Ю Несбьо
Немезида (13)

Тринадесета глава
Мрамор

Хари не криеше, че относно някои неща проявява дребнавост. Както например към „Бугста“. Не я харесваше. Не знаеше каква точно е причината. Вероятно защото на тази улица, постлана със злато и нефт, този своеобразен рай за щастливците, никой не се усмихва. Самият Хари също не се усмихваше, но той живееше в квартал Бишлет, не му плащаха да се усмихва, а и в момента имаше доста причини да не го прави. Но това не означаваше, че Хари, както повечето норвежци, не обича да му се усмихват.

В безгласния си гняв Хари се опита да оправдае момчето зад тезгяха на „7-Илевън“: сигурно мрази работата си, живее също като Хари в Бишлет, а и навън пак започна да ръми.

Бледото лице с възпалени зачервени пъпки равнодушно погледна служебната му карта:

— Как да знам откога този контейнер стои тук?

— Ами все пак е зелен и ти закрива половината гледка към „Бугста“ — подсети го Хари.

Момчето простена и сложи ръце на хълбоците си, които едва задържаха панталоните му да не се свлекат.

— Седмица. Или нещо подобно. Махай се, виж колко хора чакат зад теб.

— Аха. Погледнах в контейнера. Няма почти нищо освен няколко празни бутилки и вестници. Знаеш ли кой го е поръчал?

— Не.

— Виждам, че над тезгяха имаш охранителна камера. Ако се съди по ъгъла, май хваща и контейнера пред прозореца?

— Щом казваш.

— Ако все още пазите записа от миналата седмица, искам да го видя.

— Обади се утре, тогава ще дойде Бидона.

— Кой е Бидона?

— Шефът на магазина.

— Тогава ти предлагам да му се обадиш сега и да му поискаш разрешение да ми дадеш записа, за да не ти губя повече времето.

— Я се огледай бе, човек — пъпките му почервеняха още повече. — Сега нямам време да търся някакво си видео.

— О — Хари дори не се обърна. — Тогава след работно време, а?

— Работим денонощно — обясни момчето и нетърпеливо забели очи.

— Шегувам се — усмихна се Хари.

— Така ли, ха-ха, колко смешно — бавно каза момчето с глас на сомнамбул. — Ще зимаш ли нещо, или не?

Хари поклати отрицателно глава, а момчето се провикна:

— Следващия, моля!

Хари въздъхна и се обърна към чакащите, които се втурнаха към тезгяха:

— Касата не работи. Аз съм от полицията в Осло — показа им служебната си карта. — А този човек е арестуван, защото не знае как се произнася думата „вземам“.

Както споменахме, Хари проявяваше дребнавост по отношение на някои неща. Но точно сега остана доволен от реакцията на присъстващите. Обичаше да му се усмихват.

 

 

Но не със заучената усмивка на проповедниците, политиците и погребалните агенти. Те се усмихват с очи, докато говорят, а това придаваше на господин Сандеман от едноименното погребално бюро искреност, от която, както и от температурата в хладилната камера на булевард „Маюрстюа“, Хари го побиваха тръпки. Огледа се. Два ковчега, стол, венец, погребален агент, черен костюм и зализана на темето му коса.

— Изглежда толкова красива — почти замечтано констатира Сандеман. — Спокойна. Отпочинала. Достойна. Роднина ли сте?

— Не съвсем — Хари показа служебната си карта с надежда господинът да запази искреността си за близките на починалата. Но не се оказа така.

— Трагедия е, че млад човек като нея си отива по този начин — усмихна се Сандеман и допря длани една о друга. Пръстите му бяха мършави и кокалести.

— Бих искал да прегледам дрехите, които починалата е носила, когато са я намерили — обясни Хари. — От бюрото ми казаха, че вероятно сте ги донесли тук.

Сандеман кимна и донесе бял найлонов плик — погрижил се за тях, за да ги предаде на роднините, ако случайно се появят. Хари напразно търсеше джобове по дрехата.

— Нещо конкретно ли търсите? — невинно попита Сандеман, докато надзърташе над рамото на Хари.

— Ключ за дома й — отвърна полицаят. — Не намерихте ли нещо, докато… — втренчи се в кокалестите пръсти на Сандеман. — … я събличахте?

Сандеман затвори очи и поклати отрицателно глава:

— По дрехите й нямаше нищо. Освен онази снимка в обувката, разбира се.

— Каква снимка?

— Странно, нали? Сигурно някакъв обичай. Все още е вътре.

Хари извади от плика черната й обувка с висок ток и за миг тя се мерна пред очите му: застанала на вратата, в черна рокля, черни обувки, червени устни. Яркочервени устни.

На намачканата снимка имаше жена с три деца на плажа, изглеждаше като спомен от почивка някъде в Норвегия. На заден план се виждаха скали и високи смърчове по билата.

— Идвал ли е някой от роднините? — осведоми се Хари.

— Само чичо й, придружен от ваш колега, разбира се.

— Как така се разбира?

— Ами, доколкото схванах, той излежава присъда.

Хари не отговори. Сандеман се наведе напред и така се прегърби, че малката му глава потъна между раменете и му придаде вид на лешояд:

— Да имате някаква представа какво е извършил? — после шептящият му глас прозвуча като дрезгав крясък на птица: — Понеже дори не му разрешават да присъства на погребението.

Хари се прокашля.

— Мога ли да я видя?

Сандеман явно остана разочарован, но учтиво протегна ръка към един от ковчезите.

Както винаги, Хари се замисли как професионално свършената работа може да разкраси един труп. Ана наистина изглеждаше спокойна. Докосна челото й — студено като мрамор.

— Каква е тази огърлица? — попита Хари.

