Луси М. Монтгомъри
Анн от острова (7)

Седма глава

Отново у дома

Първите три седмици в Редмънд изглеждаха дълги, но остатъкът от семестъра отлетя като миг. Докато се осъзнаят, студентите от Редмънд се озоваха в мелачката на коледните изпити, като излязоха оттам повече или по-малко успешно. Честта да бъдат начело по успех в класовете на първокурсниците се поделяше между Анн, Гилбърт и Филипа; Присцила се справяше много добре; Чарли Слоун премина на задоволително ниво и се държеше толкова самодоволно, сякаш беше пръв по успех.

— Не мога да повярвам, че утре по това време ще бъда в Грийн Гейбълс — каза Анн вечерта, преди да отпътуват. — А ти, Фил, ще бъдеш в Болинбрук с Алек и Алонзо.

— Копнея да ги видя — призна Фил, докато гризеше шоколада си. — Те наистина са мили момчета. О, чудесно ще прекарам празниците. Ще има безкрайни танци, разходки, веселба. Няма да ти простя, кралице Анн, че не идваш с мен у дома за празниците.

— Фил, беше мило да ме поканиш, а и бих искала някой ден да посетя Болинбрук. Но тази година не мога. Трябва да си отида у дома. Не знаеш как копнее сърцето ми за там.

— Няма да имаш много време — каза Фил презрително. — Ще има една-две сбирки по бродерия, предполагам. И всички стари клюкарки ще те одумват в лицето ти и зад гърба ти. Ще умреш от самота, дете.

— В Авонлий ли? — каза Анн развеселена.

— А ако дойдеш с мен, ще прекараш времето великолепно. Болинбрук ще се ококори, като те види, кралице Анн — косата, маниера ти, всичко! Ти си толкова различна. Ще имаш голям успех — а аз ще се грея на отразената ти светлина — „не розата, а близо до розата“. Ела, Анн.

— Светските ти завоевания са ослепителни, Фил, но аз ще нарисувам нещо свое. Отивам си у дома в стара фермерска къща в провинцията, някога била зелена, сега доста избледняла, сред градина с ябълкови дървета без листа. Под нея има поток и гора от декемврийски ели, където съм чувала да свирят дъждове и ветрове. Наблизо има езеро, което сега е сиво и мрачно. В къщата има две застаряващи дами, едната висока и слаба, другата ниска и дебела. Има и двама близнака, единият — съвършен образец, а другият — това, което госпожа Линд нарича „бич божи“. Има една малка стая на горния етаж, където живеят старите мечти, и голямо, великолепно пухено легло, почти върха на лукса след дюшека на квартирата. Харесва ли ти моята картина, Фил?

— Изглежда доста скучна — каза Фил и направи гримаса.

— Забравих това, което преобразява всичко — отвърна меко Анн. — Там има обич, Фил — искрена и нежна обич, каквато няма да намеря другаде по света — обич, която ме очаква. Това прави от картината ми шедьовър, макар цветовете да не са много ярки.

Фил се изправи, хвърли кутията с бонбони, отиде при Анн и я прегърна.

— Анн, бих искала да съм като теб — каза тя трезво.

На другия ден вечерта Дайана посрещна Анн на гарата в Кармъди и отпътуваха заедно за дома. Грийн Гейбълс изглеждаше празнично, когато поеха нагоре по пътя. Всички прозорци бяха осветени на тъмния фон на Омагьосаната гора. А в двора имаше открит огън с две весели малки фигури, които танцуваха около него. Една от тях нададе нечовешки рев, когато двуколката зави под тополите.

— Дейви го смята за индиански боен вик — каза Дайана. — Научил го е от ратая на господин Харисън и го упражняваше, за да те поздрави. Госпожа Линд каза, че е изръфал нервите й; промъква се зад нея и изкрещява с всичка сила. Беше твърдо решил да запали огън на открито за теб. От две седмици събира сухи съчки и вади душата на Марила да му позволи да сипе малко керосин върху тях, усеща се по миризмата, макар госпожа Линд да повтаряше, че Дейви ще подпали всички.

Анн вече беше слязла от двуколката и Дейви прегръщаше коленете й в екстаз, дори Дора увисна на ръката й.

