Ю Несбьо
Немезида (34)

Тридесет и четвърта глава
Pluvianus Aegyptius^[1]

Едната полицейска кола стоеше паркирана пред портата, а другата бе спряна напряко на „Софие“ до „Довре“.

Том Валер заръча да не включват нито сирени, нито сини светлини.

Провери по уоки-токито дали всички са заели позиции и получи кратки потвърждения; при всяко се чуваше и пращене. Съобщението от Иваршон, че синята бланка — заповед за арест с разрешително за обиск — вече е изпратена от полицейския юрист, пристигна преди четиридесет минути. Валер категорично отказа подкрепата на отряд „Делта“. Сам щял да ръководи ареста и хората му вече били в пълна готовност. Иваршон не се възпротиви на решението му.

Том Валер потри ръце. Отчасти заради ледения вятър, фучащ по улицата откъм стадиона в Бишлет, но най-вече защото се радваше. Залавянето на престъпник е най-приятната част от работата. Проумя го още от малък: през есенните вечери двамата с Йоаким дебнеха в ябълковата градина на родителите си и чакаха дрипльовците от жилищната кооперация да дойдат да крадат ябълки. И те идваха, често по осем-десет хлапета наведнъж. Но независимо колко бяха, винаги ги обземаше силна паника, когато той и Йоаким запалеха фенерчетата и започнеха да реват по ръчно изработените мегафони. Съблюдаваха принципа на вълците, които, преследвайки северни елени, отделят от стадото най-дребния и най-беззащитния. Том се въодушевяваше от залавянето — самото поваляне на плячката. Йоаким обожаваше налагането на наказание. Въображението му в тази област стигаше дотам, че се случваше Том да го озаптява. Не защото съчувстваше на крадците, а защото за разлика от Йоаким мислеше трезво и съобразяваше какви ще са последиците. Том често мислеше, че съдбата на Йоаким не е никак случайна. Днес работеше като съдия в Градския съд в Осло и му предричаха блестяща кариера.

Том кандидатства за работа в полицията именно заради перспективата да залавя хора. Баща му настояваше да учи медицина или теология и да наследи семейната традиция. Та Том имаше най-високите оценки в училище, защо да става полицай? За самочувствието е важно човек да има сносно образование. Баща му разказваше за по-големия си брат: продавал винтове в някаква железария и мразел хората, защото се чувствал по-неспособен от тях.

Том изслушваше предупрежденията му, преднамерено надянал крива усмивка — знаеше, че баща му не може да я понася и всъщност не се грижеше за самочувствието на сина си, а си мислеше какво ще бъде мнението на съседите и роднините им, като разберат, че въпросният син — единственият му син — е станал „само“ полицай. Господин Валер старши така и не разбра, че човек може да мрази хората, дори да е по-добър от тях. Именно защото е по-способен.

Погледна часовника: 06:13. Натисна един от звънците на първия етаж.

— Ало? — обади се женски глас.

— Полиция — представи се Валер. — Бихте ли ни отворили?

— Откъде да съм сигурна, че сте полицай?

Пакистанка, помисли си Валер, и я помоли да надникне през прозореца и да види полицейските коли. Входната врата се отключи с бръмчене.

— И не излизайте — предупреди я Валер по домофона.

Нареди на един от хората си да заварди аварийния изход към задния двор. Разгледа чертежа на двора във вътрешната мрежа, видя къде се намира апартаментът на Хари и установи, че няма задни изходи.

Въоръжен с МП-3, висящ на ремък на рамото му, Валер и още двама полицаи се промъкнаха нагоре по изтърканите дървени стълби. На третия етаж Валер спря и посочи вратата, на която нямаше — а досега не се беше и налагало да има — табелка с име. Погледна двамата си колеги. Виждаше се как под униформата гърдите им задъхано се повдигат. Не беше заради стълбите.

Нахлузиха маските. В момента ключовите думи се свеждаха до бързина, ефективност и решителност. Последното всъщност представляваше синоним на готовност да проявят жестокост, а при необходимост — и да убият. Подобно нещо се налагаше рядко. Даже изпечените престъпници по правило се парализират напълно, нахълтат ли в стаята им без предупреждение маскирани въоръжени мъже. Накратко, използваха същата тактика като крадците на банки.

Валер се приготви и кимна на единия си колега. Той предпазливо докосна вратата с кокалчетата на пръстите си, та да имат основание да напишат в протокола, че първо са почукали. С едно движение с цевта на автомата Валер счупи стъклото на вратата, пъхна ръка и отвори. Нахлувайки в апартамента, изрева. Не беше сигурен дали се чу гласна, или началото на дума. Същия звук издаваше, когато с Йоаким запалваха фенерчетата. Това беше най-приятната част.

— Нали поръча кнедли — Мая вдигна чинията и погледна укорително Хари. — Не си ги докоснал.

— Съжалявам — отвърна той. — Нямам никакъв апетит. Поздрави готвача и му предай, че вината не е негова. Поне този път не е.

Мая искрено се разсмя и се отправи към кухнята.

— Мая…

Тя бавно се извърна. Нещо в гласа и интонацията на Хари и подсказваше какво ще последва.

— Донеси ми една бира, ако обичаш.

Тя продължи пътя си към кухнята. „Не е моя работа, мислеше си тя. Аз само сервирам. Не ме засяга.“

— Какво има, Мая? — попита я готвачът, докато тя изсипваше остатъците в кофата за боклук.

— Животът си е негов — подхвърли тя. — Не е мой. Ама че мухльо.

Телефонът в кабинета на Беате изписука леко и тя вдигна слушалката. Първо чу шум от гласове, смях и дрънчене на чаши; после долови и гласа:

— Удобно ли е?

За момент се поколеба, гласът му звучеше някак чужд. Но нямаше как да е друг.

— Хари?

— Какво правиш?

— Ами… проверявам в интернет за идеи. Хари…

— Значи сте качили видеозаписа от обира на „Гренсен“ в мрежата?

— Да, но…

— Имам да ти казвам някои неща, Беате. Арне Албю…

— Чудесно, но почакай малко и ме чуй.

— Звучиш ми стресирана, Беате.

— Така е! — викът й изпращя в телефона. После тя заговори по-спокойно: — По петите ти са, Хари. Звънях да те предупредя веднага след като тръгнаха от тук, но те нямаше вкъщи.

— За какво говориш?

— За Том Валер. Издействал си е синя бланка за теб.

— А? Ще ме арестуват ли?

Сега Беате разбра защо гласът му й се стори непознат. Хари беше пил. Тя преглътна.

— Кажи ми къде си, Хари. Ще дойда да те взема. И ще кажеш, че сам се предаваш. Още не знам за какво точно става въпрос, но ще ти помогна, Хари. Обещавам. Хари? Не прави глупости, нали? Ало?

Беате остана с телефонната слушалка в ръка, вслушвайки се в разговори, смях и дрънчащи чаши. Дочу стъпки и се обади дрезгав женски глас:

— На телефона е Мая от „Скрьодер“.

— Къде…

— Тръгна си.