— Пендари — обясни Сандеман. — Донесе ги чичо й.

— А това? — Хари повдигна снопче хартия, завързано с дебел кафяв ластик: пачка стотачки.

— Имат такъв обичай — отвърна Сандеман.

— Кой?

— Не знаехте ли? — Сандеман се усмихна с тънките си влажни устни. — Тя е от цигански род.

 

 

Всички маси в столовата на Главното полицейско управление бяха заети от колеги, улисани в оживени разговори. Без една. Хари се насочи към нея.

— Ще се сближиш постепенно с хората — обърна се той към Беате, която явно не беше убедена в думите му. Изпита усещането, че двамата имат повече допирни точки, отколкото бе предполагал. Седна и сложи пред нея видеокасета. — Тази е от деня на обира: заснета е от магазина „7-Илевън“ точно срещу банката. А втората е от предишния четвъртък. Ще ги погледнеш ли, може да се появи нещо интересно.

— Да проверя дали крадецът е влизал в магазина, така ли? — измърмори Беате с пълна уста — ядеше филия, намазана с пастет. Хари погледна надолу към кутията с домашно приготвен сандвич.

— Е — кимна той, — всичко е възможно.

— Разбира се — съгласи се тя и очите й се насълзиха от усилието да преглътне. — През деветдесет и трета имаше обир в „Кредиткасен“. Крадецът носеше найлонови торби за парите с реклама на „Шел“. Проверихме записа от камерите на най-близката бензиностанция. Оказа се, че купил оттам торбите десет минути преди обира. Бил в същите дрехи, но без маска. Арестувахме го след половин час.

— Ние преди десет години? — изплъзна се от устните на Хари.

Лицето на Беате промени цвета си като светофар. Тя грабна филията и се опита да се скрие зад нея.

— Баща ми — измънка тя.

— Извинявай, не исках да те засегна.

— Няма нищо — бързо отвърна тя.

— Баща ти…

— Почина — обясни тя. — Отдавна.

Хари поседя, заслушан в звуците от хранещи се хора и загледан в ръцете си.

— Защо си взел и запис от седмицата преди обира? — поинтересува се Беате.

— Заради контейнера — отговори Хари.

— Какво за него?

— Обадих се на службата, доставяща контейнери, и ги поразпитах. Във вторник го поръчал някой си Стайн Сьобста, живущ на улица „Индустри“. На следващия ден го доставили на уговореното място точно пред „7-Илевън“. В Осло има двама души с името Стайн Сьобста. И двамата отричат да са поръчвали такъв контейнер. Моята теория е, че крадецът го е поръчал, за да закрие изгледа през прозореца и камерата да не го заснеме анфас, докато пресича улицата на излизане от банката. Ако в деня, когато се е обадил за контейнера, е бил в „7-Илевън“ и е проучвал разположението, има вероятност да забележим човек, който оглежда камерата и надзърта през прозореца към банката, за да провери под какъв ъгъл хваща терена.

— Може, ако извадим късмет. Свидетелят ни пред „7-Илевън“ казва, че крадецът не бил свалил маската си, докато пресичал улицата. Защо в такъв случай да си създава главоболия с този контейнер?

— Не е изключено първоначално да е възнамерявал да си свали маската, докато пресича улицата — въздъхна Хари. — Знам ли! Само ми се струва, че зеленият контейнер е свързан с инцидента по някакъв начин. Стои там цяла седмица и освен случайни минувачи, изхвърляли отпадъци в него, никой друг не го е използвал.

— Добре — Беате взе видеозаписите и се изправи.

— Още нещо — спря я Хари. — Какво знаеш за Раскол Баксхет?

— За Раскол ли? — намръщи се Беате. — Беше легенда, докато се предаде. Ако се вярва на слуховете, имал е пръст в деветдесет процента от банковите обири в Осло. Предполагам, че е в състояние да изреди имената на всички, извършили обир през последните двадесет години.

— Значи Иваршон иска да го използва за това. В кой затвор е?

Беате посочи с палец над рамото си.

— Отделение „А“, точно над поляната.

— В „Бутсен“?

— Да. Но откакто е на топло, отказва да каже и дума на който и да било полицай.

— И защо Иваршон си мисли, че ще го накара да проговори?

— Най-после е открил какво ще накара Раскол да преговаря с него. В „Бутсен“ се говори, че Раскол за пръв път моли за нещо. Става дума за наскоро починала роднина.

— Така ли? — Хари се надяваше лицето му да не го издаде.

— Ще я погребат след два дена. Раскол е изпратил писмо на директора на затвора с молбата да му разрешат да присъства.

Беате си тръгна, а Хари остана още малко на масата. Обедната почивка свърши и столовата почти опустя. Беше от онези така наречени светли и уютни зали за хранене, поддържана от агенция „Държавни столови“, затова Хари предпочиташе да се храни навън. Но внезапно се сети, че точно тук танцува с Ракел на коледния купон. Именно тук узря решението му да я превземе. Или обратно. Все още си спомняше усещането за гъвкавия й гръб под дланта си.

Ракел.

След два дена ще погребат Ана; никой не се съмняваше, че сама си е посегнала. Единственият човек, присъствал там и в състояние да ги опровергае, беше самият Хари, но той не помнеше нищо. Защо в такъв случай просто не остави нещата така? Рискува да изгуби много, а няма да спечели нищо. Защо не забрави случая поне заради себе си и Ракел?

Хари опря лакти на масата и зарови лице в ръцете си.

А ако може да ги опровергае, би ли го направил?

Хората от съседната маса се обърнаха, като чуха скърцането от дръпнат стол. Видяха как полицаят с обръснатата глава, дългите крака и лошата слава бързо се отправи към изхода на столовата.