същества, уловени в мига, когато едното произнася смъртната присъда на другото. Маскираното лице на две педи от незащитеното. Палачът и неговата жертва. Цевта на пушката сочи към вдлъбнатината на ключицата, към златно сърчице, висящо на тънка верижка. Хари не виждаше, но усети как вените й пулсират под прозрачната кожа.

Притъпен, жаловит звук. Хари наостри уши. Това обаче не са полицейски сирени, а телефон, който звъни в съседната стая.

Крадецът се извръща и поглежда към охранителната камера на тавана зад гишето. Вдига ръка и разперва пръсти в черна ръкавица. После ги свива и показва показалец — шест пръста. Превишихте времето с шест секунди. Обръща се отново към Стине, хваща пушката с две ръце, държи я на височината на хълбока си и повдига дулото, насочвайки го към главата й; разкрачва се леко, за да поеме отката. Телефонът продължава да звъни. Минута и дванадесет секунди. Диамантеният пръстен на Стине проблясва, когато тя леко вдига ръка, сякаш за да помаха за сбогом.

Точно в 15:22:22 той дръпва спусъка. Чува се кратък и глух изстрел. Столът на Стине се накланя назад, а главата й се олюлява върху раменете като на счупена кукла. Столът пада назад. Главата й се удря в ръба на писалището с трясък. Хари вече я изгубва от очи. Не вижда и рекламата за новото пенсионно осигуряване на банка „Нордеа“, залепено от външната страна на стъклото над гишето: то вече е обляно в кръв. Чува само звъненето на телефона — яростно и настойчиво. Крадецът се прехвърля през гишето, изтичва към чувала в центъра на помещението. Хари трябва да вземе решение. Крадецът грабва чувала. Хари реши. Отривисто става от стола. Шест дълги крачки. И готово. Вдига слушалката.

— Слушам ви.

В последвалото мълчание чува звука от полицейска сирена от телевизора в стаята, пакистански хит от съседския апартамент и тежки стъпки по стълбището, най-вероятно минава госпожа Мадсен. После от слушалката долита нежен смях. Смях от далечното минало. Не е било чак толкова отдавна и все пак… Прилича на седемдесет процента от миналото на Хари, което се повтаряше регулярно под формата на неясни слухове или откровени измислици. Но тази история може да се докаже.

— Наистина ли продължаваш да се държиш като мачо, Хари?

— Ана?

— Боже мой, впечатлена съм.

Хари усети как в стомаха му се разлива сладостна топлина, наподобяваща уиски. Или почти. В огледалото видя снимка, окачена на срещуположната стена. На нея са той и Сьос — някогашна лятна ваканция във Витстен от детските им години. Усмихнати по детски: все още са вярвали, че нищо лошо не може да ги сполети.

— И какво правиш в тази неделна вечер, Хари?

— Ами… — Хари усети как гласът му несъзнателно подражава на нейния; започна да звучи по-гърлен и по-проточен. Но той не иска да става така. Не и сега. Изкашля се и заговори с по-неутрален тон:

— Каквото правят повечето хора.

— А именно?

— Гледам видео.

Бележки

[1] Джим Хенсън (1936–1990) — създателят на кукленото „Мъпет шоу“. — Бел.прев.

[2] This is a robbery. Nobody moves. (англ.) — Това е обир. Никой да не мърда. — Бел.прев.