— Огънят е екстра, нали, Анн? Нека ти покажа как да го стъкваш — виж искрите. Направих го за теб, Анн, щото толкова се радвах, че си идваш у дома.

Кухненската врата се отвори и сухата фигура на Марила се очерта върху идващата отвътре светлина. Тя предпочиташе да посрещне Анн в сянката, защото ужасно се страхуваше да не заплаче от радост — тя, твърдата, сдържана Марила, която смяташе изразяването на дълбоки чувства за непристойно. Госпожа Линд стоеше зад нея, мила, приветлива матрона от миналото. Любовта, която Анн каза на Фил, че я очаква, я обграждаше и обгръщаше със своята благодат и чистота. Нищо не можеше да се сравнява със старите връзки, старите приятели, стария Грийн Гейбълс! Как искряха очите на Анн, когато седнаха на отрупаната маса за вечеря, колко розови бяха бузите й, колко чист като сребро беше смехът й! И Дайана щеше да остане през цялата нощ. Всичко беше като в доброто старо време!

— Предполагам, ти и Дайана ще си говорите цяла нощ — каза Марила саркастично, когато момичетата се качиха горе. Марила винаги беше саркастична, след като се издадеше.

— Да — потвърди Анн весело, — но първо ще сложа Дейви да си легне. Той настоява.

— Можеш да се обзаложиш — каза Дейви, докато вървяха през гостната. — Искам пак да кажа на някого молитвите си. Не е интересно да ги казвам сам.

— Не ги казваш сам, Дейви. Бог винаги е с теб и те чува.

— Ама аз не мога да го видя — възрази Дейви. — Искам да се моля на някого, когото мога да виждам!

Но когато облече сивата си фланелена нощница, Дейви не бързаше да започне молитвите. Стоеше пред Анн, пристъпваше с босите си крака и имаше нерешителен вид.

— Ела, скъпи, коленичи — каза Анн.

Дейви дойде и зарови главата си в скута на Анн, но не коленичи.

— Анн — каза той с приглушен глас, — не ми се ще да се моля. От една седмица нямам желание. Не съм си казвал молитвата нито снощи, нито оня ден.

— Защо, Дейви? — попита Анн нежно.

— Нали няма да се ядосаш, ако ти кажа?

Анн повдигна малкото телце в сива фланела и прегърна главата му.

— Някога „ядосвала“ ли съм се, когато си ми казвал разни неща, Дейви?

— Не-е-е, никога.

— Някаква пакост ли си направил, Дейви, и затова не можеш да си кажеш молитвите?

— Не, никакви пакости не съм правил още. Но искам да направя една.

— Каква, Дейви?

— Аз… искам да кажа лоша дума, Анн — изтърси Дейви с отчаяно усилие. — Чух ратая на господин Харисън да я казва един ден миналата седмица и оттогава през цялото време ми се иска да я кажа — дори когато си казвам молитвите.

— Тогава я кажи, Дейви.

Дейви вдигна пламналото си лице от учудване.

— Но, Анн, това е страшно лоша дума.

— Кажи я!

Дейви още веднъж я погледна недоверчиво, после каза ужасната дума с нисък глас. В следващия миг лицето му беше заровено в нейното.

— О, Анн, никога вече няма да я казвам — никога. Знаех си, че е лоша, но не предполагах, че е толкова… толкова… лоша.

— Дейви, ако бях на твое място, нямаше да ходя с ратая на господин Харисън.

— Той може да надава екстра бойни викове — каза Дейви с леко съжаление.

— Но ти не искаш умът ти да се напълни с лоши думи — думи, които ще го отровят и ще избутат оттам всичко добро и мъжествено?

— Не — каза Дейви ококорен.

— Тогава недей да ходиш с хората, които ги използват. А сега чувстваш ли се готов да си кажеш молитвата, Дейви?

— О, да — каза Дейви, като с нетърпение се смъкна на коленете си. — Сега спокойно мога да я кажа.

Вероятно Анн и Дайана изповядаха най-съкровените си тайни една на друга тази нощ, но не са запазени писмени свидетелства. На закуска и двете изглеждаха бодри и със светнали очи, както само младите могат да изглеждат след забранените часове на пир и признания. Дотогава не беше валял сняг, но докато Дайана прекосяваше стария дъсчен мост на път към дома, белите снежинки започнаха да пърхат над полето и гората. Скоро хълмовете в далечината се забулиха в призрачен тънък воал. И така, Коледата беше снежна, беше приятен ден. Преди обед дойдоха писма и подаръци от госпожица Лавендар и Пол.

