Ю Несбьо
Немезида (43)

Четиридесет и трета глава
Рамона

Хари намери Вигдис Албю на плажа. Седнала с ръце около коленете, гледаше над фиорда от същата скала, където той спа. В сутрешната мъгла слънцето представляваше свое бледо подобие. При настъпилия отлив се разнасяше мирис на водорасли и петрол. Грегор посрещна Хари с вирната опашка. Той се настани на един камък и си извади цигара.

— Вие ли го открихте? — попита тя, без да се обръща.

Хари се почуди колко ли дълго го е чакала.

— Много хора го намериха — отвърна той. — Аз бях един от тях.

Вигдис отметна от лицето си кичур коса, който вятърът подмяташе пред очите й.

— И аз. Но преди много, много време. Едва ли ще ми повярвате, но някога го обичах.

— Защо да не ви вярвам? — попита Хари и щракна със запалката.

— Мислете каквото си искате. Не всички хора умеят да обичат. Ние — и те — вероятно си въобразяват, че могат, но не е така. Заучават мимиката, репликите и стъпките, толкова. Някои стават толкова добри, че успяват да ни заблуждават доста дълго време. Не ме учудва, че се справят, а че имат желание да го правят. Защо се мъчат толкова да събудят у някого чувство, което дори не са изпитали? Разбирате ли ме, полицай?

Хари не отговори.

— Навярно просто се страхуват — продължи тя и се обърна към него, — че някой ден ще се погледнат в огледалото и ще видят там един инвалид.

— За кого говорите, госпожо Албю?

Тя пак се обърна към водата.

— Кой знае? За Ана Бетсен. За Арне. За себе си. След като се превърнах в онова, което съм в момента.

Грегор ближеше ръката на Хари.

— Знам как е била убита Ана Бетсен — съобщи Хари. Гледаше гърба й, но не забеляза никаква реакция. Запали цигарата си при втория опит. — Вчера следобед получих отговор от Отдела по експертно-риминална дейност относно анализа на една от четирите чаши върху кухненския плот на Ана Бетсен. По нея имаше мои отпечатъци. Явно съм пил кока-кола. Никога не би ми хрумнало да я комбинирам с вино. Едната винена чаша не беше използвана. Интересното обаче е, че в остатъците от кока-колата откриха следи от морфинхидрохлорид. По-точно, морфин. Наясно сте какво причиняват високите дози, нали, госпожо Албю?

Тя го изгледа и поклати отрицателно глава.

— Не сте ли? — учуди се Хари. — Колапс и бели петна в паметта за периода, когато човек е под въздействието му, последвани от силно гадене и главоболие, щом дойде в съзнание. С други думи, симптомите силно наподобяват тежък махмурлук. Точно както рохипнола морфинът е подходяща дрога при изнасилване. А с нас се случи точно това. С всички ни. Нали, госпожо Албю?

Над тях отекна зловещият смях на чайка.

— Пак ли вие — посрещна го Астри Монсен с кратък, нервен смях и го пусна в апартамента. Седнаха в кухнята. Тя се засуети, приготви чай, предложи сладкиш, купен от пекарната на Хансен „за случайни гости“. Хари ръсеше празни приказки за вчерашния сняг и за света, който, противно на очакванията да се срути ведно с небостъргачите, давани по телевизията, не се е променил кой знае колко. Едва след като тя наля чай и седна, той я попита какво е мнението й за Ана. Астри Монсен зяпна от почуда.

— Изпитвали сте ненавист към нея, нали?

В последвалото мълчание се чу слаб електронен сигнал от другата стая.

— Не. Не я мразех — Астри стисна огромната чаша със зелен чай. — Тя просто беше… по-различна.

— А именно?

— Ами начинът й на живот. Поведението й. Успяваше да бъде такава… каквато искаше.

— И това не ви допадаше?

— Ами… не знам. Май сте прав.

— Защо?

Астри Монсен го изгледа продължително. Усмивката й ту кацваше, ту литваше от лицето й като нерешително пърхаща пеперуда.

— Не е каквото си мислите. Завиждах на Ана и й се възхищавах. Понякога мечтаех да съм като нея. Тя беше моята противоположност. Докато аз си седя у дома, тя… — Погледът й избяга през прозореца. — Ана сякаш се впускаше гола в живота. Идваха и си отиваха мъже, които тя знаеше, че не може да има, но които все пак обичаше. Не можеше да рисува, но правеше изложби, та и другите да се убедят в това със собствените си очи. Разговаряше с всички, все едно имаше основание да смята, че я харесват. Също и с мен. Понякога ме спохождаше усещането, че Ана е откраднала личността, която всъщност бях, но понеже няма място и за двете, налага се да изчакам реда си — нервно се засмя тя. — А после почина. И разбрах, че нещата не стоят така. Не мога да бъда като нея. Сега никой не може. Не е ли тъжно? — обърна поглед към Хари тя. — Не, не я мразех. Обичах я.

Хари усети боцкане по тила.

— Разкажете ми, моля, какво се случи онази вечер, когато ме намерихте в коридора?

Усмивката й премигваше като повредена луминесцентна лампа. От време на време отнякъде сякаш изникваше щастлив човек и поглеждаше от очите й. Хари не можеше да се освободи от усещането за дига, която всеки момент ще се скъса.

— Бяхте противен — прошепна тя, — но и някак красив.

Хари повдигна вежда.

— М-м. Когато ме изправихте на крака, доловихте ли да мириша на алкохол?

Тя изглеждаше изненадана, все едно едва сега я осени подобна мисъл.

— Не. Ни най-малко. Не миришехте на нищо.

— На нищо ли?

Тя се изчерви до корените на косата.

— На нищо… особено.

— Изпуснах ли нещо по стълбите?

— Какво например?

— Мобилен телефон. Ключове.

— Какви ключове?

— Вие ми кажете.

— Не видях телефон — поклати глава тя. — А ключовете мушнах обратно в джоба ви. Защо ми задавате всички тези въпроси?

— Защото знам кой е убил Ана. Само искам да проверя всички подробности още веднъж.