— Госпожица Лавендар и господин Ирвинг вече са се настанили в новия си дом — съобщи Анн. — Сигурна съм, че госпожица Лавендар е напълно щастлива.

Пристигна и писмо с характерните драскулки на Филипа, изпълнено с Алек и Алонзо, какво казали и какво направили, как я погледнали, когато се срещнали с нея.

Но още не мога да реша за кого от тях да се омъжа, пишеше Фил. Бих искала да беше с мен, за да решиш вместо мен. Някой ще трябва да го направи. Когато видях Алек, сърцето ми подскочи и си помислих: „Сигурно той е истинският“. А после, когато дойде Алонзо, сърцето ми отново подскочи. Анн, твоето сърце не би подскочило за никого, освен за истинския принц от приказките, нали? Сигурно аз съм поначало сгрешена. Но се забавлявам великолепно. Днес вали сняг и аз съм в екстаз. Толкова ме беше страх, че на Коледа всичко ще е зелено, а не мога да го понасям. Знаеш ли, когато Коледата е мръсна, сиво-кафява, сякаш е била зарязана преди сто години, наричаме я зелена Коледа! Не ме питай защо. Както казват: „Има някои неща, които никой не може да разбере“.

Анн, качвала ли си се някога на трамвай и после откривала ли си, че нямаш никакви пари и не можеш да си платиш таксата? С мен се случи оня ден. Ужасно е. Когато се качих, имах монета от пет цента. Мислех си, че е в левия джоб на палтото ми. Щом се настаних удобно, я потърсих. Не беше там. Побиха ме тръпки. Бръкнах и в другия джоб. И там я нямаше. Пак ме побиха тръпки. После потърсих в малкия вътрешен джоб. Напразно. Побиха ме двойно повече тръпки.

Свалих си ръкавиците, оставих ги на седалката, после пак претърсих всичките си джобове. Монетата я нямаше никъде. Станах и подскочих, после погледнах на пода. Бе пълно с хора, които се прибираха от опера, и всичките ме зяпнаха, но малко ме беше грижа.

Въпреки всичко, не можах да си намеря парите. Реших, че трябва да съм я сложила в устата си и да съм я глътнала по невнимание.

Не знаех какво да правя. Щеше ли кондукторът да ме свали за срам и позор? Можех ли да го убедя, че съм просто жертва на собствената си разсеяност, а не гратисчийка? Бях като старата дама, на която капитанът на кораба казал по време на буря, че трябва да се уповава на Всевишния, а тя възкликнала: „О, капитане, толкова ли е лошо?“.

Точно когато всяка надежда беше изгубена, а кондукторът протягаше кутията си към пътника до мен, внезапно си спомних къде бях сложила прословутата монета. Не я бях глътнала. Кротко я измъкнах от показалеца на ръкавицата си и я пуснах в кутията. Усмихнах се на всички и почувствах, че светът е красив.

Посещението в Дома на ехото не беше последното от многото приятни излизания през празниците. Анн и Дайана отидоха до къщата по пътя през старата букова гора, като носеха със себе си кошница с храна. Домът на ехото, който беше стоял затворен от сватбата на госпожица Лавендар, беше отворен да се проветри и пак да види слънчева светлина, а огънят отново запламтя в малките стаи. Ароматът от вазата с рози на госпожица Лавендар все още изпълваше въздуха. Трудно можеше да се повярва, че госпожица Лавендар няма да се появи отнякъде, да ги приветства с блестящите си кафяви очи и че Шарлота Четвърта, с увиснал нос или с широка усмивка, няма да изскочи през вратата. Сякаш и Пол се навърташе наоколо с приказните си фантазии.

— Чувствам се наистина като привидение, което отново броди в пълнолуние, както едно време — разсмя се Анн. — Хайде да излезем и да видим дали ехото си е у дома. Донеси стария рог. Все още стои зад кухненската врата.

Ехото си беше у дома, над бялата река, чисто като сребро и многобройно, както винаги. Когато то престана да им отговаря, момичетата заключиха Дома на ехото и си отидоха точно половин час след розово шафранения зимен залез.